Вектор

Деветнадесета главаСряда, 20 октомври, 17.05 часа

— До утре! — подвикна Боб Кинг.

Кърт неволно се спря на прага, обърна се и махна с ръка на подчинения си. В жеста му имаше повече повелителност, отколкото прощален поздрав. Тръгнаха в противоположни посоки по улица Дуейн и Кърт заканително изръмжа:

— Ти пак ми закъсней и ще видиш едно утре!

Нетърпението го обхвана още в ранния следобед и оттогава насам непрекъснато нарастваше. Край на подготовката и планирането, операция „Отмъщение“ най-сетне можеше да започне. Нещата щяха да станат факт след по-малко от двадесет и четири часа! В рамките на следващия един час щеше да бъде премахнат и Джак Степълтън — последната и единствената пречка пред успешния старт.

Погледна часовника си. Минаваше пет, следователно участниците в операцията вече са се събрали в бара на Пийт. Следобедът изтече без обаждане от страна на Стив — сигурен признак, че нещата са се развили по план.

Зави зад ъгъла и видя един с нищо незабележителен тъмносин микробус, паркиран на десетина метра от бара. На шофьорската врата имаше рекламна лепенка на някакъв бруклински водопроводчик. По лицето на Кърт пробяга доволна усмивка. Това без съмнение беше реквизираното превозно средство.

Барът беше полупразен. Мелодичната кънтри-музика от обед беше сменена от оглушителните крясъци на група, наречена „Армагедон“. Усмивката на Кърт се разшири. В това също имаше нещо многозначително.

Източник на оглушителната музика беше продълговат касетофон, поставен на масата пред Карл Райърсън. Пречупеният кръст, татуиран върху челото му, изглеждаше много зловещо под слабата светлина на опушения бар.

— Хей, капитане, този саунд май ти харесва, а? — подвикна Карл, забелязал усмивката на Кърт.

Кърт обичаше да го титулуват „капитан“. Това някак си се връзваше с представите му за респект от страна на бойците. Напъха се в тясното сепаре и бавно огледа войската си. Карл беше точно насреща му, а до него се беше настанил рижия Кевин Смит. Следваше дребничкия Кларк Ебърсол, редом с Майк Комписано. Стив седна вдясно от него. Всички бяха по тениски, които не скриваха нищо от страховитите им татуировки. Изключение правеше единствено Кърт, който все още не се беше освободил от пожарникарската униформа. Масата беше отрупана с бирени бутилки.

— Дайте да забавим топката — обади се предупредително Кърт, имайки предвид пиенето.

— Че какво друго да правим в скапания бар? — обади се Кевин. — Вече половин час висим тук!

— Нямах намерение да закъснявам — оправда се Стив.

— Микробусът отвън? — погледна го въпросително Кърт.

— Аха — кимна Стив. — Наш е благодарение на Кларк.

— Въоръжението?

— В камионетката има три калашника и два глока — понижи глас Стив. — Мисля, че това ще е повече от достатъчно. Ако оня тип наистина кара колело, дори няма да ги използваме. Прегазваме го и толкоз!

— След което ще го гръмнем, ей така, за сигурност — добави Кърт.

— Хубаво де — сви рамене Стив. — Огнева мощ имаме предостатъчно…

— Къде е Юри? — огледа се Кърт, изведнъж осъзнал отсъствието на руснака.

— Не знам — сви рамене Стив. — Сигурно е попаднал на задръстване…

Кърт погледна часовника си и гневно тръсна глава:

— Предупредихме го това копеле в пет да бъде тук!

— Защо не използваме времето, за да организираме нещата за утре сутринта? — присви очи Стив. — Вече споменах на Майк, че вероятно ще ни трябва за една бърза задача… — Майк беше най-противният скинар, който, вероятно именно по тази причина, търсеше покровителството на Кърт. В момента русата му коса беше доста пораснала и той почти можеше да мине за нормален младеж.

— Добра идея — кимна Кърт, след което се принуди да замълчи, тъй като пред масата им цъфна келнерът. Поръча си една светла „Бъд“, изчака да я донесат и едва тогава се извърна към Майк: — Искам да ме слушаш внимателно. Утре сутринта трябва да се явиш в нормално облекло — сако, вратовръзка и всичко останало. Рано, тъй като най-късно в девет и четвърт трябва да си заел позиция пред федералната сграда „Джейкъб Джавитс“ на улица Уърт…

— В такъв случай ще трябва да се чупя от работа — кимна Майк.

Кърт извъртя очи, след което си напомни да бъде търпелив с бойците.

— Щом трябва, ще се чупиш — размаха ръце той. — Важното е в девет и четвърт да бъдеш там. Тази операция трябва да премине гладко, по часовник.

— И какво ще правя там? — попита Майк. — Само ще видя отпред ли?

— Не, глупако! — извика Кърт, после се овладя и понижи глас: — Ще ти дадем една малка димка, която произвежда огромно количество пушек. Голяма е горе-долу колкото коледен фойерверк и ще запалиш с кибрит. Най-важното е да я прекараш през металния детектор на влизане в сградата…

— Ще влизам вътре, така ли? — опули се Майк.

— Точно така — рязко отвърна Кърт.

— Но те няма ли да ме питат какво търся там?

— Не! В тази сграда постоянно влизат и излизат хора.

Майк вдигна вежди, но замълча.

— Говоря сериозно — изгледа го продължително Кърт. — Докато изглеждаш нормален, няма да имаш никакъв проблем. Като те гледам така, можеш да проникнеш вътре дори и със сегашните си дрехи…

— Добре, прониквам — кимна Майк. — Какво ще правя с димката?

— Вземаш асансьора до третия етаж, слизаш и тръгваш надясно… На десетина метра по коридора се намира мъжката тоалетна. Дотук ясно ли ти е?

Майк кимна.

— Влизаш в тоалетната и проверяваш дали вътре има хора…

Майк продължаваше да кима.

— Всъщност, не е важно дали има или няма хора — поправи се Кърт. — Трябва да влезеш в последната кабинка. На стената в дъното има вентилационен отвор. Развиваш капака му с монета, палиш димката и я хвърляш в отвора. После спокойно завинтваш капака обратно.

— И това е всичко, така ли? — попита Майк.

— Това е — кимна Кърт. — След това просто се изнасяш. Димката ще задейства детекторите, ще се включи противопожарната аларма. Но ти си вървиш по пътя и не се интересуваш от нищо. Може би ще настъпи паника, но за теб това е без значение. Ние със Стив ще се появим малко след включването на алармата. Ако случайно ни видиш, няма да ни обръщаш внимание. Това е всичко, което трябва да направиш.

Майк се изсмя и огледа лицата на околните.

— Хей, това е сладка работа!

— Сладка, но важна — предупреди го Кърт. — Част от изключително отговорна операцияа на АНА.

В същия момент на вратата се появи фигурата на Юри. Кърт вдигна ръка да привлече вниманието му.

— Закъсня! — намръщено го изгледа той.

— Пред тунела Батъри имаше задръстване — оправда се Юри.

— Дано Джак Степълтън все още е на работа! — изгледа го заплашително Кърт, после стана и отиде на бара да си плати сметката. Минута по-късно се върна обратно и хладно нареди: — Хайде, надигайте си задниците!

Наложи се лично да издърпа бутилките от ръцете на Кевин и Карл, които явно решиха, че могат да тръгнат с бирите си.

Излязоха навън и започнаха да се товарят в микробуса. На лицата им грееха усмивки. Винаги реагираха с възбуда на предстояща акция. Кърт седна зад волана, а мястото до себе си посочи на Юри. Руснакът трябваше да седи на най-удобното място, тъй като именно той щеше да идентифицира жертвата. Отзад избухна спор кой къде да се настани, тъй като каросерията беше задръстена от тръби и водопроводни инструменти. Наложи се Стив да въвежда ред.

Кърт пое на запад по улица Уърт, тъй като искаше да минат покрай „Джейкъб Джавитс“, зад а покаже на Майк къде точно да чака сутринта. След като това беше изпълнено, той зави на север по Боуъри с намерението да стигне до Първо авеню, използвайки прекия път по улица Хюстън.

— Не искам да се мотая наоколо — нервно се обади Юри. — Ще ви покажа Степълтън, след което веднага се изпарявам! Вие знаете какво трябва да правите.

Кърт отмести очи от пътя и изпитателно го погледна.

— Трябва да видим как ще се развият нещата, защото действаме малко на сляпо — изръмжа той.

— Какво означава това? — погледна го неразбиращо Юри и стисна ръчката над главата си. Кърт беше започнал да кара твърде агресивно, особено след като излязоха на Първо авеню.

— Означава, че ще решаваме нещата в движение — поясни той. — И не виждам защо си се разбързал. Мислех, че ще останеш до края на операцията…

— Да утре имам още много работа — отвърна Юри.

— Окей — кимна Кърт.

В задната част на микробуса избухна нов скандал. Този път се караха за разпределението на оръжието. Кърт вдигна поглед към огледалцето и с ужас установи, че бойците са се вкопчили в калашниците и нервно ги дърпат насам-натам.

— Хей, веднага оставете оръжието! — изрева той. — Исусе Христе! Нима искате да довтасат ченгетата?!

След кратко недоволно мърморене автоматите легнаха на пода.

Кърт забеляза нервните погледи на Юри назад, към бойците.

— Малко са възбудени — полугласно поясни той. — Много си падат по такива операции…

— Изглеждат ми доста възбудени — отбеляза Юри.

Вместо да отговори, Кърт се обърна назад:

— Какъв беше адресът?

Стив измъкна картичката на Джак от джоба на якето си.

— Първо авеню 520 — обяви той. — Мисля, че е някъде около болницата…

Кърт намали скоростта, тъй като току-що бяха отминали болницата „Белвю“ вдясно.

— Ето го — промърмори Стив и посочи към голяма тухлена сграда, боядисана в синьо.

Колата спря до левия тротоар на Тридесета улица, аварийните светлини започнаха да мигат. Бяха срещу главния вход на моргата, който се намираше на първо авеню, но малко по диагонал. Оттам излизаха тълпи хора, които се пръскаха на всички страни. Някои размахваха ръце пред минаващите таксита.

Главата на Стив се появи между предните седалки. Той, Кърт и Юри се заеха да наблюдават излизащите служители.

— Тук май работят доста хора — отбеляза Кърт.

В задната част на микробуса отново избухна спор. Меракът на бойците за калашиниците беше голям. Кърт се обърна и им изрева да млъкнат.

— А как можем да разберем дали вече не си е тръгнал? — попита Стив. — Може да стане така, че да висим тук с часове…

— Не думай! — изръмжа Кърт и хвърли мрачен поглед по посока на Юри: — Дай да му звъннем един телефон. Нали на картичката му беше записан директен номер?

Стив бръкна в джоба си за визитката, а Кърт извади клетъчния си телефон.

Джак изпита огромно удоволствие от факта, че успя да приключи с още един случай. Не си спомняше от години да е работил толкова задълбочено. Постави папката на купчината с готови случаи и доволно изпъна рамене. Телефонът иззвъня.

— Джак Степълтън — вдигна слушалката той. Насреща се разнесе някакво бучене, като от далечен водопад. После се доловиха съвсем ясните звуци на автомобилни клаксони. — Ало?

В слушалката нещо прещрака и миг по-късно прозвуча сигналът за свободно. Той сви рамене и я върна на вилката.

— Какво стана? — попита Чет, без да вдига глава.

— Казва ли ти някой, по дяволите? Чух трафика, но копелето, което явно звънеше от улицата, не пожела да ми каже нищо…

— Някое гадже те проверява — иронично подхвърли Чет.

— Да бе! — ухили се Джак, после сведе очи към силно изтънялата купчина с незавършени заключения. Очевидно се чудеше дали да продължи.

В следващия миг иззвъня телефонът на Чет.

— Гаджето май е сбъркало номера — ухили се Джак.

Колегата му вдигна слушалката, в следващия миг тялото му напрегнато се изправи.

— Да, доктор Симсариън, още съм тук — каза с нарочно повишен глас той, сигурен че ще привлече вниманието на Джак.

Джак рязко вдигна глава и срещна очите на колегата си, разширени от смайване.

— Наистина ли? И аз съм смаян!…

— Смаян от какво? — не издържа Джак.

Чет го спря с длан и продължи разговора:

— Благодаря много, че се обадихте, докторе. С интерес ще очакваме следващите ви ходове. Веднага ще съобщя резултатите ви на доктор Степълтън, а междувременно приемете и неговите благодарности…

Разговорът най-сетне приключи.

— Не ми казвай, че плъховете са били позитивни на ботулинов токсин! — рече с внезапно одрезгавял глас Джак.

— Ти го каза — промърмори Чет. — Човекът беше абсолютно смаян от този факт, аз също… Какво изобщо те тласна към тази безумна идея?

— Нищо, освен фактът, че нещата се развиваха в един и същи квартал…

— Това означава ли, че Кони Давидов е вечеряла с някой от заразените плъхове? — избухна в смях Чет.

Джак също се разсмя, после поклати глава. Коментарът му беше, че само двама медицински следователи на света могат да се смеят при подобна ситуация.

— Питам се дали заразените плъхове разпространяват заразата чрез изпражненията си — стана сериозен Чет.

— Въпросът ти е отвратителен — сбърчи нос Джак. — Предполагам, че трябва да го зададеш на ветеринарните епидемиолози. Аз обаче съм склонен да мисля, че нещата са се развили по друг начин — Кони Давидов се е натровила с нещо, след което го е изсипала в канализацията…

— И то е било толкова отровно, че е изтребило стотици плъхове? — погледна го със съмнение Чет.

— Знам, че това звучи прекалено — въздъхна Джак. — Но от друга страна и двамата сме наясно колко силна отрова е ботулиновият токсин…

— Ще бъде интересно да чуем мнението на ветеринарните епидемиолози по този въпрос — кимна Чет.

Джак стана на крака и се протегна.

— За днес май ми стига — промърмори той. — Сега имам нужда от една здрава схватка на корта и нищо друго!

— Ще се видим утре — кимна Чет.

— Пази се, друже.

Джак свали пилотското си яке от пирона зад вратата, намъкна го в движение и се насочи към асансьорите. Спомни си за чудесното време докато въртеше педалите към Брайтън Бийч и сърцето му потръпна от нетърпение час по-скоро да се метне отново на велосипеда.

— Сега поне знаем, че не сме го изпуснали — промърмори Стив.

— Вярно — кимна Кърт. — Въпросът е кога ще излезе… Не съм сигурен още колко време ще издържат без да се хванат за гушите тези копелета отзад… — Малко след като позвъни в патологията бойците отново се скараха за калашниците и едва не стигнаха до ръкопашна схватка. Наложи се Кърт да прибере автоматите и да ги складира в краката на Юри.

— Ето го, на колелото! — внезапно извика Юри. Показалецът му сочеше превитата над кормилото фигура на Джак, която изскочи от рампата на Тридесета улица и пое нагоре по Първо авеню.

— Исусе, тоя здравата натиска! — промърмори Кърт, освободи ръчната спирачка и се гмурна в трафика. Едно такси изскърца със спирачките си, шофьорът гневно натисна клаксона.

— Пуснете ме да сляза! — извика Юри.

— Не сега! — кресна му Кърт. — Ще изпусна онова копеле! Трафикът беше оживен, но все още без задръствания. Колите се предвижваха сравнително бързо.

— Тоя е истинско динамо! — оплака се след известно време Кърт. Той шофираше агресивно, на ръба на катастрофата, давайки си сметка, че това е единственият начин да скъси разстоянието до Джак. Изобщо не му пукаше дали ще обърше някоя от колите наоколо.

— Пресвети боже! — промърмори Стив в мига, в който приятелят му засече друго такси и каросерията се разтърси от противното стържене на метал в метал. Като безплатна притурка имаха и оглушителното дрънчене на тръбите, струпани в задната част на каросерията. Бойците бяха заети да се пазят не само от тях, но и от пороя гайки и водопроводни фитинги, който, благодарение на клатушкането, ги заливаше като пълноводна река от страничните рафтчета. Неизбежните нюйоркски дупки правеха ситуацията наистина отчайваща.

— Юри, махни се от шибаната седалка и освободи мястото за Стив! — изкомандва Кърт без да спира борбата си с волана.

— В движение?! — ужасено попита Юри, стиснал с побелели от напрежение юмруци ръкохватката над главата си.

— Разбира се, че в движение! — изрева извън себе си Кърт.

Юри нервно преглътна и направи опит да се извърти на седалката. Стив се отдръпна да му направи място. В същия миг обаче Кърт зърна възможност да се измести в съседното платно, натисна газта и рязко завъртя волана. Юри политна отгоре му, той изруга и вдигна ръка да се предпази, а с другата продължаваше да държи волана на препускащия с пълна скорост микробус. Секунда по-късно маневрата донесе успех. Юри се оттегли към задната част, а Стив побърза да се настани на мястото му. Точно пред него се мярна извитият гръб на Джак, който усърдно въртеше педалите. В следващия миг велосипедът предприе убийствена маневра между някакъв камион за разнасяне на бира и микробус на „Федерал Експрес“.

— Мамка му! — изрева Кърт, усетил, че жертвата отново ще им се изплъзне. Той беше заел позиция точно зад камиона с бира и нямаше как да го задмине. Ръката му бясно натисна клаксона.

— Приготви си един глок! — извърна се той към Стив. — Ще се опитам да се изравня с копелето и тогава ще имаш възможност да го гръмнеш! Единственият ми проблем е тоя шибан камион с бира!

— А бе тоя да не е професионален колоездач? — изръмжа Стив, избра си един от автоматичните пистолети и вдигна предпазителя. — Като го гледам, май се движи по-бързо от трафика!

Вдясно се появи огромната пирамида на Обединените нации.

Кърт се прехвърли в съседното платно и това предизвика нов хор от разгневени клаксони. Кракът му натисна газта докрай, микробусът бе на път да изпревари камиона с бира. Миг по-късно се принуди да намали, тъй като се изравни с някакво такси. Но и този миг беше достатъчен да зърне Джак, който се оказа на една линия с тях, но оттатък камиона.

Стив свали страничното стъкло.

— Ще се справиш ли? — изрева Кърт.

— Мога да стрелям, но не съм сигурен дали ще го улуча — извика в отговор Стив. — Прекалено много се лашкаме…

— Ако шибаното такси отпред си размърда задника, със сигурност ще мина пред камиона! — изрева с прегракнал от гняв глас Кърт. В момента скоростта им беше такава, че едва-едва задминаваха бираджията.

— Дръжте се! — извика Кърт, избрал подходящия момент. Ръцете му рязко завъртяха волана надясно. Микробусът се разклати, задницата му леко поднесе, но маневрата успя. Шофьорът на камиона бе принуден да скочи на спирачката, гумите му пронизително изквичаха. Кърт се бореше да овладее страничното приплъзване на автобуса, а Стив извади ръката си с пистолета извън прозореца. Сега вече нищо не ги разделяше от самотния колоездач, който усърдно продължаваше да върти педалите.

В момента, в който Стив понечи да насочи оръжието си, Джак изненадващо натисна спирачките и изчезна от погледа.

— Какво прави тоя, по дяволите? — ревна Кърт и механично вдигна крак от газта. Микробусът намали скоростта си. — Къде изчезна, мамка му?

— Мисля, че е директно зад нас — промърмори Стив и проточи врат през прозореца.

В следващата секунда Джак се появи от другата страна на микробуса, почти редом с шофьорската врата. Размаха среден пръст на сантиметри от нея, за огромно изумление на Кърт, който задавено изруга и викна на Стив да стреля.

Онзи се подчини и почти легна в скута му. Но в мига, в който вдигна дулото на нивото на стъклото, докторът натисна педалите и мина напред.

— Задръж така! — извика Кърт и натисна газта. Микробусът се стрелна напред и бързо започна да настига самотния велосипед. В момента, в който почти се изравниха, Джак изведнъж зави наляво и изчезна в съседното платно. Кърт изруга и понечи да го последва, но платното беше плътно натоварено. Още едно такси се блъсна странично в каросерията, след което се завъртя и застана перпендикулярно на движението. Проследил всичко това във външното огледало, Кърт неволно затвори очи. В следващия миг се чу страхотен трясък и верижната катастрофа беше факт.

— Исусе! — възкликна Стив, видял какво става през задното стъкло на микробуса.

— Дръжте се, той пак завива наляво! — изкрещя Кърт, забелязал майсторската маневра на Джак, който описа широк полукръг и се стрелна на запад, по посока на Петдесет и първа улица.

— Мамка му!

Кърт натисна спирачката и нави волана с цялата тежест на тялото си. Автомобилът се разклати и започна странично плъзгане. Миг по-късно гумите успяха да захапят настилката, но инерцията беше прекалено силна и каросерията с грохот се тресна в една паркирана край тротоара кола. Джак методично се отдалечаваше нагоре по улицата, краката му работеха като бутала.

— А бе тоя няма ли да се умори? — изръмжа Кърт и натисна педала след него.

Изпуснаха зеления светофар на Второ авеню, но Кърт невъзмутимо започна да си пробива път сред колите, следван от хор възмутени клаксони. Стив се сви на седалката, тъй като евентуалният удар щеше да дойде от неговата страна.

— Я майната ти бе! — изрева Кърт на един особено разгневен водач, който размахваше юмрук зад стъклото на колата си. Успя да прекоси потока от коли, навлезе във Второ авеню и отново натисна газта. Джак беше спрял на червен светофар на пресечката с Трето авеню.

— Е, сега вече те пипнахме! — тържествуващо изръмжа Кърт.

Светофарът светна зелено и Джак потегли. Кърт натисна педала на газта до дъно и микробусът бързо набра стотина километра в час. Беше твърдо решен да хване зелената вълна. Устата му пресъхна. Нямаше начин да не си дава сметка, че рискът е прекалено голям. Помоли се на Бога да няма таксита, които винаги тръгват още на жълто.

Успяха да прекосят Трето авеню без инцидент. Джак беше само на половин пряка пред тях. Малко преди да го настигнат, пред тях изведнъж изскочи кола, току-що потеглила от близкия паркинг. Кърт бе принуден да натисне спирачката. Муцуната на микробуса почти блъсна задната част на колата, клаксонът рязко изсвири. Онзи отпред изобщо не реагира. Джак бързо възстанови преднината си и вече прекосяваше авеню Лексингтън.

— Е, това вече не мога да го повярвам! — изрева извън себе си Кърт, скочи на спирачката и гневно блъсна волана с юмрук. Колата пред тях плавно спря, макар че на светофара все още светеше жълтото. — Попаднахме зад единствения шофьор в цял Ню Йорк, който спира на жълто! — Прокара пръсти през косата си и нервно добави: — Май ще е по-добре да го изблъскам от пътя си!

— Няма смисъл, я виж трафика — промърмори Стив. Авеню Лексингтън беше плътно задръстено от коли, които едва-едва пълзяха. — Нямаме свободно пространство, затова по-добре си трай. Ще го настигнем по-нататък…

Кърт изръмжа, но не каза нищо.

— Пуснете ме да сляза! — обади се Юри в момента, в който усети, че колата е спряла. Тялото му направи опит да се промуши между предните седалки.

Стив погледна Кърт, който сви рамене и кимна. Колегата му отвори вратата и слезе, пропускайки руснака след себе си. Юри стъпи на тротоара с треперещи крака.

— Ще се видим довечера! — извика от шофьорското място Кърт. — Някъде около единадесет… Ще бъдеш готов, нали?

— Ще бъда — отвърна дрезгаво Юри.

Светна зелено, Кърт натисна клаксона. Колата отпред бавно се преустрои за ляв завой. Микробусът се стрелна покрай нея, отнасяйки бронята й. Шофьорът изскочи навън и се развика.

— Така ти се пада, тъпако! — извика с тържествуваща усмивка Кърт и стъпи здраво на газта.

В далечината Джак прекосяваше на зелено Парк авеню. Кърт ускори, а Стив тревожно поклати глава, инстинктивно усетил, че няма да хванат зеленото. За щастие жълтото светна достатъчно рано и колегата му съобрази, че трябва да натисне спирачките. Потокът от коли към покрайнините на града се движеше бързо, но този път откъм страната на Кърт. Вероятно това го накара да си спести повторението на опасната маневра, извършена на Второ авеню. Видяха как Джак завива надясно и изчезва по авеню Медисън.

— Ако го изпуснем, наистина ще се ядосам! — изръмжа Кърт.

— Бас държа, че е тръгнал към парка — тръсна глава Стив. — Вероятно живее някъде в Горен Уест Сайд…

— Може би си прав… Какво ще правим, ако наистина влезе в парка?

— Ще тръгнем след него, как какво! — сопнато отвърна Стив. — Стига да видим накъде върви. Някое от момчетата ще задигне нечие колело, в парка е пълно с такива… — Обърна се и огледа бойците отзад, притихнали след бясното препускане.

— Кой е най-добър в колоезденето?

Бойците единодушно посочиха Кевин.

— Вярно ли е това? — присви очи Стив.

— Предполагам — сви рамене онзи. — Напоследък съм в доста добра форма.

Светофарът светна зелено и Кърт натисна газта. Стив побърза да се хване за ръкохватката.

На Медисън светеше зелено и те побързаха да завият. Тръбите дружно се втурнаха към смълчаните бойци, изтръгвайки от устите им дружни ругатни. Кърт се принуди да спре зад няколко коли, които чакаха на светофара на Петдесет и втора улица.

— Май го виждам една пряка напред — промърмори Стив.

— Дано — въздъхна Кърт. — Между автобуса и цистерната, нали? Исусе, тоя тип изобщо няма шубе!

Светлините се смениха и те най-сетне потеглиха.

— Какво да правим? — отчаяно промърмори Кърт. — С това движение по Медисън изобщо нямаме шанс да го настигнем!

— Разполагаме с номера на домашния му телефон — успокоително рече Стив. — Ако се наложи ще изчакаме, ще му звъннем у дома и ще го подлъжем по някакъв начин да си даде адреса. Един от нас може да се представи за Юри Давидов. Така със сигурност той сам ще ни дойде на гости!

— Това е идея — одобрително кимна Кърт. — Но сега какво да правим?

— Карай към ъгъла на Пето авеню и Сентрал Парк-юг — предложи Стив. — Ако изобщо влиза в парка, положително ще го направи оттам…

— Май нямаме друг избор — съгласи се след кратък размисъл Кърт.

Насочиха се на север с максималната за оживения трафик скорост. В един момент напипаха синхрона и започнаха да минават на зелена вълна. Същевременно си даваха сметка, че и Джак прави същото. Малко след като прекосиха Петдесет и седма улица дори зърнаха за миг гърба и краката му, които усърдно продължаваха да въртят педалите в западна посока.

— По дяволите! — изруга Кърт. Беше подминал пресечката и вече не можеше да завие.

— Движим се добре — успокои го Стив. — Продължавай напред. Мисля, че не е зле да опитаме Пето авеню и Сентрал Парк-запад…

Първата улица с разрешен ляв завой беше Шейсета, но и тя вършеше работа. Стигаше до северната част на Гранд Арми Плаца, където се вливаше в парка. Кърт прекоси Пето авеню на зелено и отби до тротоара. Пред муцуната на микробуса се появиха червено-бели дървени заграждения, с които полицията препречваше парковите алеи.

— Е, тук поне има достатъчно колела — подхвърли с пресилен оптимизъм Стив. По алеите, редом с любителите на летните кънки и джогинга, действително се движеха и доста велосипедисти. — Но най-хубавото е, че не виждам никакви ченгета…

Кърт се беше обърнал назад, към позлатената статуя на генерал Шърман, която се издигаше на фона на фонтана Пулицър и красивата фасада на хотел „Плаца“. Районът беше задръстен от хора, коли, автобуси и атракционни файтончета.

— Ужасно! — прошепна той. — Изгубим ли го тук, няма начин да не се сетим за прословутата игла в купата със сено…

— Добре де, ще го проследя с някое колело — обади се Кевин. — Ама какво да правя като го стигна?

— Ще го стигнеш на кукуво лято! — изръмжа Кърт. — Тоя тип е професионалист!

— Може пък да спре — подхвърли Стив. — Човек никога не знае…

— Вярно — кимна Кърт. — Дай един от глоковете на Кевин. Но по-важно е да му дадеш и телефона си, за да поддържаме връзка.

Стив се обърна и подаде на Кевин един пистолет и клетъчния си телефон. Онзи побърза да ги прибере и нетърпеливо попита:

— Искате ли да сляза и да си намеря колело?

— Не! — спря го Кърт. — Преди да видим копелето няма да предприемаме абсолютно нищо! Лично аз съм склонен да мисля, че ще бъдем принудени да преминем на план Б… Колкото повече мисля за евентуалното телефонно обаждане в дома му, толкова повече ми харесва идеята да се представим за Юри…

— Пресвети Боже, ето го! — прекъсна го Стив и развълнувано посочи с пръст един велосипедист, който профуча на някакви си три-четири метра от тях.

— Прав си, той е! — кимна Кърт и рязко се обърна: — Хайде Кевин, действай!

Кевин не чака втора покана и пропълзя навън през седалката, своевременно опразнена от Стив. Едва стъпил на алеята, той се понесе напред, а Стив побърза да се качи обратно.

Проследиха с напрегнати погледи как боецът прескача дървените заграждения и с лекота се насочва към един велосипедист, наведен над чучурчето на близката чешма. Сякаш не усещаше тежките армейски боти на краката си. Непознатият велосипедист се навеждаше на една страна, очевидно опитвайки се да пие вода без да слиза от колелото. Беше в пълно снаряжение, включително каска, найлонов клин и ръкавиците без пръсти.

Кевин не се поколеба нито за миг. Ръцете му грабнаха колелото и направиха рязко превъртащо движение. Човекът отлетя от седалката и се просна по очи на асфалта.

Кевин преметна крак над рамката и се приготви да потегли, но в същия миг собственикът се надигна и вкопчи ръце в една от ръкохватките. Огромната лапа на боеца бавно се сви в юмрук, юмрукът потъна в лицето на нещастника. Всичко това стана бавно и отчетливо, като на забавен филмов кадър.

— Ох! — неволно сбърчи нос Стив. — Егати тупаника!

Инцидентът приключи толкова бързо, че въпреки царящото наоколо оживление, малцина му обърнаха внимание. Двама-трима мъже тръгнаха да окажат помощ на падналия велосипедист, но никой не последва Кевин, който яростно натискаше педалите по следите на Джак. А фигурата на самия доктор все още можеше да се види в далечината, въпреки бързо сгъстяващият се мрак.

— Това поне мина без инциденти — въздъхна с облекчение Стив. — А сега какво ще правим? Тук ли ще останем?

Кърт бавно огледа околността, сякаш очакваше да открие отговора наблизо. След кратък размисъл въздъхна и поклати глава:

— Не… Мисля, че трябва да се прехвърлим към Сентрал Парк-запад. Ако Степълтън наистина живее в Горен Уест Сайд, той ще излезе от парка именно там…

След тези думи включи на скорост и бавно потегли. Насочи се към южната част на Сентрал Парк, после извади мобилния си телефон и го сложи на таблото пред себе си.