Вектор

Пета главаПонеделник, 18 октомври 15.45 ч.

Юри закова очи в лицето на клиента си, който старателно отброяваше еднодоларови банкноти в протегнатата му длан. Беше го взел от летище Ла Гуардия, за да го доведе тук, пред една огромна и скъпа резиденция в Ийст Сайд. По време на дългото пътуване бе принуден да изтърпи нова дълга лекция на тема американските добродетели, довели до пълна победа в Студената война. Този път акцентът беше върху Роналд Рейгън, успял да изпълни заканата си и да ликвидира „Империята на злото“ едва ли не с голи ръце. Клиентът бе отгатнал етническия произход на Юри от служебната табелка на таблото и именно това бе станало причина за дългия монолог относно американското превъзходство на всички фронтове: морален, икономически, политически.

Юри не каза нито дума, макар че на няколко пъти бе изкушен да влезе в спор. Част от изявленията на клиента накараха кръвта му да кипне — особено онези, в които прозираше снизходително съчувствие към руския народ, принуден да страда заради некадърните си управници.

— А това тук са два долара бакшиш за вас — намигна мъжът и прибави съответните банкноти в купчинката. Върху дланта на Юри се бяха събрали точно двадесет и девет еднодоларови банкноти, повечето от които бяха невероятно оръфани. Сумата на апарата плюс таксата за преминаване на моста Трайбъро възлизаше на двадесет и седем долара и петдесет цента.

— Всичкият бакшиш, а? — вдигна вежди Юри.

— Защо, малко ли е? — попита мъжът, изправи се и хвана куфарчето си така, сякаш се готвеше да го използва за защита.

Юри свали дясната си ръка от волана, щипна с пръсти последните две банкноти от купчината и небрежно ги пусна през спуснатия прозорец на колата. Те полетяха към паважа като някакви зеленикави лястовички.

Възмущението върху лицето на клиента се замени с гняв, бузите му поруменяха.

— Това е моята дотация за икономиката на САЩ — обяви Юри и рязко натисна газта. В огледалцето за обратно виждане зърна как онзи се навежда да си прибере банкнотите. Душата му се изпълни със задоволство. Стана му приятно, че лъскавото копеле се рови в боклуците за две жалки банкноти. Все още не можеше да свикне с невероятната стиснатост на повечето американци, които иначе даваха мило и драго да демонстрират благополучие.

След безуспешния опит да открие Кърт Роджърс и Стив Хендерсън в пожарната на Дуейн стрийт, настроението му видимо се подобри. За това спомогна и решението му да отпразнува предстоящото си завръщане в родината в едно малко руско ресторантче, където го нагостиха с горещ борш и голяма чаша водка. Побъбри си със собственика, а родната реч го накара да изпита леко чувство на носталгия. Работата се отпуши веднага след този обед. Клиентите бяха добри, все на дълги разстояния. На всичкото отгоре не бяха и бъбривци, ако се изключи онзи тип от Ла Гуардия.

Спря на червен светофар на Пето авеню. Беше се насочил насам с надеждата да хване клиент пред някой от големите хотели. Но още преди да стигне до този район, измежду паркираните коли изскочи възрастна жена в дълго палто и вдигна ръка. Юри изчака зеленото на светофара и отби.

— Накъде? — попита той, вдигайки поглед към огледалцето за обратно виждане. Жената беше облечена във функционални, но доста протъркани дрехи. Нямаше вид на човек, който често се вози на такси. Приличаше по-скоро на клиентка на метрото.

— Десета улица — запад, номер 107 — обяви клиентката с акцент, който беше по-силен дори от този на Юри. А той моментално позна, че родният й език е естонски и в главата му нахлуха разпокъсани спомени.

Известно време пътуваха в мълчание. За пръв път през този ден Юри беше този, които изпитваше изкушението да говори. Очите му час по час се вдигаха към огледалцето. Не можеше да се отърве от чувството, че тази жена му е позната. Тя седеше на седалката съвсем спокойно, със сключени в скута ръце. Чертите на лицето й бяха в синхрон със спокойните очи и готовите за усмивка устни.

— Вие естонка ли сте? — не издържа в крайна сметка Юри.

— Да — отвърна жената. — А вие вероятно сте руснак…

Юри само кимна с глава, в очакване на някаква реакция. Естонците общо взето не обичаха руснаците, главно поради дългогодишната окупация на страната им от Москва. Самият Юри нямаше нищо против естонците, но предпочиташе да си мълчи. От Естония беше започнала дългата му одисея към Америка. Беше се натъквал на неприязън, разбира се, но имаше и добри спомени — в Талин се беше запознал с неколцина щедри и приятелски настроени естонци, които без колебание му помогнаха.

— Откога сте тук? — попита жената. В гласа й липсваше неприязън.

— От деветдесет и четвърта — отвърна Юри.

— Взехте ли и семейството си?

— Не — промърмори Юри и усети как устата му пресъхва. — Дойдох сам.

— Сигурно ви е било много трудно — отбеляза жената. — И ужасно самотно…

Тази проста забележка отприщи бурята на чувствата в душата на Юри. Обзе го остро чувство на срам заради изоставеното си семейство, въпреки че такова почти нямаше. Гърдите му изведнъж натежаха от лоши предчувствия. В същото време разбра защо тази жена му се струваше позната — приличаше на майка му. Повече по поведение и начин на говор, отколкото по физически белези. И най-вече с искреността, която просто струеше от цялото й поведение.

Юри рядко си позволяваше да мисли за нея. Надя Давилова обичаше него и брат му Егор с цялата си душа, правеше всичко възможно да ги спаси от безпричинния гняв на баща им Анатолий, който ги пребиваше от бой и при най-лекото провинение. Юри все още имаше белези по горната част на краката от един жесток побой, когато беше едва 11-годишен. Беше в четвърти клас и току-що го бяха приели в пионерската организация. Част от новичката му униформа беше червената връзка, пристегната с пластмасова халка, върху която лежеше образът на Ленин. Именно тази халка изгуби Юри още на първия ден и Анатолий буквално побесня. Вцепенен от почти литър изпита водка, той спря да налага момчето едва когато панталонките му подгизнаха от кръв.

При повечето случаи Надя успяваше да привлече върху себе си гневните избухвания на вечно пияния си съпруг. Тя мълчаливо понасяше ударите на тежките му лапи и не реагираше на псувните му. Но ако той случайно решеше да се прехвърли на децата си, тя се изправяше пред него като скала, независимо от раните по окървавеното си лице. Той продължаваше да я бие и псува, заканвайки се и на момчетата, уплашено свити в някой ъгъл на мизерната им квартира. В крайна сметка всичко приключваше в момента, в който опиянението вземаше връх и Анатолий се просваше по гръб на единствения диван. Тази сцена се повтаряше почти всяка вечер в продължение на години, докато Юри не завърши осми клас.

На Първи май 1970 година — един от най-големите празници в СССР, Анатолий изпи два пъти по-голямо количество водка от обичайното. Това му докара ужасно настроение. Надя предвидливо изведе момчетата на стълбището, докато мъжът й крещеше и псуваше от входната врата. Нощта прекараха в кварталната градинка, а на сутринта разбраха, че главата на семейството се е споминал, удавен в собствените си нечистотии.

След смъртта на Анатолий семейството преживя трудни дни. Изгониха ги от двустайното жилище на втория етаж и ги настаниха в тясна гарсониера под покрива на високия и неприветлив блок, където зиме умираха от студ, а лятно време не можеше да се диша от жега. Най-лошото беше, че се лишиха от доходите на Анатолий, въпреки че значителна част от тях бяха отивали за водка.

За щастие на другата година Надя получи повишение в керамичната фабрика, в която беше постъпила направо от гимназията. Това позволи на Юри да остане в училище до десети клас.

За нещастие той растеше като затворен и раздразнителен младеж, който често влизаше в юмручни схватки със съучениците си. Бележките му постепенно се влошиха и в крайна сметка доведоха до ниска диплома, с която не можеше да кандидатства в университета. Надеждите на майка му бяха попарени. Но Юри все пак се стегна и подаде документи в Полувисшия институт по естествени науки, откъдето излезе като среден техник по микробиология. Бяха го посъветвали да запише именно тази специалност, тъй като завършилите лесно си намирали работа, най-вече в големия завод за производство на човешки и животински ваксини, който бил наскоро построен в Свердловск.

— Ходил ли сте си някога у дома след преселването си в Америка? — попита естонката след като изминаха няколко пресечки в пълно мълчание.

— Не още — промърмори Юри и си помисли за предстоящото завръщане. На практика вече се беше снабдил с отворен билет за Москва през Франкфурт, с излитане от летище Нюарк. Беше избрал Нюарк заради удобния достъп до него откъм Манхатън. Възнамеряваше да тръгне натам в момента, в който заложи биологичното оръжие в Сентрал Парк. Пътуването до летище „Кенеди“ беше далеч по-рисковано, тъй като то се намираше на изток от града — накъдето без съмнение щеше да духа вятърът. Не можеше дори да допусне, че ще стане жертва на собствените си терористични действия.

Снабдяването с този самолетен билет никак не беше лесно. Юри така и не успя да се сдобие с руски международен паспорт, а за американски просто му беше рано, въпреки зелената карта, която му издадоха Емиграционните власти. Наложи се да потърси фалшив паспорт, разбира се срещу заплащане. Не държеше на качеството, тъй като щеше да го използва единствено за покупката на самолетен билет. Като истински патриот, той беше убеден, че родината ще го приеме и без документи, а за връщане в САЩ изобщо не мислеше…

— Миналата година ние с мъжа ми ходихме в Естония — рече жената. — Беше прекрасно. На Балтика стават хубави неща. На даден етап може би ще се върнем в родния си град…

— Америка съвсем не е този рай, за който се представя — промърмори Юри.

— Тук хората трябва да работят като луди — кимна жената. — А не внимаваш ли, крадците моментално ще намерят начин да те оберат. Като разни мошеници, които искат да ти пробутат някой блатист терен във Флорида.

Юри кимна в знак на съгласие, макар че за него истинският крадец беше завладяното от ционисти правителство. Неговите представители протягаха ръка да отмъкнат по-голямата част от всеки долар, който печелеше. Ако не са крадците от Вашингтон, значи ще бъдат онези от щатските власти в Олбъни, или пък бандитите от градската управа в Манхатън. Според Кърт цялото това непосилно данъчно бреме е противоконституционно и следователно абсолютно незаконно.

— Надявам се, че пращате по малко пари на семейството си — продължи жената, без да си дава сметка по какъв начин влияе на своя шофьор. — Ние с мъжа ми непрекъснато го правим.

— Нямам семейство там — припряно отвърна Юри. — Сам съм…

Даваше си сметка, че това не отговаря напълно на истината. В някогашния Свердловск, днешен Екатеринбург, беше оставил баба си по майчина линия, няколко лели и вуйчовци. Освен това не биваше да забравя и дебелата си жена, която го чакаше тук, в Брайтън Бийч.

— Съжалявам — прошепна жената и в очите й се появи съчувствие. — Не мога да си представя, че човек живее сам, без близки… Защо не се отбиете да ни погостувате по празниците?

— Благодаря, много сте мила — рече Юри. — Но аз съм добре… — Възнамеряваше да продължи, но изведнъж усети как в гърлото му се образува едра буца. В главата му се появи онзи ужасен ден през 79-та, когато изгуби майка си и брат си. Датата беше 2 април.

Денят започна като всеки нормален работен ден — с пронизителното дрънчене на будилника, което можеше да пробуди дори мъртвец. В пет сутринта Свердловск тънеше в мрак, тъй като географската му ширина беше приблизително същата, която има и Ситка, Аляска. Зимата беше охлабила желязната си хватка над града, но пролетта още не беше дошла. Въздухът в апартамента не беше толкова леден, колкото през февруари, а дори и през март. Въпреки това обаче си беше студено. Юри се облече на тъмно, за да събуди Надя и Егор, които щяха да станат чак в седем. Надя продължаваше да работи във фабриката за керамични плочки, а Егор завършваше гимназия. През юни го чакаше матурата.

След кратка закуска с твърд хляб и сирене в пустата по това време обща кухня, Юри затвори входната врата и се насочи към фармацевтичния завод. Вече две години работеше там, постъпил непосредствено след завършването на техникума. Това време ум беше достатъчно да разбере, че заводът съвсем не е това, което изглежда. Самият той не отглеждаше микробиологически култури за производството на ваксини, както пишеше в трудовата му характеристика. Известно количество ваксини действително се произвеждаха в един-два от външните цехове, но той работеше в същинските производствени халета, до които външни лица изобщо нямаха достъп и които бяха под пълния контрол на КГБ. На практика Свердловският фармацевтичен завод беше част от „Биопрепарат“ — мащабната програма за производство на биологически оръжия, действаща в СССР. Юри беше една незабележима бурмичка в огромната 55-хилядна армия от работници в тази програма, разпръсната по цялата територия на страната.

Работното му място беше известно като Цех №19. На портала трябваше да спре и да си покаже пропуска. Отдавна знаеше, че хората от охраната са на щат в КГБ. Мълчеше и чакаше, лекичко потропвайки с крака, за да се стопли. Тук думи не бяха нужни. Униформеният пое картата му, огледа я от всички страни и му я върна обратно с кратко кимане.

Юри беше сред първите работници от дневната смяна. В цеха се работеше двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. На Юри и още неколцина новаци се падаше неприятната задача да почистват на ръка вътрешността на камерите за био-материал. Това беше така, тъй като обикновените чистачи нямаха достъп до тази част от завода.

Влезе в съблекалнята и кимна на колегата си по шкафче Алексей. Беше рано за приказки, още повече че никой от двамата не беше изпил сутрешната си чаша кафе или чай. Навлякоха червените костюми от защитна материя и включиха вентилаторите, повтаряйки като роботи действията на още една двойка техни колеги, обличащи се в дъното на помещението. Не си направиха труда дори да се погледнат през пластмасовите прозорчета на скафандрите.

Капсулирана напълно, групата се изправи пред хидравличната врата и зачака автоматичното й отваряне. Никой не направи опит за някакъв контакт докато налягането във входната камера падаше. Вътрешната врата най-сетне се отвори и те мълчаливо се насочиха към работните си места. Крачеха бавно, без да прегъват крака. Приличаха на някакви странни роботи.

Монотонната смяна на екипите представляваше прецизирана рутина, в продължение на месеци липсваше каквато и да било промяна. А утрото на 2 април 1979 година изглеждаше като всяко друго. Но на практика не беше така. Четиримата младежи, облечени в тежки доспехи, дори не подозираха за наличието на един потенциален, но въпреки това сериозен проблем. Никой от тях нямаше предчувствие за нещастието, надвиснало над главите им.

Свердловският комбинат работеше основно с два типа микроби: Bacillus anthracis и Clostridium botulinum. Използваните за производство на оръжие разновидности на тези бактерии бяха спори от първата и кристализиран концентрат от втората. Задачата на завода се свеждаше до производството на промишлени количества от двете субстанции.

Когато Юри постъпи на работа в Цех №19, той изкара един доста продължителен ротационен период, имащ за цел да го запознае със спецификата на работата в целия производствен цикъл. След първия месец получи назначение в цеха за производство на антракс, където прекара по-голямата част от досегашния си трудов стаж. Тук се обработваше течната бактериална маса, която пристигаше от гигантските ферментационни резервоари, изсушаваше се във формата на големи калъпи, които впоследствие се смилаха на фин прах с висока концентрация на антраксови спори. Работата на Юри се състоеше в наблюдение и контрол на пулверизаторите, от които излизаше готовия продукт.

Пулверизаторите представляваха въртящи се стоманени барабани, във вътрешността на които имаше стоманени топчета. Прецизните тестове с опитни животни, които се извършваха в друга част на завода, бяха определили и най-ефективния размер на прашинките — точно пет микрона. За стриването на материала до този размер пулверизаторите трябваше да се въртят с точно определени обороти, за точно определено време, със стоманени топчета с точно определен размер…

При нормални обстоятелства пулверизаторите спираха работа през нощта и се подлагаха на рутинни процедури за поддръжка. Спирането се ръководеше и контролираше от началника на вечерната смяна. Сушилните обаче продължаваха да работят и дневната смяна разполагаше с достатъчно количество светлокафяви на цвят калъпи, които трябваше да бъдат обработени. Съхненето на тези блокчета отнемаше значително повече време от смилането им.

Както обикновено, Юри започна смяната с миене. Държеше в ръце маркуч, който изтласкваше струя хлорирана вода под високо налягане към и около пулверизаторите. Макар и херметично затворени, тези гигантски мелници все пак изпускаха известно количество миниатюрни прашинки, особено след отварянето им за периодичните проверки. Поради факта, че дори няколко от тези прашинки са достатъчни за смъртта на възрастен човек, ежедневното почистване беше точно толкова задължително, колкото и носенето на предпазни костюми.

В началото Юри беше ужасен от перспективата да работи в толкова опасна среда, но с течение на времето започна да свиква. В онази сутрин на 2 април дори през ум не му минаваше, че може да се случи нещо лошо. Неусетно се беше превърнал в подобие на Иван Денисович от едноименния роман на Солженицин, който непрекъснато демонстрира невероятната способност за адаптация у всяко човешко същество.

Приключил с измиването, Юри започна да навива маркуча на тежката метална стойка, прикрепена към стената. Челото му бързо се покри със ситни капчици пот. Дори и най-незначителното физическо усилие превръщаше изолационният му скафандър в нещо като мини-сауна.

След като свърши с навиването, той бутна стойката в специалната ниша, влезе в контролната зала и затвори вратата след себе си. Гигантските пулверизатори останаха отвъд дебелото армирано стъкло на командния пункт. То обаче почти не спираше оглушителното бучене на машините, обикновено придружено и от влудяващо стържене на метал в метал.

Седна пред командното табло и огледа уредите. Всичко изглеждаше готово за работа. Разгърна работния журнал, но мислите му бяха насочени главно към почивката за закуска, която щеше да бъде в девет, както обикновено. Винаги се радваше на това половинчасово прекъсване, което му помагаше да изкара по-леко безкрайно монотонния работен ден. В ноздрите му веднага нахлу ароматът на пресен хляб и кафе.

Облеченият в предпазна материя показалец бавно се плъзна по колоната от цифри в журнала, която удостоверяваше нормалната работа на пулверизаторите през отминалия ден. Всичко изглеждаше наред, докато не стигна цифрите, които отбелязваха негативното въздушно налягане във вътрешността на една от машините. Веднага забеляза, че по време на следобедната смяна това налягане плавно се е повишавало. Не изпита особена тревога, тъй като показанията бяха в рамките на нормалното и не би трябвало да представляват опасност.

Очите му се сведоха към долната част на дневника, където всеки началник-смяна беше длъжен да опише в резюме работата на апаратурата и да сложи подписа си. Лекото повишение на налягането беше прилежно отбелязано, а под него беше добавена забележката, че екипът по поддръжката е надлежно уведомен. Под тази забележка имаше друга, направена в 2.00 часа от началника на ремонтната бригада. Според нея апаратурата е била проверена, а причината за лекото повишение в налягането — открита и отстранена.

Юри поклати глава. Бележката на ремонтния екип беше доста странна, просто защото не бе посочено какво е причинило повредата. Но това не беше от особено значение. Показанията на уредите рядко биваха точни, освен това в журнала пишеше, че повредата е отстранена. Другото не беше негова работа.

Вдигна слушалката на телефонния апарат без шайба, който го свързваше с началника на сутрешната смяна Владимир Георгиев. Очите му се извъртяха към циферблата на ръчния му часовник. Наближаваше седем, майка му и брат му всеки момент щяха да са на крак.

— Пулверизаторите са в режим на готовност, другарю Георгиев — докладва той.

— Включвай! — долетя лаконичната заповед насреща, след което линията прекъсна.

Юри възнамеряваше да докладва и за непълното описание в дневника, но началникът очевидно не беше в настроение за подобни вести. В продължение на няколко секунди ръката му нерешително остана върху слушалката. За нещастие Георгиев беше известен с изключително раздразнителния си нрав и, отчитайки това, Юри реши да не го безпокои повече.

Пръстът му натисна бутона за включване на пулверизаторите, без изобщо да има идея за ужасните събития, които щяха да последват. Контролната зала моментално започна да вибрира от оглушителния грохот на машините. Дневното производство на смъртоносните причинители на антракс започна.

Системата беше напълно автоматизирана. Питките изсушени и пресовани спори се пренасяха до стоманените барабани посредством гумен конвейер. Стрити от въртящите се с високи обороти стоманени валяци, те се превръщаха в прахообразно вещество, което се източваше през един отвор в долната част на барабаните и отиваше директно в тройно изолирани контейнери, запечатвани херметически от специална машина. След приключване на процеса по насипване и запечатване, всеки контейнер подлежеше на старателна дезинфекция. Обработени по този начин, те вече бяха готови за употреба както от химически снаряди, така и от ракети със специални бойни глави.

Очите му механично потърсиха индикатора за вътрешно налягане. Включването на агрегата веднага доведе до спад в показанията. Изчака известно време, но налягането си оставаше ниско. Явно повредата, каквато и да е била тя, действително е била отстранена.

Внимателно огледа и показанията на останалите уреди. Всички бяха в рамките на нормалното. Взе писалката и започна да нанася входящите данни за първа смяна на 2 април — бавно и педантично, с нескрито удоволствие. Когато стигна до графата за вътрешно налягане изведнъж забеляза нещо доста изненадващо: стрелката на уреда продължаваше да спада и вече беше стигнала нива, които Юри никога не беше виждал откакто работеше тук. На практика налягането сочеше почти нула.

Протегна ръка и почука с кокалче по стъклото на уреда. Искаше да бъде сигурен, че старомодната игла не се е закачила за нещо. Но тя дори не помръдна.

Не знаеше как да постъпи. Върху зелената зона на скалата, която отчиташе ниските стойности на налягането, липсваше границата, която бе изписана за високите стойности в обратната част. Поначало вътрешното налягане се измерваше с една единствена цел — да се задържа прахообразното вещество плътно свито във вътрешността на барабаните, посредством постоянен приток на атмосферен въздух. Следователно понижението на това налягане не беше от особено значение, а дори означаваше обратното: че системата работи още по-добре…

Погледна телефона и отново се запита дали да звънне на началник-смяната. След кратко колебание реши да не го прави. Вече беше сърбал попарата на Владимир, който го беше ругал пред всички заради „глупавите му страхове“. Началникът вечно бързаше за някъде и не обичаше да го занимават с дреболии.

В осем часа си представи как майка му тръгва съм фабриката за санитарна керамика. Тя се намираше съвсем близо, на няколкостотин метра югоизточно от Цех №19. Надя често му подхвърляше, че мисли за него когато минава покрай оградата. На практика Юри така и не й беше разказал с подробности за работата, която върши. Това би било опасно и за двамата.

Времето се точеше бавно. Юри копнееше за почивката в девет. Петнадесет минути преди това започна да вписва в журнала последните показания на уредите. Стрелката на уреда за измерване на вътрешното налягане продължаваше да лежи на нулата и той отново се поколеба.

После в главата му започна да се оформя едно ужасно подозрение.

— Господи, моля те! — простена той. — Нека не е това, което си мисля!

Ръката му механично се насочи към червения бутон за спиране на машините. Миг по-късно стъклените стени на залата престанаха да се тресат. От внезапната тишина ушите му изведнъж писнаха.

Отвори вратата и със свито сърце излезе навън. Телефонът иззвъня, но той не му обърна внимание и тръгна по посока на пулверизаторите. Дишаше тежко и плексигласовата маска пред лицето му бързо се замъгли. Спря пред вертикалните люкове на верижната система. Всеки от тях беше дълъг около метър и широк двадесетина сантиметра.

Протегна ръка и с треперещи пръсти дръпна заключващия болт на най-близкия люк. Поколеба се за миг, после рязко го отвори.

— По дяволите!

Ругатнята му издаваше не толкова учудване, колкото ужас. Вътрешността на камерата с валяците беше празна! Трескаво започна да отваря и останалите люкове. Всички камери се оказаха празни. Повторният кратък оглед беше достатъчен, за да открие причините — микробиологическите филтри не бяха по местата си! Това означаваше, че в продължение на пълни два часа системата беше имала контакт с околната среда без никаква защита!

Юри неволно политна назад. Това беше катастрофа. Измина доста време преди да осъзнае, че телефонът в стъклената будка продължава да звъни. Вероятно началникът на смяната искаше да разбере защо са спрели машините.

Втурна се обратно, опитвайки се да пресметне приблизителното количество на боен антракс, което се беше изсипало над нищо неподозиращия град. От разходката си пеша до завода беше запомнил, че навън духа лек северозападен ветрец. Това означаваше, че спорите са се насочили към югоизточната част, по посока на казармите и фабриката за санитарна керамика!

— Четвъртата къща вдясно — обади се естонката и гласът й го изтръгна от прегръдката на кошмарните спомени. Показалецът на жената се показа над плексигласовата преграда, сочейки няколкото стъпала от бял камък, които стигаха чак до тротоара.

Едва сега Юри осъзна, че лицето му гори, а цялото му тяло е мокро от пот. Споменът за ужасните събития на онзи далечен втори април отново се беше промъкнал в душата му! Явно двадесет години не бяха достатъчни, за да го накарат да избледнее.

Естонката плати преди да слезе, а Юри отказа бакшиша. Благодари с топъл глас за поканата да я посети през почивните дни, но избягваше да я гледа. Страхуваше се, че тя ще забележи зачервеното му потно лице и вероятно ще си помисли, че е изпаднал в прединфарктно състояние.

Едва изчака жената да се обърне към стълбите и сложи табелата, на която пишеше, че колата не работи. Включи на скорост, подмина близкия противопожарен кран и отново спря до тротоара. Имаше нужда от известно време, за да дойде на себе си. Бръкна под седалката и измъкна плоското шише водка. Отпи една едра и ободряваща глътка едва след като се увери, че никой не го наблюдава. Алкохолът бавно се плъзна в гърлото му, ефектът му беше бърз и благотворен. Притеснението бързо започна да го напуска. Вдигна ръка и избърса устни с опакото на дланта си.

Последиците от работата на валяците без микробиологични филтри бяха много по-тежки от това, което си беше представял. Както правилно беше предвидил, един невидим облак от антраксни спори беше надвиснал над южните части на града — точно там, където се намираха казармите и фабриката за санитарна керамика. Стотици хора бяха заразени от инхалационен антракс, като повечето от тях скоро се превърнаха в трупове. Една от жертвите беше Надя.

Първите й симптоми се изразиха чрез треска и болки в гръдния кош. Юри моментално разбра какво означават те, но все се надяваше да греши. Същевременно отказа да сподели подозренията си с нея, просто защото беше подписал клетвена декларация да не говори с никого за работата, която върши. Откараха майка му в болница, където беше организирано специално отделение за хора с оплаквания като нейното. Сред тях имаше и немалко военни. Състоянието на Надя бързо се влошаваше и двадесет и четири часа по-късно тя вече беше мъртва.

КГБ предприе широка дезинформационна кампания. Според ключовото твърдение в нея проблемът възникнал от известно количество заразено говеждо месо, докарано за преработка в местния месокомбинат. Роднините на починалите така и не получиха телата на близките си. По заповед отгоре те бяха погребани в дълбока обща гробница, изкопана за една нощ в най-далечната част на градските гробища.

Юри преживя събитието изключително тежко. Разяждан от чувството за вина, че е взел пряко участие в заразяването на собствената си майка, той бързо откри, че нещата имат и други измерения — като част от низшия персонал, отговорен за аварията, той бе нарочен и за една от изкупителните жертви. Назначената за случая специална комисия недвусмислено посочи виновниците — екипът по поддръжката, който бе извадил старите филтри без да монтира нови, и неговият началник, пропуснал да опише въпросните операции в работния журнал. Но въпреки това Юри беше този, който опра пешкира. Оказа се, че според правилата на труда, той лично е трябвало да провери състоянието на филтрите преди стартирането на машините. Но никой от колегите му не правеше това, просто защото филтрите се сменяха веднъж на няколко месеца, при това само ако някой от началниците се сети да го стори. На практика Юри изобщо не подозираше за тяхното съществуване, тъй като от постъпването му на работа до катастрофата никой изобщо не му беше споменавал за тях.

Националната сигурност винаги изисква тайнственост. По тази причина Юри бе затворен във военен арест, вместо в нормален затвор, а след известно време го изпратиха в Сибир. Там го изпратиха на работа в Новосибирск, където действаше друг голям завод от системата на „Биопрепарат“. В това предприятие, наречено „Вектор“, се произвеждаха предимно вируси с военно приложение, между които фигурираше и дребната шарка. Юри беше включен в малък екип, който работеше върху повишаване ефикасността на антраксовите вируси и ботулиновите деривати, предназначени за монтаж на бойни носители.

Заточението в Сибир сложи край и на контактите с Егор. Двамата братя не се видяха повече. Егор извади късмет и не беше засегнат от антраксовия облак над града, но властите не му позволиха свиждане с Юри нито в местните казарми, нито на новия му адрес в Новосибирск. После дойде юнската матура, веднага след която Егор получи призовка за казармата. През декември 1979 година той беше изпратен в Афганистан като част от армейските корпуси, които осъществиха началото на инвазията. И падна заедно с първите жертви на „непобедимата“ съветска армия.

Юри въздъхна. Не обичаше да си спомня за нещастното си минало. Това го караше да се чувства зле и да се контролира още по-зле. Очите му пробягаха по страничните огледала, после се втренчиха през челното стъкло. По тротоара имаше малко пешеходци, никой от тях не му обръщаше внимание. Допи плоското шише на няколко едри глътки и го върна на мястото му под седалката. За пореден път водката му свърши далеч преди края на работния ден.

Отвори вратата и слезе, все още обзет от нервно напрежение. Спря на крачка от колата, протегна се и направи няколко гимнастически упражнения. От многочасовото седене беше получил някаква тъпа болка в долната част на гърба — по всяка вероятност начален сигнал за дископатия. Направи няколко дълбоки вдишвания и усети как започва да се успокоява. Минута по-късно вече се беше настанил обратно зад волана и протягаше ръка да свали табелата „Не работи“, която беше кацнала на челното стъкло. В същия момент осъзна, че се намира съвсем близо до Уокър стрийт, където беше офисът на „Коринтски килими“. Реши да отскочи дотам — просто ей така, за разнообразие. Щеше да се почувства далеч по-добре, ако научеше нещо положително за търговеца на килими.

В три и половина следобед трафикът започваше да зацикля — сигурен сигнал за наближаващите задръствания на пиковите часове. Юри прекоси Броудей и Канал стрийт за далеч повече време, отколкото беше очаквал. Потискайки нетърпението си, той бавно пълзеше заедно с колоната лениво примигващи със стоп-светлините си коли и най-сетне стигна пресечката на далеч по-спокойната Уокър стрийт.

С приближаването си към офиса на „Коринтски килими“ той не очакваше да види нищо друго, освен пълно спокойствие. Затворената кантора беше почти сигурна индикация, че Джейсън Папарис е станал жертва на заразата и в момента вероятно вече е мъртъв, или поне на прага на смъртта. Въпросът беше дали е разумно отново да се появява във филателния магазин. Но когато приближи още малко с ужас видя, че вратата на офиса е широко отворена и вътре свети.

Дълбоко смаян, Юри докосна спирачката и колата бавно се плъзна покрай сградата. Успя да зърне фигурата на Джейсън Папарис, наведена над някаква кантонерка.

— О, Господи! — простена Юри, въпреки че беше заклет атеист. Спря на близката зона за разтоварване, обърна се назад и напрегна очи по посока на отворената врата. Какво би могло да се обърка? Онзи прашец би трябвало да бъде стопроцентово ефективен. При създаването му беше използвал всички трикове, които бяха измислили там, в Сибир, в завода с невинното име „Вектор“. За десетте години, които беше прекарал във „Вектор“, той и неговите колеги успяха да увеличат ефикасността на бойния антракс почти десет пъти. Това до голяма степен се дължеше на простите добавки към вирусния прашец, които подобряваха летателните и прилепчивите му характеристики. Немалка роля изиграха и новите начини за отглеждане на субкултурите. При създаването на новия си прашец Юри беше използвал абсолютно всички нововъведения.

Прокара пръсти през косата си. Може би писмото се е изгубило, или е било отнесено на погрешен адрес. Може би е било отворено от някой в пощата — ей така, от обикновено любопитство. Дали не трябваше да потърси друг начин за заразяването на господин Папарис? Но идеята с писмото му се беше сторила превъзходна!

Включи аварийните светлини и излезе от колата. Прекоси тичешком уличното платно, заобиколи един планински велосипед, заключен за знака, забраняващ паркирането, след което се насочи към филателния магазин. Миг по-късно се изравни с витрината на фирмата за килими и надникна вътре. Джейсън не се виждаше никъде, и двете врати в дъното на офиса бяха затворени.

Уверил се за последен път, че никъде по улицата не се вижда полицай, Юри се насочи към входната врата. Поколеба се само за миг, после любопитството му надделя. Трябваше да поговори с този търговец на килими и толкоз!

— Хей, някой да е поръчвал такси? — подвикна от прага той. Гласът му беше слаб и несигурен.

Иззад бюрото се надигна фигурата на едър мъж, който държеше някакви папки. За ужас на Юри той беше облечен в предпазен халат, а на лицето му имаше маска. Видението беше толкова призрачно, че той неволно отскочи назад.

— Хей, почакайте! — извика Джак, захвърли папките на бюрото и хукна подир таксиметровия шофьор. Успя да го стигне на няколко метра надолу по тротоара.

— Вие ли повикахте такси, господин Папарис? — попита Юри и нервно погледна към колата си, която го чакаше на няколко метра по-нататък. Единственото му желание беше час по-скоро да се разкара оттук.

— Аз не съм господин Папарис — отвърна Джак, смъкна гумените ръкавици и направи опит да измъкне значката си на медицински следовател. Успя с цената на известни усилия и я тикна под носа на Юри. Той пък панически отстъпи крачка назад, решил, че си има работа с цивилно ченге.

— Казвам се Джак Степълтън и съм медицински следовател — представи се странната личност, свали предпазната маска от лицето си и прибра значката. — Добре ли познавате господин Папарис? Често ли го возите?

— Аз съм един шофьор на такси и нищо повече — едва-едва промълви Юри. Не беше сигурен какво е това медицински следовател, но значката свидетелстваше, че става въпрос за някаква държавна служба.

— Добре ли познавате господин Папарис? — повтори въпроса си Джак.

— Не го познавам и никога не съм го возил — отвърна Юри.

— Откъде тогава знаете името му?

— Току-що ми го съобщиха по радиото и ми наредиха да го взема оттук — отвърна Юри.

— Интересно — проточи Джак.

Юри се почувства зле. Решително не му се разправяше с държавни служители, каквито и да бяха те. Освен това човекът насреща му се струваше смътно познат и това усилваше безпокойството му. На всичкото отгоре Степълтън го гледаше с открито любопитство, примесено с леко подозрение.

— Сигурен ли сте, че са ви изпратили при господин Папарис на Уокър стрийт? — попита Джак. — Господин Папарис от „Коринтски килими“?

— Мисля, че това беше името, което ми даде диспечерът — кимна Юри.

— Трудно ми е да го повярвам, тъй като господин Папарис почина този уикенд — изстреля Джак.

— О, така ли? — сконфузи се Юри, след което потъна в дълбока кашлица. Това беше начинът да прикрие изненадата си и да измисли някакво по-смислено обяснение.

— Да не би да се е обадил предишната седмица? — изгледа го продължително Степълтън.

— Възможно е — промърмори Юри.

— Най-добре е да се обадим във вашата фирма — предложи Джак. — Може би ще се окаже, че господин Папарис ви е бил редовен клиент. Знаете ли, той почина от едно рядко срещано инфекциозно заболяване, което аз искам да изследвам. За тази цел ще ми бъде полезна всяка информация за дейността му през миналата седмица, включително евентуалното отскачане до някой склад с помощта на такси… Интересувам се и от срещите му — особено тези, проведени в края на миналата седмица…

— Мога да ви дам номера на диспечера — промърмори Юри.

— И това ми стига — кимна Джак. — Един момент, да взема нещо за писане…

Медицинският изследовател хлътна обратно в магазина и Юри изпусна въздишка на облекчение. В първия момент реши, че появата му тук е ужасен гаф, но сега вече не мислеше така. От диспечерския пункт щяха да откажат каквато и да било информация, просто защото такава им беше практиката.

Джак се върна и записа номера върху лист хартия.

— От каква болест почина господин Папарис? — попита Юри. Беше му любопитно да разбере какво мислят властите.

— Нарича се антракс — отвърна Джак.

— Чувал съм за нея… Не е ли нещо, свързано с говедата?

— Впечатлен съм — погледна го изненадано Джак. — Откъде знаете това?

— Срещал съм тази болест като дете — поясни Юри. Израснал съм в Съветския съюз, в един град на име Свердловск. Кравите и овцете, отглеждани в околностите на града, често боледуваха от тази болест…

— Чувал съм за Свердловск — кимна Джак. — При това съвсем наскоро… Четох някъде, че там е имало епидемия на антракс, предизвикана от секретен завод за производство на биологически оръжия.

Юри зяпна, дълбоко поразен от коментара на човека срещу себе си. Още повече, че току-що се беше измъкнал от спомените за същото събитие.

— Чували ли сте нещо за тази епидемия? — попита Джак. — Тя със сигурност е завършила с много смъртни случаи…

— Не съм чувал — дрезгаво отвърна Юри след няколко напразни опита да прочисти гърлото си.

— Всъщност, това не може да ме изненада — кимна Джак. — Съветското правителство със сигурност не е изгаряло от желание да бие камбаната. Години наред твърдяха, че ставало въпрос за заразено месо…

— Имаше случаи на заразено месо — успя да кимне с глава Юри.

— Става въпрос за 1979 година — уточни Джак. — По това време живял ли сте там?

— Сигурно — сви рамене Юри, опитвайки се да придаде небрежен тон на гласа си. Но вътрешно трепереше и искаше да прекрати този разговор. Това му се отдаде минута по-късно. Обърна гръб на Джак тръгна към таксито. Посмя да погледне назад едва когато запали мотора. Джак отново обличаше предпазното наметало и маската за лице. Успокоителното беше, че не направи никакви опити да му запише номера.

Юри включи на скорост и потегли. Еуфорията му бързо отмина, а на мястото й се появи паниката. Въпреки, че смъртта на Джейсън Папарис потвърди ефикасността на неговия антракс, той беше поразен от факта, че един очевидно опитен държавен служител разследва случая и не изпитва никаква трудност при идентифициране на вируса. От това можеше да се заключи, че внимателния избор на човек, който би могъл да се зарази чрез бизнеса си, всъщност е бил напълно излишен. А в началото се беше надявал, че това със сигурност ще заблуди евентуалното следствие…

Свали табелката „не работи“, въпреки че все още се намираше под влиянието на стреса. Пиковите часове на деня бяха най-благоприятното време за таксиметровите шофьори, стига да не се стигне до някое тежко задръстване. Клиентите общо взето бяха кротки хора, но трафикът определено го дразнеше. Скоро установи, че търпението му е на път да се изчерпи. След няколко избегнати на косъм сблъсъка, особено една инфарктна ситуация на пресечката на Трето авеню и Петдесет и пета, той стигна до заключението, че е време да се откаже. Остави последния клиент на адреса, сложи табелата и се насочи към Брайтън Бийч. Часът беше малко след пет следобед и това се оказа най-късият му работен ден отпреди шест месеца, когато беше повален от грип. Изобщо не му пукаше от това. Изпитваше остра нужда от глътка водка, но за съжаление плоското му шишенце беше отдавна празно.

Задръстването го хвана на Бруклинския мост, където движението се превърна в едва доловимо пълзене. Мислите му отново се върнаха на неочакваната среща с Джак Степълтън. Не можеше да проумее какво мотивира този човек. Страхуваше се, че в ръцете му може да попадне писмото от Агенция за почистване АКМЕ, което без съмнение носеше следи от финия прашец. Нямаше никаква представа какво е станало с това писмо. Първоначално беше сигурен, че и то ще завърши в боклука заедно с купищата ненужна поща, но сега, след появата на Джак Степълтън, тази сигурност започна да се топи.

Спря пред един магазин за алкохол южно от Проспект Парк, купи си половинка водка и отново потегли. Успя да дръпне няколко глътки едва на червения светофар на Оушън Паркуей, но това му дойде точно навреме и спокойствието му започна да се възвръща.

С навлизането в Брайтън Бийч рекламите станаха предимно на познатата кирилица, а в душата му помръдна задоволство. Родните букви навяваха едва доловимо чувство на носталгия. За миг изпита чувството, че вече си е у дома, в Матушка Русия. Способността му да разсъждава се върна заедно със спокойствието. Първата му мисъл беше за изтегляне на датата. Операция „Отмъщение“ трябваше да започне по-рано.

Зави по своята улица и кимна с глава. Да, изтеглянето на операцията без съмнение щеше да реши голяма част от проблемите, свързани със сигурността. Не изпитваше сериозни опасения, че може да бъде разкрит, но предпочиташе никой да не подозира за намеренията му. За да има реална ефективност, биологичното оръжие трябва да бъде използвано внезапно, без никакво предупреждение. В същото време промяната на датата пораждаше и нови проблеми. Най-сериозните бяха два.

Първо, Юри все още не беше тествал токсичността на ботулина, макар че в нея вярваше далеч повече, отколкото в патогенността на антраксната прах. Второто сериозно препятствие беше производството. Трябваха му минимум два килограма прах и около четвърт ботулинов токсин на кристали. Нямаше значение коя от двете субстанции ще бъде използвана в Сентрал Парк и коя — във федералната сграда „Джейкъб Джавитс“, стига ефективността им да е в рамките на очакваното. Производството на нужното количество антракс не представляваше проблем, още повече, че той вече разполагаше с почти цялото количество, което беше необходимо. Но не така стояха нещата с ботулиновия токсин. Проблем създаваха посявките на Clostridium botulinum, които се развиваха далеч по-бавно от очакваното.

Колата намали ход. Къщата му се намираше приблизително в средата на дългата редица малки постройки, строени за летни вили през двадесетте години на века. Всички имаха дървени капаци на прозорците и миниатюрни дворчета, засадени с райграс. Тази на Юри беше най-голямата и единствената с гараж за две коли, изработен от леки материали. Беше я наел от един мъж, който живееше във Флорида, но все още не можеше да забрави Бруклин.

Вратата на гаража издаде пронизителен звук и бавно се вдигна. Вътрешността беше почти празна, за разлика от останалите гаражи в квартала, които бяха задръстени до покрива с най-различни боклуци, но никога с коли. Циментовият под беше потъмнял от маслени петна, които различни автомобили бяха изпускали в продължение на петдесет години. Във въздуха се долавяше застоялата миризма на бензин и отработено масло. В ъгъла бяха струпани няколко градински инструмента, сред които се открояваше стара тревокосачка с ръчно задвижване. Край отсрещната стена бяха подредени акуратно отрязани дърва за камина, до тях имаше ръчна количка с гумено колело.

Юри вкара колата, заключи отвътре и понесе наченатата бутилка водка към къщата. Извади ключа за задната врата и понечи да го пъхне в ключалката, но с изненада установи, че вратата е само притворена. Бутна я с ръка и предпазливо надникна през процепа.

Веднъж вече го бяха обирали. Това се случи само месец след като беше наел къщата. Прибра се от работа някъде към девет и откри щетите. Вероятно ядосани от липсата на плячка, крадците си го бяха изкарали на оскъдното обзавеждане.

Замря на място и напрегна слух. Откъм спалнята на Кони долитаха приглушените звуци на включен телевизор. После видя ръчната чанта на жена си върху масата, а около нея бяха пръснати картонените опаковки с рекламата на кварталното магазинче за готови храни.

Юри беше женен почти от четири години. С Кони се запозна малко след като започна да работи в таксиметровата компания и все още нямаше собствена кола. Беше изпаднал в плен на отчаянието, тъй като визата му изтичаше и единственият шанс да остане легално в страната беше да се ожени за американска гражданка.

Кони беше афро-американка малко над двадесетте, която изглеждаше отегчена от живота и с удоволствие се зае да флиртува с новопристигналия руснак. Показа му предпочитанията си като злоупотреби със служебното си положение на диспечер и започна да му дава най-хубавите курсове. Самият Юри хареса младата жена, без да я свързва с придобивката на така желаната зелена карта. Като младеж си падаше по джаза, а за него тази музика беше неразривно свързана с американските негри. Сега имаше възможност да се запознае на живо с една тяхна представителка и тази идея го възбуждаше. До този момент беше виждал чернокожи само по телевизията, които локалните канали на Свердловск показваха само във връзка със спорта.

Немалка роля за сближаването им изигра и самотата. Юри последва съветите на по-опитните сънародници и се засели в Брайтън Бийч, но кореняците в квартала руски евреи изобщо не го погледнаха. Двамата започнаха да се срещат в различни джаз-клубове на Манхатън, където живееше Кони, или пък в Бруклин — горе-долу близо до къщата на Юри. Той вече бе получил първите си уроци по расизъм в американски стил и беше доста объркан. До този момент беше живял с представата, че афро-американците са на почит в тази страна заради своите исторически и културни традиции. За пръв път чу обидното прозвище „негро“ на улицата, когато двамата бяха сподирени от компания пияни хлапаци — за щастие без други последици. С учудване разбра, че семейството на Кони — най-вече брат й Флаш и приятелчетата му, съвсем не хранеха симпатии към него. Те го наричаха „хонки“ — един термин, който беше не по-малко обиден от „негро“.

Бракът решаваше както проблема със зелената карта, така и този със самотата. За нещастие Юри съвсем скоро разбра, че Кони съвсем не възнамерява да бъде примерната съпруга, която отговаря на руските му очаквания. Тя не прояви никакъв интерес към домашния уют и очевидно смяташе да продължат практиката да се хранят навън, която бяха установили по време на краткия си период на ухажване. Скоро след това Юри разбра, че не може да използва подготовката си в областта на микробиологията без да изкара няколкогодишно и скъпоструващо допълнително обучение. Оставаше му да върти волана на таксито за неопределено време в бъдеще, без никакви други шансове. Скоро след това престана да се съобразява с предпочитанията на Кони и ако не беше страхът, че може да изгуби зелената си карта, той положително би я изхвърлил.

Съответно се стопи и ентусиазмът на младата жена. В първите месеци на брака тя възприемаше Юри като рицар от далечни земи, появил се с единствената цел да прогони скуката й. Но скоро след това Юри престана да върши каквото и да било, с изключение на шофирането през деня и пиенето на водка пред телевизора вечер. А след това дойде и насилието. До този момент никой не беше вдигал ръка срещу Кони. След първия побой тя реши да напусне мъжа си и би го сторила без никакво колебание, ако имаше къде да отиде. Проблемът беше там, че тя се омъжи за Юри против волята на родителите си и всички обратни мостове се оказаха изгорени. Гордостта я накара да се вземе в ръце и да остане там, където е.

Скоро след това младата жена откри друг начин да се бори с нещастието. Това беше яденето. Утеха можеха да й донесат само неща като четвъртинка сладолед, купичка пържени картофи и един сочен Биг Мак. Една утеха, към която прибягваше все по-често. Липсата на физическо натоварване свърши останалото и не след дълго Кони се превърна в една добре закръглена топка лой. Колкото повече пиеше Юри, толкова по-яко се тъпчеше тя. За съжаление пристрастяването към пороците не доведе до затопляне на отношенията помежду им, които се характеризираха с все по-открита враждебност. Продължаваха да живеят под един покрив, но гледаха да не се засичат често, тъй като това неизбежно водеше до конфликт. Скандалите неусетно ескалираха и от размяна на обиди се превърнаха в битки. Разбира се, Кони беше тази, която понасяше повече поражения при тях.

Промяната дойде когато Юри се сближи с Кърт Роджърс и Стив Хендерсън. Той не сподели с Кони за новите си приятели, но все по-често прекарваше вечерите си навън, далеч от Брайтън Бийч. Същевременно нито веднъж не ги покани на гости, предпочитайки сам да отскача до Бенсънхърст. Като следствие на всичко това Кони стигна до заключението, че мъжът й си има любовница. Разбира се, то не й донесе нищо добро, освен няколко допълнителни нокаута и съответните синини по лицето и тялото…

После настъпи следващият период — ей така, без никакво предупреждение. Юри започна да се прибира рано, слизаше в мазето и с часове се бавеше там. Отначало майстореше нещо с чук и трион — звуци, от които на Кони й призляваше. На въпросите й какво прави, той отговаряше, че това не е нейна работа. После започна да мъкне някаква апаратура. Най-забележителната част от нея бяха няколко мощни вентилатора. Един ден Кони успя да зърне и някакви лъскави стоманени барабани, пренесени в мазето от неколцина живописно облечени скинари. Тя побърза да се махне, тъй като по принцип изпитваше ужас от скинарите.

Още на няколко пъти Кони прояви интерес към това, което ставаше в мазето. Но Юри упорито отказваше да й даде някакво обяснение. В крайна сметка тя стигна до извода, че мъжът й монтира нелегална инсталация за производство на водка. Вечерта, в която реши да му го каже в очите, се оказа почти фатална за нея, тъй като Юри скочи и я стисна за гърлото.

— Точно така! — заплашително изръмжа той. — Това е нелегална инсталация за дестилиране на водка! Обещавам да ти видя сметката в момента, в който кажеш на някого за нея! А ако се мернеш долу, ще те използвам като суровина! Не ме интересува какво правиш и къде ходиш, но се дръж по-далеч от мазето!

Кони напразно се опитваше да откопчае пръстите му, стиснали гърлото й в желязна хватка. Обикновено мъжът й изливаше гнева си с помощта на няколко шамара, но този път не беше така. Черните му очи дълбаеха лицето й с маниакална свирепост. Беше абсолютно превъртял. Кони с ужас установи, че е на прага на припадъка. Червеното лице на Юри започна да се размазва пред очите й, коленете й се подгънаха. Едва в този момент Юри се овладя и разхлаби хватката си. Жена му залитна, закашля се, от очите й бликнаха сълзи. Този път прояви благоразумието да не казва нищо, а просто избяга от стаята и се тръшна на леглото си в спалнята. Оттогава насам се въздържаше да отваря приказка за това, което става в мазето. Просто беше преценила, че каквото и да е то, няма смисъл да рискува живота си…

Юри изпита раздразнение от факта, че Кони си е у дома. В понеделник вечер обикновено работеше до девет вечерта и той очакваше да прекара час-два на спокойствие, да си почине след емоциите на отминалия ден. Извади едно шише водка от фризера и с трепереща ръка напълни чашата си с ледената течност. Облегна лакти на масата, отпи една едра глътка и започна да оглежда пръснатите върху плота останки от храна. Иззад затворената врата долиташе консервирания смях на поредното телевизионно шоу. Отпи нова глътка, опитвайки се да потисне раздразнението, което се надигаше в душата му. Очите му разсеяно се спряха върху вратата, която водеше към мазето после бавно се разшириха от изненада. Винаги плътно затворена, този път вратата беше леко открехната и зад нея се процеждаше светлина.

— Мамка му! — стреснато изръмжа той. Обикновено ругаеше на руски, но близкото приятелство с Кърт и Стив му беше помогнало да овладее достатъчно количество подобни фрази и на английски език. Ръката му бавно остави чашата, краката му направиха две колебливи крачки по посока на открехнатата врата. Беше абсолютно сигурен, че сутринта, преди да изкара таксито, тази врата беше плътно затворена. По навик работеше в мазето всяка сутрин по един час, а вечер след работа пак слизаше долу — просто за да провери как растат заложените култури на все още миниатюрното биологическо оръжие. Почти цялата сряда — обичайният му почивен ден, беше прекарал в мазето. Именно тогава изпробва за пръв път ръчно монтираният пулверизатор — просто защото съседите бяха на работа. Макар и далеч по-малка от своята огромна посестрима в Свердловск, и тази машина вдигаше адски много шум…

Вратата остро изскърца. Ръката му механично докосна електрическия ключ, краката му поеха надолу по стълбите. Миг по-късно замръзна на място и се втренчи в солидната метална врата, с която затваряше временната лаборатория. Някой бе използвал щанга, за да разбие катинара. Преодолял вцепенението си за броени секунди, той се втурна надолу. Беше заслепен от гняв, дишането му стана разпокъсано. Целият смисъл на живота му се криеше зад тази метална врата. Прилоша му при мисълта, че някой може да му го отнеме.

Зад допълнителната врата от листове шперплат се помещаваше входната камера. Тя беше оборудвана с душ и няколко пластмасови бутилки белина. На дървена окачалка в ъгъла висеше костюмът за работа с опасни материали, който Кърт бе успял да отмъкне от пожарната. Лицевата маска беше свързана със стоманен цилиндър, съдържащ сгъстен въздух. Юри ползваше този костюм за работа в самата лаборатория, а цилиндъра премяташе през гръб, като любител на гмуркането под вода.

Входната камера разполагаше с още две врати, направени по същия начин като първата. И двете бяха заключени с катинари, които в момента също бяха счупени. Юри рязко дръпна вратата, която беше отляво. Тук се помещаваше нещо като малък склад, наврян в ъгъла на помещението, между перпендикулярните бетонни основи на къщата. Третата стена представляваше висок шкаф с многобройни рафтове, върху които бяха подредени микробиологическите атрибути — стъкълца за проби, резервни биологични филтри, епруветки с хранителна среда за бактериите и пр. Тук нищо не беше пипано, въпреки счупения катинар.

Стиснал зъби, Юри се насочи към вратата на същинската лаборатория. Дълбоко в себе си беше готов да се изправи и срещу най-страшното. Ръката му потърси електрическия ключ на външната стена. От течението разбра, че главните циркулационни вентилатори работят нормално. Лекият ветрец рошеше косата му и разхлаждаше пламналото му лице. Оглеждайки вътрешността на лабораторията, той все пак реши да задържи дишането си.

Блестящите цилиндрични ферментатори бяха симетрично подредени покрай вътрешната стена на лабораторията. Най-вдясно беше навесът, направен от подръчни материали. Оборудван с лампа за отопление и термостат, той играеше ролята на инкубатор и на склад за готовите количества антракс на прах и ботулинов токсин.

Лабораторната маса беше вляво. Върху нея беше подредена стъкларията, необходима за кристализацията на ботулиновия токсин. Отвъд дългия плот се виждаха пулверизатора и сушилнята за антраксовите спори.

Сърцето му бавно възстанови нормалния си ритъм. Всичко в лабораторията изглеждаше на мястото си, във вида, в който го беше оставил сутринта. Това се отнасяше и за многобройните стъкленици, чието разположение върху лабораторната маса Юри помнеше наизуст. От устата му излетя въздишка на облекчение, ръката му се протегна да затвори вратата. Тя меко щракна, прогонвайки въздуха от гумените си уплътнения с тихо свистене.

Очите му се сведоха към счупената халка на катинара. Напрежението го беше напуснало, но гневът остана. Нещо жълтееше на пода, непосредствено до крака му и той се наведе да го разгледа. Оказа се пържен картоф, единият край на който беше леко натопен в нещо червено, вероятно кетчъп. Кони!

Някъде отгоре долетя приглушен смях. В гърдите му пламна яростта. От устата му излетя сочна ругатня, краката му сами се понесоха нагоре, вземайки стъпалата по две наведнъж. Блъсна с длан открехнатата врата на спалнята и се закова на прага. Просната възнак на леглото, Кони зяпаше някакво шоу по телевизията.

— Какво си правила долу? — заплашително изръмжа Юри.

— Исках да зная какво става в мазето ми — погледна го с достойнство Кони. — Имам право да се интересувам с какво се занимава мъжът ми, нали?

— Пипала ли си нещо?

— Не. Но никак не съм спокойна при вида на тези неща, които сякаш са отмъкнати от някоя болница!

— Ей сега ще те успокоя! — вбесено изръмжа Юри и се стрелна по посока на леглото.

Жена му изпищя и се претърколи на една страна. Но прекомерното й тегло, комбинирано със силата, с която връхлетя Юри, се оказаха прекалено бреме за старата пружина и леглото с трясък рухна на пода.