Вектор

Двадесет и шеста главаЧетвъртък, 21 октомври 12.45 часа

Стен Торнтън не беше преувеличил като каза, че ще бъдат там за броени минути. Едва настанили се на дивана на Юри, четиримата бяха изненадани от местните пожарникари в противохимически облекла, които бързо отцепиха района и опразниха съседните къщи. Гледката на техните действия отвътре имаше някакъв сюрреалистичен оттенък, тъй като никой от специализираните екипи не се доближи до къщата на Юри.

Няколко минути по-късно в небето се появиха хеликоптери, които направиха по един кръг над района и се насочиха за кацане на брега. Половин час по-късно се появиха и екипите, докарани с тях. За разлика от пожарникарите, тези хора бяха облечени в далеч по-съвършени костюми за биохимическа защита, които наподобяваха скафандри. Част от тях се оказаха експерти по взривовете, които моментално се насочиха към гаража да проверят дали в специализирания автомобил не е поставена бомба.

Останалите проникнаха в къщата, кимнаха за поздрав и се пръснаха из стаите. Никой не погледна тялото на Юри, което продължаваше да лежи на пода между кухнята и дневната. Десет минути по-късно ръководителят на екипа се събра в кухнята с онзи, който командваше групата в гаража. Размениха си няколко думи, после в ръцете на единия светна портативна радиостанция. Вероятно се свързваше с командния пункт на операцията, някъде в Манхатън.

— Две горещи зони — обяви мъжът. — Агентът в автомобила за пестициден контрол несъмнено е антракс, под формата на биологическо оръжие. Взривно устройство няма. В лабораторията има два активни ферментатора, заредени с антраксна култура. Има и пулверизатор, който е силно заразен с антракс, точно като предпазния си капак. Открихме действаща вентилационна система с отрицателно налягане, оборудвана с биологични филтри. Останалата част от къщата е чиста. Край…

Джак и останалите не успяха да чуят отговора, тъй като ръководителят на операцията притисна портативната радиостанция към ухото си. Видяха го да кима няколко пъти, след като каза „слушам, край на връзката“…

Човекът пристъпи към групата на дивана, лицето му остана полускрито от маската.

— Сега искам да напуснете къщата — рече той. — Като излезете на алеята, ще поемете наляво. Когато се мушнете под полицейската лента на ъгъла, ще сте напуснали горещата зона. Малко по-нататък ще видите палатка за обеззаразяване, разпъната е на Оушънвю Лейн. Червена е, няма как да я пропуснете. Там ви очакват.

Групата стана и се насочи към вратата.

— Благодаря ви — подвикна Лори към маскирания мъж, но той не й отговори. Вече се беше обърнал и крачеше към вратата за мазето.

— Хей, тези хора пипат здраво — промърмори с уважение Уорън когато излязоха на алеята.

— Имат пълно основание — увери го Джак. — Нещата са сериозни. Жертвите в града могат да бъдат десетки хиляди.

— Мамка му на това копеле! — изръмжа Флаш, имайки предвид Юри. — Казах ви, че не му е чист косъмът! Трябваше да дойда и да се погрижа за него, както си бях намислил!

— Имаше пистолет — подхвърли Джак. — И беше готов да го използва…

— Аз също нямаше да дойда с празни ръце! — изръмжа Флаш.

Направи им впечатление, че кварталът е абсолютно пуст. Дори кучетата се бяха изнесли нанякъде.

— Страшничко — потръпна Уорън. — Сякаш сме останали сами на света…

Откриха палатката точно там, където им казаха — в средата на опустелия булевард.

— Къде се спасиха всички? — продължаваше да любопитства Уорън.

— Мисля, че не им е било трудно да евакуират местните жители — рече Джак. — Хората винаги са се страхували от зарази. Представям си какво е положението в долен Манхатън и направо тръпки ме побиват!

— Това ми прилича на един стар научнофантастичен филм — промърмори Флаш. — „Денят, в който Земята спря да се върти“, или нещо подобно…

Посрещнаха ги група специалисти в защитни дрехи, които не бяха толкова сложни като на онези в къщата. Ръководителката на екипа се представи като Карълайн Джейкъбс. Без да се церемони повече тя накара пришълците да свалят дрехите си и да застанат под подвижните душове, от които течеше дезинфекционен разтвор. После им дадоха по един комплект стерилни комбинезони, поставиха им ваксина срещу антракс и се заеха с една сложна процедура, наречена ципрофлоксация.

— Това изобщо не съм го очаквал! — оплака се Уорън.

— Трябва да си благодарен, че те ваксинираха — рече Джак. — В града няма кой знае какви запаси от нея. Сигурен съм, че в Манхатън вече изпитват остър недостиг. Просто няма начин да стигне за всички…

Завесата на палатката рязко се отметна и на прага се изправи строен афро-американец с вид на военен, не повече от тридесетгодишен. Беше облечен в оранжев комбинезон, на ръкава на който имаше надпис ГБКС, а под ципа на джобчето му висеше табелка с надпис „Агент Макръс Уилямс“.

— Търся доктор Степълтън и доктор Монтгомъри — обяви с ясен глас той.

— Аз съм Степълтън — вдигна ръка Джак.

— А аз — Монтгомъри — стори същото Лори.

— Отлично — кимна агент Уилямс. — Бихте ли ме последвали, моля?

Джак и Лори бързо станаха на крака.

— Ами ние? — обади се Уорън.

Джак погледна агента и вдигна вежди.

— Името ви, сър? — любезно попита Уилямс.

— Уорън Уилсън, а това е франк Томас…

— Съжалявам, господа. Нямам никакви заповеди по отношение на вас и предполагам, че трябва да останете тук.

— По дяволите! — изруга Уорън. — Хей, док, направи така, че да не ни забравят!

— Бъди спокоен — отвърна Джак и последва Лори, която вече беше напуснала палатката. Наложи се да се затичат, за да настигна Маркъс, който бързо крачеше към бреговата линия.

— Къде отиваме? — подвикна Джак.

— Трябва да ви придружа до временния команден пункт — обясни агентът.

— Къде се намира той?

— В долен Манхатън. Помещава се в една каравана пред входа на кметството.

— Не може ли да намалим темпото? — подвикна задъхано Лори, която през цялото време подтичваше.

— Трябва да ви заведа там максимално бързо — отвърна без да се обръща Маркъс.

— Какво става в града? — любопитно го погледна Джак.

— Не съм запознат с последния развой на събитията, на хаосът е голям — неохотно отвърна Маркъс.

— Вие от ФБР ли сте? — попита Лори.

— Да.

— А какво означава съкращението ГБКС?

— Група за борба с критичните ситуации — отвърна агентът. — Притежаваме специална подготовка за справяне с инциденти от ЯБХ характер…

Лори хвърли един безпомощен поглед по посока на Джак. Тя по принцип мразеше съкращенията, особено пък онези, от които се раждаха други.

— Инциденти, предизвикани от ядрени, биологически или химически агенти — обясни й Джак.

Прекосиха опустялото авеню Брайтън Бийч и минаха под моста на електрическата железница, която беше част от нюйоркското метро. Подстъпите към спирката бяха преградени от жълта полицейска лента. Джак подозираше, че комуникациите по релсите вече са прекъснати.

Повървяха още малко и излязоха на брега. На пясъка чакаха няколко хеликоптера с различни отличителни знаци. Маркъс се насочи към един от най-малките, паркиран в края на импровизирания парк. Беше „Бел Джет Рейнджър“ с инициалите на ФБР. Отвори вратата и им направи знак да се качат. Пилотът вече завърташе роторните витла. Маркъс им подаде шлемофони, за да могат да поддържат контакт.

Вдигнаха се във въздуха. Пътуването до Манхатън се оказа шокиращо кратко, особено за Джак, който едва вчера бе въртял педалите по същия път. Пилотът се приземи на зелените площи пред сградата на кметството. Мястото за кацане беше заобиколено от пожарникари в противохимически облекла. Джак и Лори бързо разбраха какво е имал предвид Маркъс, когато спомена за хаос. За разлика от пустия Брайтън Бийч, тук имаше тълпи от изпаднали в паника хора, които тичаха на запад, срещу вятъра. От двете страни на Бродуей бяха паркирани голямо количество автомобили на Националната гвардия. Войниците в защитни костюми ги бяха напуснали, но повечето от тях безсимслено се мотаеха наоколо с пушки в ръце, очевидно несигурни в това, за което бяха повикани.

— Паниката при първоначалното съобщение беше огромна — поклати глава Маркъс. — Полицията се надяваше да удържи нещата под контрол, но не се получи…

Джак мълчаливо кимна. Паниката нямаше да доведе до нищо добро, тъй като заразените хора влизаха в контакт с все още здравите и резултатът не можеше да бъде друг, освен плачевен.

Маркъс не изчака спирането на витлата, отвори вратичката и им направи знак да слизат. После тръгна пред тях със същото бързо темпо, което бе довело до изоставането на Лори в Брайтън Бийч. Джак хвана спътницата си за ръка и двамата се затичаха след него.

Строителният фургон, превърнат във временен команден пункт, беше паркиран на площада пред кметството, на шест пресечки от федералната сграда „Джейкъб Джавитс“. Хората в него бяха в относителна безопасност, тъй като умереният вятър духаше от югозапад на североизток.

Маркъс отвори вратата. Отвътре долетя силен глъч. Тясното помещение беше буквално задръстено от представители на Министерството на здравеопазването, полицията, ФБР, Противопожарна охрана, Министерството на отбраната. Сред зеленикавите униформи на военните Лори зърна емблеми с общо взето непонятни съкращения. Успя да разчете само едно от тях — НИИБСАЩ, което на нормален език означаваше Научноизследователски институт по инфекциозни болести към армията на Съединените американски щати. Останалите буквени съчетания й бяха абсолютно непонятни.

— Моля, ако обичате! — извика Маркъс, опитвайки се да надвика поне двадесетина души, които говореха едновременно. Ръцете му започнаха да работят като булдозери, пробивайки им път към една вътрешна врата. Стигнаха дотам без особени затруднения. Агентът почука, надникна вътре и миг по-късно направи знак на Джак и Лори да влизат.

Двамата медицински следователи затвориха вратата след себе си и въздъхнаха с облекчение. Бяха се озовали в нещо като миниатюрен кабинет, най-много три на три, но вътре беше далеч по-тихо в сравнение с общото помещение. За това допринасяше и ограниченото присъствие на хора — в кабинета имаше само трима души, разположили се пред батарея от временно прокарани телефони. И тримата изглеждаха сравнително спокойни. Джак разпозна само един от тях — Стен Торнтън, началник отдел „Извънредни ситуации“ към Градския съвет на Ню Йорк.

— Седнете — кимна им Стен и посочи двата свободни стола срещу себе си. Джак и Лори мълчаливо се подчиниха.

Стен беше изключително висок и това му личеше дори седнал. Беше облечен в обикновено сако от туид и доста измачкани панталони. Разрошената коса и очилата му придаваха вид на интелектуалец — далеч повече приличаше на университетски професор, отколкото на висш държавен служител.

С широк жест им представи другите двама в кабинета: старши агент от ФБР Робърт Соренсън и Кенет Алън — служител на ФАСС, федералната агенция за спешни ситуации към правителството на САЩ.

— Кафе? — попита Стен. — Сигурно сте гладни след това, което сте преживели…

Джак и Лори отказаха, но останаха доста изненадани, че някой може да предлага кафе в подобна криза.

— Може ли да попитам как вървят нещата? — неспокойно огледа присъстващите Джак.

— Разбира се — кимна Стен. — Вие двамата играете важна роля в тези събития и имате пълното право на информация. Вероятно сте се уверили със собствените си очи, че не успяхме да въдворим ред. Паниката се разпространи толкова бързо, че ние се оказахме напълно блокирани. Със съжаление трябва да признаем, че упражненията и сухите тренировки за овладяване на събития от подобен характер се оказаха твърде далеч от действителността. Не успяхме да задържим хората в сградата, а поради включената на максимум вентилационна система беше заразена една доста значителна част от западен Манхатън.

Стен замълча, а Джак и Лори напрегнато местеха погледи по лицата на присъстващите. Новините бяха ужасни, но тези мъже тук изглеждаха странно спокойни.

— Едно събитие обаче промени хода на нещата в наша полза — добави след кратката пауза Стен. — Ще се досетите ли за какво става въпрос?

Джак и Лори се спогледаха, после бавно поклатиха глави.

— Отначало не повярвахме, тъй като беше твърде хубаво, за да е истина — леко се усмихна Торнтън. — Ръчните ни индикатори упорито отказваха да регистрират присъствието на антракс, но те все пак са конструирани така, че да ловят само четирите най-главни биологически оръжия… По тази причина се наложи да поискаме друга, доста по-съвършена измервателна апаратура. Преди броени минути ни докладваха, че разпръснатото над Манхатън прахообразно вещество изобщо не е антракс, фактически то няма нищо общо с биологическите оръжия, защото се оказа обикновено брашно, стрито на фина прах…

Джак и Лори зяпнаха от смайване.

— По наше дълбоко убеждение в случая не става въпрос за някаква фундаментална шега, особено на фона на концентрирания антракс в онзи автомобил за пестициден контрол и трупа в къщата. В тази връзка ФБР проявява изключителен интерес към личностните характеристики на заговорниците. Надяваме се да ни дадете някаква информация за тези хора, а също така и за Арийската народна армия като организация…

Джак и Лори отново се спогледаха и смаяно поклатиха глави.

— Господи, какъв шантав руснак! — промърмори Джак.

— Фантастично! — промълви с уважение Лори. — Измамил е Арийската народна армия, за да запази славата за себе си.

— Какво по-точно имате предвид? — любопитно я изгледа Робърт Соренсън.

— По всичко личи, че е имало някакви различия относно обекта или обектите на нападението — отвърна Джак. — Юри Давидов имаше намерението да обиколи Сентрал Парк с онзи камион за пестициден контрол…

— Мили боже! — възкликна Стен и поклати глава. — Това би означавало около милион жертви!

— Но Арийската народна армия предпочела федералната сграда — добави Лори. — По всяка вероятност биологичното оръжие не е стигало за двете операции и Юри Давидов го е допълнил с брашно за кейк…

— Знаел е какво прави — кимна Стен. — Повечето хора мислят, че антраксът е бял на цвят, но на практика той е светло-бежов. Точно като брашното за кейкове…

— Единственото, което Юри Давидов наистина не е очаквал, е било предателството от страна на съзаклятниците си — продължи Лори. — Дори не му е минало през главата, че ще го очистят. Но Арийската народна армия явно е решила да се отърве от него в момента, в който е получила своя дял от биологическото оръжие. Доколкото успяхме да чуем, те са искали цялото количество антракс, но Юри Давидов е заредил своята част в специализирания автомобил и изваждането му оттам е било невъзможно…

Тримата мъже се спогледаха и поклатиха глави.

— Това съвпада и с нашите сведения — обади се за пръв път Кен Алдън.

— Извадихме голям късмет — добави Робърт Соренсън и уморено се протегна. — Мога да кажа единствено това, но то за съжаление говори зле за подготовката ни срещу евентуални нападения на терористи с биологично оръжие. Нашето контраразузнаване се оказа неспособно да разкрие подобен заговор, а екипите за бърза реакция не успяха да блокират атаката…

Джак погледна Лори и бавно стана на крака. Младата жена скочи и се хвърли в прегръдките му. Добрите новини паднаха като балсам в изтерзаните им души. Прегръщаха се силно и се смееха през сълзи, неспособни да сдържат емоциите си.

— Когато приключите с това, бихме желали да ви разпитаме за Арийската народна армия и нейните лидери-пожарникари — деликатно се прокашля Робърт Соренсън. — Бюрото е твърдо решено да ги залови и изправи пред правосъдието.