— Да ви донеса ли нещо? — попита Паула.
— Какво?
Джейн вече не бе сигурна дали чува или й се причува.
— Казах, не искате ли да ви донеса нещо? Още портокалов сок? Препечена филийка?
— Не може ли кафе?
— Разбира се.
— Но истинско. Не тези лайна без кофеин.
— Джейн!?
— Паула!
— Ако смятате да създавате пак проблеми, ще ви отведа в спалнята!
— Остави ме още малко тук! Обичам тази стая — Джейн отвори очи, за да се увери, че зимната градина е на мястото си.
— Щом искате да ви поощряват, трябва да се държите добре.
— Поощрения се дават на децата.
— След като вършите детинщини, естествено ще се държат с вас като с дете — поясни Паула.
— Не го правя нарочно. Просто се чувствам ужасно. Толкова съм объркана!
— Трябва да следвате наставленията на лекаря.
— Опитвам се.
— Трябва да се опитвате по-упорито!
— Благодаря, че ми позволи да сляза тук.
— Д-р Уитакър предложи да ви доведа в зимната градина.
— Благодарна съм му — каза Джейн, наистина бе така.
— Искате ли още кафе?
— Не.
— Както желаете.
— Как е дъщеря ти? — попита Джейн.
Паула имаше наистина изморен вид.
— Добре е. Нищо й няма.
— Как се казваше? Каролайн ли?
— Кристин.
— Майка ти ли я гледа?
— Да. Временно.
— Обзалагам се, че не очакваше да се задържиш тук толкова дълго?
— Краят му се вижда.
— Защо? Защо мислиш така? — Джейн се надигна в люлката.
— Не се вълнувайте. Казах го просто така.
— Прозвуча ми, сякаш знаеш нещо?
— Знам онова, което ми казва д-р Уитакър.
— И какво ти казва той? — продължи с въпросите Джейн.
— Че краят му се вижда — повтори Паула.
— Майкъл говорил ли е с Емили?
— Не знам — Паула поливаше цветята.
— Сигурно му липсва.
— Сигурно.
— Говори ли ти за нея?
— Не.
— А за какво ти говори?
— Не говори много-много.
— Чувам ви като разговаряте — настоя Джейн. — Понякога, когато съм в леглото нощем, чувам как си говорите в кухнята.
— Питам го как е минал денят. Разправя ми, ако се е случило нещо по-интересно.
— Тези неща би трябвало да споделя с мен!
— Да, така е.
— Говори ли за мен?
— Понякога.
— И какво точно?
— Че ви обича. Че много иска да ви помогне. Понякога плаче.
— Време е за хапчетата — Паула протегна ръка и й ги подаде.
— Наистина ли трябва?
— Не ми правете номера, Джейн!
— Просто мисля, че е безсмислено.
— Д-р Уитакър смята тъкмо обратното. Казва, че ви помагат.
— По цял ден седя тук като зомби.
— Точно това се иска от вас. Да дадете възможност на вашето подсъзнание да си свърши работата — Паула пристъпи от единия на другия крак.
— Но аз не мога да мисля ясно! Непрекъснато ми се вие свят. Едва се движа…
— Никой не иска от вас да се движите.
— Колко време продължава това?
— Кое по-точно?
— Преди колко време се прибрах от болницата?
— Преди малко повече от три седмици.
— И просто седя по цял ден? — Джейн долови учудване в гласа си.
— Възстановявате силите си.
— Но аз не съм си загубила силите!
— Нека да не спорим излишно, Джейн.
— Аз не споря. Искам да разбера…
— Разберете, че ако не си вземате хапчетата, д-р Уитакър ще продължи да ви слага инжекции.
— Той каза, че повече не се нуждая от тях.
— Да, но трябва да гълтате таблетките си. Е, кое предпочитате?
— Може би няма да е зле днес да се поразходим? — каза Джейн.
— Може би.
— Все така казваш.
— Така ли?
— Да. Но никога не излизаме.
— Днес може и да излезем — Паула раздвижи рамене и продължи да бърше прах.
— Страхуваш се да не избягам, така ли?
— Не.
— Нямам сили да го направя, не бой се.
— Не се боя.
— Не си въобразявай, че ме заблуждаваш — натърти Джейн.
— Не ви заблуждавам.
— Знам защо ми позволи да стоя в зимната градина.
— Защо?
— За да съм ти под око.
— Не ти допадам много, нали? — подхвърли Джейн.
— Грешите.
— Тогава?
— Не ме питайте — Паула приближи задния прозорец и се загледа навън.
— Мислиш ли, че съм изневерявала на Майкъл?
— Не знам.
— Че съм му изневерявала с мъжа на съседката?
— Не знам.
— Тя е убедена в това.
— Да, така е.
— Мислиш ли, че тогава лъжеше?
— Не.
— Ще ми позволиш ли да се обадя на Даниел?
— Какво! — Паула не скри удивлението си.
— Така ще мога да го попитам.
— Искате да се обадите на бившия съпруг на съседката си и да го попитате дали сте спала с него? Джейн, помислете как ще прозвучи това?
Джейн затвори очи, сякаш да се защити. Паула бе права.
— Просто искам да разбера истината — прошепна тя.
— Сигурна ли сте? — попита прислужницата.
— Кой беше на телефона? — попита Джейн, когато Паула се върна.
— Някакъв тип искаше да ни абонира за списание „Бостън попе“.
— Лъжеш!
— Джейн.
— Винаги познавам кога лъжеш. По лицето ти се изписва такава физиономия, сякаш устата ти е пълна с камъчета и не можеш да ги изплюеш.
— Глупости! — възпротиви се Паула.
— Чух да казваш, че още съм в Сан Диего.
— Никой ли не ви е споменавал, че да се подслушва е невъзпитано?
— Не знам. Не си спомням.
— Това не е смешно, Джейн.
— Искам да знам още колко смяташ да ми пречиш да говоря с приятелите си?
— Надявам се, докато си спомните кои са вашите приятели.
— Какво лошо има да поговоря с тях сега? — попита Джейн.
— Това по всяка вероятност ще разстрои вас, за тях е абсолютно сигурно.
— Защо да ги разстрои?
— Защото говорите доста неясно. Провлачвате думите — отвърна Паула и оправи възглавницата зад гърба й.
— Така ли? Не знаех…
— Ще се разтревожат и ще поискат да ви видят.
— Е, и?
— Поглеждали ли сте се напоследък в огледало?
— Мислиш, че съм ужасна, нали? — Джейн втренчи очи в Паула, без да е сигурна, че иска да получи отговор.
— Мисля, че имате тежък характер…
— Чудиш се как мъж като Майкъл може да търпи жена като мене?
— Когато мъж като д-р Уитакър поеме ангажимент, никога не се отмята — поясни Паула.
— Каквото и да става…
— В добър и страшен час…
— В позор или във слава…
— До гроб ще бъда с вас — усмихна се на последния стих Паула.
— Какво печеш? — Джейн се подпря на вратата между кухнята и зимната градина.
Паула се обърна.
— Какво търсите тук?
— Това е моята кухня.
Паула вдигна рамене.
— Тогава си вземете стол и седнете.
— Мога ли да помогна с нещо?
— Стойте тихо и не ме разсейвайте. Не ми се ще да си отрежа пръста, докато бърборя с вас.
— Какво режеш?
— Ябълки.
— Щрудел ли ще правиш?
— Мисля, че на Майкъл ще му дойде добре нещо такова.
— А, значи вече сме на Майкъл — отбеляза Джейн.
Телефонът иззвъня.
Тя обърна глава към него — виенето на свят продължаваше. Хвана се за ръба за масата. Погледът й се насочи към малката ваза с летни цветя в средата.
— По дяволите, защо телефонът винаги звъни, когато съм с мръсни ръце? — Паула взе една кърпа от закачените до мивката.
Без да се замисля Джейн стана и се насочи към апарата на стената.
— Не се обаждайте!
— Защо? Телефонът е мой! — тя грабна слушалката. — Ало?
Паула захвърли кърпата, хвана шнура и почти го издърпа от ръцете й. Джейн се завъртя като голямо кълбо и го уви около тялото си. Само ръцете й останаха свободни — колкото да държи побеснялата Паула на разстояние.
— Не се приближавай! — изсъска й тя.
— Ало? Ало? Джейн, ти ли си?
— Здрасти — извика Джейн в слушалката.
— Джейн, ти ли си?
— Да, аз съм.
— Чудесно. Чудех се какво става? Сюзън се обаждала онзи ден и говорила с новата ви домашна помощница или каквато и да е там… Отговорила й, че още си в Сан Диего и не знае кога ще се върнеш.
— Върнах се снощи — едва не се изсмя Джейн.
— Ако моментът не е подходящ, мога да звънна по-късно.
— Напротив, много е подходящ. Липсваше ми.
С кого по дяволите говори?
— И ти на мен. Не мога да повярвам, че си прекарала близо месец с Гаргамела!
— С кого?
— Със снаха си.
— Гаргамела? — … не се ли казваше Елинър?
— Нали ти я беше кръстила така! Напомняла ти за злия магьосник Гаргамел, дето преследва смърфовете. Какво ли ти обяснявам? Нали сама си ми го казвала?
— Тя лоша ли е?
— Е, не, но… разправяше, че не си падаш по нея. Джейн, случило ли се е нещо? Разговорът ни е доста странен, ако не ти е направило впечатление.
— Не, всичко е наред. Ти как си? — Джейн наблюдаваше как Паула бавно стеснява дистанцията помежду им. — Не се приближавай!
— Какво?
— Не говорех на теб.
— Какво искаш да кажеш с това „не се приближавай!“?
— В кухнята има голям паяк — по-добра метафора за Паула не можеше да измисли. — Нали знаеш как ги мразя?
— Не, не знаех.
Паула започна да се поклаща напред-назад. Вероятно се надяваше на Джейн да й се завие свят.
— Стой мирно, дявол да те вземе!
— Джейн, не му обръщай внимание. Сигурно е по-уплашен и от теб!
— Дайте ми слушалката, Джейн! — гласът на Паула бе тих, успокояващ, почти хипнотичен.
— Не се приближавай!
— Джейн, защо не ми звъннеш ти?
— Не!
Паула скочи към нея и протегна ръка към слушалката. Джейн се дръпна, омота се още повече в шнура. Притисна слушалката с рамо към ухото си. Отблъсна Паула със свободната си ръка. Грабна ножа от кухненския плот и го размаха към прислужницата. Тя замръзна за момент. После се стовари в един от столовете, за да покаже, че се признава за победена.
— Господи, Джейн, този паяк май си го бива! Какво става там?
Джейн не изпускаше от око Паула. Прислужницата леко се размърда. Джейн размаха заканително ножа. Дишаше тежко. Погледът й бе като на див звяр. Какво да направи? Да каже или да не каже какво става?
Какво точно ще каже? Помощ! Държат ме затворена в собствената ми кухня! Мъжът ми и прислужницата ме тъпчат с лекарства! Не ми позволяват да се срещам с приятелките си, които и без друго не помня, тъй като съм си изгубила паметта! По-скоро ще помисли, че съм си изгубила разсъдъка. Пък е и доста близо до истината.
Освен, ако не я уговоря да дойде тук. Да ме види лично. Да поговорим спокойно. Да й обясня какво става…
— Ще се радвам да те видя — произнесе Джейн. Паула стисна зъби. — Кога ще се видим?
— Точно за това се обаждам, да разбера дали уговорката ни за довечера е в сила.
— За довечера?
— Знаех си, че си забравила. Преди минута казах на Питър… Обзалагам се, че й е изхвърчало от главата! Така де, уговорката беше толкова отдавна.
— Не съм забравила, разбира се.
— Значи вечерята остава, така ли?
— Естествено.
— Сигурна ли си? Все пак, току-що пристигаш от Калифорния? Не се съмнявам, че имаш цял куп неща за вършене.
— А защо, мислиш, съм се върнала?
— Наистина ли? Ласкаеш ме. Сигурна ли си, че ще се подготвиш? Не е ли по-добре да отидем на ресторант?
— Дума да не става!
Какво правеше всъщност?! Трябваше светкавично да съобразява. Не беше лесно — световъртежът не спираше, сърцето й биеше като полудяло, ръката й заплашително стискаше ножа. Само една секунда… да прецени всичко. С кого говори? Кой е този Питър? Очевидно съпругът й. Ще дойдат на вечеря. Още довечера. Питър… повтори на ум, стискайки още по-здраво ножа, за да охлади желанието на Паула да предприеме нещо. Прислужницата обаче само преметна крак върху крак. Може би се бе примирила с обстоятелствата. Чака… дебне като котка пред мишата дупка, рече си Джейн. При първа възможност ще ме нападне. Междувременно трябва да преценя чий е гласът от другата страна на линията.
Разбира се, мога да попитам… С усилие потисна смеха си. Да, заповядай, чакам те в седем… между другото, ти коя беше? Не прави глупости! Разсъждавай! Не се дръж лекомислено. Тя е твоя приятелка. Вероятно много близка. Подсказа ти коя е. Името на съпруга й е Питър.
Питър кой? Питър Котънгейл. Питър Рабит. Питър Финч. Съставът „Питър, Пол и Мери“… Питър, Питър — лош и хитър! Свети Петър… Петър плет плете, по три пъти преплита… Ако си приятел… името ти трябва да е било в тефтерчето ми!?
Опита се да прелисти мислено страниците. Една, втора, трета… Лорейн Апълбай, Даян Брюстър, Дейвид и Сюзън Карни, Джанет и Иън Харт, Ийв и Рос Макдърмот, Хауърд и Пеги Роуз, Сара и Питър Таненбаум… Да! Кой друг би могъл да бъде? Колко приятелки имаше с мъж на име Питър? Жената отсреща, бе Сара Таненбаум. Джейн стисна устни, за да не извика името й на глас.
— В колко ни искаш, значи?
— Колкото по-рано, толкова по-добре.
— Сигурно трябва да си легнеш по-рано.
— Напротив. Ще ми се да говоря с теб.
— На мен също. Пак имах скандал с онзи от Гестапо.
— Какво?
— С моя съсед. Ще ти разкажа като се видим. Можеш да се гордееш с мен. Значи, в колко? В седем?
— Чудесно.
— Да донеса ли нещо? Например десерт?
— Не, недей — по устните й се плъзна усмивка. — Точно правя щрудел.
Паула заби поглед в тавана — ако може, ще ме убие с очи, даде си сметка Джейн.
— Звучи примамливо. Нямам търпение да го опитам.
— Аз също. И ако някой ти се обади — добави Джейн, — за да отложи вечерята, не го слушай! Елате при всяко положение! Обещаваш ли?
— Че кой може да се обади?
— Не знам. Някой. На майтап. Може и Майкъл…
— Майкъл?
— На шега.
— Джейн, какво става? Има ли нещо, което не знам?
— Ще се изненадаш.
— Не виждам точно ти с какво можеш да ме изненадаш.
— Обещай, че ще дойдеш! На всяка цена.
— Джейн, започваш да ме притесняваш.
— Обещай!
— Добре де, обещавам. Сега ще ми кажеш ли какво става?
— Довечера. И не закъснявайте.
Линията прекъсна. Джейн свали слушалката до гърдите си и усмихната остави ножа върху дървения плот. Паула рязко скочи и го разкара по-далеч от Джейн.
— Вие сте луда! Знаете ли това? Можехте да се нараните.
Джейн спокойно се зае да размотава телефонния кабел от себе си. Чувстваше се с повишен тонус и приповдигнато настроение. Най-сетне — жива! Всичките лекарства в организма й не бяха в състояние да потиснат радостта и възбудата. Овеси слушалката на стената и седна на масата. Усмивката не слизаше от лицето й.
— Познай кой ще дойде на вечеря?! — каза тя.