Вектор

Седма главаПонеделник, 18 октомври 18.45 ч.

Джак прекоси кръстовището на Първо авеню и Тридесета улица секунди преди светофарът да даде зелена светлина на лавината от коли, която препусна към центъра. Успя да се добере до товарната рампа на моргата, кимна на охраната и внесе велосипеда си на ръце в сградата. Махна на дежурния тази вечер санитар Марвин Флетчер, който подготвяше канцеларията на дежурните патолози за нощната смяна.

Заключи колелото на обичайното му място и взе асансьора за токсикологията на втория етаж. Прибра се в службата по-късно от предвиденото, просто защото архивата на „Коринтски килими“ се оказа доста обемиста.

Главният токсиколог Джон Де Врийс вече си беше тръгнал. Джак се задоволи да попита един от медицинските лаборанти дали заместник-директорът ги е притискал със спешната обработка на пробите, взети от Дейвид Джеферсън. Това беше човекът, който беше починал в полицейския арест и по тази причина влязъл в полезрението на Калвин. За съжаление човекът беше току-що застъпил на смяна и нямаше понятие за този случай.

Джак отново се качи в асансьора и потегли към лабораторията по ДНК на шестия етаж. Началникът й Тед Линч също си беше тръгнал и по тази причина той предаде епруветките с взетите от „Коринтски килими“ проби на дежурния лаборант. Искаше Тед още на следващата сутрин да ги тества за антраксни спори.

Спусна се по стълбите един етаж по-долу и хлътна в хистологическата лаборатория. Надяваше се да завари началничката Морийн О’Конър и да я помоли за бърза обработка на хистологичните проби, взети от Джеферсън. С Морийн се разбираше добре — нещо, което не можеше да каже за Джон Де Врийс. Но в случая това се оказа без значение, просто защото и Морийн си беше тръгнала.

На път за кабинета си надникна в стаичката на Лори, с надеждата най-сетне да разбере кога и къде ще се състои дългоочакваната вечеря. Но помещението беше тъмно, а вратата заключена. Това беше сигурна индикация, че и Лори си е тръгнала.

— Какво става, Господи! — промърмори на глас той, изпъшка и продължи надолу по коридора. За момент се изкуши от мисълта да се покрие през остатъка от вечерта, за да не го хване Лори. Но още в следващия миг отхвърли тази идея. Първо, това не беше в стила му, и второ — гризеше го любопитството.

Влезе в канцеларията и с облекчение установи, че Чет все още е тук. Приведен над бюрото си, колегата му старателно пишеше нещо в жълт адвокатски бележник.

— Охо, авантюристът се завърна! — посрещна го с ирония той и остави писалката. — Предполагам, че сега вече мога да зарежа оплакването за изчезнал без вест, което тъкмо попълвах…

— Много смешно! — процеди Джак и окачи пилотското си яке на пирона зад вратата.

— Пак добре, че се връщаш цял — поклати глава Чет. — Как беше на бойното поле? Някой да е заплашил живота ти? Какво количество колеги-държавни служители успя да вбесиш?

— Не съм в настроение за закачки — хладно обяви Джак и се тръшна като подкосен на стола си. Едва сега си даде сметка колко е уморен.

— Май не си изпитал никакво удоволствие от пътешествието, а?

— От колоезденето през града съм доволен — уточни Джак. — Но самата мисия излезе ялова…

— Не съм изненадан — кимна Чет. — Това си личеше още от самото начало. Успя ли въобще да научиш нещо ново?

— Научих, че за прегледа на архивата на една търговска компания отива много време — рече с въздишка Джак. — Дори когато компанията е малка. А след тези продължителни усилия нямаше никаква награда. По един перверзен начин се надявах, че последната доставка от Турция вече е на пазара, просто за да натъркам носа на стария Клинт Ейбълард. Но не ми стигна сапуна. Цялата пратка е заключена в един от складовете в Куинс.

— Поне си бил добронамерен — ухили се Чет.

— Ако кажеш на някого, че не е било така, със сигурност ще те изключа от завещанието си! — престорено се намръщи Джак.

— Няма да ти доставя това удоволствие — засмя се Чет.

— Нещо не ти вярвам — изгледа го продължително Джак.

— Тук му е мястото да спомена, че отсъствието ти беше отбелязано — смени темата Чет. — Но няма от какво да се безпокоиш, защото те покрих. Прибягнах до стария номер с групата монахини, които си очаквал. Споменах, че пристигат в града за конгреса на играчите на боулинг, а ти ще поднесеш приветствието…

— Кой пририта за мен?

— Преди всичко Лори — отвърна Чет. — Заради нея се хванах да ти пиша бележка… — С тези думи откъсна най-горния лист на бележника си, смачка го на топка и с изящна парабола го изпрати в кошчето.

— Какво щеше да пишеш?

— Че ще вечеряте в осем и половина, а заведението се казва „При Елио“ на Второ авеню.

— В осем и половина ли? — ядоса се Джак. — Защо толкова късно?

— Не ми каза — сви рамене Чет. — Но за мен това си е един напълно нормален час…

— Лори не обича да вечеря толкова късно — поясни Джак и объркано поклати глава. Мистерията се задълбочаваше. Сутринта и двамата бяха убедени, че ги чака дълъг и тежък работен ден, което предполага, че тя беше преценила степента на умората си. Защо тогава му определя толкова късен час за вечеря?

— Изобщо не изглеждаше загрижена — успокоително подхвърли Чет. — Ако питаш мен, настроението й беше превъзходно…

— Наистина ли?

— Дори бих казал великолепно…

— И сутринта беше в подобно настроение — отбеляза Джак.

— По тази причина си позволих да я запозная с плановете ни за четвъртък вечер…

— Имаш предвид изложбата на Моне, на която да идем и четиримата? — втренчи се в него Джак.

— Аха — кимна Чет. — Надявам се, че няма да се сърдиш…

— Какво отговори тя?

— Каза, че цени високо нашата грижа за развлеченията й, но си имала други планове…

— Така ли каза: „цени високо“?

— Цитирах я точно — кимна Чет. — Макар, че и аз се учудих. Подобен израз ми прозвуча твърде официално…

— Кой друг ме е търсил? — смени темата Джак. Беше крайно време да престанат да одумват поведението на Лори. Любопитството му обаче нарасна до такава степен, че започна да го обзема нетърпение.

— Калвин — отвърна Чет. — Но не дойде специално да пита за теб, а просто се отби на връщане от хистологията…

— Какво каза?

— Искаше да ти напомни, че до четвъртък случаят Джеферсън трябва да е приключен.

— Това зависи от лабораторията, а не от мен — махна с ръка Джак.

Чет стана, протегна се и отиде да си вземе палтото.

— Е, аз ще тръгвам — промърмори той.

— Нека те попитам нещо — спря го Джак. — Живееш в Ню Йорк доста по-отдавна от мен. Знаеш ли нещо за радиофицираните таксита на компанията „Йелоу Кеб“?

— Тези таксита предпочитат хората да ги спират направо на улицата и обикновено не работят с радиостанциите си — поясни Чет. — Шофьорите им имат и специален лаф в този смисъл: „или въртиш като шантав, или си лягаш гладен“… Не обичат да чакат телефонно повикване, още по-малко пък да карат празни… С две думи, не обичат да губят пари…

— Тогава защо имат радиостанции? — учуди се Джак.

— Защото по принцип могат да работят и на повикване, но това не им е изгодно… В общи линии използват радиостанциите, за да се информират къде има глад за таксита — в центъра, в крайните квартали, или на летището… А също така и къде са най-големите задръствания.

— И аз така си помислих — кимна Джак.

— А защо питаш? — изгледа го с любопитство Чет.

— Едно такси се появи да вземе Джейсън Папарис докато аз се ровех из бумагите на „Коринтски килими“ — поясни с крива усмивка Джак.

— За пръв път чувам мъртвец да си поръчва такси — ухили се Чет. — Започвам да се питам откъде ли се е обадил…

— Или пък къде е искал да го откара таксито — влезе в тон Джак.

Чет се разсмя.

— Шофьорът ми даде телефона на диспечерския пункт — добави Джак. — Аз го набрах, просто за да разбера дали Джейсън им е бил редовен клиент. Надявах се, че ако е бил такъв, те може би ще ми кажат кога за последен път е бил в склада си в Куинс…

— И какво ти казаха?

— Нищо. На практика бяха крайно нелюбезни и категорично отказаха да ми дадат някаква информация за клиентите си.

— Предполагам, че ще откликнат по друг начин, ако им изпратим призовка, нали? — стана сериозен Чет.

— Едва ли — поклати глава Джак.

— В тая работа има нещо странно — промърмори Чет. — Ако в този град някой си поръча такси по телефона, „Йелоу Кеб“ е последната компания, която би се отзовала…

— Ще ти съобщя нещо още по-странно — рече Джак. — Шофьорът беше руснак, който е израснал в Свердловск.

— В Свердловск? — подскочи Чет. — Това е градът с най-силно развита индустрия за производство на биологически оръжия в целия Съветски съюз. Ти самият ми обърна внимание върху един ужасен инцидент с антракс, станал там през седемдесетте. Има го в учебника на Харисън…

— Можеш ли да повярваш в подобно съвпадение? — усмихна се Джак.

— Това е възможно единствено в Ню Йорк! — убедено отвърна Чет. — Предполагам, че не бива да сме изненадани, тъй като в този град стават невъзможни неща!

— Този тип дори знаеше какво е антракс — подхвърли Джак.

— Сериозно?!

— Е, не беше кой знае какво. Но знаеше, че е болест по говедата и овцете…

— Смея да твърдя, че това е доста над познанията, които би демонстрирал средният нюйоркчанин — отбеляза Чет.

След още малко приказки относно нещата, които ги чакаха през наближаващия уикенд, Чет каза довиждане и си тръгна. Джак се обърна към бюрото си и без ентусиазъм огледа купчината папки, подредени до хистологичните проби. И двете очакваха писмените му заключения. Понечи да включи микроскопа, но после погледна часовника си. Минаваше седем. Прецени, че едва ли ще има време за работа, тъй като трябваше да натисне педалите по обратния път за дома, да се изкъпе и преоблече, а след това да подгони колелото обратно към центъра. И всичко това до осем и половина.

Трафикът по Първо авеню беше интензивен, но без задръствания. Джак се включи в потока и кара без да спира чак до сградата на Обединените нации. Оттам пое по Четиридесет и девета, прекоси авеню Медисън и отново тръгна на север. До Гранд Арми Плаца в югоизточния ъгъл на Сентрал Парк рядко стигаше по един и същ маршрут, но оттам нататък вече следваше рутинния път — широк кръг около фонтана Пулицър с разкошната позлатена статуя на Изобилието, навлизане в парка и любимата част от пътя му. С течение на годините беше подбирал най-живописните части от маршрута си и знаеше точно откъде да мине.

Увеличи скоростта, но беше нащрек, тъй като тукашните алеи гъмжаха от бегачи за здраве, велосипедисти и любители на летните кънки. Дърветата все още не бяха с оголени клони, но под гумите на велосипеда шумолеше плътен пласт окапали листа — неоспоримо доказателство, че есента вече е тук.

Харесваше скоростното прекосяване на парка, но едновременно с това усещаше и солидна доза напрежение. Парадоксалното чувство за тотална изолация в центъра на огромния оживен град винаги му напомняше за един отдавна отминал инцидент, когато някакъв бандит за малко не го застреля. Тъмните сенки на парка несъмнено криеха опасност.

Не след дълго велосипедът със свистене напусна нощната тишина на алеите и се включи в оживеното движение на широката улица, носеща името Сентрал Парк Уест. Отново в цивилизацията. Принуден да намали скоростта, Джак продължи да се движи на север, заобиколен от жълти таксита, които свиреха с клаксоните си. На Сто и шеста зави в посока запад.

Знаеше, че не разполага с много време и възнамеряваше да се насочи директно към апартамента си. Но забрави за това решение в момента, в който до слуха му достигна познатото тупкане на баскетболната топка по асфалтовия корт. Тази вечер нямаше да играе, но не можеше да подмине корта просто ей така, без да се види какво става.

Игрището беше част от площадка за детски игри, маркирана от циментови скамейки и карета с пясък за най-малките. Джак беше луд по баскетбола. Беше титуляр в отбора на Амхърст, макар че там не се играеше кой знае колко качествен баскетбол. Години по-късно, вече прехвърлил се в Ню Йорк, той излезе на площадката с топка в ръце. Имаше намерението да се позанимава със стрелба в коша, но за негов късмет кварталните играчи се оказаха девет на брой и го поканиха да попълни бройката. Разбира се, това беше огромен компромис от тяхна страна, но случаят беше такъв. Джак изпита огромна наслада от разгорещената, на моменти дори груба битка на корта. Оттогава насам не пропускаше вечер без да поиграе — разбира се, когато времето позволяваше.

В продължение на почти година той беше единственият бял сред титулярите на тези вечерни игри. Останалите бяха афро-американци, значително по-млади от него. После се появиха още двама бели, които смирено изчакаха реда си и бяха великодушно допуснати на корта, а групата се увеличи и с неколцина цветнокожи на средна възраст, доста по-близо до четиридесетте и четири години на самия Джак.

Запален до крайност, Джак финансира няколко доста значителни подобрения на корта — нови плоскости с рингове, подсилени топки за игра на асфалт и най-важното — осветление с живачни лампи. Всичко това стори в знак на уважение към лидерите на кварталната общност, с които проведе предварителни преговори. В крайна сметка се споразумяха той да плати и за подновяването на останалата част от площадката. Не се поколеба нито за миг, тъй като сумата не беше голяма, а в замяна на това получаваше благословията на целия квартал.

Натисна педалите и се понесе покрай високата мрежеста ограда, която разделяше корта от уличния тротоар. Спря някъде около центъра и се подпря на един от металните стълбове без да вдига крака от педалите. Както очакваше, на корта се водеше разгорещен баскетболен двубой. Играчите буквално летяха по сивия асфалт.

— Хей, док! — извика един от тях. В квартала той беше известен единствено с прозвището „док“. — Къде се губиш, бе човек? Няма ли да си домъкнеш задника дотук, а?

Гласът принадлежеше на Уорън Уилсън — младеж с атлетична фигура и бръсната глава, който ловко дриблираше с топката край страничната линия. Той беше част от новосформиран тим, който чакаше реда си.

— Нямам време — извика в отговор Джак.

Уорън се откъсна от групата и тръгна към него. Последва го Флаш — един дългуч, чиито умения с топката бяха горе-долу като на Джак. Но Уорън беше с няколко нива над тях.

Джак кимна на Флаш и онзи отвърна на поздрава. Приблизително еднакви по сила, те често се пазеха взаимно, когато играеха един срещу друг. Флаш имаше неприятния навик да вкарва решителните точки за победата, съответно Джак се амбицираше да не му позволява това. На тази база се развиваше и съперничеството между двамата.

— В осем и половина имам среща с Лори, при това чак на другия край на града — поясни Джак.

— Събрахме страхотно отборче — обади се с неочаквано мелодичен баритон Флаш. — Аз, Уорън, Плюнката и Рон… Ако успееш да се преоблечеш за рекордно кратки срокове, може би ще ти запазим мястото… Очертава се страхотно мачле!

— Изкушението не е малко — призна с въздишка Джак.

— Ще ги размажем тези, дето печелят в момента — процеди през зъби Уорън. — Няма как да не го направим. Но ти бързай, защото ще закъснееш…

Джак хвърли поглед на часовника си, после очите му пробягаха по корта. Изкушението беше огромно, но разумът надделя. Дори да изиграеше само един мач, пак щеше да закъснее за срещата в „При Елио“ на другия край на града.

— Съжалявам, но тази вечер няма да стане — поклати глава той.

— Натали все ме пита кога ще се видим, но вие с Лори буквално изчезнахте — подхвърли Уорън.

— Тази вечер ще си поговоря с нея — обеща Джак. Всъщност, изобщо не беше сигурен как ще се развият нещата. Не знаеше каква е тайната на Лори, но подозираше, че тя има нещо общо с преместване Бог знае къде, най-вероятно на Западното крайбрежие. Лицето му изведнъж се разкриви при мисълта, че младата жена може да замине.

— Хей, човече, добре ли си? — забеляза това Уорън и се приведе към оградата.

— Да, да, нищо ми няма — тръсна глава Джак.

— Нещата с Лори вървят, нали? Искам да кажа — не сте се счепкали за нещо…

— Не, всичко е наред — отвърна Джак. После изведнъж се сети, че през последния месец почти не беше излизал с Лори.

— Като те гледам такъв ми се струва, че имаш остра нужда от едно здраво изпотяване на корта — процеди Уорън. — Затова идвай тук в момента, в който се освободиш…

— Прав си, имам такава нужда — кимна Джак. — Утре вечер съм тук!

Каза довиждане и прекоси по диагонал уличното платно. Спря пред входа на блока и заключи велосипеда си за парапета, просто защото нямаше смисъл да го качва догоре. Влезе в банята направо от входната врата.

Взе един бърз душ и се изправи пред ограничения си гардероб. Обзе го глупава нерешителност, макар че избор почти нямаше. Не помнеше кога за последен път е бил изправен пред решението какво да облече. В крайна сметка навлече обичайните джинси, а нагоре облече риза на квадратчета, плетена вратовръзка в тъмносин цвят и сако от туид с кожени парчета на лактите. Среса набързо късо подстриганата си коса, огледа се за последен път и излезе.

Прекосяването на парка мина без произшествия. Излезе на Пето авеню и пое на юг. Смени посоката чак на Четиридесет и осма, от която се прехвърли на Второ авеню. Ресторантът беше няколкостотин метра по-нататък. Джак слезе от колелото с леко омекнали крака и старателно го заключи. Насочи се към входа на заведението и неволно се запита защо се вълнува толкова.

„При Елио“ беше пълен. Вляво от вратата имаше малък бар, пред който седяха петима души. Вдясно беше салонът с масите, част от които бяха заети от личности с познати от телевизията лица. Джак бавно тръгна към дъното, оглеждайки внимателно масите. Лори не се виждаше никъде.

— Мога ли да ви помогна? — обади се глас с едва доловим немски акцент зад гърба му.

Джак се обърна и се озова лице в лице с усмихнатия метр д’отел.

— Доколкото ми е известно, трябва да имаме резервация — рече той.

— На чие име?

— На Монтгомъри, предполагам.

Домакинът направи кратка справка с бележника си.

— О, да, разбира се. Госпожица Монтгомъри все още я няма, но другият член на компанията ви вече е тук. Ето го там, на бара… След секунда масата ви ще бъде готова.

Джак си проби път сред неколцината правостоящи клиенти. Лу бе заел едно от високите столчета и подръпваше от цигарата си. Пред него имаше висока халба с бира. Джак се приближи и го докосна по ръкава.

— Не ми изглеждаш щастлив — отбеляза той.

— Наистина не съм — отвърна Лу и виновно смачка цигарата си. — Разтревожих се от това, което ми каза тази сутрин за Лори… Почти цял ден бяхме заедно и не можех да не забележа, че е някак разсеяна. Когато най-сетне набрах кураж да я попитам какво става, тя само се изсмя и каза, че скоро ще разбера. Опасявам се, че май наистина се готви да заминава. Според мен си е намерила работа на друго място. Отдавна знам, че сте дефицитни. Навсякъде има недостиг от медицински следователи като вас…

Джак не успя да скрие усмивката си. Изправен пред Лу, той имаше чувството, че гледа в огледало. Същите терзания, същите мрачни съмнения.

— Смей ми се — нацупено го изгледа Лу. — Аз това заслужавам!

— Не се смея на теб, а на двама ни — увери го Джак. — И мен ме друсат абсолютно същите подозрения. Даже съм определил мястото, на което заминава: Западното крайбрежие.

— Сериозно?

Джак кимна с глава.

— Не знам дали това ме кара да се чувствам по-добре, или пък по-зле — призна с въздишка Лу. — Приятно е да имаш единомишленици, но от друга страна това означава, че опасенията ни са основателни…

Джак отстъпи крачка назад, за да го огледа по-добре. Детективът беше гладко избръснат — едно сериозно отклонение от обичайния му външен вид. Косата му беше още влажна от душа, но добре пригладена с помощта на някаква мазна субстанция. Смачканото сако и торбестите панталони бяха заменени от старателно изгладен костюм, бяла риза и чисто нова вратовръзка. Най-учудващото беше, че дори си беше лъснал обувките.

— Никога досега не съм те виждал в костюм — рече Джак. — Приличаш на изваден от корицата на някое списание, при това не от „Истински детектив“.

— Обличам го най-вече за погребения — поясни Лу.

— Хубава мисъл — поощрително рече Джак.

— Извинете — докосна лакъта му келнерът. — Масата ви е готова. Ако желаете, можете да я заемете веднага, но можете и да си останете на бара…

— Ще я заемем — отвърна без колебание Джак. Цигареният дим около бара вече беше започнал да го задушава.

Масата се оказа в дъното на заведението и до нея можеше да се стигне с доста сложни маневри, наложени от претъпканата зала. В момента, в който Джак и Лу най-сетне се добраха до местата си, пред тях се появи бутилка шампанско в лед и две шишета отлежало „Брунело“. Келнерът се зае да отваря шампанското, но Джак го спря.

— Май сте сбъркали масата — рече той. — Ние все още не сме поръчали…

— Масата на Монтгомъри, нали? — погледна го келнерът. Имаше испански акцент и старомодни извити мустаци. „Елио“ не се водеше испански ресторант, но персоналът му очевидно беше космополитен.

— Да, но…

— Значи поръчката е за вас — отсече келнерът, ловко измъкна тапата и постави шампанското в леда. После, също така сръчно, отвори и бутилките с обикновено вино.

— Това тук ми изглежда много добро — промърмори Джак, придърпа една от бутилките и погледна етикета.

— Много е добро — кимна келнерът. — Ей сега ще донеса чашите.

Джак хвърли поглед по посока на Лу.

— Това не е обичайното наливно вино, което пия — промърмори той.

— Ставам още по-нервен — въздъхна детективът. — Нали я знаеш колко е стриктна…

— Имаш право — кимна Джак. Независимо къде излизаха и кой беше дал идеята, Лори неизменно държеше да си плаща сметката.

Келнерът се върна с чашите и се зае да ги пълни с шампанско. Джак се опита да го спре с извинението, че ще изчакат госпожица Монтгомъри, но онзи заяви, че изпълнява инструкциите на същата дама.

Минута по-късно останаха сами. Джак вдигна чашата с издължено столче, Лу стори същото. Чукнаха се без да кажат нищо. Джак се напъна да измисли някакъв духовит тост, но нищо не му дойде на ум.

— Предполагам, че е хубаво — промърмори Лу след като отпи една глътка. — Но аз не разбирам от шампанско. Винаги съм мислил, че това е нещо, с което се пръскат победителите в разни състезания…

— И аз — промърмори Джак, отпи от чашата и в същия миг забеляза Лори. Беше облечена в костюмче от черно кадифе с плътно прилепнал панталон, който подчертаваше женствената й фигура. На шията й имаше триъгълно колие от перли, свежест лъхаше от усмихнатото й лице. Джак беше толкова захласнат, че за малко не се задави с шампанското.

Двамата с Лу се изправиха почти едновременно. Мястото беше толкова тясно, че чашата на Лу се разклати и част от шампанското се разля върху покривката. За късмет Джак беше станал заедно със своята.

— Каква загуба! — изпъшка Лу.

Лори се разсмя, взе една салфетка и попи виното. Келнерът изникна до нея, готов за помощ.

— Благодаря ви, че сте тук — рече Лори и им лепна по една целувка на бузата.

Едва в този момент Джак си даде сметка, че тя не е сама. На крачка от нея стоеше мургав мъж с гъста чуплива коса и сърдечна усмивка, която разкриваше изненадващо бели зъби. На ръст беше малко по-висок от метър и седемдесет, колкото беше Лори, но от цялата му фигура се излъчваше сила и авторитет. Беше някъде около възрастта на Джак. Тъмният му костюм беше с такава кройка, че в сравнение с него дрешката на Лу изглеждаше купена от битака. От джобчето на сакото му се показваше ярка копринена кърпичка.

— Искам да ви представя Пол Садърленд — каза Лори и гласът й издайнически потрепна.

Джак стисна ръката на непознатия веднага след Лу. Очите им се срещнаха и той неволно потрепна. Ирисите на Пол бяха огромни и някак неусетно се сливаха със зениците. Бяха тъмни и бездънно дълбоки, като черен мрамор. Ръкостискането му беше здраво и решително.

— Но защо стоим? — засуети се Лори.

Реакцията на Пол беше светкавична, ръцете му изтеглиха стола пред дамата. Лори се настани, последвана от останалите. Келнерът бързо напълни с шампанско и новите две чаши, кацнали неусетно на масата.

— Предлагам да пием за приятелството — каза Лори.

— Оле, оле! — засмя се Пол.

Докоснаха чашите си и отпиха по глътка, после настъпи миг на изпълнено с неудобство мълчание. Джак и Лу нямаха представа защо приятелката им е поканила на вечеря един абсолютно непознат мъж, пък и нямаха куража да попитат.

— Уф — въздъхна след известно време Лори. — Денят беше отвратителен, нали Лу?

— Абсолютно — кимна Лу.

— Пол, надявам се, че нямаш нищо против да си поговорим на служебни теми — подхвърли Лори и без да чака отговор продължи: — Двамата с Лу цял ден нищихме случая с онзи скинар, за който ти споменах…

— Нямам нищо против — отвърна с усмивка Пол. — Положително ще ми бъде интересно, тъй като едно време гледах с удоволствие сериалите, в които участваха съдебни лекари…

— Пол е бизнесмен — поясни Лори.

Джак и Лу едновременно кимнаха с глави. Джак очакваше допълнителни разяснения относно конкретния бизнес на Пол, но Лори смени темата.

— Днес научих много неща за войнстващата десница, които просто не бих искала да зная — въздъхна тя. — Особено за екстремистките милиции и скинарите…

— А аз не знаех нищо за ролята на музиката в скинарското движение — добави Лу.

— Това, което ме учудва и плаши, е националния характер на десните милиции — продължи Лори. — Според специален агент Гордън Тирел в страната има около четиридесет хиляди въоръжени лумпени, които само Господ знае какво чакат…

— Според мен чакат властта да се самовзриви от огромната бюрокрация, която я задушава — намеси се Пол. — Нещо като неутронна звезда. А после тези, които наричат себе си „привърженици на оцеляването“ не само ще оцелеят, но и ще получат шанс да застанат начело.

— Доколкото разбрах, те не са пасивни наблюдатели, които чакат своя час — подхвърли Лори. — Агент Тирел твърди, че след разпадането на съветската империя главната опасност за САЩ идва именно от най-десните противници на правителството.

— Реваншизмът също — добави Лу. — Спомнете си за Тимъти Маквей, който открито призовава да се атакува правителството заради полицейския ред срещу „последователите на Давид“ в Уако, Тексас…

— По онова време си мислех, че Тимъти Маквей е една аномалия — направи гримаса Лори. Но това се оказа една илюзия, която ме кара да потръпвам. В страната има четиридесет хиляди потенциални дубльори на Тимъти Маквей и никой не знае къде и кога ще бъде нанесен следващия удар…

— Или с какво — добави Джак. — Нали помните лекцията на Стан Торнтън от Комисията за извънредни ситуации? Никак не е изключено някой от тези побъркани да се докопа до оръжие за масово унищожение.

— И тогава Господ да ни е на помощ — мрачно поклати глава Лори.

— Гордън Тирел изобщо не поставя междуметието „ако“ — отново поде Лу. — Неговият отдел за борба с тероризма счита, че въпросът е „кога“. Достатъчно е само да си представим как се съхраняват ядрените оръжия в бившия Съветски съюз.

— Хей, я да поръчаме вечерята — тръсна глава Лори. — Защото ако продължаваме още малко на тази тема, положително ще си изгубя апетита.

Келнерът се появи със светкавична бързина. Ръцете му ловко пръснаха по масата обемистото меню със специалитети, след което допълниха чашите с шампанско. Изслуша поръчките на клиентите си и безшумно се оттегли по посока на кухнята.

Джак се обърна към Лори:

— Един последен въпрос, свързан с твоя скинар — след аутопсията можеш ли да предложиш нещо полезно на хората от ФБР?

— Не съвсем — въздъхна Лори и хвърли поглед към Лу: — Нали?

— Мнението ти, според което порезните рани са били направени от нож със счупен връх, може би ще помогне — намеси се Лу. — Естествено, ако този нож се появи… От полза може да бъде и изваденият от мозъка куршум, но трябва да изчакаме балистичната експертиза. А фактът, че при разпъването на кръст са били използвани произведени в Полша гвоздеи, няма да ни бъде от полза. Вече научих, че такива гвоздеи се продават из цялата страна.

— Значи АНА, или Арийската народна армия, все още не е известна в метрополията? — попита Джак.

— Страхувам се, че е така — кимна Лу. — Лъч на надежда е фактът, че трафикът на тези типове в Интернет бележи рязко понижение. Надяваме се, че са прекратили подготовката на това, което са планирали…

— Аз също — рече Джак.

Започнаха да пристигат мезетата, келнерът разля и червеното вино. За известно време разговорът стихна, тъй като всички се бяха концентрирали в чиниите си. Джак час по час хвърляше скрити погледи към Лори, но тя упорито отбягваше да го гледа в очите.

— Я кажи за твоя случай от днес — подкачи го по едно време тя. — Чух, че бил доста интересен…

— Не толкова интересен, колкото изненадващ — прочисти гърлото си Джак. — Става въпрос за вдишване на антракс…

— Антракс ли? — вдигна глава Лу. — Не е ли това потенциално биологическо оръжие?

— Разбира се, че е — кимна Джак. — Но за съжаление, или може би за късмет, произходът на антракса в този случай е съвсем прозаичен. Жертвата се занимавала с внос на килими от Турция, където синята пъпка е широко разпространена. Поредната доставка е пристигнала няколко дни преди смъртта му. Случаят е единичен, а килимите са надеждно заключени в един склад в Куинс. Толкоз по въпроса. Дори не успях да разтревожа главния епидемиолог на града.

— Да благодарим на Бога за малките услуги, които ни прави — с облекчение въздъхна Лори.

— Амин — пропя Лу.

Сервираха предястията. Разговорът се завъртя около неутрални теми. Забавянето на въпроса, станал причина за тази вечеря, само усили любопитството на Джак. То бавно започна да се размесва и с известна доза притеснение, вероятно защото Лори и Пол открито демонстрираха близостта помежду си. То личеше в поредица от дребни неща — например начинът, по който тя докосваше ръката му, или пък салфетката, с която той отстрани някакъв остатък от храна върху горната й устна. Според Джак подобни прояви на интимност бяха не на място, просто защото нямаше начин двамата да се познават от по-дълго време.

Накрая, след като сервираха и кафето, Лори почука с вилицата си по чашата за вода. Пол пусна една самодоволна усмивка и се облегна назад. Беше ясно, че предвкусва добро забавление.

— Предполагам отдавна се питате защо ви поканих тази вечер — започна Лори.

И през ум не ми е минавало да се питам, възрази мислено Джак, но пулсът му започна да се ускорява.

— Не знам как точно да се изразя, но… — Лори млъкна и хвърли безпомощен поглед към Пол, който само сви рамене.

— Или изплюй камъчето, или започвам да лая! — тръсна глава Джак.

— Преди всичко дължа извинение и на двама ви — възвърна самообладанието си Лори и ги изгледа в бавна последователност. — Съжалявам, че ви позвъних толкова рано, поне по тукашно време…

Джак объркано примигна. Защо й е да внушава, че се движи по друго време, а не по местното?

— Обяснението е просто — обадих ви се от Париж, Франция. Двамата с Пол отскочихме дотам за уикенда, а аз ви звъннах от летището, малко преди да се качим на конкорда за обратния полет до Ню Йорк…

Пол само кимна, сякаш за да потвърди коректността на увода.

— Пол имаше работа в Париж и беше така любезен да ме покани — продължи с обясненията Лори. — Прекарахме един разкошен уикенд. — Ръката й се протегна през масата и мургавият мъж с благоговение я пое.

Джак се усмихна през стиснати зъби. Изведнъж разбра каква е работата. Този тип просто се е появил навреме с офертата си за един уикенд в Париж.

— Една от случките за този отрязък от време беше доста неочаквана, поне за мен — добави Лори.

Лявата й ръка най-сетне напусна скута, където бе престояла почти през цялото време на вечерята. Беше свита в юмрук, който стигна средата на масата и бавно се отвори.

Джак и Лу премигнаха почти едновременно. На безименния пръст на Лори блестеше диамант, който беше голям почти колкото топка за голф. Светлината в залата го докосна и той засия в синкави пламъци.

— Вие двамата ще се жените! — установи стреснато Лу, сякаш съобщаваше за опасността от природно бедствие.

Двойката насреща му прие интонацията му като израз на уважение, а не на ужас.

— Така изглежда — кимна усмихнато Лори. — Все още не съм дала окончателното си съгласие, но както виждате Пол вече успя да ме убеди да приема този пръстен… Не сме предупредили родителите си. Вие сте първите, които научават…

— Много мило — съумя да се усмихне Джак, но в главата му се вдигна вихрушка от неочаквания развой на събитията. До този момент беше мислил за Лори като за зрял човек, напълно неспособен да взема детински решения.

— Всичко стана много бързо — добави Лори и отново погледна избраника си.

— Бих казал като виелица — добави Пол.

После и двамата започнаха да разказват за романтичните неща, които бяха преживели по време на кратката си ваканция, а и няколко седмици преди нея. Джак и Лу се оказаха в ролята на безмълвни слушатели, които само кимат с глава и пускат по някоя усмивка на подходящите места.

Когато историите най-сетне започнаха да пресъхват, Пол се извини и тръгна към тоалетните. Лори го проследи с очи, после се обърна към старите си приятели и въздъхна.

— Чудесен е, нали?

Джак и Лу се спогледаха, всеки очакваше другият да отговори.

— Е, какво ще кажете? — настоя Лори.

Двамата отвориха усти едновременно, спогледаха се отново и пак млъкнаха.

— Вие какво, комедия ли ми играете? — угасна усмивката на Лори. — Става ли ви нещо?

— Ситуацията ни хвана неподготвени — най-сетне успя да промърмори Джак. — И двамата мислехме, че си получила оферта за нова работа и възнамеряваш да се местиш. През ум не ни е минавало, че може да се жениш!

— Това звучи почти обидно! — хладно го изгледа Лори. — Толкова ли съм стара?

— Нямах предвид това — тихо промълви Джак.

— От колко време познаваш този човек? — намеси се Лу.

— От два месеца — зае защитна позиция Лори. — Знам, че това не е много, но не е и толкова важно. Той е интелигентен, добър, щедър, уверен в себе си, всеотдаен човек. Все неща, които са важни за мен Особено увереността и всеотдайността.

Джак и Лу се спогледаха с чувството, че някой току-що ги е оплюл.

— Не мога да повярвам — поклати глава Лори, местейки очи от единия на другия. — Бях сигурна, че поне вие ще се радвате за мен!

— С какъв бизнес се занимава той? — попита Джак.

— А що за въпрос е това? — пожела да узнае Лори.

— Съвсем обикновен.

— Честно казано, не знам — отвърна тя. — И не ме интересува. Аз държа на него, а не на това, с което си изкарва препитанието. Вие, мъжете, сте много странни…

— Запозна ли го с родителите си? — попита Лу.

— Естествено. Всъщност, те ме запознаха с него…

— Е, това вече е нещо — поклати глава Лу.

Младата жена ги огледа още веднъж и разочаровано поклати глава.

— Не мислех, че вечерята ни ще протече по този начин — промълви тя.

Двамата й приятели не знаеха какво да кажат. Завръщането на Пол ги извади от неудобното положение. Той беше в превъзходно настроение и очевидно не подозираше какво се е случило в негово отсъствие. Лори стана на крака в момента, в който той се готвеше да седне.

— Мисля, че е време да тръгваме — обяви тя.

— Без да пием по едно последно на бара? — вдигна вежди Пол.

— Мисля, че всички пихме достатъчно — поклати глава Лори. — А и вечерта беше поучителна, както би казал Джак…

Джак направи опит да се усмихне. Усещането, че е разочаровал Лори го накара да се почувства още по-зле. Затова скочи на крака и с пресилено жизнерадостен тон заяви:

— Приемете нашите поздравления! И двамата много се радваме! Позволете ни по този случай да оправим сметката.

— Тя вече е оправена — с чувство на превъзходство махна Пол. — Вие сте наши гости.

— Все пак предпочитам да си платя — настоя Джак. — Мисля, че така ще е по-честно.

— Забрави — усмихна се Пол и разтърси ръката му. По същия начин постъпи и с Лу: — Наистина ми беше много приятно да се запозная с двамата най-близки приятели на Лори. Тя много ви цени и непрекъснато говори за вас. На моменти дори ревнувам… — От устата му се изтръгна висок смях.

— Ще се видим утре на работа — махна с ръка Лори, обърна се и започна да си пробива път към изхода. Пол вдигна ръка за последен път, после забърза след нея.

Джак бавно се извърна към Лу.

— Какво ти се иска да направиш?

— Да си ида у дома и да се гръмна! — мрачно отвърна онзи.

— Искаш ли компания?

Потънаха обратно в столовете си. Джак се чувстваше напълно разнебитен, фактът, че Лори щеше да се омъжва беше далеч по-лош от евентуалното й заминаване. Вместо да се премести на Западното крайбрежие, тя сякаш се местеше на Венера. Епизодът го накара да се стресне и да си даде сметка, че съзнателно избягва да мисли за бъдещето. Чувството за вина по отношение на семейството все още не му позволяваше да помисли за някакво щастие в бъдеще. Именно по тази причина му беше трудно да вземе някакво фундаментално решение.

Стиснал глава между дланите си, Лу беше олицетворение на отчаянието.

— Винаги съм се страхувал, че Лори може да се омъжи — прошепна той. — Особено пък за теб…

— За мен ли? — изгледа го изненадано Джак. — Аз пък се опасявах да не се омъжи за теб! Нали сте били гаджета още преди да се познаваме?

— Опасенията ти са били напразни — поклати глава детективът. — Не ни беше писано, пък и двамата знаехме, че няма да се получи. По едно време наистина бяхме близки и се срещахме редовно, но аз обърках нещата. В момента, в който между нас се получаваше някакво търкане, аз решавах, че тя иска да ме напусне и се държах като задник. Това изнерви и двама ни. В крайна сметка проведохме един дълъг разговор… Тази вечер, споменавайки думичката „самоувереност“, тя искаше да каже самочувствие и имаше предвид мен.

— А „всеотдайността“ беше предназначена за мен — добави Джак.

— Това ли беше проблемът между вас? — изгледа го Лу. — Така и не успях да отгатна какво е станало. Изглеждахте родени един за друг, знаеш… Един и същ произход, добро образование и всички останали лиготии…

— Част от проблема — кимна Джак. — Но аз съм толкова объркан, че дори не бих могъл да изредя всички причини…

— Каква трагедия! — въздъхна с отчаяние Лу. — Както за теб, така и за мен. Ако се бяхте вързали, аз щях да имам шанса да си остана приятел и с двамата. Но тя се омъжва за тоя тип и на практика ми посочва вратата. Искам да кажа, че… Понякога си фантазирах, че двамата с Лори ще си останем приятели дори и когато тя се омъжи… Но тази вечер, зърнал скалата на пръста й, аз веднага разбрах, че подобно нещо е напълно изключено!

— Аз пък май съм хранел неоправдани надежди, че сегашното статукво няма да се промени никога — криво се усмихна Джак.

Лу кимна, помълча малко, после вдигна глава:

— А какво мислиш за тоя тип?

— Змия в тревата! — без колебание отвърна Джак. — Не знам дали съм обективен, тъй като очевидно ревнувам. Най-много се дразнех от начина, по който се докосваха!…

— И на мен не ми беше приятно да ги гледам — бавно кимна Лу. — Беше отвратително, като любов между кученца… Но и аз поставям под съмнение обективността си. Въпреки това не мога да се отърва от чувството, че всичко става прекалено бързо. Сякаш тоя тип иска да лапне парите й, въпреки че тя изобщо няма такива… Разбира се, това са обичайните цинични приказки на един обикновен детектив…

Джак отвратено поклати глава.

— Можем да си седим тук и да го плюем до утре, но фактите са други: този тип е далеч по-спонтанен от нас, освен това разполага с големи мангизи. Доказателство за това е уикенда в Париж. Господи, аз никога не бих могъл да си позволя подобно нещо! А дори и да си го позволя, цялото ми прекарване ще бъде отровено от мисълта за цената, която плащам!

— Аз пък побеснявам при мисълта, че някои хора могат да си позволяват подобни неща! — изръмжа Лу. — Особено на фона на издръжката, която плащам за двете си деца… Всъщност, трябва да съм доволен, че ми остават няколко долара, за да живея…

— По-скоро завиждаш на такива хора — поправи го Джак.

Лу бутна стола си назад и стана на крака.

— Трябва да се прибера у дома и да си легна преди да съм изпаднал в пълна депресия! — обяви той. — Освен това две нощи не съм спал…

— И аз тръгвам — стана Джак.

Насочиха се към изхода. Празничната атмосфера в ресторанта ги накара да се почувстват още по-депресирани.