Вектор

Седемнадесета главаСряда, 20 октомври, 12.15 часа

Юри не помнеше миг от живота си, в който да е бил повече развълнуван. В момента, в който се озова лице в лице с Джак Степълтън, той имаше чувството, че сърцето му ще изхвръкне от гърдите. На всичкото отгоре не успя да измъкне глока от джоба си, тъй като се беше оплел някъде из подплатата на якето му.

Оказа се, че това оплитане му донесе късмет. Ако беше успял да извади пистолета, положението му щеше да бъде много по-тежко от сегашното. Паниката в душата му бе предизвикана не толкова от неочакваната поява на Джак Степълтън, а от вероятността с него да е и Флаш Томас. Според директора Гордън Стриклънд двамата са се появили заедно в погребалното бюро.

В момента, в който разбра, че медицинският следовател е сам, Юри възвърна самообладанието си до такава степен, че да се справи с него. Със смайване чу, че тоя тип някак бе успял да постави диагноза ботулизъм.

След като се отдалечи от мястото на внезапната им среща, Юри нито веднъж не погледна назад. Насочи се право към една от кварталните кръчми и едва пред вратата й дръзна да се огледа. Джак Степълтън не се виждаше никъде. Изпусна дълбока въздишка на облекчение, влезе и глътна на екс двойната водка, която си поръча.

— Още една? — попита барманът. За щастие не се познаваха, в противен случай Юри би трябвало да дава обяснения за брадата, която все още не смееше да свали.

— Пак двойна — кимна той, продължавайки да трепери. От това, което успя да види около къщата си беше явно, че Джак Степълтън е успял да огледа имота. По всяка вероятност бе видял и лабораторната вентилация в задния двор. Никой не би могъл да кажа какви ще бъдат заключенията му.

Друга причина за тревога беше въпросът дали Джак е надникнал през задното прозорче на гаража. Може би е видял камионетката за пестициден контрол — нещо, което е поне толкова важно, колкото тръбите на вентилацията.

Погледна часовника си. Не бе в състояние да прецени дали му е дал достатъчно време да се оттегли, но не можеше да чака повече. Плати сметката си, глътна питието на един дъх и вдигна торбата с покупките.

С колеблива стъпка се насочи към началото на Оушънвю Лейн. Хвърли изучаващ поглед по посока на дома си, но не забеляза нищо тревожно. Навлезе бавно в алеята, стиснал ръкохватката на пистолета в джоба си. Този път беше сигурен, че ще го измъкне без проблеми. Нямаше да позволи отново да бъде изненадан, особено пък от Флаш.

Къщата изглеждаше напълно спокойна. Очите му трескаво опипаха околността. От Джак нямаше следа. Бутна портичката и с бърза крачка се насочи към страничния вход. Влезе вътре и побърза да заключи след себе си.

Облегна се на вратата и изпусна въздишка на облекчение. Един поглед му беше достатъчен да разбере, че никой не беше влизал. Остави покупките си на масата и веднага се спусна в мазето. Недокоснатата ключалка на лабораторията го накара да изпусне втора въздишка на облекчение.

Върна се обратно в кухнята и отвори вратичката на фризера, за да прибере замразената храна и водката. Останалите опаковки си останаха на масата. На път за банята зърна визитката на пода пред входната врата и се наведе да я вземе. Както очакваше, тя също се оказа на доктор Степълтън.

Прибра я в джоба си, редом с другата, после най-сетне се сети да дръпне фалшивата брада от лицето си. Кожата лудо го сърбеше от лепилото. Погледна се в огледалото и откри, че е леко зачервена на мястото на съприкосновението. Наплиска лицето си с вода, поколеба се за момент, после си сложи известно количество афтършейв, просто защото не знаеше какво друго да стори. За нещастие възпалената кожа го засмъдя така остро, че в очите му се появиха сълзи. А когато отново се погледна в огледалото, зачервяването беше станало значително по-изразено и изглеждаше наистина зле.

Отиде в кухнята и извади ключовете за колата от чекмеджето на масата. Продължаваше да се пита как да постъпи, тъй като визитата на Джак Степълтън тласкаше нещата към драматична развръзка. Никак не му беше приятно, но май трябваше да алармира Кърт и да изтърпи проклятията му. Това обаче щеше да направи лице в лице, а не по телефона…

Пристъпи към прозорците, които гледаха към улицата и внимателно огледа алеята през цепките на дървените щори. Нищо обезпокоително. Само една млада майка с типично руски одежди буташе количка пред себе си. В околността нямаше паркирани подозрителни автомобили. Влезе в кухнята и надникна през страничната врата към гаража, който беше само на няколко крачки. Поколеба се дали пак да си сложи брадата, но си спомни за възпалението и се отказа. Вместо това измъкна пистолета, прехвърли го в лявата си ръка и го покри с една кърпа. Стисна ключовете в дясната си ръка и предпазливо отвори вратата.

Огледа се за последен път и бавно излезе навън. Заключването на страничната врата и отключването на гаража му отне броени секунди. Изкара колата и бързо спусна основната врата, като през цялото време държеше пистолета готов за стрелба. Дълбоко в себе си усещаше, че в момент като този няма право на никакви грешки. Започна да се отпуска едва когато даде газ и се отдалечи по алеята. Излезе на авеню Оушънвю и се насочи към Шоър Паркуей. Крайбрежната магистрала предлагаше най-бързото придвижване до Манхатън в този час на деня. Насочи колата към естакадата и се наведе напред. Ръката му с пистолета предпазливо се плъзна под седалката и излезе без него.

Беше сигурен, че Кърт ще се ядоса на новата му поява в пожарната, но нямаше друг избор. Телефонното обаждане щеше да го ядоса не по-малко, заради чуждестранния акцент, разбира се. Предпочете да разговаря с него лице в лице, сигурен че само по този начин ще успее да го убеди в сериозността на ситуацията. В душата му бавно нахлу раздразнението, лицето му потъмня. Нима трябваше да се безпокои от гневното избухване на Кърт? Нали работеха за една и съща кауза, нали бяха партньори? Но Кърт поначало си е негативен, отрича всичко на този свят, включително и партньорството с разни типове от славянски произход…

Колата излезе от тунела Бруклин Батъри и се озова в долната част на Манхатън. Юри щракна лампичката под табелата „не работи“ и пое на север по Уест Стрийт, посока Чамбърс. Две пресечки по-нататък зави надясно и започна да си пробива път към изключително натоварената улица Дуейн.

Наближи сградата на пожарната и намали ход. Не знаеше дали да паркира отпред, или да подмине. Избра средното положение — просто спря и остана в колата, заковал поглед в четиримата пожарникари, които играеха карти направо на тротоара, разтворили сгъваема масичка. Зад тях зееха отворени огромните порти на гаража. В отвора надничаше яркочервената, излъскана до блясък муцуна на една противопожарна кола.

След кратко колебание Юри качи колата на тротоара, направи маневра и спря успоредно на зейналия портал. Мъжете около масичката се обърнаха и той побърза да смъкне страничното стъкло.

— Извинете, търся лейтенант Роджърс…

— Хей, лейтенант! — извика без да се обръща единият от пожарникарите. — Имаш посещение!

Минута по-късно на тротоара се появи Кърт, сложи длан над очите си и се огледа. На фона на ярката слънчева светлина, вътрешността на сградата изглеждаше мастиленочерна. Любопитството изчезна от лицето му в момента, в който зърна Юри. Лицето му бавно се наля с кръв.

— Какво търсиш тук, по дяволите? — изръмжа през стиснати зъби той, направил няколко крачки към колата.

— Имаме извънредна ситуация! — озъби му се Юри, извади една от визитките на Джак Степълтън и му я подаде.

Кърт предпазливо я пое, хвърляйки нервен поглед към картоиграчите.

— Какво е това?

— Прочети я — все така намусено рече Юри. — Тя е причина за извънредната ситуация!

Кърт изчете съдържанието на картичката и бавно вдигна очи към лицето на Юри. В тях се четеше объркване.

— Операция „Отмъщение“ е в опасност! — прошепна руснакът. — Трябва да поговорим, при това веднага!

Кърт прокара пръсти през късоподстриганата си руса коса, очите му отново се извъртяха към картоиграчите. Никой не им обръщаше внимание.

— Добре! — изръмжа той. — Зад ъгъла има един бар, казва се „Пийте“. Чакай ме там, ще повикам Стив и идваме… И се моли тревогата да не е фалшива!

— Добре — кимна Юри и стъпи на газта. Едва се сдържа да не вдигне скандал. В огледалцето видя как Кърт разглежда картичката в ръцете си, после изчезва във вътрешността на сградата.

Барът беше тъмен и задимен. Миришеше на паркетол и вкисната бира. Менюто беше ограничено до минимум — хамбургери, пържени картофи и супа. Във въздуха звучеше тиха кънтри-музика. До слуха на Юри достигаха вопли за изгубена любов и пропилени възможности. Неколцина мъже обядваха, пред всички имаше големи халби с бира. Наложи се да прекоси тясното и дълго помещение почти до дъното, за да открие свободно сепаре. То се оказа едва на метър от вратата на тоалетната. Поръча си водка и хамбургер, облегна се назад и зачака. Кърт и Стив се появиха едновременно с поръчката.

Двамата се плъзнаха в сепарето срещу него без да си правят труда да поздравяват. Обвити във враждебно мълчание, те търпеливо изчакаха келнерът да поднесе чинията с хамбургера и салфетката. На въпросителния му поглед неохотно поръчаха по чаша наливна бира. Едва изчакал отдалечаването му, Кърт извади визитката на Джак Степълтън и я плъзна върху масата.

— Започвай от самото начало! — дрезгаво заповяда той. — И гледай да бъдеш убедителен!

Юри преглътна хапката си с помощта на голяма глътка водка, облиза устни и бавно вдигна картичката. После, прегъвайки палец и показалец, силно я изстреля обратно към Кърт.

— Това е доктор Джак Степълтън — обяви той. — Същият медицински следовател, на когото се натъкнах в офиса на „Коринтски килими“.

— Много важно — сви рамене Кърт. — Това го знаем от два дни насам…

— Но вчера същият доктор се е появил и в погребална агенция „Стрикланд“, при това в компанията на брата на Кони — сухо добави руснакът.

— Това не си ни го казал — изненадано вдигна глава Кърт.

— Не мислех, че е важно — въздъхна Юри.

— Но днес си на друго мнение, така ли?

— Без съмнение — кимна Юри и отново захапа бургера си. Пожарникарите се възползваха от паузата да отпият по глътка бира. Юри изчака отдалечаването на калнера и добави: — Днес доктор Степълтън се появи и у дома…

— Защо? — попита Кърт. Гневът и арогантността в поведението му неусетно отстъпиха място на загрижеността.

— Искаше да ме предупреди за риска да се заразя от това, което е погубило Кони… Най-много ме изненада фактът, че е успял да постави правилна диагноза на смъртта й — от ботулинов токсин…

— Исусе Христе! — мрачно поклати глава Кърт.

— Как го е постигнал, по дяволите? — нервно попита Стив. — Нали ти беше сигурен, че това е невъзможно?

— Не знам как го е постигнал — унило отвърна Юри. — Знам само, че е взел разни проби от трупа на Кони.

— Ти какво му каза?

— Преди всичко той така и не разбра, че разговаря с мен — леко се оживи Юри. — Сблъскахме се на алеята пред къщата. Аз си бях сложил брадата, която ми донесохте. Не съм сигурен дали Степълтън щеше да ме познае и без нея, тъй като в понеделник си разменихме само по няколко думи… Все пак беше добре, че си бях сложил брадата. Казах му, че се казвам Егор и той ми повярва. Предложих да предам посланието му на Юри Давидов, но той отказа да навлезе в подробности. Каза само, че Юри Давидов е в опасност…

— И подозира ботулизъм, така ли?

— Да — кимна Юри.

— Мислиш ли, че ще се върне?

— До довечера едва ли. Казах му, че Юри е излязъл на работа с таксито и няма да се прибере преди девет-десет…

Кърт погледна към Стив и мрачно поклати глава:

— Това не ми харесва!

— На мен също — промърмори Стив.

— Най-малко пък на мен — добави Юри. — Той обиколи къщата ми, положително е видял тръбата и е чул мотора на вентилатора. Има вероятност да е засякъл и камионетката за пестициден контрол в гаража…

— Пресвета майко! — още по-мрачно промърмори Кърт.

— Според мен трябва да го премахнем, също като Кони! — отсече Юри. — Арийската народна армия трябва да се отърве от него по най-бързия начин, още днес!

Кърт кимна и се обърна към Стив:

— Ти какво мислиш?

— Мисля, че Юри е прав — отвърна онзи. — Ако не вземем спешни мерки, този доктор ще провали цялата ни операция!

— Но как да се отървем от него, по дяволите? — изпъшка Кърт.

— На картичката е изписан адресът на службата му — подхвърли Юри. — Пред Егор той заяви, че ще бъде там най-малко до шест. На обратната страна е домашният му телефон. Мисля, че е изминал целия път до Брайтън Бийч на велосипед. Всичко това представлява достатъчно информация за ударните отряди на АНА, нали?

— Искаш да кажеш, че той се придвижва с колело из целия град? — присви очи Кърт.

— Така мисля — кимна Юри.

— Можем да го причакаме пред службата, а след това да изберем подходящо място за прегазване — светкавично прецени ситуацията Стив.

Кърт се замисли за момент, после вдигна глава:

— Но как ще го познаем?

— Ще го вземем със себе си! — отсече Стив и заби показалец в гърдите на Юри. — Той със сигурност ще го идентифицира!

— Може ли да се върнеш тук в пет? — попита Кърт.

— Къде по-точно? — контрира Юри. — Знам, че не искаш да се мотая около пожарната…

— Тук, в този бар — рече Кърт.

— Окей.

— Значи е решено — кимна Кърт. — АНА ще санкционира доктор Джак Степълтън, аз ще имам грижата за това… — Очите му бавно се повдигнаха към лицето на Стив: — Но това означава, че ти трябва веднага да тръгнеш за Бенсънхърст, където чакат бойците. А за осъществяването на мисията ще се наложи да откраднем и един микробус…

— Няма проблеми — успокоително рече Стив.

— Ще ни трябва ударна мощ — процеди Кърт. — Искам бърз и решителен удар. В смисъл да го ликвидираме на място, а не да го гръмнем веднъж и после да треперим дали ще се оправи…

— Съгласен съм — кимна Стив.

— Значи се разбрахме — въздъхна Кърт, опразни халбата си и започна да се измъква от сепарето.

— Има и още нещо — подхвърли Юри.

Кърт прекрати движението си.

— Искам да изместим операция „Отмъщение“ за утре, четвъртък.

— За утре ли?! — смаяно го изгледа Кърт. — Аз пък си мислех, че няма да си готов с антракса дори за петък!

— Работих през цялата нощ и част от сутринта — поясни руснакът. — Вторият ферментатор работи отлично и няма причини за безпокойство. До довечера ще разполагаме с достатъчно материал и за двете представления…

— Мисля, че това е възможно — бавно промълви Кърт. — Четвъртък, петък — все тая… — Очите му се извърнаха към Стив.

— Няма причини да не го направим — кимна онзи. — Всичко е готово, включително средствата за оттегляне. А това е най-важното…

— Според мен наистина трябва да го направим в четвъртък — продължаваше да ги кове Юри. — Снощи вие самите казахте, че сигурността е проблем номер едно. Дори да се отървем от Джак Степълтън, нямаме представа с кого може да е споделил откритията си. Следователно изчакването с още двадесет и четири часа представлява неоправдан риск.

— Знаеш ли, че си прав? — пусна една крива усмивка Кърт.

— Знам, че съм прав — кимна Юри. — Особено ако искаме успешното провеждане на операция „Отмъщение“…

— Искаме го, разбира се — кимна Кърт. — Довечера в колко часа да дойдем за кренвиршите?

— Колкото по-късно, толкова по-добре — отвърна Юри. — Ще ми трябва време, за да ги опаковам както трябва. Да речем, някъде към единадесет…

— Много добре — кимна Кърт. — В единадесет сме у вас. — Стана и се изплъзна от сепарето, следван от Стив. Юри остана на мястото си.

— Искам да си довърша хамбургера — поясни той.

— Ще се видим в пет — кимна Кърт, отдаде чест и последва Стив, който вече беше напуснал бара.

Юри ги проследи с очи. Поведението им на опитни бойци изглеждаше патетично и смешно, дори го хвана срам, че контактува с подобни типове. Но след срещата най-сетне му олекна. Нещата се подреждаха, въпреки многобройните проблеми. Заби зъби в хамбургера и реши на път за дома да се отбие в туристическата агенция. Искаше да си направи резервация за полета от Нюарк до Москва в четвъртък вечер. После се запита дали не е по-добре да направи това по телефона, с оглед пестенето на време. До единадесет го чакаше страшно много работа.