Виж Джейн бяга…

Двайсет и четвърта глава

Джейн се стресна и се събуди. В съня си гонеше Емили и безкраен лабиринт от храсти. Майкъл се обърна, но продължи да спи. Джейн положи обратно глава върху възглавницата и зачака съня. Скоро познатата безчувственост обхвана тялото й.

Озовава се в голям универсален магазин. Емили е до нея. Приближава щанда. Носи найлонова торба с рокля, която иска да върне.

— Роклята е изцапана — казва на продавачката.

Рижата коса на жената е вързана с розова панделка.

— Не приемаме с лекета от кръв — отвръща тя. — Освен това е купена преди половин година.

— Но гаранцията е доживотна.

— Няма никакви гаранции.

Джейн се оглежда за Емили. Изчезнала е.

— Емили! — вика тя. — Къде си?

Пред погледа й изниква отворен гроб. Джейн се надвесва. Взира се надолу. Надолу в мрака. Вижда Емили. Детето стои сковано от страх. Пред погледа му танцуват ярко обагрени кобри с издадени навън, раздвоени езици. Готвят се за скок. Джейн се хвърля отгоре им.

— Не! — изкрещя тя, изправи се в леглото и събуди Майкъл.

Той я взе в прегръдките си и нежно започна да я люлее.

— Няма нищо! — повтаряше Майкъл. — Няма нищо! Това е само сън.

Джейн не отвърна. Движенията му извикваха отново образа на полюшващите се в гроба кобри.

— Искаш ли да поговорим?

Джейн поклати глава. Какво има за говорене? Загубва дъщеря си. После я открива в гроб, пълен със змии. Не, не беше само това. Наведе се напред и опря ръце в коленете си. Не е само това!

— Ще ти донеса лекарствата — рече Майкъл, стана и се отправи към банята.

Не е само това… А какво още?

Джейн се опита да възстанови съня си, преди да е изчезнал. Универсалният магазин, продавачката, възраженията й… „Купена е преди половин година!“ Половин година? Какво е важното тук? Какво се крие зад тази половин година?

В съзнанието й внезапно нахлу образът на жената от стълбите пред бижутерията на Нюбъри стрийт. Ан Халорен-Гимблет, повтори мислено Джейн. Ан Халорен-Гимблет бе споменала нещо за половин година. Какво?

— Ето, вземи! — Майкъл й подаде две бели, малко по-различни от „Халдол“-а хапчета.

Кога беше сменил лечението й? Тя взе таблетките и внимателно ги разгледа. Какво са, щом не са „Халдол“? Може би „Торацин“? Каква е разликата? Какво значение има, повтори си тя в познатия от последно време стил. С другата ръка пое чашата.

Какво точно й беше казала Ан Халорен-Гимблет? Че е била на онази екскурзия, когато Джейн цапардосала някакъв нахалник с чантата си… Че й се възхищавала, но изпитвала вина, загдето не й се обадила по-рано… „И ако пак се случи нещо подобно, няма да чакам половин година“… Да, точно така. „Няма да чакам половин година, за да се обадя“. Половин година?! Какво имаше предвид? Какво искаше да каже? Не беше ли това просто езиково клише?

— Глътни таблетките, Джейн! Можем да поспим още няколко часа. Рано е за ставане.

Трябваше й още време. Вземеше ли хапчетата, разумът й щеше да потъне в мъглата на вегетирането. Още малко. Още само десетина минути. Подсъзнанието й отчаяно се опитваше да й каже нещо. Беше се преборило с медикаментите, с опиянението. Беше се промъкнало в съня й. Защо? Защото имаше да й съобщи нещо важно. Нуждаеше се от време, за да го формулира.

Джейн постави хапчетата на върха на езика си. Вдигна чашата. Когато водата наближи устните й, тя наклони чашата напред. Водата се изля върху нощницата й.

— Господи, Джейн, виж какво направи? — Майкъл грабна чашата от ръката й и попи капките с края на чаршафа. — Няма нищо!

Ще ти донеса нова.

Той тръгна към банята. Джейн изплю таблетките в шепата си и ги скри под дюшека, „… няма да чакам половин година, за да се обадя“.

Половин година.

Майкъл се върна с новата чаша вода. Джейн внимателно я доближи до устните си, отметна глава, сякаш гълта хапчетата и я изля в гърлото си. Съпругът й остави празната чаша на нощното шкафче, върна се в леглото и нежно я прегърна.

Лежеше будна, опитвайки се да успокои пулса си. Какво означава всичко това, мислеше напрегнато тя. Какво имаше предвид Ан Халорен-Гимблет, когато й каза, че няма да чака половин година? Ако от последната им среща беше минало само толкова, значи екскурзията, за която говореше, се е състояла през последната учебна година. Но това би било невъзможно, ако Емили е загинала преди повече от година.

Освен, ако Емили не е загинала… Ако е още жива.

Потръпна от вълнение. Майкъл я прегърна още по-силно. Но ако Емили не е мъртва, защо Майкъл й беше казал обратното? Ако Емили е жива, значи всичко е лъжа.

Има само един начин да разбере.

— Майкъл — прошепна тя и се изплъзна от прегръдката му, — щом станем, искам да отидем на гробището.

Гробището се намираше недалеч, в квартал на Нютън, известен под името Оукхил. Майкъл възразяваше — било безсмислено, щяла само да се разстрои… Тя обаче упорстваше и той най-сетне отстъпи. Какъв е смисълът, можеше да се прочете върху лицето му.

Много голям, последва мислено отговорът. Единствен на света! От него зависи дали ще се оставя да ме погребете жива в яма с отровни кобри или ще се съпротивлявам. Ще се опитам да разбера какво става. Дори ще върна дъщеря си.

Майкъл мина с автомобила през отворените врати на гробището Маунт Плезънт и спря на малкия непавиран паркинг, изключи двигателя и се загледа в Джейн. Тя сведе глава. Престори се на много уморена. Нямаше смисъл да разпалва подозренията му тъкмо сега. Пък и действително се чувстваше така. Като нищо можеше да заспи.

— Сигурна ли си, че ще се справиш?

— Това е нещо, което трябва да свърша на всяка цена — искрено отвърна тя.

— Добре, ако ти стане зле, кажи ми. Ще се върнем веднага в колата.

Майкъл отвори вратата, отиде откъм нейната страна и й подаде ръка, за да й помогне да слезе. Поведе я по алеята. Нагаждаше стъпките си към нейните.

Защо правя това, изведнъж се запита тя. С усилие потисна желанието да се върне обратно. Майкъл се държеше добронамерено. Очевидно нямаше какво да крие. Тогава защо й е тази екскурзия? Ан Халорен-Гимблет просто не мислеше какво говори. Там е цялата работа. Половин година бе просто езиково клише. По същия начин би могла да каже шест години.

— Натам — рече Майкъл и посочи редиците гробове с разцъфнали летни цветя.

Джейн вървеше внимателно между тях, четеше непознатите имена, годините на раждане и смърт. ЛЮБИМА СЪПРУГА; ЛЮБЯЩ БАЩА; ПРИВЕТЛИВ ХАРАКТЕР; СИЛЕН ДУХ; НЕЖНО СЪРЦЕ; ОБИЧАХА Я ВСИЧКИ, КОИТО Я ПОЗНАВАХА; ЛЮБЯЩ СИН, ПОЧИНАЛ ПРЕЖДЕВРЕМЕННО; простото ЛИПСВАШ НИ.

Майкъл спря пред една надгробна плоча от розов гранит.

— Това е.

Джейн затаи дъх и погледна. На паметника беше изписано: ИВЛИН ЛОРЪНС, ЛЮБЯЩА СЪПРУГА, ОБИЧАНА МАЙКА И БАБА, РОДЕНА НА 16 МАРТ 1926, ПОЧИНАЛА НА 12 ЮНИ 1989 г. ОСТАВАШ В СЪРЦАТА НИ ЗАВИНАГИ.

Значи майка ми наистина е починала. Коленичи и прокара ръка по гладкия камък. Умряла е на шейсет и три години. Пръстите й опипваха вдлъбнатините на буквите в камъка. Тя затвори очи и опря чело в паметника. Почувства неговият хлад, въпреки сутрешната жега. Колко би искала майка й да протегне ръка от гроба, да я вземе при себе си. Да я утеши, да й вдъхне смелост. Да не я оставя никога сама.

ПОЧИНАЛА НА 12 ЮНИ 1989 г., помисли си Джейн. Отвори очи и се загледа в буквите. Четеше ги вярно. Но се беше озовала безпаметна на улицата в Бостън на 18 юни.

Една седмица след годишнината. Какво означава това?

Майкъл й беше казал, че държала много да отиде на гробището точно в деня на годишнината. Не поискала да изчака края на седмицата, за да я придружи. Това означава или че е изчезнала цяла седмица по-рано, отколкото твърдеше Майкъл, или че той просто използва трагичната смърт на майка й като удобен трамплин, за всичките си лъжи.

Със затаен дъх Джейн погледна гроба отдясно. Въздъхна; едва когато прочете непознато име: КАРЪН ЛАНДЕЛА. ЛЮБИМА СЪПРУГА И МАЙКА, ЛЮБЯЩА БАБА И ПРАБАБА. РОДЕНА НА 17 ФЕВРУАРИ 1900, ПОЧИНАЛА НА 27 АПРИЛ 1989 г. ОБИЧАХА Я ВСИЧКИ, КОИТО Я ПОЗНАВАХА. Молейки се мислено, Джейн обърна глава наляво. Надписът гласеше следното: УИЛЯМ БЕСТЪР. ЛЮБЯЩ СЪПРУГ, ЛЮБИМ БАЩА, БРАТ И ДЯДО. РОДЕН НА 22 ЮЛИ 1921, ПОЧИНАЛ НА 5 ЮНИ 1989 г. МНОГО НИ ЛИПСВАШ.

— Къде е Емили? — с мъка промълви Джейн.

Майкъл й помогна да се изправи. Помълча няколко секунди, обърна се и тръгна бързо между смълчаните гробове. Джейн го следваше с усилие. Боеше се да погледне встрани да не би да види името на дъщеря си, изписано върху хладния камък. Възможно ли е всичките й подозрения да са били заблуда и Емили наистина да е тук?

— Майкъл! — повика го тя и спря, подпирайки се на един висок сив паметник.

Коленете й трепереха повече от страх, отколкото от умора. Попита го с очи: „Къде е тя? Още много ли има?“

— Емили не е тук — отвърна той след дълга пауза.

За да не падне, Джейн се хвана за камъка с две ръце.

— Не е тук?

— Кремираха я.

— Кремираха?

— Не можеше да понесеш мисълта, че ще я заровят в пръстта — каза Майкъл с пресекващ от вълнение глас. — Беше непреклонна. По тази причина я кремираха, а пепелта разпиляхме в залива при Удс Хоул.

— Удс Хоул?

— Там, където живеят моите родители — той вдигна глава към слънцето, после сведе поглед в краката си. — Емили много харесваше това място.

Джейн се отпусна в прегръдките на Майкъл. Усещаше равният ритъм на сърцето му. Дали чувства колко напрегнато бие нейното? Такава ли е истината? Възможно ли е да лъже с толкова лекота и рутина? Възможно ли е да подрежда чувствата си така, както пренарежда фактите? Що за чудовище е човекът, който прегръща?

Спомни си кошмара, присънил й се първата нощ, след прибирането в къщи. Тя и Майкъл, изправени сред гъмжащо от отровни змии, широко поле. Когато се обръща към него да й помогне, на неговото място съзира огромна кобра. Джейн потръпна. Майкъл я прегърна още по-силно.

Някой стъпва по гроба ми, помисли си тя.

— Струва ми се, трябва да полегнеш за малко — каза той, докато я съпровождаше нагоре по стълбите.

— Време ли е вече за лекарството? — попита Джейн и седна на края на спалнята.

Майкъл погледна часовника си.

— Има още половин час. Защо?

— Помислих дали да не го взема сега. Много съм разстроена. Не знам дали ще мога да заспя.

Той се наведе и я целуна по челото.

— Смятам, че половин час по-рано не е от значение.

Майкъл съблече потната си риза и я хвърли в коша, на път към кабинета си. Джейн проследи как стегнатото му тяло се изгуби по коридора. Опита се да се съсредоточи. Каквото и да предприеме, трябваше да го свърши бързо. Не разполагаше с много време.

Мисли, увещаваше тя размътения си мозък. Какво смяташ да правиш?

Най-напред, каза си, докато чуваше как Майкъл рови в лекарската си чанта, трябва да се свържа с Ан Халорен-Гимблет. Джейн погледна старинния телефон върху нощното шкафче. По някое време съпругът й се бе почувствал достатъчно спокоен и го бе върнал на мястото му. Каквото и да прави, не биваше да възбужда подозренията му. Самото отиване до гробището бе доста рисковано. Но по пътя към къщи тя бе изиграла добре ролята си. Не му подсказа, нито че е забелязала несъответствието в датите, нито че се съмнява в разказа му за кремирането на Емили. Беше страдала, беше се извинявала, че е съсипала живота им. Беше му позволила да блесне в ролята на опрощаващ греховете светец.

Майкъл излезе от кабинета, тръгна към нея с голи гърди и леко приведени рамене. Можеше ли този красив мъж, този спасител на болни малки деца да бъде един потаен демон. Да се опитва да я ограби, да я лиши както от детето, така и от разума й. Беше ли възможно? И защо? Какво знаеше тя? Какво беше открила?

— Ето, вземи — надвеси се над нея Майкъл.

Тя сложи хапчетата в устата си, а той отиде до банята за вода.

Джейн бързо ги изплю и ги мушна в предното джобче на фланелката си. Съпругът й се върна почти веднага и застана до главата й. Тя се престори, че гълта хапчетата и му подаде празната чаша. Майкъл я взе. Противно на очакванията й не си тръгна. Стоеше пред нея и леко се поклащаше. После зарови длан в косата й. Притегли главата й към себе си. Устните й се докоснаха до ципа на панталона му. Той тихо изстена.

— О, Майкъл — прошепна тя. — Не съм сигурна, че мога. Толкова съм изморена.

— Не се притеснявай — отвърна той. — Всичко е наред.

Ръцете му се плъзнаха надолу по фланелката й.

— Не! — плахо възрази тя.

Той я съблече.

— Всичко е наред, Джейн — повтори Майкъл. — Не се бой!

Хвърли фланелката й на пода, коленичи и започна да целува голите й гърди. Тя едва не извика, когато една от таблетките изскочи от джоба на фланелката и се изтърколи почти до самия му крак.

— Всичко е наред, скъпа! — шепнеше той.

Бе помислил, че възклицанието й е от възбуда. Остави я да се отпусне назад върху леглото. Сгуши се до нея.

Всичко това е невъзможно, помисли си. Той продължаваше да я разсъблича. Свали и своите дрехи. Взе ръката й и я сложи върху члена си. Джейн усети как той се втвърдява от допира на пръстите й.

— Точно така! — повтаряше той. — Докосвай ме! Страхотно е!

Джейн усети как едната му ръка се промъква между бедрата й, как нежно прониква в нея.

Не, това не може да бъде! Не е истина нито тялото му, притискащо се у нейното… Нито всичко, което става. Не може да бъде, искаше й се да изкрещи.

Майкъл целуваше страните й, очите й, устните й, врата й, гърдите й. Движенията му ставаха все по-настоятелни, почти груби. Без дори следа от нежност, ръката му пак, се протегна към главата й. Сграбчи я за косата толкова силно, че тя вдигна глава и отвори очи. Погледът му бе пълен с неприкрита ярост.

— Проклета да си! — изруга той, а тялото му се сгърчи от екстаза на кулминацията. — Проклета да си за всичко, което направи!

В първия момент, Джейн помисли, че е видял таблетките на пода, но Майкъл стана и пое към банята, без дори да погледне надолу. Щом мъжът й затвори вратата, тя бързо се наведе, бутна хапчетата под леглото и се отпусна без дъх на възглавницата. Главата й се въртеше, стаята танцуваше. След няколко минути всичко се успокои. До слуха й достигна шума на душа в банята.

— Сега! — произнесе на глас, за да си докаже, че онова, което става е действително, а не поредния кошмар или налудничав спомен от миналото.

Грабна слушалката и бързо избра 411.

— Кой град, моля? — обади се телефонистката.

— Нютън — прошепна Джейн, ослушвайки се за шума от банята.

Ще опита първо в Нютън. Логично е да живее наоколо, щом дъщеричката й учи в частното училище Арлингтън.

— Името, моля?

— Халорен-Гимблет с тире — произнесе внимателно Джейн, после продиктува името буква по буква.

През цялото време очите й не се отместваха от вратата на банята. Ушите й внимаваха за всеки звук.

— Имате ли адреса?

— Не, но фамилията е рядка.

— Нямаме такива абонати.

— Не е възможно!

— Ако искате, — ще потърся в допълнението с новите телефонни постове.

— Да, моля! Момент…

— Да?

— Потърсете на Гимблет — предложи Джейн.

— Знаете ли малкото име?

— Не проклета да е тази жена, помисли си Джейн.

В съзнанието й прозвуча отново гласът на Майкъл: „Проклета да си! Проклета да си за всичко, което направи!“ Какво означаваха думите му? Какво точно е направила, ако дъщеря им е още жива?

— Ето номера — отвърна телефонистката и включи автоматичния оператор.

— Пет, пет, пет, шест, едно, едно, седем — произнесе компютърът и повтори номера.

Джейн изрече цифрите и ги запомни.

Съсредоточи цялата си енергия да избере числата правилно, пренебрегвайки лепкавата влага между краката си и болката над слепоочието, където Майкъл бе дърпал косата й. Защо реши точно сега да прави любов с нея? От седмици не я беше докосвал. Защо сега? Мъката ли беше взела превес над здравия разум? Или просто бе почувствал нужда да е с нея. И той ли беше така объркан?

Дали това не е неговото сбогом?

Телефонът звънеше. Тя притискаше слушалката до ухото си, сигурна, че съпругът й може да я чуе, въпреки шума от водата.

— Моля те обади се — шепнеше тя. — Обади се бързо!

Сигналът прозвуча три, четири, пет пъти.

— Ан Халорен-Гимблет, моля те вдигни слушалката!

Тя не отговаряше. Осем, девет… След десетото позвъняване, Джейн остави примирено слушалката. Ще трябва да опита по-късно.

Изведнъж й хрумна нещо, грабна отново слушалката и набра 411.

— Кой град, моля?

— Нютън. Името е Гимблет. Г, и, м, б, л, е, т… Бихте ли ми казали дали адресът е Форест стрийт № 15?

— На този адрес няма такова име — отвърна телефонистката, точно както предполагаше Джейн.

Това беше техният адрес — на Майкъл и Джейн Уитакър.

— Имаме Гимблет на Раундуд № 112.

— Точно така, благодаря ви — Джейн едва не разцелува слушалката, докато я връщаше на мястото й.

Ръката й беше още на телефона, когато чу, че душът в банята е спрял. Преди колко бе станало това? Дали Майкъл я е чул, че говори по телефона? Дали е подслушвал разговора й?

Ръката й се дръпна като попарена. Джейн бързо се мушна под завивките. Затвори очи, точно когато Майкъл излезе от банята.

Усети как влажното му тяло приближава леглото й. Той се наведе, махна от челото й един разпилян кичур и прошепна:

— Спокоен сън, скъпа!