Деветнайсета глава

Сънува, че Емили й се обажда и я моли да се срещнат на Бостънското пристанище. Когато Джейн отива на мястото, Емили вече я няма. Хуква да я гони по цялото протежение на река Чарлз, покрай редиците екскурзионни лодки и аквариума на Ню Ингланд, пристаните и пилоните на Бреговата охрана, през моста Чарлстън, покрай сборното място на групите за разглеждане на градските забележителности, към Бостънското военно адмиралтейство. Дотичва до пристанището, точно когато корабът на Емили потегля.

— Емили! Емили!

— Боя се, че вие не сте от нашата група — казва й млада жена. В гласа й има укор. — Ако екскурзията ви привлича, записването става в нашия офис, в Градската градина. Емили ще ви чака там.

— Емили! — изкрещява Джейн и гази гроба на Добрата разказвачка в старото гробище Гренъри. — Емили, къде си?

— Изтърва я за малко — казва някой. — Замина с Гаргамела.

— О, не!

— Каза, че ще те чака във Фанюъл Хол до четири часа.

Джейн скача в първия чакащ автомобил и се понася. Бясно натиска клаксона, размахва среден пръст на всеки, който й се изпречва.

— Дръж си нервите! — предупреждава Майкъл от задната седалка. — Не искаш да катастрофираме, нали?

Изведнъж вижда как тъмнозеленото „Волво“ се носи неуправляемо насреща й. Опитва се да завърти волана. Той е като закован. Натиска до отказ спирачките. Нищо!



— Не! — изкрещя Джейн и толкова силно скочи в леглото, че едва не падна.

Трескаво огледа стаята. Беше в собственото си легло, в собствената си къща.

Хвърли поглед към нощното шкафче, към мястото, където по-рано се намираше телефонът. Емили не се беше обаждала. Или се беше опитвала да позвъни? Две самотни, треперещи от ужас души…

В мозъка й отекна далечен шепот… Вече не знам какво да правя. Нямате представа колко е ужасно… Държи се напълно непоследователно…

Майкъл?

… Тя не е същата още от катастрофата.

Защо говориш така? Има ли нещо за катастрофата, което премълчаваш?

… Ако не започне да се оправя, ще трябва да помислим за болнично заведение.

Болнично заведение? О, Господи! Сигурно и това е сънувала. Всичко е сън!

… Какъв друг избор имам?

Болнично заведение. Майкъл каза, че ще трябва да помисли за болнично заведение. Измамва я, наблъсква я с лекарства, след което сълзливо заявява пред една от най-добрите й приятелки, че изборът е само лудницата. Никакъв сън! Този кошмар бе наяве.

Трябва да се махна от тук!

Джейн отметна завивките. Все още бе със снощните дрехи. Чудесно! Не бе сигурна дали има сили, за да се облече. Само нозете й бяха боси. С няколко крачки до гардероба, това можеше да се оправи.

Пръстите на краката докоснаха килима. Познатият световъртеж се появи отново. Дръж се, заповяда си тя. Съсредоточи се над онова, което трябва да свършиш! Махни се оттук, докато все още имаш възможност.

Какво смяташ да правиш, щом излезеш от тук, пита я собственото й отражение — самовглъбеното й, наподобяващо застинала маска лице.

За това — по късно! Всичко по реда си. Първо трябва да напусна тази къща.

Джейн отвори вратата на гардероба и обу едни черни обувки. Нещо наподобяващо малки камъчета убиваше пръстите й.

— Какво правиш?

Джейн замръзна. Беше гласът на Паула.

— Трябва да отида до банята — излъга тя.

Стараеше се да запази спокойствие, да не залита.

— Добре, но банята не е там.

Почувства как ръцете на Паула върху раменете й я насочват в нужната посока.

— Ето така. Сега напред — тя леко я тласна, сякаш бе дете, което се учи да ходи и я пусна.

— Май имам нужда от помощ — произнесе Джейн, олюлявайки се.

Прислужницата застана до нея.

— Боже мой, какво е това? — извика Джейн и посочи напред.

— Кое? — Паула се наведе към ваната. Джейн силно се олюля. Прислужницата се опита да я задържи, но под силата на тежестта й политна към ваната и силно удари ръката си. Извика не толкова от болка, колкото от ужас. Джейн се втурна към стаята, затръшна вратата, избута нощното шкафче, за да прегради пътя й — разбираше, че това едва ли ще затрудни Паула особено. Поне щеше да я забави, докато се измъкне.

Не може да се каже, че хвърчеше надолу по стълбите. Често губеше равновесие, дори се подхлъзна на последните стъпала. Чу как Паула излезе от банята и изтрополи по коридора. В този миг Джейн хлопна входната врата.

— Джейн, за Бога, какво правите?! Къде смятате да отидете?

На улицата стоеше паркирана колата на Карол. Дано е отключена, помисли си Джейн. Натисна дръжката. Едва не се разплака от радост — тя се отвори. Скочи вътре и тихо прибра вратата. Сви се на пода под предната седалка. Сърцето й биеше лудо. Стомахът й се сви на топка. Чу гласът на Паула.

Викаше я. Представи си как тича по улицата й я търси, как обикаля къщата, как отчаяно вдига ръце. Сега какво? Дали ще си влезе обратно? Ще позвъни ли пак на Майкъл? С колко време разполагам, трескаво мислеше Джейн. Как да постъпя?

Почувства с кожата си как някой наднича през прозореца. Край на играта! Не искаше да вдига очи, за да лиши прислужницата от радостта, че я е заловила. Като че ли съм някакъв престъпник? Вратата се отвори. В съзнанието й веднага изплува окървавената рокля, пачките долари в джобовете на шлифера. А може би съм точно това? Може би наистина заслужавам присъдата си? Не е ли време да се откажеш, попита онази нейна половина, която бе изчерпала силите си и мислеше как по-бързо да се върне в леглото. Пое дълбоко дъх. Облегна се на изтърканата кожа, покриваща седалката и погледна към стъклото.

Отвън й се усмихваше бащата на Карол. Гледаше я, сякаш бе екзотична птица, заключена в кафез. Джейн долови нечии стъпки. Беше Карол.

— Тате, какво правиш там?

Джейн вдигна пръст пред устните си, за да го помоли да мълчи. Той й се захили с беззъбата си уста. Протезата му я нямаше.

— Татко, още не съм готова за разходката. Прибирай се! Не си доял закуската си. Препечените филийки съвсем ще изстинат.

Бащата на Карол се изправи. При мисълта за студените филийки, лицето на стареца се изкриви от недоволна гримаса. Обърна се и пое към къщата.

— Карол — прозвуча разтревоженият глас на Паула, — да сте виждали Джейн?

— Джейн ли? Не. Защо? Пак ли я няма.

— Блъсна, ме във ваната и избяга. За малко да си счупя китката!

— Мили Боже! Значи този път наистина е драснала!?

— Ако я видите или дойде у вас, нали веднага ще се обадите?

— На всяка цена.

— Благодаря.

— Татко, прибирай се обратно!

Джейн чу как вратата се затвори. След малко, от другата страна на улицата долетя същият звук. И двете ли си бяха отишли? Бавно се надигна, надникна през прозореца. Нямаше никой. Дворът пред къщата на Карол бе пуст. Техният — също. Разбира се, бе напълно възможно някой да гледа от прозорците. Трябва да внимавам! Много предпазливо отвори вратата на автомобила и изпълзя навън без да вдига глава.

Е, а сега? Къде, по дяволите, може да отиде? Без пари… В бързината не бе успяла да вземе чантата си. Започва вторият тур, отбеляза на ум. Пак налудничаво скитане по улиците, без чанта и лична карта… Сега поне знам коя съм, каза си. Макар да не помня коя съм. Аз съм Джейн Уитакър… Виж Джейн… Виж Джейн бяга… Приклекна и пое по улицата, приведена като маймуна. Пръстите на ръцете й докосваха паважа.

На ъгъла на Уолнът стрийт зави на север, без дори да си поеме дъх. Инстинктивно усещаше, че ако спре за секунда, може да падне от безсилие, да се строполи в нечий двор и да заспи, свита на кълбо. Не можеше да си го позволи.

До слуха й достигна шум от преминаващи коли. Щукна й да стопира някоя. Дали щяха да спрат? Едва ли. Разбра го по напрегнатия поглед, с който я проследи някаква непозната зад стъклото на своята лимузина. Сигурно съм ужасяваща гледка, помисли си Джейн — маймунска походка, официално вечерно облекло, цялата потна от притеснение, с клепачи, които едва се държат отворени… Трябва ми такси! Почувства как пръстите на краката й се свиват от проклетите камъчета в обувките й. За разлика от последното ми велико бягство, каза си тя, този път нямам пукната пара! Бръкна в джобовете на панталона. Бяха празни.

Изведнъж спря. Щом се налага да върви пеша, трябва да й е удобно. Събу дясната обувка. На земята се изтърколиха две бели хапчета. Лекарството й! Онези същите таблетки, с които я тъпчеха Майкъл и Паула. Хапчетата, които бе скрила. Наведе се и ги взе. Подпря се за миг, колкото да събере сили, за да се изправи. После пусна находката в джоба си и продължи. Паула можеше да тръгне да я търси с колата. Бързо притича и се скри зад близките дървета.

След няколко пресечки видя улица, която приличаше на главна. Ако се добере до нея… Какво като се добере? В полицията ли ще отиде? А какво ще им каже? Бягам, защото мъжът ми възнамерява да ме прати в лудница?!

Вашият мъж? Този прочут ангел на добродетелността? Този същински Св. Архангел Михаил?!

Хич не е такъв светец, какъвто изглежда!

Щом прилича на светец и делата му са святи…

Но той ме излъга. И не само мен…

Светците никога не лъжат!

Дрогира ме с лекарства.

Светците не се занимават с дрога.

Опитах да не ги взимам.

Трябвало е да кажеш — не!

— Не! — изкрещя Джейн.

Бе стигнала вездесъщата Бийкън стрийт. Някакъв пешеходец я погледна изплашено и за да я избегне, прекоси улицата. Не, не мога да отида в полицията! На нищо не приличам. Няма да ми повярват.

Няма и на какво да повярват.

Разполага ли с доказателства, че срещу нея кроят заговор? Дори не помни коя е! Номерът няма да мине пред полицаите. Думата на една болна от хистерична амнезия, не може да натежи повече от тази на всеизвестния и доказан светец. Бъди реалистка! Изчезвай!

Това вече опитах. Не се получава.

Няколко минути се взира в табелата преди да осъзнае нейния смисъл. Аптека „Бийкън“ — изписано с големи букви в златистосиньо. Краката я поведоха сами към входа. Направи път на един излизащ клиент и влезе. Кожата й почувства хладния полъх на климатика. Капчиците пот, стичащи се по врата и ръцете спряха на място. Чувстваше се лепнеща. Главата й бе празна. Дано успее да се добере до гишето, преди да е припаднала!

— С какво мога да ви услужа? — попита аптекарят. Очите му уплашено я гледаха над падналите върху носа очила. — Лошо ли ви е?

— Стол… — едва промълви Джейн.

В следващия миг тя се намираше на пода с изпружени напред крака, неподвижни, отпуснати до тялото ръце и гръб, подпрян на голямо рекламно пано за лекарства срещу настинка. Свит на колене до нея, аптекарят взе от своя помощник чаша с вода и потупа Джейн по ръката.

— Изпийте това! — каза й той, поднасяйки чашата към устните й.

Джейн бавно отпи. Усилията й бяха насочени само в едно — да задържи очите си отворени. Любезният аптекар — мъж на около шейсет с бухнали мустаци и бакенбарди, според модата от седемдесетте години — дълго попива с кърпичка потта от челото й.

— Сигурно е от горещината — промълви Джейн, без да е сигурна, че думите й са стигнали до слуха му.

— Ако позволите, ще кажа, че май сте облечена в повече за ден като днешния. Синоптикът каза, че температурите ще са рекордни! Мислите ли, че можете да станете?

Джейн поклати, глава.

— Не смея.

— Зад щанда има кресло. Не е редно да седите на пода. Хайде, тъкмо ще ми правите компания, докато се съвземете — той я вдигна да стъпи на крака.

Джейн усеща, че някой приближава и я подхваща отзад. Обръща се и вижда Паула. Тя любезно се усмихва, но не я изпуска от ръцете си.

— Не!

— Извинете, ударих ли ви? — стреснато попита непознато младо момиче.

Не е Паула, даде си сметка Джейн и се отпусна в ръцете на аптекаря. Той я отведе до фотьойла зад щанда и угрижено попита:

— Болна ли сте?

Джейн почувства, че очите й се насълзяват. Облегна се на удобния стол, бръкна в джоба и извади двете бели таблетки.

— Има ли начин да разберете какво е това, лекарство? Искам да кажа без изпращане за анализ…

Мъжът взе таблетките от протегнатата й ръка, разгледа ги внимателно и попита:

— От къде ги взехте?

— Можете ли дами кажете какви са?

— Мога да кажа само какво предполагам.

— „Ативан“?

— Не, в никакъв случай. „Ативанът“ е на продълговати филм таблетки. Кой ви каза, че това е „Ативан“?

Джейн усети как сърцето й ускорява своя ритъм.

— Значи не са „Ативан“?

— Не. Приличат на „Халдол“.

— Какво представлява той?

— Нещо, което не бива да се бърка с „Ативан“. По-хубаво човек да си няма работа с него — очите му се свиха. — Нима сте ги пили? Искам да кажа, без предписание от лекаря?

Джейн виновно кимна.

— Не можех да спя. Една приятелка ми каза, че помагали.

— Първо се отървете от хапчетата, а после и от приятелката. Такива приятели са опасни — възмутено измърмори аптекарят. — Нищо чудно, че едва не припаднахте! Колко сте нагълтали от тях?

— Само две.

— Господи!

— Сигурен ли сте, че е „Халдол“?

— Почти нямам колебания. За всеки случай ще проверя — той изчезна за няколко минути и се върна с тежък син справочник. — Тук пише всичко. Виждате ли? Има и илюстрации.

Очите на Джейн се плъзнаха по лъскавите страници със списъци и снимки на лекарства. Аптекарят бързо намери буквата „Х“, а после и самият „Халдол“. Сложи малката таблетка на листа върху снимката.

— Виждате ли? Еднакви са и по размер и по цвят. И двете имат скосен ръб, голи са, матовобели, с прорез по средата. Определено е „Халдол“.

— И не стават срещу безсъние?

— Страдате от безсъние ли? Имам хиляди лекарства, които се дават без рецепта. „Халдол“ се предписва само при обща психоза.

— Психоза ли?

— Да, и то като последна мярка. Дава се на пациенти с тежка депресия. Ако го взима човек без такова заболяване, почти сигурно е, че ще го придобие.

— Значи, човек, който няма депресия, ще получи депресия?

— Да. Взимайте „Халдол“ по-дълго, без нужда и ще се превърнете в истински зомби. Освен това можете да получите всички симптоми на „Паркинсон“.

— А именно?

— Трудно преглъщане, спазми, влачене на краката…

— А виене на свят?

Той кимна.

— Цялата възможна гама от психо увреждания. Честно ви казвам, това не са хапчета, които можете да раздавате на приятелите си вместо бонбони. Говорете с тази ваша приятелка, предупредете тази пълна идиотка, че си играе с живота на хората. Някой би могъл да пострада сериозно.

Възрастният мъж възмутено клатеше глава в пълно недоумение.

— Имате късмет, че сте глътнала само две. Можехте вече да сте сериозно болна — замълча за миг и внимателно я огледа. — Сигурна ли сте, че не сте взела повече?

Джейн се усмихна, чувствайки необяснимо облекчение. Значи не полудява! Таблетките, които й дава Майкъл, нямат нищо общо с предписаното от д-р Мелоф. Нещо повече, те не само не са лек транквилант, но се дават само като „последна мярка“! При по-продължително взимане човек се превръща в… „истински зомби“. Нищо чудно, че се чувства така потисната! Нищо чудно, че сутрин едва става от леглото! Нищо чудно, че едва ходи! Всъщност тя страда от паркинсонова болест, причинена от лекарството! С… „цялата възможна гама от психо увреждания“!

— Бихте ли ми върнали хапчетата? — тихо помоли тя. — Трябва да отида до Бостънската градска болница. Ще ми услужите ли с пари за такси?

— Може би е по-добре да извикам линейка?

— Няма нужда. Трябва да говоря с един човек. Помогнете ми? Моля ви!

Загрузка...