Вектор

Осма главаПонеделник, 18 октомври, 22.15 ч.

Юри изпрати приятелите си и побърза да слезе в любимата си лаборатория. Първата му работа беше да ликвидира щетите от насилственото проникване на Кони. За да бъде максимално сигурен, той свали винтовете на халките и ги замени с дебели пирони. Сега евентуалните неканени гости би трябвало да имат подръка нещо доста по-солидно от една обикновена щанга.

Ръцете му не спираха работа, а мозъкът му бе зает с обезпокоителната визита на Кърт и Стив. Беше дълбоко изненадан от гнева им, че си беше позволил да ги потърси в пожарната. Неубедително му прозвуча обяснението, че е бил подозрителен, тъй като е чужденец и говори с руски акцент. Ню Йорк е космополитен град и всеки втори от жителите му говори с някакъв акцент.

Вероятно има съвсем друга причина за нежеланието им да го виждат там, съобрази Юри. Нямаше представа каква може да бъде тя, но въпреки това му стана неприятно. За пръв път си зададе въпроса как изглежда в очите на Кърт и Стив. Те робуваха на предразсъдъците и вероятно таяха нещо срещу неговата личност и произхода му. Следователно едва ли можеха да бъдат такива приятели, за каквито ги приемаше той.

Остана изненадан и от другата причина за гнева им — цветът на кожата на Кони. Знаеше, че и двамата са расисти, но въпреки това остана смаян от силата на техния гняв. Тя беше далеч над очакваното и на този фон псевдо-религиозните обяснения на Стив прозвучаха съвсем неубедително. До този момент никой от двамата му приятели не бе проявявал особена религиозност.

И накрая — въпросът с камионетката за контрол на пестицидите и аерозолните препарати. Юри не можеше да разбере защо се бавеше доставката на тази машина, въпреки че тя беше важна част от общите им планове. Без нея той не би могъл да изпълни своята част от операцията. За нейната реализация му беше нужен разпръскван, при това мобилен. В случая стационарната техника не му вършеше работа.

Дойде моментът за поправка и на вътрешната врата. Юри навлече предпазния костюм и отвори клапана на цилиндъра със сгъстен въздух. Това беше обикновен клапан, който подаваше постоянен поток от въздух във вътрешността на скафандъра, а неговата цел беше да не допуска проникването на миниатюрни прашинки от външната атмосфера. При подводното гмуркане се използваха доста по-сложни многофункционални клапани.

Със скафандъра се работеше далеч по-трудно, а и температурата във вътрешността му беше прекалено висока. Но Юри не обръщаше внимание на тези дребни неудобства, просто защото добре знаеше какво го чака без него. Това все пак се отрази на работата му, която беше свършена за далеч повече време.

След като оправи вратата насочи вниманието си към контейнера за ферментация, пълен с Clostridium botulinum. Кратката проверка на бактериалната концентрация го накара разочаровано да въздъхне. Не можеше да разбере защо посявката расте толкова бавно. Беше следвал внимателно всички инструкции за отглеждане на бактериите, които помнеше наизуст от десетгодишния си стаж си в съветския завод. Благодарение на оптималните условия за производство, там бактериите растяха като луди, буквално за броени часове.

След задълбочен размисъл стигна до заключението, че във ферментатора прониква въздух. А бактерията Clostridium botulinum може да се отглежда само в отсъствието на кислород. Взетите мерки бяха логични — във ферментатора вместо въздух беше вкаран въглероден двуокис под налягане. Ефект обаче нямаше. Това вероятно се дължеше на някакъв дефект в стоманената бутилка с въглероден двуокис, която бойците на Кърт бяха довлекли Бог знае откъде. За съжаление Юри не разполагаше със средства да я провери, а доставката на нова би отнела твърде много време.

Наведе се да провери вътрешната температура на ферментатора. Оказа се с няколко градуса по-ниска от оптималната стойност и той почука с нокът по стъклото на примитивния термостат, използван в някогашните бани. Ниската температура беше фактор, но бавният растеж не би могъл да се дължи единствено на нея…

Замисли се върху предложението на Кърт да изхвърлят посявката Clostridium от ферментатора и на нейно място да заложат антракс. По този начин и двата апарата щяха да бъдат използвани за производството на идентични спори. Но много неща в тази идея трябваше да бъдат обсъдени в детайли, а двамата с Кърт засегнаха единствено фактора време. Проблемът беше там, че процесът по прекъсване на дадена ферментация и замяната й с друга изисква много усилия, прецизност и време. А в момента той имаше да решава и един друг проблем: Кони…

Пристъпи към защитния екран и включи вентилатора. Облечените му в тънки ръкавици длани хлътнаха във втори чифт, изработен от плътна гума и прикрепен директно към екрана. С безкрайно внимание повдигна ваничката с произведения до този момент ботулинов токсин и отля част от него в малка стъклена епруветка.

За получаването на високопречистен и концентриран токсин той използваше техника, наречена „киселинна обработка“. При нея токсинът се разреждаше с вода, към получената смес се прибавяше амониев сулфат. Така се получаваше една кристалообразна маса, в която чистият токсин се комбинираше със стабилизиращи протеини. Именно тази маса се подлагаше на последната фаза — изсушаване и смилане на прах.

Работата с ботулиновия токсин не беше толкова опасна, колкото работата с антракс на прах. Макар да беше ваксиниран и срещу двете отрови още в Съветския съюз, той усещаше, че имунната му защита срещу ботулина е много по-силна, отколкото тази срещу антракс.

Ръцете му ловко запечатаха епруветката. Преди да я освободи от гумените ръкавици, той старателно изми външната й повърхност с топла вода. После премина през първата фаза на личната си дезинфекция и обеззаразяване, използвайки стационарния душ в ъгъла и еднолитрова опаковка белина.

Преди да напусне лабораторията взе втори душ, отново с белина. Така обеззаразяването можеше да се счита за приключено. Едва тогава свали костюма-скафандър, изключи подаването на сгъстен въздух и окачи стоманената бутилка на стената. После взе епруветката, качи се горе и я скри зад един от шкафовете в кухнята.

Стегна се за водопада от обвинения, който неминуемо щеше да последва, след което спря пред вратата на Кони и решително я отвори. Жена му беше в обичайната си поза — просната напреко на леглото и втренчила поглед в телевизора. Изобщо не се смущаваше от факта, че дюшекът беше захвърлен на пода.

— К’во искаш? — изръмжа Кони, притиснала торбичка с лед до подутото си ляво око.

— Исках да те попитам дали си гладна, за да отскоча да взема малко пица — съобщи й жизнерадостно Юри.

Кони свали леда от окото си и му хвърли любопитен поглед.

— Какво ти става, бе човек? — озадачено попита тя. — Никога досега не те е било грижа дали съм гладна, или не…

— Чувствам се виновен, че те ударих — направи нещастна физиономия Юри. — И искам да ти се извиня…

— Я не се прави на шантав! — възвърна самообладанието си дебеланата. — Ако си мислиш, че с едно извинение ще си получиш телевизора обратно, жестоко се лъжеш!

— Не го искам — поклати глава Юри. — Съжалявам, че счупих твоя, ама много се бях ядосал…

— Я па тоя! — зяпна насреща му Кони.

— Вероятно не искаш да ме разбереш, но лабораторията в мазето е важна за мен — рече Юри, опитвайки се да предаде на гласа си необходимата доза искреност.

— Сигурно, след като по цяла нощ висиш там — сви рамене Кони.

— Тя е моят билет за измъкване — поясни Юри. — Всъщност, нашият билет…

Кони намали звука на телевизора и се надигна на лакът:

— А бе ти какво искаш да ми кажеш?

— Опитвам се да се върна към микробиологията — поясни Юри. — Трябва ми практика, за да мога да докажа, че знам какво върша. Едва след това мога да се надявам, че ще получа достойна работа. Не искам цял живот да карам такси…

— За каква работа по-точно става въпрос?

— Работа, свързана с микробиологията — поясни той. — Получавам помощ от хората, които бяха тук следобед. Но те са обезпокоени, тъй като законът не позволява съществуването на лаборатории в частни домове. Ако аз загазя, ще загазят и те…

— Аз пък си мислех, че ако искаш да работиш с бактерии, ще трябва да ходиш на курсове — промърмори Кони.

— Това няма да е нужно, ако докажа квалификацията си — поклати глава Юри. — А ако получа добра работа, ние с теб можем да започнем нов живот. Ще започнем да излизаме, да ходим по заведения, както едно време…

— Да бе — недоверчиво присви очи Кони. — По-скоро адът ще замръзне!

— Ще стане, ще видиш! — увери я пламенно Юри, помълча малко, после смени тона: — Искаш ли пица, или не?

— Защо да не искам? — сви рамене дебеланата. — Пеперони с аншуа… А за десерт искам един голям сладолед със сметана!

— Добре — кимна с пресилена усмивка Юри и побърза да затвори вратата. Едно беше сигурно: нищо не беше в състояние да развали апетита на тази жена! Не възрази срещу сладоледената добавка, светкавично съобразил, че тя ще е отлична среда за ботулиновия токсин. Освен това беше сигурен, че жена му няма да спре преди да е облизала дъното на кутията…

Обади се на кварталната пицария от стенния дериват в кухнята. Направи поръчката на Кони, а за себе си избра обикновена пица с моцарела, домати и розмарин. Миг преди да затвори включи в поръчката мешана салата и кафе. Мина му през ума, че по всяка вероятност го чака една дълга и тежка нощ.

След известно време го хванаха нервите и започна да крачи напред-назад. Пред Кърт беше категоричен, но на практика нямаше никаква представа какво ще стане когато Кони погълне токсичната доза. Един от най-сериозните му проблеми беше дозировката. Нямаше абсолютно никаква представа какво количество отрова да използва. Възнамеряваше лекичко да поръси сладоледа и да се надява на добър резултат. От друга страна имаше опасност това количество да се окаже недостатъчно. Ако Кони само се разболее, ченгетата бързо щяха да му щракнат белезниците, откривайки лабораторията в мазето.

На вратата се почука и той неволно подскочи. Сърцето му прескочи един такт, ръката му лекичко повдигна щорите. За щастие отвън беше момчето с поръчката. Юри му отвори, плати сметката и пое пакетите. Двете пици бяха във фолио и още пареха.

Разчисти масата от предишните опаковки. В средата постави пиците, а около тях подреди салатата, двете кафета и кутията със сладолед. Разбира се, интересът му беше насочен към последната. Бръкна в книжната торбичка и я извади. Беше мека. За разлика от пицата, тя не беше увита в предпазно фолио.

Вдигна глава и се огледа, после напусна кухнята и пристъпи на пръсти към вратата на Кони. Телевизорът продължаваше да гърми, признаци на движение липсваха. По всяка вероятност жена му не беше мръднала от леглото.

Върна се в кухнята и внимателно повдигна капака на пластмасовата кутия. Съдържанието й беше гладко, без нито една вдлъбнатина. Възникна въпроса как да добави отровата, без това да си личи. Не искаше да я сложи на едно място, защото Кони би могла да я усети и да я изплюе. След като разсъждава известно време, Юри извади една купа от шкафа и обърна съдържанието на кутията в нея. После измъкна епруветката, затаи дъх и лекичко напръска сладоледа.

В един момент обаче ръката му трепна и епруветката се изпразни.

— Какво толкова, по дяволите! — рече си той. Ако предварителните му изчисления бяха верни, това можеше да се окаже една наистина огромна доза — вероятно напълно достатъчна, за да ликвидира всички обитатели на Брайтън Бийч…

Пусна епруветката в умивалника и насочи струята върху нея. После взе една вилица и започна да разбърква сладоледа в купата. Когато прецени, че отровата вече е проникнала достатъчно добре, започна да го пресилва обратно с помощта на супена лъжица. Тази работа се оказа неочаквано трудна, но в крайна сметка успя да напълни пластмасовата кутия почти догоре. Направи още малко усилия да залепи капака и се отдръпна да огледа произведението си. На пръв поглед всичко изглеждаше наред.

Изми купата с необичайно старание, но въпреки това взе решение да не я използва повече. После реши, че веднага след вечерята ще изхвърли както нея, така и използваните прибори.

Изми ръцете си за последен път, взе кутиите с пепероните и сладоледа и тръгна към стаята на Кони.

— Тия пак се забавиха — отбеляза тя, видяла го да се изправя на прага.

— Къде да я оставя? — попита Юри.

— Ей тук, на пода — промърмори Кони без да отделя очи от екрана.

Юри се наведе и остави храната на килима. Върху кутията със сладоледа постави предварително приготвената лъжица, после бавно се изправи. В този момент Кони се обърна да види какво е направил.

— Хей, не искам този сладолед! — капризно сви устни тя.

— Какво… Какво искаш да кажеш? — заекна от изненада Юри.

— Искам да кажа да го сложиш в шибания хладилник! — раздразнено викна Кони. — Ще го изям след пицата, но не искам да се разтопи!

— Добре — кимна с облекчение Юри, вдигна кутията и лъжицата и тръгна към вратата. — Викни ми когато го поискаш…

Кони склони глава на една страна, сбърчи вежди и заби подозрителен поглед в лицето му.

— Ей, човече, какво ти става бе? — попита тя. — Никога не си бил толкова любезен!

— Нали ти казах, че изпитвам чувство на вина — сви рамене Юри.

— Няма да е зле, ако по-често се чувстваш така — ухили се жена му, после отново извърна поглед към екрана.

Юри се върна в кухнята, тикна сладоледа във фризера и дари жена си с една бекрайно дълга тирада от пиперливи руски ругатни. Слепоочията му пулсираха — сигурен признак, че се нуждае от няколко солидни глътки водка. Нощта май наистина щеше да бъде тежка…

— Млъкнете, по дяволите! — изрева Кърт по посока на неспокойната тълпа. Беше свикал събрание на Арийската народна армия, присъстващите се бяха натикали в залата за билярд на бар „Бяла гордост“. Собственикът се казваше Джеф Конъли, стар приятел на Кърт. Без да членува официално в групата, той поддържаше с цялата си душа каузата на АНА, като особено много държеше на нейните антиправителствени, античернокожи, антисемитски, антилатино, антиимиграционни и абсолютно всички останали „анти“, за които човек можеше да се сети. Когато ръководството на АНА искаше да проведе някакво мероприятие, Джеф с готовност разчистваше задния салон.

По настояване на Кърт местната група действаше в пълна нелегалност. Нямаха членски карти, не прибягваха до писмен дневен ред. Той настояваше пред хората си да не споменават дори името на „армията“, макар че двамата със Стив го използваха при връзките си с другите екстремистки групи по Интернет. Комуникациите се осъществяваха устно, от човек на човек. Тазвечерното събрание беше свикано без да се използват телефони, нито пък чрез писмени покани. Хората се търсеха един друг и си предаваха съобщението. Голямо улеснение за тях беше фактът, че повечето от тях се отбиваха в „Бяла гордост“ поне по веднъж на ден.

Кърт беше вербувал осем скинари, използвайки методите на Тим Мелчър. Отбиваше се в някой от баровете, в които се събираха младежи с бръснати глави, дръпваше някой от тях настрана и започваше разговор. В началото нещата приличаха повече на интервю за работа. Кърт засипваше младежа с въпроси и ако преценеше, че почвата е благодатна, минаваше на идеологическа подготовка. Нещата ставаха доста лесно, просто защото скинарите жадуваха за някаква организация, която да насочва и канализира неутолимата им жажда към насилие. Освен това Кърт познаваше много добре техните идейни течения и основна идеология и лесно им влизаше под кожата.

Но да държи подобна разнородна група под контрол беше изключително трудно. На първо място поради факта, че голяма част от бойците си бяха обикновени тъпаци, на които им липсва елементарно чувство за сигурност. Юри беше типичен пример в това отношение. А и останалите не бяха по-различни. Типичен пример за лековерието им беше случаят с Брад Касиди. Той беше осъществил контакт с двама от членовете на АНА, изразявайки желание да се включи. И двамата бяха приели без резерви неговата история, но Кърт не постъпи като тях. По принцип той проявяваше подозрение към всеки пришелец в квартала, освен това никой не можеше да разчита на членство без да бъде интервюиран лично от него. При проведения разговор между двамата, Брад изпадна в няколко доста странни противоречия. После истината излезе наяве, не без помощта на един остър нож и метър корда за пиано… Брад се оказа полицейски информатор.

Проблеми създаваше и неутолимата жажда за насилие у повечето членове на групата. В това отношение Кърт трябваше да направи много неща. Отначало мислеше, че един-два акта на насилие между мнозинството напълно легитимни мисии, ще могат да утолят тази жажда. Но не стана така. Само приказки не помагаха. Отвреме навреме му се налагаше да рискува открита конфронтация с властите, но отпускаше юздите и хората му тръгваха да обикалят по-отдалечените квартали на Бруклин, а дори и на Манхатън, с единствената цел да набият някого.

Кърт се безпокоеше и от дрехите и татуировките. Направи опит да въведе някакъв ред в начина им на обличане, настоявайки да оставят делата им сами да говорят за тях. Непрекъснато твърдеше, че ако се сливат с тълпата ефективността им ще бъде далеч по-голяма. Но все едно, че говореше на стената. Никой не искаше да се откаже от бръснатите глави, тениските с нацистки символи и черните ботуши. Падаха си по тези неща и толкоз.

— Хей, момчета, млъкнете и слушайте! — надигна глас и Стив.

Кевин Смит и Люк Бен изправиха гърбове край масата за билярд. Краищата на щеките им шумно се удариха в пода, гневните им лица застинаха в престорено внимание. Стив Мансън престана да спори с Кларк Еберсол и Нат Дженкинс, обърна се към Кърт и леко се олюля. Беше започнал да се налива с бира още от осем сутринта, без да спира нито за миг. Майк Комписано, Мат Силвестър и Карл Райърсън вдигнаха глави от картите. Карл правеше впечатление дори сред тези несъмнено колоритни типове, просто защото в средата на челото му беше татуиран един доста груб пречупен кръст.

— Тази вечер имаме задача, за която е нужен доста финес — огледа лицата им Кърт. — Аз обаче не съм сигурен, че го имаме…

Забележката му беше приета с дюдюкане и откъслечни подсвирвания.

— Налага се да отскочим до Лонг Айлънд, по точно до Хамптънс — добави Кърт. — Оттам ще задигнем една камионетка…

— Защо трябва да ходим чак дотам? — попита леко завалено Стю. — Свършиха ли се камионетките тук, в Бруклин?

— Става въпрос за специален автомобил — поясни Кърт. — Кой е най-добрият в паленето на кола без ключ?

Повечето от присъстващите се обърнаха към Кларк Еберсол — слаб мъж с неравен скалп, бръсненето на който беше истински ужас.

Работеше като механик в някакъв сервиз.

— Май че съм аз — промърмори той. — Още от дванадесетгодишен си падам по тая работа — ей така, за забавление…

— Комписано е цар на алармите — подхвърли Кевин. И той като Стив беше рижав, но единственото доказателство за това бяха луничките по лицето му, тъй като главата му беше гладко обръсната. Беше най-младият член на групата — едва на шестнадесет години, но едро и изключително яко момче. Останалите не бяха кой знае колко по-възрастни от него, никой не надхвърляше двадесет и две. Най-стар беше Люк Бен.

— Аз разбирам от домашни, а не от автомобилни аларми — поклати глава Майк Комписано. Въпреки италианската си фамилия той беше албинос по рождение. Веждите му бяха толкова светли и прозрачни, че му придаваха вид на постоянно учуден от нещо.

— Е, все са аларми — кимна Кърт. — Надявам се, че ще се справиш… Ти и Кларк идвате със Стив и мен. Останалите се качват на пикапа на Нат!

Нат беше богаташът на групата, тъй като имаше брат в боклучарския бизнес. Разполагаше с пикап като на Кърт — в кабината му имаше два реда седалки.

— Стю, ти оставаш тук — разпореди се Кърт.

— Няма да стане! — запъна се Стю. — И аз искам малко екшън!

— Това е заповед! — повиши глас Кърт. — Отдавна те гледам как се наливаш и мога да твърдя, че си поне с пет бири по-напред от останалите. Както вече казах, става въпрос за деликатна мисия, която не искам да бъде компрометирана!

— А стига, бе! — ядосано промърмори Стю.

— Точка по въпроса! — хладно отсече Кърт и очите му обиколиха помещението. — Да тръгваме!

Стю Менсън се тръшна на един стол, а останалите нетърпеливо се струпаха пред вратата. Почти всички се отбиха на бара, за да се запасят с бира за из път. Излязоха от кръчмата и започнаха да се товарят в автомобилите.

— Карай зад мен, но не се приближавай много — подвикна Кърт преди да завърти стартерния ключ. Нат отговори с вдигнат палец, после от кабината му екнаха оглушителните баси на групата „Брутал Атак“. Пикапът му беше оборудван с изключително мощна уредба, която едва ли не беше в състояние да избие стъклата на кабината.

Потеглиха един след друг. Нат спазваше указанията на Кърт и караше на почетно разстояние след него. По средата на пътя към Лонг Айлънд отбиха на една денонощна бензиностанция, за да опразнят мехурите си.

— Бирата ни е на свършване — обяви Нат, изгърбен над един от писоарите. — Може би трябва да се отбием в следващото населено място за попълване на запасите…

— Никаква бира до края на акцията! — отсече Кърт.

Втората част от пътуването мина значително по-бързо, просто защото трафикът рязко намаля. Градските задръствания и червени светофари отстъпиха място на тихи селища, ферми и усамотени летни резиденции.

Минаваше полунощ когато навлязоха в Сагамонатък — красиво курортно градче, което през лятото изпълняваше ролята на търговски център на острова. Кърт намали скоростта доста под разрешената, изписана на една табела и пое по Мейн стрийт. Магазините бяха отдавна затворени, оживление се забелязваше само около два бара, разположени един срещу друг. Вратите им бяха широко отворени в топлата октомврийска нощ, от тях се процеждаше тиха, приятна музика.

— Хубаво и тихо градче — отбеляза Стив.

— Да се надяваме, че ще си остане такова — рече Кърт.

— Хей, там има един страхотен еврейски магазин за деликатеси! — обади се възбудено Карл от задната седалка и посочи с пръст към витрината. — Я вижте скапаните им надписи на някакъв шибан език!

— Хич и не си го помисляй! — мрачно отвърна Кърт. — Тук сме по работа!

Преди около месец двамата със Стив бяха идвали на разузнаване и добре знаеха къде отиват, фирмата за торове и пестициди се намираше на съседната улица, която беше успоредна на Мейн стрийт.

Кърт зави наляво и пое по Банк стрийт, а нов ляв завой стотина метра по-нататък ги изведе на Ханкок. В дъното се издигаше правоъгълен бетонен блок, надписът над който гласеше „Компания за пестициди Уутън“. На табелата под светещата реклама се изреждаха дейностите на фирмата — от селскостопанско до градинско наторяване. Паркингът беше вдясно, ограден с мрежа и с тежък катинар на металната врата. До стената бяха паркирани три камионетки с логото на компанията — разкрачена буболечка с неизвестен произход. Двете бяха покрити микробуси, а третата — камионче, чията каросерия беше покрита с брезент.

Кърт спря до тротоара, изключи мотора и изгаси светлините. После смъкна страничното стъкло и направи знак на Нат да се приближи.

— Колко радиостанции имате? — попита той. Бяха се снабдили с евтина система за радиовръзка, която действаше в рамките на два-три квартала, но вършеше добре работа по време на акции.

— Две — отговори Кевин, който седеше на седалката вдясно от Нат.

— Ето ви още една — рече той и им подхвърли апаратчето. — А сега слушайте внимателно. Двама вземат радиостанцията и отиват на следващата пресечка — между Ханкок и Уилоу. Двама се връщат обратно на ъгъла на Ханкок и Банк, с друго радио. Нат, от теб искам да заемеш такава позиция, която ще ти позволи да прибереш патрулите по най-бързия начин.

— И какво ще правим там? — попита Кевин. — Само ще си висим в тъмното?

— Ще бъдете наблюдателни постове, тъпако! — сопнато отвърна Кърт.

— И какво ще наблюдаваме? — не мирясваше онзи. — Това градче е заспало като гробище!

— Местните ченгета — отвърна Кърт. — Когато за последен път двамата със Стив бяхме тук, ченгетата постоянно обикаляха с патрулната си кола. Да се надяваме, че няма да изскочат отнякъде, но ако това стане, вие ще трябва да им отвлечете вниманието. Знаете как — правите нещо забранено и те хукват подире ви… По този начин ще можем да задигнем камионетката на спокойствие.

— Не разбирам за какво говориш — промърмори Кевин.

— Създавате някаква бъркотия и толкоз! — ядосано повиши тон Кърт. — Можете да се сбиете на ужким, да се псувате и викате… Ченгетата обичат скандалите и веднага ще довтасат. Ако нещата станат напечени и поискат да ви отведат в участъка, вие ще им позволите това. Разбира се, няма да им казвате нищо. В най-лошия случай ще ви задържат за през нощта, но после ще ви пуснат. Бъдете сигурни в това…

— Разбрах — обади се от мястото си зад волана Нат.

Кевин понечи да възрази, че няма никакво намерение да прекара нощта в пандиза, но Нат го плесна по темето и му заповяда да мълчи.

— Нат, искам да ми се обадиш в момента, в който заемете позиция — нареди Кърт.

— Няма проблем — кимна онзи и стъпи на газта.

Пикапът не беше изминал и тридесет метра, когато иззад ъгъла изскочи патрулна кола и бавно се плъзна към тях.

— Мамка му! — извика Кърт. — Лягайте долу! Всички!

Бойците се подчиниха секунди преди фаровете на патрулната кола да проникнат в кабината.

— Точно от това се страхувах — изръмжа Кърт. Внезапната поява на полицията му напомни за инцидента при кражбата на ферментаторите от една малка пивоварна в Ню Джърси. Там ги изненада някакъв нощен пазач, който изскочи буквално под носовете им, още докато се опитваха да разкачат водопроводните връзки на апаратурата. Кърт не беше взел мерки да разстави постове и ги пипнаха буквално по бели гащи.

За нещастие пазачът се оказа афро-американец и това окончателно извади от релсите Стю Менсън, който си беше на градус, както винаги. Зърнал невъоръженият мъж на метър от себе си, той изкрещя „чернилка“ и го халоса по главата с тежкия водопроводен ключ. Черепът на нещастника се пръсна като зряла диня и това автоматически превърна акцията във високорискована операция. Вместо в кражба, цялата група се оказа замесена в предумишлено убийство. Тази вечер Кърт бе твърдо решен да не се стига дотам.

— Какво направи Нат? — попита шепнешком Стив.

— Не знам, не успях да видя…

Патрулната кола ги отмина. Кърт се надигна да я проследи в огледалцето за обратно виждане. За щастие ченгетата не бяха забелязали нищо нередно и завиха по Банк стрийт. Изви врат в обратна посока и напрегна взор през челното стъкло. Камионетката на Нат беше спряла на ъгъла, от нея слязоха две фигури. Вратичката се захлопна и колата изчезна зад ъгъла. Двамината се стопиха в мрака.

Кърт бавно изпусна въздуха от гърдите си. Едва сега си даде сметка, че беше затаил дъх.

— Да се надяваме, че няма да се върнат, поне за известно време — обади се от задната седалка Кларк.

— Имам лошо предчувствие — поклати глава Стив.

— И аз — въздъхна Кърт. — Но тази камионетка ни трябва.

— Защо не дойдем утре? — изгледа го Стив.

— И утре ще бъде същото — отвърна с въздишка приятелят му. — Освен това я обещахме на Юри за тази вечер…

Замълчаха, напрежението бавно нарастваше. Тишината беше нарушена от Майк.

— На някой да му е останала бира? — попита той.

— Никакво пиене до края на акцията! — гневно отсече Кърт. На моменти направо се вбесяваше от хлапашкото поведение на бойците си. Имаше чувството, че нямат капка разум в главите.

Радиостанцията в ръката му изпращя в момента, в който започна да тревожи. Натисна бутончето за приемане. Сред пропукването на статическото електричество се долови гласът на Нат, който докладва, че патрулите са по местата си. Това означаваше, че Кевин и Люк са на Уилоу стрийт, а Мат и Карл покриват Банк стрийт.

— Разбрано — рече в микрофона Кърт, тикна апаратчето в джоба си и заповяда: — Хайде, момчета, тръгваме!

Слязоха от колата. Кларк носеше фенерче и щанга, Майк държеше в ръце две малки отвертки, електротехнически клещи и навит на руло тънък кабел. Кърт се протегна и извади от каросерията една голяма ножица за рязане на метал, която беше взел за временно ползване от пожарната. Тикна я под якето си и усети хладината на стоманата през тънката тениска.

— Държите се така, сякаш работим тук и минаваме на рутинна проверка — разпореди се той докато групата се насочваше към заключения портал. Даваше си ясна сметка, че ще бъдат видени от всеки, който реши да надникне през прозорците на отсрещните блокове. Не беше много тъмно, въпреки липсата на улично осветление. Нощта беше кристално ясна, луната осветяваше околността със студените си лъчи.

— Коя камионетка ще вземем? — попита Кларк.

— Мисля, че пикапа — отвърна Кърт. — Но първо трябва да видим какво има в каросерията му.

Въпросът на Кларк го върна към първата им визита тук преди месец. Тогава видяха за пръв път този пикап, паркиран на главната улица. В каросерията му имаше специално оборудване за борба със селскостопанските вредители, което съдържаше и бутилки със сгъстен въздух. Зад волана седеше един приятелски настроен тип с обветрено лице и гъста брада, на главата на когото се мъдреше бейзболна шапка с логото на „Уутън“. Хапнал добре в близката закусвалня, той беше в отлично разположение на духа.

— Аха, това тук наистина е разпръсквачка — кимна той в отговор на въпроса на Кърт. После, бързо усетил, че двамата непознати нямат понятие от подобни машини, побърза да се поправи: — Всъщност, не е съвсем така… На практика с тази машина се разпръскват не течности, а прахообразни вещества…

— Изглежда много внушително — промърмори Кърт, успял скрито да намигне на Стив. Намигването означаваше край на безплодните им търсения, продължили повече от седмица. Най-сетне бяха открили каквото им трябва.

— И още как! — гордо се ухили брадатият и любовно поглади хладния метал. — Най-доброто, което се продава на пазара.

— А как действа? — продължи да любопитства Кърт.

— Прахообразният препарат за борба с вредителите се слага ето тук — отвърна мъжът и посочи една зелена метална кутия. На практика целият апарат беше боядисан в зелено, с изключение на накрайниците на пръскачката, които бяха оранжеви. — Вътре има механична бъркалка, която се задейства със сгъстения въздух от компресора. Благодарение на създаденото налягане прахообразния препарат се насочва към накрайниците, като преди това преминава през дозираща центрофуга…

— Доколкото разбирам, машината е доста ефективна, нали?

— Изключително — кимна мъжът. — Вентилаторите развиват до двайсет и две хиляди оборота в минута, а това означава изтласкването на около 300 кубически метра въздух за същото време. Скоростта на излитащия от накрайниците прах надхвърля сто и шейсет километра в час!

Кърт и Стив подсвирнаха от възхищение и малко по-късно започнаха да кроят планове как да откарат това чудо обратно в големия град. В момента тези планове бяха в процес на реализация.

— Нека се надяваме, че онази патрулна кола е напуснала района — промърмори Кърт, после включи радиостанцията и провери положението при разузнавателните групи. Получил успокоителни отговори, той измъкна клещите за рязане на болтове и пристъпи към катинара. Справи се с него за секунди и бутна мрежестата рамка. Металната порта проскърца и се отвори.

— Трябва да действаме бързо! — подвикна той, докато тримата подтичваха към пикапа.

Стив повдигна брезента, под лунната светлина ясно се очертаха контурите на машината, боядисани в тъмнозелено.

— Окей — ухили се Кърт и кимна на Майк и Кларк: — Действайте!

Кларк измъкна парче стоманена тел и ловко го промуши между стъклото и уплътнението на шофьорската врата. Ключалката изщрака и той се дръпна назад да направи място на Майк.

— Отваряй — кимна му онзи и зае позиция пред мотора. — Ако се включи аларма, побързай да отвориш предния капак!

— Момент! — спря ги Кърт. — Искаш да кажеш, че тук ще се включи аларма?

— Ако има такава, няма начин да не се включи — кимна Майк. — Но това ще трае броени секунди, стига да се гмурна под капака.

Кърт вдигна глава и плъзна очи по околните блокове. Макар и късно, в някои от апартаментите още светеше. В следващата секунда осъзна, че няма избор и мрачно кимна с глава.

Клаксонът на пикапа се включи в момента, в който Кларк отвори вратата, фаровете започнаха да мигат.

Капакът отскочи и Майк сложи запаленото си фенерче върху мотора. Няколко секунди по-късно клаксонът действително замлъкна и фаровете угаснаха. Майк пусна капака на мястото му и бавно се насочи към шофьорското място. Там Кларк вече работеше по ключалката.

— Трябва ми светлина — подвикна той и протегна ръка зад гърба си. Майк му тикна фенерчето. Гледани отстрани, двамата приличаха на спринтьори, които си предават щафетата.

Кърт огледа улицата в двете посоки, ушите му пищяха. Очакваше светването на нови прозорци в насрещния блок, но нищо подобно не стана. Вместо това радиостанцията на кръста му започна да вибрира.

Моторът на пикапа започна да вие в момента, в който приближи апарата до ухото си.

— Мамка му, акумулаторът е слаб! — изруга Кларк. — Кой знае откога виси тук тая барака!

Кърт натисна бутона за приемане и в репродуктора се появи гласът на Нат, който съобщи за проблеми.

— Какви? — нервно попита Кърт.

— Кевин и Люк се помъкнаха след двама педали…

— О, Господи! Иди да ги прибереш в камиона, после направи същото и с другата двойка.

— Разбрано.

Кърт разпери ръце в знак на отчаяние.

— Какво има? — попита Стив.

— Не питай! — изскърца със зъби приятелят му. — Иде ми направо да ги убия!

— Имаш ли кабели в твоя камион? — подвикна му Карл. — Май ще се наложи да му прехвърлим ток…

— Какво още може да се обърка? — горчиво отвърна Кърт. Никак не му се искаше да вкарва камионетката си тук, но друг изход май нямаше. Обърна се и хукна към улицата. Нат мина покрай него в момента, в който се качваше в кабината. Клаксонът му кратко го поздрави, колата му продължи по посока на Уилоу стрийт. В заграденото пространство Мат и Карл размахаха ръце, ухилени до уши. Кърт изруга под нос, все по-учуден от факта, че е тръгнал да върши работа с такива идиоти.

Направи маневра и вкара машината в паркинга. Спря с муцуната напред, почти опирайки в камионетката на „Уутън“. Остави мотора да работи, скочи на земята и бръкна под седалката за кабелите. Единият им край закачи за своя акумулатор, а другият подаде на Майк.

Моторът на пикапа запали още при първото завъртане. Кърт побърза да разкачи краищата на кабела откъм своята страна, Майк стори същото.

— Окей! — задъхано изръмжа Кърт. — Стив, вие двамата с Кларк ще откарате тая гадна барака за борба с вредителите право пред „Бялата гордост“, но за целта не бива да прекосявате центъра на градчето. Като излезете оттук, поемете наляво по Ханкок. Гледайте да не превишавате скоростта, защото ако ченгетата ви спрат, операцията ще бъде пълен провал. Майк, ти идваш с мен!

— Но по това време „Бялата гордост“ е затворена! — оплака се Стив.

— Значи ще натиснеш шибания звънец на Джеф! — нетърпеливо отвърна Кърт. — Господи, всичко ли трябва да обяснявам?!

С тези думи скочи зад волана, направи маневра и изкара колата си на улицата. Дръпна ръчната спирачка и изчака Кларк да изкара пикапа.

— Къде отиваш? — подвикна Майк.

— Да затворя портала — отвърна Кърт. — Няма нужда да бием камбаната, че пикапът го няма!

Ръждясалите панти изскърцаха. В същия момент откъм Уилоу стрийт долетяха ядосани гласове, последвани от викове за помощ. Усети как космите на врата му настръхват и побърза да се върне зад волана. Стъпи на газта и се насочи към Уилоу, без да пали фаровете.

— Чу ли виковете? — нервно попита Майк.

— Разбира се, че ги чух! — сопнато отговори Кърт.

— Яд ме е, че изпускам купона! — заяви онзи и с това предизвика един гневен поглед от страна на шефа си.

Кърт изскочи в средата на кръстовището и рязко натисна спирачката. Оттук имаше видимост и в двете посоки на Уилоу. Камионетката на Нат беше спряла половин пресечка по-нататък, по посока на предградията. Кърт направи бърза маневра и с пълна газ се насочи натам. На ливадата вдясно се водеше яростна битка. Неясните фигури на част от участниците в нея се въргаляха по тревата, а лампите в околните къщи светваха една по една. Миг по-късно в далечината прозвуча полицейска сирена.

— Мамка му! — ревна Кърт, закова на метър зад камионетката на Нат и погледна в огледалцето. Мигащите светлини на патрулната кола бързо нарастваха зад тях. — Скачай да ги прибереш при Нат!

Майк побърза да се подчини, тъй като добре осъзнаваше опасността.

Кърт остана на мястото си. Светлините се приближаваха. Отначало мислеше да се измъкне в момента, в който ченгетата се включат в мелето. Онези непокорни копелдаци и без това трябваше да си получат заслуженото. Но после му хрумна по-добра идея. Отдавнашен любител на състезанията със стари коли, той добре знаеше как се блокира противника, който ти диша във врата — просто включваш на заден ход и се забиваш в неговата предница…

Сега най-важният въпрос беше дали ченгетата ще спрат зад него, или ще предпочетат друга позиция. За щастие избраха първото. В същия момент Кърт забеляза, че полицаят е сам и побърза да включи на заден ход. После натисна до дъно педала на газта. Колелата пронизително изсвириха, камионетката се стрелна назад и успя да набере значителна скорост в късата отсечка, която я делеше от патрулната кола. Ударът беше страхотен. Тежката задница се заби в носа на другия автомобил. Въпреки, че се беше стегнал, Кърт изпита чувството, че главата му ще се откъсне от шийните прешлени. Нещо изпука, сякаш някой беше смачкал кутийка с бира. Сирената замлъкна и за момент настъпи пълна тишина. После капакът на патрулната кола отскочи нагоре и изпод него бликна горещ гейзер.

Кърт не пропусна да отбележи, че шофьорската врата се откъсна от пантите си и издрънча на асфалта, а полицаят полетя след нея и се приземи с лицето надолу.

— Бог е всемогъщ! — рече с почитание той, включи на първа и стъпи на газта. За момент патрулката остана закачена за задната му броня, но една малка неравност на настилката му позволи да се отърве от нея. Кратък поглед в огледалцето за обратно виждане го увери, че ченгето продължаваше да лежи неподвижно.

На няколко метра по-напред бойците шумно се товареха в камионетката на Нат. Майк се отдели от тях и хукна обратно. В средата на поляната останаха да тъмнеят две неподвижни фигури.

— Хей, мамата й разгони на патрулката! — извика възбудено Майк, затръшвайки вратата след себе си. Обърнаха се. Гейзерът от мотора на полицейската кола беше пресъхнал, изпод капака излитаха кълба дим, странно оцветени от сигналните светлини, които продължаваха да се въртят.

Кърт мълчаливо даде газ и се изравни с кабината на Нат.

— Слушайте ме внимателно, клоуни! — изрева той след като изчака свалянето на страничните стъкла. — Карате в рамките на позволената скорост, без да спирате никъде! Среща пред „Бялата гордост“ за кратък разбор на ситуацията. Ясно ли е?

— Ясно — отвърна Нат, а останалите нададоха тържествуващи викове.

Кърт даде газ, гневно поклащайки глава. Цялата операция приличаше на несполучлива комедия, в която нямаше нищо смешно.

— Колата на ченгето май ще се запали — отбеляза Майк.

Кърт погледна назад и понечи да му обясни, че пушекът е от охладителната течност, която е влязла в контакт с нагорещения мотор, но в същия момент стана свидетел на последната глупост от страна на бойците си. Поощряван от възбудени пиянски викове, Нат включи на заден ход и прегази проснатия на платното полицай. Кърт сбърчи вежди в болезнена гримаса. За него местните шерифи не бяха смъртни врагове — каквито бяха федералните агенти и ченгетата от метрополията.

Майк мълчаливо гледаше пред себе си. Проговори едва когато завиха на запад и поеха по обратния път за града.

— Знам защо Кевин и Люк се лепнаха за двамата педали… — промърмори той.

— Знаеш, разбира се — кимна мрачно Кърт, все още разстроен от последния развой на събитията. Беше твърдо решен да накаже жестоко двамата тъпи хлапаци. Нямаше никакво намерение да им прощава за открито неизпълнение на заповед.

— Бяха смесена двойка — добави Майк. — Единият бледолик, а другият чернилка… На всичкото отгоре се държаха и за ръце…

— А, това вече е друго! — кимна Кърт. Кръвосмешение, при това от гадни педерасти! Гневът му се стопи, вероятно защото знаеше, че и той би постъпил по абсолютно същия начин.

Юри объркано примигна и бавно се надигна. Беше заспал на дивана и не беше сигурен от какво се събуди. Погледна часовника си. Минаваше един след полунощ. Оттатък затворената врата на Кони продължаваше да гърми телевизорът.

След няколко цветисти руски ругатни той спусна крака от дивана и ги напъха в чехлите. Предпочиташе да си ляга рано, тъй като излизаше с таксито още преди разсъмване. По тази причина нямаше представа от нощните навици на Кони, с изключение на факта, че тя винаги оставаше будна след него. Но един след полунощ беше вече прекалено. По всяка вероятност дебеланата беше заспала без да си хапне от хубавия сметанов сладолед.

Стана на крака и се намръщи, тъй като слепоочията му за момент бяха пронизани от остра болка. На масата имаше наполовина изядена пица, видът на която му докара пристъп на гадене. Побърза да я натика в кутията, тъй като видът на замръзнала мазнина отгоре й беше отвратителен.

Беше изтощен, чувстваше се зле. Погълна остатъка от водка в чашата на масата и направи опит да си събере мислите. Скоро стигна до заключението, че трябва да направи нещо. Не можеше да чака до безкрайност Кони да си поиска десерта.

Пред вратата й се спря. Не знаеше дали да почука, или просто да отвори — както обикновено правеше в редките случаи, при които влизаше в стаята й. Накрая избра второто.

Кони отмести поглед от екрана на телевизора, по който течеше някакъв класически филм. Лявото й око беше още по-отекло от преди. На пода пред леглото се валяше празна опаковка от пица.

— Не искаш ли сладолед? — мрачно попита той.

— Ама ти буден ли си още? — учудено го изгледа Кони. — Какво става, да не си болен?

— Само уморен…

— Мислех, че отдавна си си легнал…

— Бях заспал на дивана, ама се събудих — поясни с досада той. — Искаш ли сладолед или не?

— Какво си се захванал с тоя сладолед? — изгледа го тя. — Вече е късно, тъкмо се готвех да заспивам…

— Хайде, хайде — изръмжа той. — Защо ме накара да го купувам от това скъпо място?

— А бе ти сигурен ли си, че не си болен? — изгледа го подозрително Кони. — Нещо не ми се струваш съвсем наред!

— Мамка ти проклета! — изгуби търпение Юри. — Казах ти, че се чувствам виновен дето те ударих и ти счупих телевизора! Искам да направя нещо хубаво, ама ти не ми позволяваш!

— А, сега вече ми звучиш по-добре — кимна Кони. — Добре, донеси ми сладоледа… А на излизане можеш да махнеш тая празна кутия от пица…

Макар и все още ядосан, Юри се наведе и вдигна опаковката с чувство на огромно облекчение. Отиде в кухнята и извади сладоледа от фризера. От чекмеджето на шкафа взе една лъжица и побърза да се върне в спалнята на жена си.

Кони с пъшкане се надигна до полулегнало положение и протегна ръка.

— Тази кутия е отваряна! — отбеляза в следващия миг тя и вдигна глава да го погледне.

— Хапнах си малко след вечеря — излъга Юри.

— Без да ме питаш, а? — направи гримаса тя.

Юри не отговори. Очите му бяха заковани на телефона до леглото. Не му беше хрумнало, че тя може да се обади на някой и да се оплаче от първоначалните симптоми на отравянето. Подобна възможност трябва да бъде елиминирана, при това веднага!

— Хей, на теб говоря! — подвикна Кони. — Знаеш, че не обичам да ми се пипа храната!

— Беше само една хапка — смутолеви той.

— Само една ли? — недоверчиво проточи тя. — Искаш да кажеш, че не си топил лъжицата си многократно?

— Точно така — кимна той. — Можеш да провериш… Кони изсумтя и вдигна капака. Отдолу блесна гладката и недокосната повърхност на сладоледа.

Юри напразно се опитваше да измисли повод, за да изнесе телефона от спалнята без да събуди подозренията на жена си.

— Не виждам да си топил лъжица където й да било — промърмори дебеланата.

— Защото самото опитах — отвърна Юри, после раздразнено добави: — Няма ли да престанеш, за Бога?! Яж си сладоледа и толкоз!

— Добре, добре — размаха ръце Кони. — Само ме остави на мира!

— С удоволствие — кимна той. — А като свършиш ме викни да изнеса празната кутия.

Кони повдигна здравата си вежда и му хвърли подозрителен поглед.

— Може да те викна, а може и да не те викна — промърмори тя и насочи вниманието си към филма, който течеше по телевизията.

Юри тръгна към вратата. Малко преди да я притвори след себе си видя как жена му разсеяно насочва първата лъжица сладолед към устата си. Оттегли се навътре в хола и скоро откри, че от определена позиция на дивана може да наблюдава какво става в стаята на жена му. Процепът беше тесен, но през него се виждаха леглото и долната част от краката й.

Времето сякаш спря. Той не можеше да бъде сигурен, че Кони си яде сладоледа, макар че я видя да започва, филмът беше безкрайно дълъг, а съпътстващата го музика често достигаше до късащо нервите кресчендо. Надяваше се жена му да стане и да отиде до тоалетната и по този начин да му даде необходимото време за измъкване на телефона.

Това обаче стана едва четиридесет и пет минути по-късно, когато проклетият филм най-сетне свърши.

Юри скочи на крака и бутна вратата. Кутията от сладоледа беше на пода до леглото, лъжицата стърчеше нагоре. За нещастие вратата на банята беше само притворена. Течащите по екрана реклами бяха единственият източник на светлина в стаята.

Пристъпи към нощната масичка, пулсът му рязко се ускори. От това място виждаше част от банята, но не и Кони. Вдигна телефона и дръпна кабела, който чезнеше някъде под масичката, отрупана с мръсни чинии и чаши.

Рамото му неволно закачи внушителната купчина и няколко чаши с трясък се разбиха на пода. Шумът беше доста по-силен от гърмящата с максимална сила телевизионна реклама. Обзет от паника, той рязко дръпна и кабелът се откъсна от розетката в стената. От купчината се откъсна още една чаша и последва посестримите си на пода. Юри се наведе да прибере празната кутия от сладолед. Вратата на банята рязко се отвори и той объркано рече:

— Дойдох да прибера тази кутия, нищо повече…

Кони замълча, но по физиономията й личеше, че продължава да е озадачена. Тя тикна четката за зъби в устата си, обърна му гръб и се върна в банята.

Юри с облекчение се изнесе по посока на кухнята. Първата му работа беше да скрие телефона под умивалника. После старателно изми кутията и я пусна в кофата за боклук. Не забрави да измие лъжицата, използваната преди известно време купа и вилицата. Треперещата му ръка се протегна към една висока чаша и я напълни със солидна порция ледена водка. Изпитваше огромна нужда от успокояващия ефект на алкохола. Никак не му беше приятно, че се държи като неопитен хлапак.

Върна се в хола, тръшна се отново на дивана и зачака. Нямаше никаква представа докога ще продължи това. Неволно се запита какво би станало, ако Кони заспи преди да дочака появата на някакви симптоми. Казва ли ти някой? Може би просто няма да се събуди повече…

Хвърли поглед на часовника си. Минаваше два, но от камионетката за борба с вредителите нямаше следа. Кърт не изпълни обещанието си, а това поставяше под въпрос цялата операция „Отмъщение“.

В крайна сметка заспа, въпреки неспокойните си мисли. Половин час по-късно стреснато вдигна глава, ослуша се и веднага разбра какво го беше събудило — Кони го викаше по име, но с някакъв странен глас. Сякаш се беше напила и не можеше да произнесе буквата „р“.

Скочи на крака, олюля се и неволно се опря на ръчката на дивана. Трябваха му няколко секунди за стабилизация преди да тръгне с гумени крака към спалнята на жена си. Бутна вратата и протегна врат. Кони лежеше на продъненото легло и го гледаше някак странно. Той веднага усети, че в погледа й има повече страх, отколкото обичайната враждебност.

— Какво има?

— Нещо не е наред — с труд раздвижи устните си Кони.

— Сега пък какво? — направи се на ядосан той.

— Получих стомашни спазми и повърнах — обясни на пресекулки жена му. — Тоя сладолед май не беше читав…

— Ако нещо е било развалено, това по-скоро е била пицата — възрази Юри. — Лично аз винаги имам стомашни проблеми когато ям пица с аншоа.

— Нищо ми няма на стомаха — поклати глава Кони.

— Какъв ти е тогава проблемът? — гневно се втренчи в нея Юри.

— Не мога да гледам телевизия — отвърна жена му, произнасяйки с доста усилия съгласните. — Виждам двойно… Пред мен има два телевизора…

— Тогава го изключи и се опитай да заспиш — посъветва я Юри. — Вече е много късно.

— Не мога да заспя — проплака Кони. — Имам чувството, че съм напомпана с нещо и ме е страх, че виждам двойно!

— Опитай да покриеш подутото си око — предложи Юри. Кони послушно вдигна ръка.

— Е?

— Сега е по-добре — промърмори тя. — Виждам само един телевизор.

— Извикай ме, ако всичко това продължава — рече той и започна да се оттегля към вратата.

— Имам и друг проблем — спря го със завален глас Кони. — Жадна съм. Устата ми е пресъхнала като стара кост…

— Ами изпий чаша вода — посъветва я Юри и понечи да затвори вратата.

— Страх ме е да стана! — извика Кони. — Преди малко ми стана лошо и за малко не паднах!

— Нищо чудно, при всичките тези тлъстини — промърмори Юри.

— Моля те, донеси ми вода!

Юри се запита дали жаждата на жена му има нещо общо с погълнатата отрова. За двойното виждане и заваления говор беше сигурен — те с положителност се дължаха на токсина. Тревожеше го обаче повръщането. Би било трагично ако се окаже, че жена му е изхвърлила по-голямата част от отровата само защото е прекалил с дозата… От друга страна гаденето би могло да е предизвикано от все още неусвоените токсини. Познанията му за ботулизма бяха доста повърхностни и бяха свързани предимно с опитните мишки, кучетата и маймуните.

— Добре, ще ти донеса вода — рече на глас той.

— Може би трябва да отида в болница — прошепна Кони без да произнася буквата „б“.

— Не ставай смешна! — сряза я Юри. — Никой не ходи в болница за някакви болки в стомаха.

— Страх ме е. Чувствам се странно…

— Отивам за вода — рече Юри, затвори след себе си и се насочи към кухнята. Историята ставаше далеч по-изнервяща, отколкото беше очаквал. Ако в този момент я прегледа лекар, той вероятно ще бъде в състояние да й постави вярната диагноза. Поднесе една чаша под крана на умивалника, но в същия момент на вратата силно се почука. Юри подскочи, обзет от внезапен страх. Състоянието му можеше да разбере само човек, който се е родил и живял в тоталитарна страна. И неговото гърло пресъхна. Принуди се да отпие няколко глътки вода, придържайки чашата с две ръце.

Все още разтърсван от тръпки, той пъхна пръст между щорите и надникна навън. Светлината на лампата попадна върху познатите черти на Кърт. Беше го забравил напълно, тъй като цялото му внимание бе насочено към Кони. Крачка по-назад стоеше Стив, тикнал ръце в джобовете на панталоните си.

Първото чувство, което го обзе, беше облекчението. Но когато отиде да им отвори, в душата му вече нахлу едно неприятно чувство. Двамата се появяваха в крайно неподходящо време.

— Носим ти един подарък, партньоре — промърмори Кърт и посочи с палец през рамото си.

Юри напрегна взор. В алеята зад приятелите му се очертаваше тъмният силует на пикапа, върху чиито странични врати беше изписано „Уутън — борба с вредителите“.

— Има ли разпръсквачка? — беше първият му въпрос.

— Нека първо го приберем в гаража, пък после ще говорим — уморен въздъхна Кърт.

— Добре — кимна Юри. — Изчакайте само една минутка…

Затвори под носа на приятелите си и хукна обратно към кухнята. Там напълни чашата с вода и я понесе към стаята на Кони. Жена му протегна ръка да я поеме, но не улучи.

— Слаба съм — прошепна тя и ръката й безжизнено се отпусна върху завивките. — Трудно ми е дори да дишам…

— Няма страшно, аз ще ти помогна — рече Юри, допря чашата до устните й и направи опит да повдигне главата й. В следващата секунда Кони се задави, водата потече по брадичката й, а лицето й почервеня.

— Ей сега ще се върна и пак ще пиеш — обеща Юри, потърси свободно пространство върху масичката, след което остави чашата на пода, сред отломките от счупени съдове. Кони направи опит да каже нещо, но думите й потънаха в кашлицата.

Юри се отби в кухнята за ключовете, след което се насочи към входната врата. Лицето на Кърт изразяваше открито неодобрение.

— Много ти благодаря за гостоприемството! — язвително подхвърли той.

— Извинявай, но имам проблеми с Кони — промърмори Юри и побърза да затвори вратата след себе си.

— Това пък какво означава? — втренчи се в него онзи.

— Допреди малко не беше поела отровата — поясни Юри и тръгна към гаража. — Току-що й се появиха първите симптоми…

— Но ти си сигурен, че всичко ще бъде наред, нали? — стрелна го със заплашителен поглед Кърт, докато Стив се качваше в кабината на откраднатия камион.

— Предполагам — кимна Юри и понечи да отключи вратата на гаража.

— Я почакай! — изръмжа Кърт и рязко го дръпна за ръката. — На този етап няма масто за предположения! Провалът със сигурност ще се отрази на цялата операция! Затова ти казвам, че не ме интересуват никакви предположения, а само сигурни факти!

— Дадох й количество, с което можем да видим сметката на цял Бруклин — дръпна се Юри. — Това стига ли ти като сигурен факт?

Гледаха се с блеснали очи в продължение на няколко безкрайно дълги секунди, после Кърт направи крачка назад и гневно тръсна глава.

— Искам да съм убеден, че си даваш сметка за всички рискове! — процеди той. — Всички се изнервихме от бъркотията около дебелата ти жена!

— Ще изпълня всичко, за което сме се разбрали! — също така гневно отвърна Юри.

— Дано — въздъхна Кърт. — Защото от този момент нататък не можем да се излагаме на никакъв риск. По-рано днес споменах, че между нас има провокатор, името му е Брад Касиди. Това, което пропуснах да кажа, е че той е щатен агент на ФБР…

— О, не! — простена Юри. — Значи те са наясно?!

— За операция „Отмъщение“ все още не знаят нищо — успокои го другият. — Мисля, че са загрижени от дейността на нашата милиция като цяло. Не сме пряко заплашени по простата причина, че никой от бойците не е запознат с плановете ни. Според мен Бюрото е проследило част от контактите на Стив в Интернет, главно по отношение идеологията на АНА… Въпреки това трябва да бъдем изключително предпазливи. И колкото по-бързо осъществим операцията, толкова по-добре…

— И аз мисля така — кимна Юри.

— А помисли ли върху идеята да използваш и втория ферментатор за производството на антракс?

— Ще го направя, но ми трябва малко време. Най-вероятно утре. Но сега трябва да реша проблема с Кони…

— Добре — кимна Кърт. — Дай да приберем този камион в гаража преди някой да го е запомнил. Комшиите ти със сигурност ще се запитат с какви вредители сме тръгнали да се борим посред нощ…

Юри щракна лампата на гаража, заобиколи таксито и започна да вдига вертикално действащата врата. Стив включи на скорост и ловко вкара пикапа на малкото свободно пространство, после скочи и излезе навън. Юри побърза да спусне вратата зад него, а Кърт пристъпи към откритата каросерия и отметна брезента.

— Това нещо познато ли ти е? — попита той.

— Не съвсем — призна руснакът. — Но тези оранжеви накрайници със сигурност приличат на разпръсквани.

— Бинго — похвали го Кърт и отметна брезента докрай. — Това чудо се нарича Апарат за пръскане на несъбрана селскостопанска продукция. Ей тази кутия служи за разпределител на прахообразните химикали… — Пръстите му докоснаха тъмнозеления ламаринен капак, точно като онзи брадатко през лятото.

— Значи препаратът не се размесва с течности, така ли? — попита Юри и лицето му изведнъж светна като на хлапак, на когото са подарили велосипед за Коледа.

— Не — кимна в знак на потвърждение Кърт. — Зареждаш прахообразно вещество, пръскаш същото. Трябва да ти кажа, че тази дяволска машинка има страхотни качества… Казаха ни, че вентилаторът й може да разпръсква триста кубически метра въздух в минута. А какво да бъде количеството прахообразен препарат в тези триста кубика определяш с ей тези деления на ръчния измервател…

— Страхотна е! — с уважение промълви Юри. Изобщо не се беше надявал на толкова съвършена машина.

— Радвам се, че ти харесва — усмихна се Кърт. — Излишно е да споменавам, че преминахме през доста перипетии, за да се сдобием с нея. Сега вече е твой ред да изпълниш обещаното…

— Не се безпокой, работя по въпроса — увери го Юри.

— Надявам се, че е така.

Стиснаха си ръцете и излязоха от гаража. Двамата американци се натовариха в камионетката на Кърт, а Юри остана на асфалта.

— Утре пак ще се видим — махна с ръка Кърт. — Ще ми бъде любопитно да разбера как е минал остатъкът от нощта, особено що се отнася до жена ти…

— Окей — махна в отговор Юри и остана на мястото си докато задните светлини на тежкия додж-рам се скриха зад ъгъла. Макар и уморен, той се чувстваше отлично. Стопи се несигурността, която цял ден го ядеше отвътре. Дълбоко в себе си усети, че операцията ще бъде проведена успешно. По лицето му се плъзна колеблива усмивка. Представи си как се издига до нивото на най-великите съветски герои, отдали живота си за родината по време на Великата отечествена война…

Комарникът на вратата жалостиво проскърца под внезапния порив на вятъра и това го върна в действителността. До настъпването на великото събитие имаше още много работа, а най-непосредствената част от нея беше свързана с Кони.

Влезе в къщата и се насочи към стаята на жена си. На прага спря и напрегна слух, но отвътре се чуваше единствено телевизорът. Натисна бравата и колебливо надникна.

Жена му лежеше както я беше оставил, но цветът на лицето й беше съвсем друг — тъмнолилав, най-вече около устата.

Юри се изправи над леглото и я побутна по рамото.

— Кони?

Тя не реагира. Повдигна ръката й, която беше тежка и напълно безжизнена, после побърза да я пусне обратно. Наведе се и долепи ухо до устните й. Успя да долови някакво дишане, но то беше едва чуто и силно разпокъсано. Хвана я за китката. Пулсът й беше забързан, но неравен.

Изправи се. Въпросът беше дали да извика бърза помощ веднага, или да изчака още малко. Отговорът не беше лесен, тъй като той не желаеше Кони да се върне в съзнание веднага след като й пуснат малко кислород в реанимацията. Ако това стане, тя ще получи възможност да разкаже на лекарите как са започнали симптомите… От друга страна обаче щеше да е по-добре, ако я закарат в болницата жива. Така щеше да избегне въпроса защо веднага не е извикал бърза помощ.

Включи нощната лампа и повдигна клепача на дясното й око. Огромната зеница беше абсолютно неподвижна. Това му даде увереност, че вече е време да повика помощ.

Върна се в кухнята и свали слушалката на стенния апарат. Придаде максимална тревога на гласа си и обясни, че е открил жена си в безсъзнание и със затруднено дишане. Цветът на кожата й видимо потъмнял, а по-рано през вечерта кашляла. От другата страна на линията му поискаха адреса и го увериха, че линейката ще пристигне веднага.

Върна се в спалнята и погледна жена си. Едва сега се сети за подутото й око, което с положителност щеше да предизвика подозрения. А наличието на семейно насилие със сигурност щеше да намали достоверността на цялата му история. Помисли да каже, че е паднала, но това нямаше да прозвучи убедително, тъй като жената си лежеше в леглото. Отворената врата на банята му даде идея.

Заобиколи леглото и направи опит да вдигне Кони до седнало положение. Това се оказа много трудно, не само поради килограмите, но и защото тялото й беше напълно отпуснато. Обърна я на една страна, с гръб към себе си, притегли ръцете й назад и започна да я дърпа. В продължение на няколко секунди си мислеше, че ще успее, но после го сполетя нещастието. В момента, в който Кони застрашително надвисна от ръба на леглото, краката му се плъзнаха под леглото заедно с бамбуковата рогозка, на която беше стъпил. Той се просна по гръб, а Кони се стовари отгоре му с такава сила, че пред очите му блеснаха звезди. За момент дори престана да диша. Стаята започна да се върти пред очите му.

С едно последно и напълно отчаяно движение Юри успя да се завърти на една страна. Устата му най-сетне бе освободена и това го спаси от задушаване. После вече не беше толкова трудно да се измъкне изпод огромната, отпусната маса, която се беше стоварила отгоре му.

Измина доста време преди да се освободи напълно от смъртоносната хватка. Изправи се на крака, опря се на стената и направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания. Единственото му желание беше да се махне оттук, но проснатата фигура на жена му го спря. Сърцето му се сви от ужас. Макар и полумъртва, Кони почти беше успяла да си отмъсти.

Далечният вой на сирена го накара да се раздвижи. Трябваше да направи нещо. Със сигурност нямаше да е лесно да обясни защо жена му лежи по очи почти под леглото. Далеч по-добре би било да си беше останала върху него, но качването й обратно му се стори напълно изключено.

Осъзнал, че не разполага с много време, Юри бавно приклекна. Хвана ръцете на Кони и извъртя тялото й с глава към банята. После я претърколи по гръб, хвана я под мишниците и започна да я тегли. Идеята му беше тялото да изглежда така, сякаш е паднало в банята и именно там е получило наранявания — включително това под окото.

Звукът на сирената приближаваше. Юри се изправи и внимателно се огледа. Първо себе си, а след това и Кони. Всичко изглеждаше наред. Изтича обратно в спалнята и набързо изпъна чаршафите, които се бяха свлекли на пода заедно с тялото.

Входната врата се разтърси от настоятелно чукане и той хукна да отвори. В къщата нахлуха двама униформени служители на бърза помощ, мъж и жена. В ръцете си държаха медицинско оборудване.

— Къде е пациентката? — излая жената.

— В банята — махна с ръка Юри. — Минава се през спалнята…

Последва санитарите, които изтичаха в указаната посока. И двамата се натикаха в тясната баня и започнаха незабавни процедури. Първата от тях беше да сложат кислородна маска върху лицето на Кони. Юри кръстоса пръсти и отправи безмълвна молитва против евентуалното чудотворно съживяване на жена си.

— Дишането е плитко, има пулс — промърмори жената към колегата си. — Но цветът й не ми харесва. Най-добре да я обдишаме.

Юри гледаше как вкарват кислород в дробовете на Кони. Гръдният й кош стана доста по-обемист отпреди малко, когато дишаше сама.

— Обструкции липсват — отбеляза мъжът, който механично притискаше и отпускаше мехчето на кислородния апарат.

— Какво се е случило? — вдигна глава жената и закова очи в лицето на Юри, който се опитваше да изглежда съкрушен. Ръцете й сръчно работеха с накрайниците на ЕКГ-апаратурата.

— Не знам — промълви Юри. — Тази вечер имаше леки проблеми с дишането, но нищо особено. После я чух как пада, дойдох и я заварих…

Жената кимна, замълча за момент, после попита:

— Имала ли е астматични пристъпи?

— Да, но леки — отвърна Юри.

— Алергии?

— Май да…

— Някога да се е оплаквала от болки в гърдите?

— Никога — поклати глава Юри.

Жената отново кимна и включи портативния апарат за кардиограми. Показа кривата на партньора си, отбелязвайки че работата на сърцето е забавена, но равномерна. Онзи само кимна с глава. После тя отново вдигна глава към Юри:

— Колко тежи съпругата ви?

— А, това не знам — отвърна руснакът. — Много…

— Това и сама го виждам — кимна тя и включи радиостанцията, окачена на гърдите й. Свърза се с базата и обяви, че имат нужда от помощ за пренасянето на пациентка с наднормено тегло, която е в безсъзнание, но състоянието й е стабилизирано. Поиска да й изпратят минимум трима здрави мъже.

Но дори и с допълнителни подкрепления, екипите на „Бърза помощ“ изпитаха големи затруднения докато измъкнат Кони от банята и я натоварят в линейката. По време на тази операция никой не обръщаше внимание на Юри, но накрая все пак му позволиха да се качи и да придружи жена си до болницата. По време на пътуването Кони беше интубирана и постоянно захранвана с кислород.

Когато най-сетне пристигнаха, жена му беше вкарана в шоковата зала, а него го повикаха да даде сведения за здравната й осигуровка. Свършиха бързо и го насочиха към чакалнята. Там остана около половин час, забравен от всички, после се появи някакъв раздърпан доктор с конска опашка, който отново го разпита за предишните заболявания на жена му, най-вече за астмата и алергията. Юри му обясни, че откакто са женени, съпругата му не беше имала сериозни проблеми с дишането, но такива е имала преди брака. Според собствените й думи, именно проблемите с дишането я направили чест гост на спешните отделения. По отношение на алергиите демонстрира дълбоко съмнение. Каза, че не е сигурен към какво точно е алергична жена му, но все пак спомена ядки, котки, прах и летящи във въздуха растителни спори…

Докторът стана да си върви, а Юри колебливо попита:

— Как е тя?

— Честно казано, зле — отвърна с въздишка онзи. — Страхуваме се, че мозъкът й твърде дълго е бил лишен от кислород. Липсват периферни рефлекси, което е свидетелство за сериозни отклонения в мозъчните функции. Съжалявам, но нещата наистина изглеждат зле…

Юри кимна. Много му се искаше да пусне една-две сълзи, но опитите му бяха безуспешни. Задоволи се само да наведе глава. Докторът съчувствено го стисна за рамото и изчезна.

Час по-късно се появи отново. Този път беше навлякъл някаква полуразкопчана манта. Върху ревера му имаше табелка с надпис д-р Дейви Майкъл Купър. Приближи се и седна на пейката до Юри и го погледна с изненадващо бистрите си синьо-зелени очи.

— Страхувам се, че имам лоши новини — промълви той.

Юри видимо се стегна. Изведнъж си представи как Кони се надига от болничното легло някъде там, в шоковата зала, и категорично заявява, че причината да вижда двойно се крие в сладоледа, който й е поднесъл той.

— Съпругата ви почина — тихо промълви доктор Купър. — Направихме всичко по силите си, но не успяхме да я спасим. Много съжалявам…

Сълзи бликнаха от очите на Юри. Нямаше значение, че това бяха сълзи на облекчение и радост — важното беше, че са сълзи. Изпита огромно удоволствие от факта, че се бяха появили точно навреме. И от правилната си прогноза относно отстраняването на Кони. В крайна сметка тя бе реализирана, въпреки всички трудности и сравнения. Той беше свободен, а Кърт щеше да остане доволен.

— Знам, че това е огромен шок за вас — продължи със съчувствен тон доктор Купър. — Тя е толкова млада…

— Благодаря — преглътна Юри и преднамерено бавно вдигна ръка да избърше сълзите си. Много държеше докторът да забележи това. — Предполагам, че трябва да направя нещо за тялото, но не знам какво… Ще можете ли да ми помогнете?

— Разбира се — кимна доктор Купър. — След малко ще ви изпратя служител от социалните служби и той ще ви обясни всичко. Но веднага искам да ви кажа, че имате достатъчно време. Не е нужно да се заемате с това още тази нощ…

— Така ли? — вдигна глава Юри. — А защо?

— Защото съпругата ви трябва да премине през процедурите на отдела за съдебна медицина — поясни докторът.

— Това не означава ли аутопсия? — попита с тревога Юри.

— Точно така — кимна Купър. — Мога да ви уверя, че тя ще бъде извършена при пълен респект по отношение на покойната…

— Но защо ви е аутопсия след като имате диагноза? — втренчи се в него Юри.

— Да, имаме диагноза — кимна доктор Купър. — Знаем, че съпругата ви е починала вследствие на остри респираторни проблеми и стара астма. Но тя е сравнително млада жена, която преди този злощастен инцидент е била напълно здрава. Разбира се, ако не вземаме предвид наднорменото й тегло. Всички сме единодушни по въпроса, че съдебният лекар трябва да хвърли едно око, просто за да сме сигурни, че не сме пропуснали нищо. Искам да бъдете абсолютно спокоен, няма нищо страшно. При нас това е ежедневна практика.

— Разбирам — едва успя да изломоти Юри.

— Благодаря ви за доверието — леко се усмихна доктор Купър. — Убеден съм, че и вие по-лесно ще превъзмогнете мъката си когато узнаете точните причини за тази трагедия. Нали разбирате какво имам предвид?

— Естествено — кимна Юри, но предишните тревоги вече се връщаха със скоростта на смъртоносна лавина.