Вектор

Двадесет и първа главаСряда, 20 октомври, 22.30 часа

Юри стана и се протегна. Най-сетне успя да монтира обратно пръскачката на специализирания камион за пестицидна обработка на почвата. Преди това внимателно бе напълнил резервоарите й с антракс на прах. Процедурата му отне почти два часа, като в това време влизаше и престоят му в лабораторията, облечен в защитен костюм. Сега вече всичко беше готово. Заредена и проверена, камионетката очакваше утрешната си среща със Съдбата.

Хвърли поглед на часовника си и за пръв път през вечерта си позволи кратка почивка. От момента, в който най-сетне успя да се измъкне от лудия Кърт и компанията му главорези, душата му тръпнеше от тревога. Безпокоеше се, че няма да успее да приключи до единадесет, както беше обещал. Сега най-сетне изпита увереност, че всичко ще бъде наред. Беше се справил с всичко, при това в десет и половина — половин час преди крайния срок. Върху кухненската маса бяха подредени пет половинкилограмови „кренвирши“, натъпкани със светлокафяв прах. Върху тях лежеше един обемист жълт плик, както беше поискал Кърт. Имаше и една дебела хавлия за баня, в която щяха да бъдат увити кренвиршите.

Гальовно потупа каросерията на камионетката и за пореден път надникна в кабината. Ключовете висяха на страничното огледало. Беше помислил за всичко, включително за дреболиите. Не искаше сутринта да се мотае и да губи време за глупости — например в търсене на Бог знае къде останалите ключове. Планираше да потегли за Манхатън в осем нула-нула, прибрал в куфарчето си фалшивия паспорт и самолетния билет.

Насочи се към страничната врата на гаража. Огледа за последен път творението си, кимна доволно с глава и щракна електрическия ключ. Обърна се да излезе, ръката му опипа ръкохватката на автоматичния „Глок“ в джоба на якето. Все още се опасяваше от евентуалната поява на Флаш Томас, въпреки че това едва ли щеше да стане в този късен час. Добре поне, че вече не му се налагаше да мисли за Джак Степълтън…

Отвори и отново се замисли за своите временни приятели. Едва сега си даде сметка, че Кърт наистина е луд. Стив също беше смахнат, но не като колегата си. Без да бъде психолог Юри беше сигурен, че в детството си Кърт е преживял нещо ужасно. Даваше си сметка, че повечето американци са груби, първични и склонни към насилие, но този беше нещо прекалено. Живееше сред околните с твърдото убеждение, че единствено собственото му мнение е валидно. Най-неприятно беше отрицателното му отношение към славяните, което с времето ставаше все по-нетърпимо…

Спря пред задната врата, ключът за кухнята колебливо се поклати в ръката му. Размишленията за личността на Кърт го накараха да потръпне от нова тревога. Напълно себичен и вманиачен, Кърт спокойно би уредил нещата по начин, по който Арийската народна армия вероятно ще си припише всички заслуги за използването на биологическо оръжие в чертите на Ню Йорк, включително и за акцията в Сентрал парк!

— Чьорт! — тихичко изруга той, осъзнал голямата вероятност от подобен развой на събитията. Тази мисъл му идваше за пръв път.

— Господин Давидов? — повика го женски глас.

Юри стреснато извърна глава по посока на алеята. Винаги беше избягвал да контактува със съседите си, въпреки че малкото разстояние между къщите внушаваше обратното. Пръстите му се увиха около ръкохватката на автоматичния пистолет.

— Извинете, вие ли сте господин Давидов?

Юри напрегна поглед в мрака. Къщата беше тъмна, улично осветление липсваше. По тази причина едва успя да различи две неясни сенки, които помръдваха край оградата. С облекчение установи, че и двамата са бели. Което означаваше, че Флаш Томас все още е далеч оттук.

— Кой се интересува? — попита на глас той.

— Казвам се доктор Лори Монтгомъри — отвърна жената. — Ако вие сте господин Давидов, трябва по спешност да разговарям с вас.

Юри сви рамене, провери дали може да извади пистолета в случай на нужда, после бавно пристъпи към оградата. Втората сянка принадлежеше на мъж.

— Съжалявам, че ви безпокоя толкова късно — подхвърли Лори. — Аз съм медицински следовател от Манхатън. Знаете ли какво е медицински следовател?

Юри направи опит да каже нещо, но устата му отказа да се подчини. Въпреки тъмнината бе успял да разпознае втория силует. Джак Степълтън!

Лори прие мълчанието му за отрицателен отговор и започна да обяснява.

Юри с мъка преглътна. Устата му изведнъж се оказа суха. Все още не можеше да повярва, че срещу него стои Джак Степълтън. Какво е станало, за Бога? Защо никой не го беше информирал? Поклати глава, спомнил си за вдигнатата слушалка на телефонния апарат.

— Причината, поради която сме тук, е вашата покойна съпруга Кони — продължаваше обясненията си Лори. — Вероятната причина за нейната смърт е отравяне с ботулинов токсин. Имате ли представа какво е това?

Юри мълчаливо кимна. Сърцето му блъскаше толкова силно, че чак се уплаши. Имаше чувството, че неканените гости ще го чуят през оградата. Не знаеше какво да прави. Дали да се опита да се отърве от тях? Или пък да ги примами вътре и да чака появата на Кърт? Нямаше идея…

— Сериозно сме разтревожени, че източника на отровата може би още е в дома ви — продължи Лори. — Съпругата ви занимаваше ли се с домашно консервиране?

— Не знам — успя да изломоти Юри.

— Значи ще започнем оттук — настоятелно рече Лори. — Има и други вероятности, например пресен чесън в олио… Възможен източник е и замразеният пай. Между другото, вие руснак ли сте?

— Да — промърмори Юри.

— Акцентът ви издава — усмихна се в тъмното Лори.

— Откъде в Русия идвате? — обади се за пръв път Джак.

— Ами… — колебливо проточи Юри. — От Санкт Петербург…

— Чувала съм, че това е много красив град — подхвърли Лори. — Знаете ли, има една бяла риба, която руските имигранти харесват страшно много… Тя обаче е сигурен носител на токсините. Често ли се храните с подобно нещо?

— Не, не… — несигурно отвърна Юри. Не можеше да разбере за какво говори тази жена.

— Много бихме искали да хвърлим едно око на кухнята ви — продължи Лори. — Вероятно няма да ми повярвате, ако ви кажа колко сериозни са нещата…

— Ами аз…

— Няма да отнеме много време, обещавам — настоя Лори.

— Идваме чак от Манхатън. Разбира се, бихме могли да се обърнем към Министерството на здравеопазването, които имат законното право да проверят къщата ви…

— Предполагам, че всичко ще бъде наред, но ако не се бавите — отстъпи най-сетне Юри. Беше започнал да излиза от първоначалния шок и си даде сметка, че няма смисъл да упорства. Последното нещо на света което би искал сега беше появата на градските санитарни власти със заповед за обиск. Освен това започна да си мисли, че има известен шанс да използва ситуацията по най-благоприятен начин за себе си.

— Благодаря ви — усмихна се Лори и двамата с Джак бутнаха портичката.

Юри ги поведе към страничната врата, от която се влизаше в кухнята.

Лори се спря на прага и бързо огледа просторното Г-образно помещение, задръстено с вехтории.

— Тук е много…

Изведнъж прехапа език. Искаше да добави „хубаво“, но думата така и отказа да излети от устата й.

Джак само кимна с глава. Лицето на Юри явно го привличаше повече от обстановката в стаята.

— Доста силно възпаление — отбеляза той.

Юри смутено опипа брадичката си. Дясната му ръка остана в джоба, здраво стиснала заредения пистолет.

— Имам някаква алергия — промърмори той. Джак наклони глава и внимателно го огледа.

— Не сме ли се срещали някъде?

— Не, никога — отсече руснакът и побърза да махне с ръка по посока на кухнята: — Храната е там…

Лори пристъпи към хладилника и го отвори. Огледът й продължи само няколко секунди, тъй като вътре нямаше почти нищо. Джак прояви повече интерес към предметите на масата.

— Какво е това? — любопитно попита той и ръгна с показалец един от плътно натъпканите пластмасови кренвирши.

— По-внимателно! — извика Юри и се втурна натам. — Трябва да останат здрави!

— Извинявам се — рече Джак. — Но аз ги побутнах съвсем лекичко… Това да не е някакъв руски деликатес?

— До известна степен — неопределено отвърна Юри.

— Я почакайте! — изпъна рамене Джак. — Спомних си. Вие сте от Свердловск!

— Не съм — тръсна глава Юри. — Аз съм от Санкт Петербург.

— Не се ли срещнахме пред офиса на „Коринтски килими“? — присви очи Джак. — Съседът ви Егор каза, че карате такси… Не бяхте ли вие шофьорът, който дойде да вземе господин Папарис?

— Бъркате ме с някого — смутено промърмори Юри.

— В такъв случай имате двойник — язвително отвърна Джак.

Лори отвори вратичката на фризера. Вътре имаше само една бутилка водка и съд за лед.

— Нямате особено големи запаси от храна — отбеляза тя.

— Жена ми предпочиташе готова храна за вкъщи, а аз се храня навън — сви рамене руснакът.

Младата жена кимна и се зае с проверка на кухненските шкафове. Не откри нищо подозрително, дръпна се в средата на помещението и бавно го огледа.

— Не виждам никакви пособия за домашно консервиране — промърмори тя.

— Нещата са долу, в мазето — отвърна Юри.

— Това означава, че жена ви все пак се е занимавала с домашна стерилизация, така ли? — обърна се да го изгледа Лори.

— Сега се сещам, че преди време го правеше — кимна онзи.

— Нещо да е останало?

— О, не знам — сви рамене Юри. — Отдавна не съм надничал долу. Но тя ходеше редовно…

— Може ли да хвърлим едно око? — попита Лори и хвърли кос поглед към Джак, който явно беше изненадан от желанието й.

— Защо не? — сви рамене Юри и отвори една от вратите, зад които се видя дървено стълбище.

Лори и Джак размениха объркани погледи и бавно го последваха надолу. Юри се справи бързо с ключалката на масивния коридор и бутна тежката врата. На крачка от нея имаше още една врата, с метално покритие, зад която вероятно се намираше малък склад.

Лори и Джак пристъпиха в антрето, очите им с недоумение пробягаха по костюма за химическа защита и пластмасовите туби с белина. В ноздрите ги удари острата миризма на хлор, примесена с нещо гниещо. — До ушите им долетя бученето на включен вентилатор. Недоумението в очите им нарасна.

Юри спря до вратата на склада и посочи с пръст към вътрешността му:

— Мисля, че това ви интересува…

Лори и Джак пристъпиха напред и надникнаха в тъмната стаичка. Юри незабележимо се плъзна зад тях и им даде достатъчно време да разгледат епруветките, бурканите с хранителен разтвор и биологичните филтри.

— Защо не влезете по-навътре? — подхвърли той.

Двамата се обърнаха и едновременно ахнаха. Руснакът беше насочил пистолет право в тях.

— Моля, влезте вътре — покани ги с равен глас той.

— Видяхме достатъчно — отвърна с преднамерено небрежен тон Джак, опитвайки се да не гледа пистолета. Направи крачка в обратна посока и добави: — Мисля, че е време да тръгваме…

Юри вдигна пистолета и без колебание натисна спусъка. Горе би се замислил, но тук изстрелът положително нямаше да бъде чут от никого, особено при включен вентилатор. Въпреки всичко трясъкът в затвореното помещение беше оглушителен. Куршумът се заби в една от носещите греди на тавана, посипа се прах. Лори изпищя.

— Следващият път ще се прицеля — обеща със същия равен глас Юри.

— Недейте — спря го Джак. — Няма смисъл да стреляте пак. — Гласът му изгуби игривостта си. Вдигна ръце и започна да отстъпва към вътрешността на складчето, побутвайки Лори пред себе си.

— Отдалечете се от вратата! — заповяда Юри.

Двамата се подчиниха, гърбовете им опряха в циментовата стена. Кръвта се беше оттеглила от лицата им. Бяха бледи почти колкото напръсканата с вар стена.

Юри направи крачка напред, затвори вратата и щракна катинара. Отстъпи назад и внимателно огледа халките. Предназначението им беше да попречат на достъпа отвън, но имаха всички шансове да се справят и с обратната ситуация.

— Няма ли да си поговорим? — подвикна отвъд вратата Джак.

— При всички случаи — отвърна Юри. — Иначе едва ли ще можете да ми помогнете…

— Ще трябва да ни обясните за какво става въпрос… Но това ще стане по-лесно, ако не викаме през затворената врата.

— Няма да излезете оттук преди да изминат няколко дни — хладно го уведоми Юри. — Затова се настанете удобно. На един от рафтовете има дестилирана вода, но за съжаление тоалетна няма…

— Благодаря, много сте любезен — отвърна Джак. — Все пак горе ще ни бъде доста по-удобно. Обещаваме да не ви създаваме неприятности…

— Млъкнете и слушайте! — грубо го прекъсна Юри и погледна часовника си. Наближаваше единадесет. — Първо: след няколко минути тук ще се появят представители на Арийската народна армия. Това говори ли ви нещо?

— Разбира се — отвърна Джак.

— Значи знаете, че те искат да ви видят мъртъв… Всъщност, аз съм много изненадан, че още сте жив. Те обещаха да ви ликвидират още днес следобед. В момента, в който научат, че сте тук, веднага ще дойдат да ви гръмнат… Но аз ви искам жив.

— Е, по този въпрос поне имаме съгласие — въздъхна Джак.

— Онези са себични и съвсем луди — подхвърли унило Юри.

— И аз останах със същото впечатление…

— Разполагат с много оръжие и изгарят от нетърпение да го използват.

— И това го усетих.

— Затова ви съветвам да си траете докато са тук — рече Юри. — Това звучи разумно, нали?

— Разбира се — кимна Джак. — Но преди малко споменахте нещо за помощ…

— Утре сутринта Арийската народна армия и аз самият трябва да използваме биологично оръжие на територията на Манхатън — започна Юри. — Заплахата е съвсем реална, тъй като тук, в тази лаборатория, аз успях да получа доста внушително количество антракс на прах… Предполагам, че като лекари вие вече сте разбрали, че става въпрос за лаборатория…

— Подозирахме нещо такова — промърмори Джак. — Особено след като ни затворихте в това помещение, което твърде много ми прилича на склад за микробиологични продукти…

— Такова е — увери го Юри. — А сега за помощта… Искам от вас да направите така, че светът да разбере за моето участие в утрешната операция…

Не получи отговор. Лори и Джак шепнешком се съвещаваха.

— Чухте ли ме? — повиши глас руснакът.

— Питахме се дали сте произвеждал и ботулинов токсин… — промърмори оттатък дебелата врата Джак.

— Опитах се — призна Юри. — Но посявката растеше твърде бавно. Нямаше да ми стигне времето за производство на достатъчни за оръжие количества…

— А какво стана с нея? В канала ли е изхвърлихте?

— Това е без значение — изгуби търпение Юри. — Важното е какво ще стане утре с антракса…

— Съгласни сме с вас — кимна Джак. — И сме готови да направим така, че да получите своята част от славата…

— За всеки случай ще ви дам всички подробности за утрешната акция — рече след кратко колебание Юри. — Това ще ви направи достоверни свидетели…

— Целите сме слух — отвърна Джак.

— Ако Арийската народна армия се появи, сигурно ще прекъсна — предупреди Юри.

— Тогава да не губим повече време! — подкани го Джак.

През следващите десетина минути руснакът ги запозна с плановете за двете операции, включително с намеренията на Кърт и Стив да пуснат антракс в климатичната инсталация на федералната сграда „Джейкъб Джавитс“, като едновременно с това блокират датчиците за противопожарна защита. Описа и това, което възнамеряваше сам да направи — кратка екскурзия до Сентрал Парк с крадената камионетка на фирмата за пестициди и включването на специализираното й оборудване, също заредено с антракс. Приключи с очакваните жертви на своя план. Според изчисленията му щяха да загинат около един милион души, плюс-минус стотина хиляди. Накрая каза, че очаква антраксът да се разпространи в радиус от около осемдесет километра над Лонг Айлънд. Спести им единствено плановете за личното си спасение.

— Къде сте усвоил всичко това? — попита Джак след минута на смаяно мълчание.

— Наистина ли ви интересува? — попита поласканият Юри.

— Вече ви казах, че целите сме слух…