Виж Джейн бяга…

Шестнайсета глава

Джейн се събуди. В поредния кошмар, който я бе навестил, тя се бранеше от група бръснати глави с фашистки свастики. В ръцете си държеше плюшеното мече на дъщеря си и яростно го размахваше. Цялата бе обляна в пот, гадеше й се. Чувстваше болка в ръката. Очите й упорито отказваха да се отворят. Най-сетне клепачите се повдигнаха. Побърза да ги затвори отново — стаята шеметно се въртеше.

Не се паникьосвай, изкрещя на ум. Въпреки това паниката я обземаше. Всичко ще се оправи! Нали си в къщи, в своето собствено легло?! Нали за теб се грижи най-идеалният съпруг на света?!

Възможно ли е наистина да го е мамила?

— Не! — простена тя. — Не бих могла.

Може да не знам коя съм, но съм сигурна, че не съм му изневерявала. Възможно е дори да убия, но не и да слагам рога на мъжа си. Господи, чуй ме, чий болен мозък е измислил тази перверзна ценностна система! Ще убивам, но няма да прелюбодействам! Ще спасявам тропическите гори, но няма да пощадя чуждите семейства!

Що за логика?

Възможно ли е Карол да лъже? По силата на какъв мотив?

Макар и със затворени очи, Джейн усещаше продължаващият световъртеж. Не се съмняваше, че гневът на Карол бе искрен. Такъв бяс трудно може да се инсценира. Но доколко я познаваше? Не спомена ли самата Карол, че никога не са се познавали истински?

Не може да е такава артистка, даде си сметка. Несъмнено вярваше истински в твърдението си. Само че защо при първите две срещи се държеше иначе? Не прояви нито злоба, нито гняв — най-малкото враждебност… Това означаваше, че е научила за изневярата скоро. Или Даниел си е признал, воден от псевдочувство за честност, или й го е внушил някой друг. Но кой?

Джейн знаеше отговора. Не бе необходимо дори да го произнася. Карол не премълча, че Майкъл е наясно. Нещо повече — бил я помолил да не се разправя с нея, докато не се възстанови. Можеше да се приеме, че най-напред именно от Майкъл е чула за прелюбодейството.

Джейн се бореше с мъглата, в която плуваше мозъкът й. Искаше да си спомни, кога би могло да е станало това. Не беше ли видяла Майкъл да разговаря с Карол една сутрин? Не беше ли ги наблюдавала от прозореца? Дворът, Джий Ар, опъваш до скъсване каишката, нейното главоболие… О, Боже, изстена Джейн, обърна се на една страна. Усети ръката й да пулсира и пак легна по гръб. Защо му е трябвало да казва на Карол нещо, заредено с толкова разрушителна сила?

А ако се е уморил, ако не е бил в състояние да носи сам целия този товар? Ако е имал нужда да се довери на някого? Или го е направил, за да забие клин помежду им? Може би възнамерява да ги държи далеч една от друга? Но защо? Какво би могла да й каже Карол от онова, което Майкъл спестява?

В случай, че той я е информирал за предполагаемата връзка между съпругата си и нейния мъж, вариантите са два: Майкъл споделя истината. Второ — Майкъл лъже. „Не искайте от мен тайни, за да не чувате лъжи!“… Какви тайни? Какви лъжи? Колко лъжи?

Очите на Джейн се разшириха от страх. Съществува трета възможност, даде си сметка тя, докато гледаше как литографията на Шагал от отсрещната стена оживява. Цигуларите се изправят, танцувайки тръгват към нея. Сватбарите започват да се клатят в такт с музика, която чуват само те… Възможно ли е Майкъл, Паула и Карол да са част от заговор? Да са свързани помежду си? Шемет, помисли си, цяла конспирация. Потърка бодящата, възпалена ръка. Почувства се глупава. При това мелодраматично глупава! Къде си ти, о, Робърт Лъдлъм?! Сега имам нужда от теб!

Естествено, истината е по-проста. Просто Джейн е луда за връзване.

Сгъвката на лявата й ръка започна да пулсира болезнено. С усилие я погледна. Кожата на това място бе синьо-лилава. Пръстите й внимателно опипаха мястото. Болеше. Джейн дръпна ръка. Спомни си как Паула я държеше, за да може Майкъл да инжектира успокоителното. Колко пъти от тогава иглата е пробождала беззащитната й кожа? Колко дни са минали? От кога я държат така?

С усилие се изправи, потискайки повдигането в стомаха си. Подпря се на леглото, а после бавно запълзя към банята. До съзнанието й достигна гласът на Паула. Говореше от кухнята. С кого? С Майкъл ли? Джейн се напрегна да чуе нещо. Звучеше само нейният глас — вероятно по телефона. Освен, ако не си бъбри сама, каза си Джейн и едва сподави смеха си. Може би в тази къща има нещо, което побърква всички?! Лоша изолация, отровни за мозъка азбестови плоскости… Какво друго?

Опря се на перилата. Върху гърба си, откъм еркерния прозорец, почувства топлината на слънчевите лъчи. Продължи към кабинета на Майкъл. Само за миг си даде сметка какво прави, строполи се върху креслото зад бюрото и плахо вдигна слушалката.

— … сънува тези кошмари вече няколко седмици — говореше Паула. — Какво? Искаш да кажеш, че като дете никога не съм имала кошмари?

Женският глас от другата страна на линията измърмори нещо на италиански.

Последва тишина, заредена с толкова враждебност, че Джейн затаи дъх.

— Добре де, ти си била идеална майка. Аз не съм. Не мога да си позволя да седя цял ден вкъщи, за да я гледам. Кошмарите й, рано или късно, ще изчезнат. Тя е дете, в края на краищата. Децата често сънуват кошмари.

Пак на италиански…

— Мамо, прави каквото искаш, става ли?! Искаш да я сложиш да спи? Добре. Само че няма да спи през нощта. Така няма да сънува кошмари… Чуй сега! Трябва да свършвам. Имам да приготвям вечеря.

Вечеря, учуди се Джейн и погледна часовника върху бюрото. Внимателно остави слушалката. Минаваше четири след обяд. Какъв ден е? Колко дни е проспала?

Загледа се в телефона. Паула работеше нещо в кухнята. Колко приятелки се бяха опитвали да се свържат с Джейн? На колко беше казано, че е в Сан Диего — на гости при брат си?

Брат ми, помисли си тя и скочи на крака, удряйки колене в бюрото. Извика от болка и замръзна неподвижно. Дали Паула я е чула? Улови дървения плот, за да не се срути. Сърцето й блъскаше с такава ярост, че се уплаши да не припадне. Брат ми… повтори си Джейн и закрета към спалнята, като се опираше в стените. Изведнъж си спомни как бе хвърляла дрехите от гардероба, как в ръцете й се оказа чантата с всички нужни за едно пътуване документи.

Олюлявайки се, пристъпи в спалнята. Очакваше да види бъркотия, разхвърляни дрехи… От това нямаше и следа. Стаята светеше от чистота. Редът бе изряден. Безмълвно приближи гардероба. Отвори огледалните врати.

Дрехите висяха — всяка на своето място. Нищо не подсказваше какво се е случило. Обувките, хвърляни из цялата стая, лежаха кротко по чифтове. Пуловерите бяха прилежно сгънати. От изпразнените до шушка чекмеджета надничаше идеално надипленото бельо. Старите шапки и пътните чанти заемаха, както винаги, най-горния рафт. Единствено липсваше кутията, от която изскочи чантата на Джейн с шофьорската книжка и кредитните й карти. Съществуваше ли въобще такава кутия? Възможно ли е да е измислила тази история?

Или Майкъл я води за носа през цялото време?

Беше казал в полицията, че не е съобщил за изчезването й, защото смятал, че е на гости при брат си. Уж, възнамерявала да го изненада в Сан Диего. Затова той не реагирал, че не е пристигнала. Майкъл твърдеше, че се е обадил на брат й едва след прибирането от болницата да го увери, че всичко е наред. Наистина ли бе успял да го успокои само с няколко добре подбрани реплики? Случаите на хистерична амнезия са рядкост дори в Калифорния. Как така единственият й брат проявява такъв завиден непукизъм? Нима не си е направил устата да дойде? Да види собствената си безпаметна сестра?

Най-малкото щеше да настоява за личен разговор с нея. Ако се е обаждал и е чувал единствено, че тя спи или, че не е добре, това не би ли го разтревожило още по-силно?

Отговорът е ясен, разсъждаваше Джейн, докато слушаше стъпките на Паула по стълбите. Трябва да му се обадя.

Легна в леглото. Затвори очи и се престори на заспала. Паула се изправи на вратата. Погледни ме и си върви, подкани я мислено Джейн. Паула се приближи до леглото. Нали виждаш, сладко, сладко спя — завила съм се като буба! Нали това искаш? Да съм кротка и безчувствена! Оправяй завивките и чупка! Имам работа, трябва да въртя телефони… Хайде, опъни одеялото и хуквай да готвиш за вечеря! Не?! Какво правиш? Какво правиш, за Бога?!

Джейн почувства как прислужницата издърпва изпод завивката натъртената й ръка и я опъва. Замириса на спирт. Нещо хладно и мокро докосна болната вена. Отвори очи и изкрещя.

— Не, моля те! Недей!

Иглата проникна в плътта й.

— Хайде, готово-о! — рече Паула, сякаш говореше на малката си дъщеря. — За твое добро е.

— Защо правиш това? — попита Джейн, решена да не се поддаде на лекарството.

— Имаш нужда от почивка, Джейн — гласът на Паула бавно започна да се отдалечава, макар тя да не помръдваше.

— Не искам да си почивам! — очите й започнаха да се затварят.

Успя ли да каже нещо или не? Не знаеше.

Събуди я звук от счупване на чиния.

— О, Господи, съжалявам, д-р Уитакър! Ще я възстановя.

— Не се безпокой! Чудо голямо! Не се поряза, нали?

— Не, нищо ми няма. Ей сега ще почистя.

Джейн с усилие се изправи и пое към стълбите. Стомахът й тежеше, сякаш бе бременна. Напрегна се да чуе разговора долу и да го запомни.

— Не знам какво ми става днес?! Непрекъснато изтървавам по нещо. Сигурно съм се преуморила.

— Не е лесно да се грижиш за човек в състоянието на жена ми.

— Не, не г-жа Уитакър е проблемът.

Джейн си представи как веждите на Майкъл загрижено се повдигат.

— Дъщеря ми сънува кошмари, майка ми не спира да мърмори… Мира нямам!

— Искаш ли да поговорим?

— Имате си достатъчно главоболия. Само аз липсвам!

— Защо не оставиш за малко чиниите? Разкажи какво става!

Сигурно вече й подаваше стола. Джейн потисна желанието да положи глава на килима и да заспи отново. Не можеше да си го позволи. Трябваше да телефонира на брат си в Сан Диего. Именно сега, докато обсъждаха проблемите на Паула. Докато не е станало време за поредната инжекция.

Тихо запристъпва към кабинета на Майкъл. Спря за миг пред вратата — кое е по-безопасно? Да я затвори или да я остави отворена? Ако я затвори, вероятността да я чуят намалява, но ще ги чуе ли, ако тръгнат нагоре? Реши да я остави отворена.

Седна зад бюрото на съпруга си, вдигна слушалката… И най-малкият шум от онова, което правеше, отекваше в нея със стократна сила. В ушите й гръмна оглушително пиукане. Не го ли чуваха чак долу? Притисна слушалката до гърдите си, в очакване да чуе стъпки по стълбите. Нищо не последва. Бавно и несигурно пръстите й натиснаха като в мъгла №411.

— Кой град, моля? — телефонистката сякаш крещеше в ухото й.

Джейн притисна още по-силно слушалката.

— Номерът на Томи Лорънс от Сан Диего, ако обичате! — едва чуто прошепна тя.

— Моля? Говорете по-високо!

Джейн наведе глава като за молитва и повтори:

— Дайте ми номера на Томи Лорънс от Сан Диего!

— Сан Диего ли казвате?

— Да… — дявол да го вземе, допълни на ум.

— Трябва да позвъните на междущатски линии!

— Как? — въпросът прозвуча повече като въздишка.

— Едно, две, едно, три, пет, пет, пет, едно, две, едно, две — произнесе телефонистката и затвори.

Джейн бързо избра номера.

— Междущатски линии. Кой град, моля?

— Сан Диего — Джейн усети как думите отекнаха като в акустична камера.

— Да?

— Телефонният номер на Томи Лорънс, моля?

— Адрес?

— Не зная.

— Почакайте за момент!

Само по-бързо, стисна зъби Джейн.

— Имаме Томас Лорънс на Саут Кънтри роуд 155 и Том Лорънс на Монтгомери стрийт 1800.

— Не знам. — О, Господи, откъде да знам… мисли, казваше й някакъв глас… опитай се да си спомниш адреса от тефтерчето… опитай се да си го представиш…

Джейн затвори очи, затаи дъх, призовавайки визуалният образ. Мислено преобръщаше страниците от своя бележник…

— Не мога да го видя…

— Не ви чувам — нетърпеливо изрече телефонистката.

— Монтгомери стрийт 1800 — възкликна Джейн по-силно от желаното. — Мисля, че е този.

Телефонистката вече бе изчезнала. В слушалката прозвуча познатият автоматичен оператор. Джейн записа номера без да сваля поглед от вратата. Отдолу звучеше тих смях. Продължавайте, подкани ги тя, смейте се, за да ви чувам!

Избра номера и прекъсна. Беше пропуснала кода. Започна отначало. Изпитваше неистово желание само за миг да положи глава на бюрото. Само една минутка сън… Само една… Главата й се наклони напред. Видя своето отражение в тъмния екран на компютъра.

Оттам я гледаше жена с притварящи се клепачи. Не приличаше на човек. Лицето й изглеждаше разкривено и сиво. Нима беше онова, същото лице, което зърна за пръв път в счупеното огледало на тоалетната в онзи малък магазин на Чарлз стрийт? Нея ли младият продавач, с вързана на опашка коса, бе нарекъл „хубавка“? Боже мой, в какво са ме превърнали? С усилие изправи глава.

Някъде иззвъня телефон. Чу се „Ало!“

— Ало? — отвърна Джейн, долепяйки ръка до устата си. — Кой е?

— Вие звъните… — каза женски глас. — Кажете кой се обажда?

— Джейн.

— Кой? Не ви чувам!

— Джейн — повтори по-силно тя.

— Джейн? Сестрата на Томи?

— Да — разплака се Джейн.

— Господи, не можах да те позная! Настинала ли си, какво има?

— Не се чувствам много добре — започна Джейн… тази жена трябва да е съпругата на Томи, Елинър.

— Звучиш ужасно. Грип ли имаш?

— Не. Някакъв мистериозен вирус — почувства отново тежест в стомаха си. — Как сте вие?

— Както обикновено. Джереми тъкмо изкара една настинка, а Ланс вечно подсмърча. Брат ти се оплаква от болките в гърба, а аз ще откача, докато стегна багажа…

— Заминавате ли?

— Пътуваме до Испания, забравила ли си? Най-сетне! Господи, наистина ли си забравила? Гласим го от толкова години. Помислих, че затова се обаждаш. Да ни пожелаеш на добър час.

— Елинър, трябва да говоря с брат си! — Джейн се чудеше наистина ли гласът й звучи толкова силно, колкото й се струваше.

— Елинър? Знаеш, че обичам да ми викат Ели! Колкото до брат ти, той е на работа. Ще си дойде след час.

Джейн погледна часовника на бюрото. Наближаваше седем.

— Извънредно ли работи?

— Сега е четири, Джейн! Забрави ли часовата разлика?

Едва потисна желанието си да повърне. Продължи да говори.

— Елинър… Ели, трябва да ми кажеш истината.

— Истината? Защо да лъжа, че брат ти е на работа?

— Скоро говорили ли сте с Майкъл?

— С Майкъл? Не, аз не съм…

— А Томи?

— Мисля, че не. Поне не ми е казвал подобно нещо…

— Защото така е казал на полицията!

— Кой е казал на полицията? Джейн, за какво говориш?

Сърцето й биеше до пръсване. Непрекъснато й се счуваха гласове, стъпки… Погледнеше ли обаче, нямаше никой.

— Изслушай ме, Елинър… Ели, трябва да ме изслушаш! Чуй ме!

— Слушам те…

Виеше й се свят. Съзнанието й препускаше. Гласовете приближаваха. После замлъкнаха. Вдигна очи към вратата. Нищо. Имаше толкова за разказване, времето не стигаше.

— Случи ми се нещо…

— Какво, какво се е случило?

— Не знам, не мога да го обясня… Не помня коя съм?

— Джейн? Не те разбирам…

— Слушай, моля те! Не ме прекъсвай! Трудно се концентрирам. Непрекъснато ме тъпчат с лекарства.

— Лекарства? Кой ти ги дава?

— Майкъл и Паула.

— Паула? Коя е Паула?

— Уж трябва да ми помагат, но от тях се чувствам само по-зле. Сега ми бият инжекции…

— Джейн, Майкъл там ли е? Мога ли да говоря с него?

— Не! — почувства, че го изрече твърде високо. — Слушай, Майкъл ме излъга… Каза пред полицията, че съм тръгнала на гости при брат си… На мен ми каза… трябвало да съм го изненадала, но после чантата с документите… открих я у нас… Как мога да съм тръгнала без… без документите… Значи е лъгал… Защо не се е обадил в полицията, когато съм изчезнала…

— Джейн, по-бавно! Кой е изчезнал? Нищо не разбирам! Започни отначало.

— Не, дявол да го вземе, няма време! Ще дойдат всяка минута да ми сложат нова инжекция. Ели, трябва да ми помогнеш! Трябва да кажеш на брат ми. Нека дойде да ме вземе!

— Ели, — намеси се мъжки глас…

Джейн видя как Паула влиза в стаята.

— Ели, аз съм Майкъл.

— Майкъл, какво става?

Джейн слушаше разговора, осъзнавайки, че вече е безсмислено да казва, каквото и да е, Паула се приближаваше със спринцовка в ръката.

— Съжалявам, че ви занимаваме — продължи Майкъл. — Не исках да ви тревожа.

— Какво все пак става при вас?

— Де да можех да кажа?!

Плачеше ли Майкъл?

— Що за налудничаво обаждане? Дори не познах гласа й. Разправя някакви странни неща. Изчезване, загубена памет, тъпчене с лекарства?

— Наистина й даваме лекарства — обясни Майкъл. — Не бива да се вълнува. Така каза лекарят й.

— Нейният лекар?

— Джейн преживя някакъв срив. Мисля, че се дължи на катастрофата…

— О, Господи! Можем ли да направим нещо?

— Никой не може да направи нищо. Трябва да се чака. Лекарят е сигурен, че няма да продължи дълго. Нарича състоянието й хистерично бягство или на медицински език пориомания! Обикновено траело не повече от няколко седмици.

— Хистерично какво?

— Няма значение. Важното е да не се тревожите.

— След няколко дни тръгваме за Испания — чу да казва Елинър, когато Паула се изправи над нея.

— Заминавайте! — каза Майкъл. — От толкова време се готвите за това пътуване. Няма как да помогнете. Дори не исках да тревожа Томи. Докато се върнете, сигурно всичко ще е приключило.

— Наистина отдавна се готвим…

Това бе последното, което стигна до слуха на Джейн. Прислужницата взе слушалката от ръката й.

Ей, Богу, готова съм да се обзаложа, че никога не ми е харесвала тази жена, помисли си Джейн, подавайки безропотно ръката си на Паула.