Виж Джейн бяга…

Десета глава

Сънува, че върви по тъмна, непозната улица, редом до някаква жена, чието лице почти не помни.

Говорят си и се смеят на реплика от филма, който току-що са гледали. Спорят кой пръв е открил Кевин Костнър и на кого принадлежат импресарските права.

— Монограмите на кърпите вече са готови — казва непознатата и тръсва къдрите на буйната си като грива червена коса.

— Страхотна си, Даян — изсмива се Джейн.

Значи името й е Даян, прошепва далечен глас. Даян еди-коя си, прозвучава гласът на Майкъл. „Даян Брюстър“ пишеше в тефтерчето с телефоните.

Джейн хваща под ръка спътницата си. Двете се приготвят да пресекат улицата.

— Идва един, който не си е включил фаровете — тя махва с ръка към тъмнокосия младеж зад кормилото на яркочервен транс Ам. — Прощавайте, движите се без светлини.

Той сваля стъклото. Сякаш й удря шамар.

— Кучко шибана! Какво искаш, дявол да те вземе?!

— Да се махаме — пошепва Даян и я дръпва за ръката.

Джейн упорито стои на място. Сигурна е, че младежът не я е разбрал.

— Исках да ви кажа само, че фаровете ви не са включени — колкото може по-любезно повтаря тя.

— Шибана кучко! Върви на майната си!

Нещо в мозъка на Джейн изщраква. Тя реагира светкавично:

— Ти върви на майната си, гъз такъв!

— О, Господи! — простенва Даян.

Очите на мъжа сякаш ще изскочат от орбитите си. Размахва средния си пръст и бясно потегля напред.

— Слава Богу! — въздъхва Даян.

— Връща се! — извиква Джейн.

Червеният транс Ам рязко спира. Спирачките изскърцват. Шофьорът светкавично обръща, набира скорост. Понася се към тях. Подава се почти до кръста навън.

— Кучко шибана — не спира неистовите си крясъци той. — Ще те убия!

Джейн грабва Даян за ръката. Двете затичват. Гневните ругатни отекват в ушите им. Обръщат се назад. Мъжът е зарязал колата и тича след тях. Късите му крака бързо набират скорост. Разстоянието помежду им се топи.

— Няма ли някой наоколо! — вика Даян, оглеждайки трескаво пустата улица.

— Помощ! — крещи Джейн — Помощ!

Внезапно пред тях, като изпод земята, изскача огромен, поне двуметров мъж с широк гръден кош и дебел врат. Тъмнокосият, късокрак младеж моментално се завърта и се втурва обратно към своя автомобил, размахвайки безпомощно юмруци.

— Дамите желаят ли да пийнем по едно? — казва гигантът и ги помъква към полутъмното ресторантче, от което е изскочил. — Рик, налей на изплашените дами нещо силно за сметка на заведението.

От дъното на ресторанта иззвънява телефон.

— Ще се обадя и идвам.

— Това е Кийт Джарвис, футболистът! — изчуруликва Даян, когато той се отдалечава. — Не мога да повярвам. Първо някакъв маниак едва не ни убива, после ни спасява самият Кийт Джарвис! Дали е женен?!

— Защо не вдига телефона? — не може да си обясни Джейн.

Звъненето продължава до безкрайност. Изведнъж спира.

— Ало-о! — прозвучава от дълбочината на ресторанта. Това не е гласът на великана, а на някаква млада жена. — Съжалявам, тя не е в къщи. Замина на гости при брат си за няколко седмици.

Джейн отвори очи. Докато се осъзнае, сънят избледня напълно. Бързо се огледа, за да се ориентира. Беше на люлката в красивата зимна градина, покрита с мекото одеяло. Слънцето за миг се бе скрило зад голям облак. Колко е спала? Кой съчинява тези странни сънища?

— Да, наистина го реши спонтанно — каза Паула и Джейн разпозна, същият женски глас, звучал до преди миг в съня й. — Не, всичко е наред. Искаше да го изненада.

Стана от люлката, колкото е възможно по-тихо, задържа я с длан, за да не скърца и пое на пръсти към кухнята.

— Ще ви се обади, веднага щом се върне — продължаваше разговора Паула, без да подозира присъствието й. — Приятен ден. Дочуваме!

Постави слушалката, пое си дълбоко дъх и се обърна.

Дори изникването на Джейн да я бе стреснало, с нищо не го показа.

— Мислех, че още спите.

— Кой беше? — кимна към апарата Джейн.

Паула се смути.

— Ами, не попитах.

— Защо каза, че съм на гости при брат си?

Паула я гледаше с глупав, овчедушен поглед.

— Д-р Уитакър смята, че ще е по-добре да не ви безпокоят по телефона, докато не възвърнете силите си.

— Нямам проблеми със силите си — възрази Джейн, чувствайки точно обратното. — Проблемът ми е в паметта.

— Какъв е смисълът да говорите с някой, който не помните?

Такава логика не можеше да не разгневи Джейн.

— Смисълът е, че може да си спомня нещо.

— Но може и да не си спомните. Само ще се разстроите. Искате ли да обядвате?

— Мисля, че преди малко закусих?

— Закусихте преди няколко часа. Хайде, трябва да…

— Да възстановя силите си! Знам.

Джейн седеше до кухненската маса и гледаше как Паула приготвя обяда.

Тя намери албумите със снимки върху най-долния рафт на библиотеката в хола.

Разгледа един по един и шестте. Разлистваше своя живот в поредици от фотографии — понякога нелепи и наивни, в други случаи — обикновени и съвсем рядко — изключителни. Една година косата й беше дълга, друга — къса, трета и четвърта — накъдрена, прибрана или пусната — в зависимост от модата. Впити джинси, сандали на бос крак, ботуши до бедрото, кожени якета, раздърпани пуловери… Единственото неотменно нещо бе усмивката й.

Имаше я на безброй снимки заедно с Майкъл — от времето, когато бяха гаджета, от сватбата, от пътешествието в Ориента, в компанията на други хора или сами — навсякъде прегърнати и влюбени. На една от фотографиите Майкъл се бе снимал с по-възрастна двойка — вероятно родителите му. Бяха хубави хора — високи и достолепни. Баща му — леко посивял, майка му — с гъста руса коса. На другата — до нея — Джейн също прегръщаше възрастна жена, която би могла да бъде единствено майка й. Усети как сърцето й подскочи.

— Прости ми, мамо — прошепна Джейн и проследи с пръст силуета й. — Толкова искам да си спомня за теб!

В очите й избиха сълзи. Джейн затвори албума.

— По дяволите, наистина ще си спомня! — ядоса се тя и го отвори отново. — Разбира се, че те помня, мамо — каза на засмяната снимка. — Помня и теб, и брат си Томи! Как си, Томи?

Насреща й се усмихваше русоляв младеж с раздалечени предни зъби. Беше сложил ръце върху раменете на младата Джейн и друга по-възрастна дама — майка им. Колко горд и наперен изглеждаше! От следващата фотография също я гледаше той — тъмнокос и сериозен. Позата му бе подобна на горната. Кой друг можеше да бъде, ако не Томи!?

Разгърна следващия албум. Загледа се в невероятно едрата, бременна жена. Беше в джинси с навити крачоли, блуза на райета и прибрана коса. Глезените й изглеждаха подути.

Джейн инстинктивно поглади корема си. Това беше самата тя като бъдеща майка. Колкото и да се напрягаше, не можеше да си спомни нито бременността, нито дните на майчинството. Откри една снимка на Емили — красива, с розови бузки — тя надничаше смешно изпод бебешкото си одеяло. Пред очите на Джейн детето израстваше от снимка на снимка — бебе на четири крака, момиченце, смело гмуркащо се във водите на някакво езеро…

— Красиво малко създание! — прошепна Джейн, бързо прелиствайки последния от албумите.

Очевидно Емили я беше изместила като любим фотомодел на Майкъл. Дали Джейн сама й бе преотстъпила тази роля? Не бе ли ревнувала от собственото си дете?

Разтърка челото си. Опитваше се да я заболи глава. Моля те, само не се превръщай в една от онези несигурни, кекави майки, които не обичат даже децата си!

— Спри я, за Бога! — извика Джейн, дочула бръмчене на прахосмукачка над главата си.

Паула работеше като истинска фурия — без миг почивка — ако не готвеше, чистеше, ако не чистеше, поливаше цветята, когато свършеше и с това, веднага се залавяше да оправя спалните… През цялото време обаче, не забравяше постоянно да напомня на Джейн, че трябва да си почине, да си глътне хапчетата, да се нахрани… Непрекъснато беше време за нещо!

Защо малко не поспреш, искаше й се да отвърне, раздразнена от неуморната активност на Паула. Господи, що за човек съм всъщност?! Нима завиждам дори на домашната си прислужница? Как мога да се ядосвам за това, че някой предано се грижи за мен и дома ми?

— Нищо чудно! Явно съм депресирана — каза Джейн. — Аз съм просто една нещастна, скапана жена!

Опита се да си представи как младата прислужница мъкне огромната прахосмукачка от стая в стая. Ако се съдеше по бръмченето, — вече бе в кабинета на Майкъл. Навярно старателно подреждаше всичко — лист по лист.

Откога знаеше, че Паула е влюбена в Майкъл? Това беше ли я разтревожило? Имаше ли й зъб? Всъщност какво неестествено виждаше в това, че някой е влюбен в лекаря, спасил собственото му дете? Особено, когато той е красив и очарователен…

Въпреки това, тази жена я притесняваше. Дали по някакъв начин не беше свързана с нейната амнезия?

Разбира се, помисли си Джейн — ти се опита да я убиеш и сега си отмъщава като чисти цялата къща. Милиметър по милиметър! Ясно е — добронамереността й е абсолютно фалшива!

Върна албумите на мястото им в библиотеката. Вече не знаеше с какво да се заеме. Можеше да включи телевизора, да навакса със сериите от „Младите и ненужните“. Но се чувстваше достатъчно ненужна… А ако вземе някоя книга? Джейн бавно пое покрай библиотечните рафтове, мислейки какво вече е прочела и какво не. Каква литература предпочиташе? Романи, биографични книги, любовни бестселъри? А може би криминалета? Майкъл й бе споменал, че е завършила английска филология, че е работила в книгоиздаването. Какво точно? Като каква?

Дано Майкъл се прибере по-скоро, за да го попитам, каза си тя. И още — дали да не отида при психиатър, дори при хипнотерапевт? Ще ми помогне ли това? Можеше също да го попита как е минал денят му, да сподели какво е правила тя. Изобщо — да се преструват, че живеят нормално… Наистина ли трябва да отсъства чак до довечера, след като това е първи ден на съпругата му у дома?

— У дома, откъде?

Отново се върна в зимната градина. Явно тук беше мястото за размисъл. По всичко личеше, че е живяла чудесно. Какво би могло да се случи? Какво я е накарало да запокити всичко? Да се прави на паднала от Марс?

Пръстите й докоснаха огромните, зелени листа. Очите й инстинктивно провериха дали растенията са полети. Естествено, Паула се беше погрижила.

Трябва да ме е срам, помисли си Джейн и се отпусна върху шезлонга. Една млада жена, с родено без брак болно дете, без пари и бъдеще чисти моята стая… Справя се. А аз — с прочут и прекрасен съпруг, чудесно, здраво дете, великолепна къща — седя безпомощна, самосъжалявам се и не мога да се взема в ръце! Д-р Мелоф ли беше споменал, че хистеричната амнезия е механизъм за самосъхранение при непоносима ситуация — силен страх, гняв, унижение?

От какво, от какво, от какво — удари с юмрук по страничната облегалка Джейн, — от колко време продължава всичко това? Колкото и да е била непоносима онази ситуация, едва ли е по-лоша от сегашната!

— Какво има? — стресна я гласът на Майкъл. — Добре ли си? Нещо боли ли те?

— Нищо ми няма — бързо отвърна тя и стана. — Толкова се радвам, че си дойде.

След миг беше в прегръдките му.

— Липсваше ми — наивно прошепна тя.

Чувстваше се почти глупашки щастлива, че го вижда.

— Много се радвам — отвърна той и я целуна по челото. — Надявах се, точно с това да ме посрещнеш.

Майкъл отстъпи една крачка и внимателно я огледа, без да я изпуска от ръцете си.

— Какво има? Случило ли се е нещо? Паула не се ли грижи за теб?

— Не е от това — отвърна Джейн, но какво всъщност й беше? — Може би просто съм очаквала твърде много. Не знам. Въобразявала съм си, че щом вляза у дома, паметта ми ще се върне за секунди.

— Ще се върне, имай търпение!

— Как мина денят ти? — попита тя и срамежливо се засмя.

Майкъл отново я притегли към себе си.

— В много работа — ръцете му галеха нейните коси. — Ужасно съжалявам, че трябваше да се измъкна толкова рано тази сутрин. Не възнамерявах да ходя на работа, но спешните случаи просто валяха. Всеки път, когато те потърсех, Паула казваше, че спиш.

Джейн странно се изсмя.

— Наистина доста поспах. Сигурно от хапчетата.

— Хапчетата не би трябвало да те приспиват толкова. По-вероятно си изтощена.

— Сънувах странни сънища.

— Змиите ли пак?

— Не, слава Богу! Някакъв психопат в червена кола се опитваше да ме прегази.

Майкъл изненадано я погледна.

— Разкажи ми.

Джейн разправи подробно своя сън — детайл по детайл — с цялата му яркост и сила.

— Това не е сън — тихо изрече Майкъл.

— Какво?

— Става дума за истинска случка от преди две години.

— Някакъв маниак се е опитал да ме убие, само защото съм му казала, че кара без фарове?

— Не точно! Побеснял е, защото си го пратила на майната му — обясни той с усмивка. — Не си от най-кротките. Обичаш да се палиш. Знаех, че някой ден ще си изпатиш.

— Значи случката е истинска — повтори тя.

Майкъл я настани на люлката и я зави с одеялото.

— Не разбираш ли какво означава това, Джейн? Ти започваш да си спомняш. Само не се отчайвай и бъди търпелива. Всичко ще си дойде на мястото. Защо не си отдъхнеш малко преди вечеря? Може да си спомниш още нещо.

Може да си спомня още нещо, механично си каза Джейн, затвори очи и видя как яркочервения Транс Ам се носи към нея.

„Не си от най-кротките. Обичаш да се палиш“, бе й казал Майкъл. „Знаех, че някой ден здравата ще си изпатиш.“