Виж Джейн бяга…

Седма глава

Майкъл отвори входната врата и се дръпна, за да й направи път. Тя за миг се поколеба — сякаш очакваше да я грабне на ръце и пренесе през прага като младоженка.

В много отношения се чувстваше точно така. Сърцето й биеше напрегнато в очакване на новия живот. Трепет съпътстваше тази първа крачка в неизвестното. Дали сегашните младоженци пренасят булките си на ръце? Сигурно не, помисли си Джейн и погледна човека, който й беше съпруг от единайсет години. Той и се усмихваше нежно, окуражително. Светът беше станал прекалено изискан и преситен за такива прости удоволствия. Освен това, както успя да разбере от водещите по телевизията, съвременните жени не искаха или нямаха нужда да бъдат пренасяни през някакви символични прагове. Съвременните мъже пък, чисто физически, невинаги бяха в състояние да го направят.

— За какво мислиш? — Майкъл долавяше нещо, макар да не се издаваше. — Искаш ли да влезеш?

Джейн въздъхна и насочи очи към неголямото входно антре. То бе декорирано с тапет на нежни, червени цветя. Главното стълбище беше бяло, постлано със светлозелена пътека, в тон с целия долен етаж. Къщата безспорно изглеждаше уютна — сякаш сама подканяше госта да влезе. Джейн пое дълбоко въздух и прекрачи прага.

Веднага й направи впечатление обилната светлина. Тя струеше отвсякъде — от огромния прозорец на всекидневната в ляво, от също толкова големия прозорец на столовата в дясно, от широкия еркерен прозорец над централното антре. След стълбите коридорът се стесняваше — отвеждаше до стаите във вътрешната част на къщата.

Джейн бавно пристъпи, спря насред антрето — краката просто не я държаха.

— Искаш ли да те разведа? — попита Майкъл, като този път й спести въпроса дали си спомня нещо.

Тя кимна и го последва в широката трапезария. Стените бяха с тапети на червено-бели райета — ярки и елегантни. Масата за хранене представляваше зелена мраморна плоча. Столовете, тапицирани в същия десен, хармонираха със стените. В стъкления бюфет лежаха добре подредени, фини порцеланови сервизи на червени и бели цветя. Върху подвижната масичка за сервиране, се мъдреха безброй разноцветни бутилки. Пред прозореца в ориенталски кашпи се извисяваха изящни зелени растения.

— Всичко е много красиво — промълви Джейн.

Дали не сме донесли тези кашпи от пътуването си, хрумна й за миг, докато следваше Майкъл към всекидневната. Тя представляваше голямо помещение, разположено по протежение на цялата къща. Тапетите на цветя по стените, отлично се преливаха с онези от коридора. Срещу голяма каменна камина в единия край имаше диван е фотьойли, а на стената зад тях — масивна библиотека и модерна стереоуредба. На срещуположната стена се виждаше лъскаво, черно пианино. Джейн плахо приближи и прокара пръсти по клавишите. Прозвуча известен мотив от Шопен.

Деликатните тонове я стреснаха, тя погледна пръстите си. Ръцете й изведнъж станаха непохватни, някак безпаметни… Сякаш звуците, които бе сътворила, можеха да се появят, единствено като далечен, неконтролиран от мисълта рефлекс, угасващ при първия допир на съзнанието.

— Спокойно — прошепна Майкъл. — Всичко ще се възвърне. Опитай се да вършиш нещата без напрежение!

— Не знаех, че мога да свиря — в гласа й се прокрадна тъга.

— Взимала си уроци още от дете. От време на време сядаш зад пианото и започваш… Все тази пиеса от Шопен — той се засмя. — Честно казано, надявахме да си я забравила.

Усмивката му моментално се стопи.

— Извинявай, не исках да бъда груб!

— Няма нужда да ми се извиняваш — погледът й се насочи към снимките, подредени върху пианото.

Сред тях имаше три от училище — деца, строени по височина с горди и щастливи лица като за пред обектива. Едно момченце държеше табела — „Частно училище Арлингтън“. Без съмнение между тези невинни създания се намираше и дъщеря й.

— Можеш ли да я познаеш? — досети се Майкъл и приближи.

Тя усети топлия му дъх по врата си. Взе една снимка, пропусна момчетата и заразглежда прилежните момичета. Дали нещо все пак нямаше да й подскаже верния отговор?

— Втората от края на задната редица — постави край на мъките й Майкъл.

Момиченцето, което й посочи бе крехко, със светла дълга коса и големи очи. Цялото облечено в жълто, то изглеждаше най-много на три-четири години.

— За първи път в детската градина — обясни Майкъл, долавяйки какво иска да го попита. — Тук е четиригодишна.

Той взе друга снимка и посочи същото момиченце, но малко по-голямо, облечено в розово и бяло, с коса на опашка.

— Тази е от втората година в забавачката.

— Височка е — с пресипнал глас каза Джейн.

— Винаги е на задната редица.

Джейн взе още две фотографии, на които бързо разпозна Емили. Беше в първи клас, облечена в черно-бял пепит, с пусната коса и усмивка, далеч не толкова широка, както на предишните. Гледаше с притеснени, срамежливи очи. Моето дете, помисли Джейн. Намираше я красива, но с нищо не събуждаше майчинските й чувства, както бе редно. Шестгодишната Емили Уитакър не бе нищо повече от едно хубаво личице сред многобройните си връстници. Тази мисъл я натъжи. Очите й се насълзиха.

— Къде е снимката от тази година? — попита Джейн.

— Какво? — стресна се Майкъл.

— Не трябва ли да има още една снимка? — тя мислено проследяваше годините. — Щом на четири е в първа група, на пет — във втора, на шест — първи клас. Нали каза, че сега е на седем?

— Да, току-що завърши втори клас — очите му се плъзнаха по пианото. — Ами… изглежда от тази година нямаме снимка.

Гласът му звучеше странно.

— Може би е отсъствала по болест или кой знае… — Майкъл взе една фотография… Емили в скута на дядо Коледа.

Джейн забеляза, че изящните му ръце леко потрепват.

— Тази е правена преди няколко години — продължи той. — А тази, миналия юни.

Подаде й още една фотография в голяма сребърна рамка.

Джейн закова поглед върху тримата засмени непознати — съпругът й, дъщеря й и самата тя. После я върна и остави Майкъл да я отведе от пианото.

— Искаш ли да си полегнеш? — гласът му бе мек и топъл.

Прииска й се да се сгуши в него като в пухкаво одеяло, но поклати глава.

— По-добре ми покажи останалата част.

Майкъл сложи ръка на кръста й и я поведе към вътрешността на дома им. Минаха покрай банята и няколкото килера, за да стигнат до кухнята — голямо, слънчево помещение, с прозорци от единия до другия край. Беше изцяло в бяло — кръгла бяла маса, четири бели стола, бял теракотен под, бели стени… Единственият контраст идваше от множеството дървета отвън и ярките плочки над мивката, с ръчно изрисувани ябълки и дини.

— Много е хубава — въздъхна Джейн, пристъпи напред и се загледа към великолепния двор.

С голямо усилие потисна желанието си да отвори вратата за градината и да избяга.

— Още нищо не си видяла — доволен от оценката каза Майкъл.

Сложи ръка на рамото й и я поведе през вратата от ляво към друга стая.

— Това е вашата зимна градина, мадам — гордо произнесе той.

Джейн боязливо пристъпи. Пред очите й се разкри истинско чудо от стъкло и зеленина.

— Пристроихме я преди три години — обясни той.

Тя занемя от удивление.

— Никога не съм виждала такава красота! — промълви Джейн. Звучеше така, сякаш бе напълно убедена, че миналият й живот изобщо не е съществувал.

Поласкан, Майкъл широко се усмихна.

— Казваш това, всеки път, когато влезеш тук — гласът му бе пълен с надежда.

Хора в стъклени къщи, помисли си Джейн, хора, които вярват, че към такова място никой не може да запокити камък. И нищо лошо не може да им се случи!

Южната и западната стена бяха изцяло от стъкло. Подът — покрит с малки бели и черни плочки. Екзотични растения и дървета в саксии гледаха отвсякъде. Пред северната стена, отвъд която бе всекидневната, се спускаше широка, плетена люлка с възглавници в зелено и бяло. От двете й страни стояха наредени шезлонги в същия тон, а пред тях — малки масички от стъкло и камъш. Джейн приближи люлката и се отпусна в нея. После бавно се залюля — недоумяваше как е могла да забрави този земен рай.

— Моята собствена джунгла — рече тя и видя как Майкъл одобрително кимна.

— Паметта ти ще се възвърне! — гласът му звучеше уверено.

Той седна на един шезлонг, протегна дългите си крака и продължи:

— Само не се пренапрягай! Спокойно!

— Спомена ли ти д-р Мелоф колко ще продължи това състояние?

Джейн не беше сигурна, че лекарят й е казал цялата истина.

— Според него, при хистеричната амнезия нещата се обръщат спонтанно и неочаквано. Касае се за дни или дори часове.

— Или седмици и месеци…

— Вероятността да трае месеци не е голяма, но точно разписание не съществува. Състоянието се променя, в зависимост от готовността на организма.

— Все пак къде е причината за всичко това? — очите й трескаво заопипваха обстановката.

Зелените растения сякаш изникваха като щитове пред виденията на кръв и пари.

— Няма никаква логика. След като съм имала толкова много… чудесна къща, любящ съпруг, красива дъщеря… Защо изведнъж е трябвало да забравя всичко това? Какво се е случило? Какво ме е накарало да изтрия от съзнанието си този живот?

Майкъл слушаше със затворени клепачи. Пръстите му механично опипваха дългия нос. После отвори очи и я загледа, преценявайки дозата истина, която би могла да понесе.

— За какво мислиш? — попита Джейн. — Какво не ми казваш?

Той рязко скочи и седна до нея на люлката.

— Мисля, че имахме дълъг и труден ден. Наистина съм уморен. Трябва просто да зарежем всичко и да се наспим. Разполагаме с достатъчно време за разговори.

— Значи премълчаваш нещо? — упорстваше Джейн.

Майкъл приятелски я потупа по ръката.

— Нищо не премълчавам.

Звънецът на входната врата силно иззвъня.

— Кой може да бъде? — попита тя.

Майкъл стана от люлката.

— Нямам представа.

Джейн неохотно го последва по обратния път през кухнята. После се дръпна встрани и скрита в сянката на стълбището впери поглед в отварящата се врата. На прага стоеше същата съседка от къщата насреща. Майкъл на идване я бе представил като Карол Бишъп.

— Как е тя? — попита жената и прекоси прага.

— Объркана: — отвърна Майкъл, въвеждайки гостенката във всекидневната. — Нищо не си спомня.

— Божичко! Значи нищо?

Той кимна.

— Лежи ли?

— Не, тук съм — излезе от сянката на стълбите Джейн.

Новодошлата все още бе в своите торбести бермуди, под които се очертаваха пълните й колене.

Изглеждаше на около четирийсет, ниска, с не по-малко от десет наднормени килограма — но това не й пречеше да бъде от жените, на които безспорно прилягат етикети като — симпатяга, сладкиш или още, Бог знай какво… Когато видя Джейн, кръглото й лице пребледня от страх и тревога.

От какво се смущава, разсъждаваше Джейн. Опасява се, че може да изтърве нещо неподходящо или пък аз…

— Майкъл ми разправи за твоята амнезия — започна Карол и погледна за подкрепа към него.

— Обадих й се от болницата… — поясни той. — Набързо й разказах как стоят нещата. Помолих я да се отбие. Мислех, че ако има още някой, ще се чувстваш по-малко заплашена.

В очите на Джейн отново се появи сълза на благодарност.

— Не чувствам заплаха — прошепна изпълнена с желание да потъне в прегръдките му тя.

— Сигурно ти е доста страшно? — рече Карол.

— По-скоро съм объркана. Искам да знам каква е причината за състоянието ми.

Джейн нервно закрачи из хола. Стъпките й оставяха следи в мекия, зелен килим.

— Ако я разбера, всичко ще си дойде по местата.

— Не помниш нищо, така ли?

— Нищо.

— Е, може би ще мога да ти помогна — Карол улови Джейн, поведе я към дивана и двете се настаниха в него. — Казвам се Карол Бишъп. Съседка съм ви от… Колко стана?

Тя отново погледна Майкъл. Той все още стоеше прав.

— Три години ли вече?

— Нещо такова — отвърна той.

— Значи от около три години… Та, още като дойдохме, ти се появи с чудесна шоколадова торта, твоя специалитет. По-хубава, не съм яла в живота си. Бог ми е свидетел, хапнах си доста повече, отколкото е редно! После ти ми даде рецептата и съм я правила сигурно безброй пъти. Всякога, щом имахме гости… — Карол преглътна и продължи: — Разбира се, откакто Даниел ме напусна, у дома не е много оживено. Няма да повярваш колко бързо те забравят, тъй наречените приятели. Даниел беше мой съпруг. Заедно тичахте сутрин, не си ли спомняш?

— Боя се, че не.

— Де да можех и аз да забравя някои работи! — тежко въздъхна Карол и пищната й гръд потрепери. — Отиде си в края на октомври. Опитах се да го убедя да си вземе и децата…

Това трябваше да прозвучи като шега.

— … Или поне кучето. В краен случай, баща ми… Той каза: „Който взима къщата, взима й съдържанието й!“ Това е положението. Разбираш ме, нали? — Карол приглади с длан русата си, къдрава коса и добави: — Е, вече можеш да питаш. Аз нямам тайни.

Джейн се вгледа в ръцете й. Те притеснено се движеха в скута. Все още носеше венчалната си халка, както и годежния пръстен.

— Не знам какъв въпрос да ти задам — призна Джейн.

Карол премести поглед към Майкъл, а после го върна обратно на Джейн.

— Просто искам да знаеш, че съм тук. Ако имаш нужда от нещо…

— Благодаря ти.

— Ти беше по-близка с Даниел, но когато той замина, наистина ме подкрепяше. Винаги намираше време за мен. Щукнеше ли ми, можех да дойда и да поплача на рамото ти. Така, че ако имаш нужда от нещо, аз съм насреща.

— Благодаря — почти едновременно отвърнаха Джейн и Майкъл.

— Мога да донеса нещо за хапване — усмихна се Карол. — В къщи е пълно с ядене. Аз едно знам… криво ли ти е, налапай се!

Очите на Джейн се разшириха от ужас.

— Какво? — попита Карол. — Нещо лошо ли казах?

Джейн стана неспокойна. Не можеше да стои на едно място. Майкъл веднага клекна пред нея.

— Какво има, Джейн?!

— Това, което казахте… — трескаво започна тя.

Думите й едва се разбираха. Млъкна, за да подреди мислите си. После започна отново:

— Когато бях в хотел Ленъкс и се чудех какво да правя, си помислих същото… „криво ли ти е, налапай се!“ Сякаш някакъв глас ми го нашепваше. Чудех се откъде знам тази фраза.

— Моето завещание — иронично рече Карол.

— Страхотно — каза Майкъл и нежно погали Джейн по главата. — Това означава, че всичко си е вътре. Прибрала си го на сигурно място. Само трябва да намерим ключа.

Джейн се усмихна, обладана от внезапна надежда.

— Ще изтичам вкъщи да донеса нещо за вечеря — рече Карол.

— Без мен — прекъсна я Майкъл. — Не мога да сложа и троха.

— Аз също — отказа на свой ред Джейн, макар да чувстваше глад.

Само голямото вълнение потискаше апетита й.

— Все пак благодаря! — каза Майкъл. — Благодаря ти за предложението.

— Ако промените намеренията си, аз съм вкъщи. Можете да звъннете. Имам много ядене — засмя се малко изкуствено Карол. — Децата ми са като вълци. Баща ми не иска да чуе, че възрастните страдат от липса на апетит. За кучето пък, въобще да не говорим! Готвя за цял полк. Е, не го приемайте като оплакване. Децата скоро заминават на лагер… Поне всички сме здрави. Изгладнеете ли, аз съм насреща!

— Дадено — отвърна Майкъл и се изправи.

Разговорът беше приключил. Той я придружи до изхода.

На раздяла Карол Бишъп улови ръцете на Джейн и й пошепна:

— В добри ръце си. За по-добър мъж не би могла и да мечтаеш — после потисна напиращите сълзи и добави: — Всичко ще се оправи, Джейн. Просто се довери на Майкъл.

Джейн стоеше като вдървена, докато Карол поемаше по алеята.

— Ще ми се обадиш, ако имаш нужда, нали? — чу гласа на отдалечаващата се съседка.

— Вижда ми се доста симпатична — каза Джейн, когато останаха сами.

— Да, така е.

— Сигурно не й е лесно да се грижи за толкова много хора.

— Истински човек-сандвич — потвърди Майкъл.

Джейн кимна. В главата й, неизвестно откъде изплува епизод от някакъв филм, в който жените бяха притиснати като в сандвич между нуждите на децата — от една страна и на възрастните си родители — от друга. Не беше ли и Карол същият случай?

Бащата на Джейн беше починал, когато е била тринайсет годишна — поне по думите на Майкъл, казани в болницата. А майка й? Все още ли живееше в Кънектикът? Или се беше преместила около Бостън, за да е по-близо до единствената си дъщеря? Дали не бе предпочела слънчевата Калифорния? Там би могла да влезе в ролята на част от сандвича, притиснал брат й Томи?

Това е по-логично, прецени Джейн. Ако майка й живееше наблизо, несъмнено Майкъл щеше да позвъни първо на нея. Нямаше да търси Карол.

— Майка ми още ли живее в Кънектикът? — попита тя.

Майкъл се стовари върху един стол и се загледа в прозореца.

— Майкъл? — повтори Джейн. — Попитах те дали майка ми продължава да живее в Кънектикът.

Той поклати глава, събра пръстите на двете си ръце и ги приближи към устните си.

— Майкъл!?

Очите му срещнаха нейните. Джейн веднага разбра, че майка й не е жива. Въпреки това попита отново:

— Майка ми е починала, така ли?

Майкъл кимна тъжно.

— Да.

— Кога?

— Миналата година.

— На каква възраст?

— Шейсет и три годишна.

— Много млада — отбеляза Джейн, макар да се улови, че не чувства никаква емоционална връзка с жената, която я бе родила.

— Да — съгласи се той.

— От какво почина? Рак? Удар?

— Не.

— Какво тогава? — Джейн усети, че цялата се напряга. В дъното на стомаха й се надигаше неясна тревога.

Той се колеба само секунда.

— Загина при нещастен случай.

— По-точно?

— Автомобилна катастрофа.

— Автомобилна катастрофа — повтори тя, припомняйки си странния начин, по който Майкъл я бе погледнал по време на инцидента на магистралата, сякаш очакваше да види ще й напомни ли този инцидент нещо. — Разкажи ми за катастрофата!

Той пое дълбоко дъх.

— Майка ти ни гостуваше за няколко седмици. Всъщност убеждавахме я да се премести в Бостън. Тя твърдеше, че бридж клубът й в Хартфорд ще пропадне без нея и толкова! Не можа да я убедиш.

Той замълча усмихвайки се на спомена.

— Един следобед решила да отиде до Бостън, за да направи последните си покупки, преди отпътуването за Кънектикът и ти… — Майкъл спря за миг, после продължи: — Този ден ти имаше ангажименти с Емили. Нещо около училището…

Тук направи нова пауза.

— Затова взела твоята кола.

— Моята хонда? — Джейн си спомни сребристия автомобил в гаража.

Трябваха й подробности, за да осъзнае реално чутото.

— Не. Ти имаше волво. Тъмнозелено. Както и да е… Тя взела колата и тръгнала. — Майкъл млъкна отново, не можеше или не искаше да говори.

Джейн не беше сигурна на себе си или на нея се опитва да спести болката.

— Продължавай.

— Инцидентът станал на няколко преки от тук. Дори не успяла да стигне до магистралата. Някакъв човек подминал стопа и се врязал в нея с деветдесет километра в час. Починала на място. — Майкъл седна до Джейн и тя видя в очите му сълзи.

Нейните също се навлажниха. Но не от скръб. Джейн не проумяваше как може да се забрави подобно нещо, как може дори да не се вълнува от чутото?

По същия начин бе реагирала на онова, което й бе разправил за смъртта на родния й баща. Никакво чувство. Сякаш ставаше дума за далечен познат, когото не бе срещала много отдавна.

— Близки ли бяхме? — попита тя.

Той кимна с глава.

— Изобщо не знаех как да те утеша.

Джейн рязко скочи на крака.

— По дяволите! Защо не мога да си спомня?!

— Ще си спомниш, Джейн — опита се да я успокои Майкъл. — Когато си готова…

— Беше те страх да ми разкажеш това. Защо? — в гласа й звучаха осъдителни нотки.

— Боях се да не се разстроиш.

— Не, не е това. Кажи ми истината, моля те!

Майкъл погледна към предното антре, сякаш се надяваше от там да изскочи Карол Бишъп и да му помогне.

— Инцидентът — започна той, — стана точно преди година.

— Какво искаш да кажеш? Мислиш, че годишнината от смъртта на мама е причинила амнезията ми?

— Не е изключено. Ти беше много възбудена, не спеше, ужасно се тревожеше. Затова ти предложих да отидеш малко при брат си.

Джейн напрегнато мислеше. На Майкъл това обяснение му се струваше логично. Годишнина от смъртта на майка й, разстроена е, има проблеми с паметта… в края на краищата решава да я загуби напълно. Повече от ясно. Само дето не обяснява откъде са се взели кръвта и доларите в джобовете й. От пъзъла определено липсваха парчета.

Почувства се безкрайно уморена.

— Мисля, че е време да си легнеш — промълви Майкъл, сякаш бе прочел мислите й.

— Хайде! — подкани я той. — Ела да те сложа да спиш.