Виж Джейн бяга…

Девета глава

Тя отвори очи. Слънцето струеше през дървените капаци на прозорците. Седна в леглото, подпря се на лакти и опря гръб на таблата. Изчака погледът й да се избистри, а шума в ушите да позаглъхне. Преглътна няколко пъти. Гърлото й бе толкова сухо, сякаш някой го бе затъкнал с памучен тампон. Опита се да стане.

Стаята се залюля под нозете й. Главата й се килна назад като при рязко блъсваме в гръб. Крехкото й тяло не можеше да се държи. „Хъмпти Дъмпти седял на оградата, Хъмпти Дъмпти паднал от там“, натрапчиво се въртеше в ума й старата детска песничка. Джейн се отпусна обратно върху леглото.

Погледна към огледалата. „Цялото кралско войнство“, продължаваше да нашепва вътрешният й глас, „на Уитакър Джейн не може да върне даже и капка достойнство“. Тя се обърна към своите размножени, люлеещи се отражения.

— Джейн Уитакър — произнесе тържествено, опитвайки се да ти застави да спрат безумните си движения, — коя, по дяволите си ти?

Отраженията климнаха напред и изчезнаха. Новият пристъп на световъртеж я беше повалил на възглавницата.

— Не бързай — каза си тя. — По-добре бавно, но сигурно!

Цял лабиринт от паяжини, оплете мозъка й. Ръцете й се протегнаха, разкъсаха ги. На тяхно място веднага изникнаха нови. Джейн отново ги разкъса, а те изникваха и изникваха…

Тя разтърси глава. Отново й се зави свят. Затвори очи, за да не припадне. Върху раменете й стоеше нещо безчувствено, упоено, замръзнало, пълно с отровен газ, готово да експлоадира.

Опита се да въведе някакъв ред:

Намираше се в дома на Джейн Уитакър, спеше в леглото й… Съпругът на Джейн Уитакър беше съвсем наблизо — в съседната стая. Какво по-хубаво? Тя самата бе Джейн Уитакър! Доказваха го и документите — паспорт, брачно свидетелство, семейни фотоси върху пианото… Дори умееше да свири, за Бога! Какво още й трябваше?!

Е, добре. Тя е Джейн Уитакър. Майкъл Уитакър — красив и прочут детски хирург — е любящ и предан неин съпруг! Имат красива дъщеря, прекрасен дом, купища приятели. Тогава защо, когато научи всички тези неща, се почувства потисната? Защо й се иска да се скрие в някаква дупка и тихо да умре?

Потръпна при спомена за снощния кошмар. Винаги бе ненавиждала змиите. Потърка с ръка мястото, убодено от инжекцията. Отвори очи с надеждата да види до себе си Майкъл. Нямаше никого.

Той й беше обещал сън без кошмари и бе удържал думата си. Спа дълбоко, безпаметно… Защо сега се чувстваше толкова зле? Защо главата й бе като циментирана?

Видя будилника върху нощното шкафче. Не можеше да повярва на очите си — стрелките показваха десет и десет. Възможно ли е да е спала повече от дванайсет часа?!

Приближи часовника. Нямаше съмнение — точно десет и десет! Божичко, помисли си, половината сутрин е минала! Опита се да стане отново, но подът се наклони към нея. Изпъна ръката си. Опря се на нещо хладно и чисто, като ледено езеро. Вдигна очи. Беше се озовала очи в очи със собствения си образ.

Дланта на дясната й ръка, притискаше своето огледално отражение — сякаш то се бе приближило, за да й даде опора.

Къде е Майкъл, почуди се отново. С несигурна походка, подпирайки се, където може, се добра до банята. Отпусна се върху тоалетната, с глава стисната между дланите й. Дори не затвори вратата. Ами ако Майкъл дойде?! Няма ли да му стане неудобно? А на нея? Как ще се почувства? Какви бяха семейните им навици? Затваряха ли след себе си вратите или живееха на показ — пред целия свят — без изобщо да им пука? Нямаше никаква представа. Беше дяволски уморена, за да умува над този въпрос. Всъщност, ако Майкъл се появи, щеше ли изобщо да го забележи?

Стори й се странно, че още не се е появил. Очакваше да го види с отварянето на очите си. Това разочарова ли я? Кара ли я да се чувства потисната?

Може би долу приготвя закуската им. Няма да се учуди, ако Майкъл се окаже такъв спец по кафето, какъвто бе по чая.

Или ще й сервира в леглото бекон с яйца? Настроението й малко се повиши… Но за кратко — тя нищо не можеше сама. Бе абсолютно зависима.

Пусна водата. Шумът вероятно ще доведе съпругът й. Изми лицето и ръцете си. Дълго плиска очите си, но те сякаш се намираха зад невидима ципа. Мъглата оставаше неотмиваема. Изненада се, когато все пак видя, че не изглежда зле. Върху раменете й падаше свободно дълга, лъскава коса. Кожата й, макар малко бледа, стоеше гладка и хубава. Дори торбичките под очите, сякаш от съчувствие, се бяха поприбрали. Изми зъбите си и се замисли дали да не се облече. Не намери сили да изхлузи дори нощницата над главата си. Е, нали не възнамерява да излиза!

Решително отметна глава — трябва да преодолее този плен на слабостта — да освободи тялото си от него. Отново всичко затанцува пред очите й — с усилие се добра до леглото и падна върху постелята.

— Ще си почина една-две минути — прошепна тя и загуби съзнание.

Когато отново отвори клепачи, беше минал цял час.

— Господи — възкликна Джейн, надигна се и стана от кревата.

Този път подът стоеше стабилно на мястото си. Не й се виеше свят, макар все още да чувстваше лека слабост. В сравнение с изживяния ужас, това бе нищо.

— Напредваш — похвали сама себе си.

Отражението й се усмихна от огледалото. Разсеяно приглади кичур коса над челото си. Осъзна, че неволно имитира снощният жест на Майкъл и застина.

— Боже мой!

Спомни си за шевовете в корените на косата му. Какво означаваха те? Бяха ли свързани с нещо?

Операция ли е претърпял? Или падане с удар в главата? В съзнанието й отново нахлу образът на окървавената синя рокля. Раните по главата кървят силно, даде си сметка тя. Беше ли възможно петната да са от него?

Веднага отхвърли тази мисъл. Ако е така, Майкъл щеше да й е казал, независимо, че се старае да я щади.

А може би никакви шевове, не съществуват? Плод на болно въображение ли са те? Тогава се намираше под въздействието на кошмара. Беше объркана, беше тъмно! Щом въображението й може да роди полета с отровни змии, какво остава за някаква си линия от шевове? Мозък, който е способен да забрави сам себе си, може всичко.

Във всеки случай, няма да й е трудно да разбере истината. Ще огледа Майкъл и ако шевовете не са въображаеми, ще го попита откъде са? Животът може да бъде и прост — стига да му хванеш цаката.

Приближи прозорците и отвори капаците. Докато погледът й бродеше из задния двор, мислеше къде ли се бави Майкъл и възможно ли е все още да спи.

Стомахът й изкъркори и тя се изсмя — хубаво е, че има неща, които не се променят. Например гладът. След като Майкъл все още не качва закуската й, налага се сама да слезе до кухнята и да си я приготви. А защо да не изненада и самия него?

Обърна се към вратата и изкрещя. На вратата стоеше млада жена със загоряло от слънцето лице. Беше средна на ръст — около метър и шейсет — с черна коса, прибрана в стегната плитка. Изглеждаше слаба, макар че краката й имаха заоблен вид.

— Съжалявам — каза тя.

Гласът й бе изненадващо силен.

— Не исках да ви изплаша.

Джейн огледа жената. Не можеха да й се дадат повече от трийсет години. Кръглото й лице не бе нито достатъчно изящно, нито прекалено грубо. Затова пък определено предизвикваше интерес. В него имаше нещо загадъчно. Очите й — тъмни като косата — бяха непроницаеми. Носът — тънък и издължен, устните — пълни и добре открояващи се.

— Аз съм Паула — каза жената без увъртане, — Паула Маринели.

Изчака малко и продължи:

— Чистя дома ви няколко пъти седмично. Д-р Уитакър трябва да ви е казал.

— Да, напомни ми — сети се Джейн. — Съжалявам, но имам проблеми с паметта.

Едва се сдържа да не се разсмее на собствената си формулировка.

Паула Маринели изглеждаше объркана.

— Д-р Уитакър каза, че страдате от амнезия.

— Само временно — добави Джейн. — Поне така ме уверяват. Къде е всъщност д-р Уитакър? Още ли спи?

Паула Маринели зяпна от учудване.

— О, не, д-р Уитакър тръгна за болницата рано сутринта.

— Отиде на работа?

— За спешна операция.

Джейн кимна с разбиране.

— Естествено. Сигурно му се случва доста често.

— Всички държат да ги оперира, именно той. В това няма нищо странно — добави Паула с нотка на гордост. — Той е най-добрият. Искате ли да ви донеса закуската?

— Предпочитам да закуся в кухнята.

Паула я погледна недоумяващо.

— Д-р Уитакър каза, че държи да лежите, колкото може повече.

— Мисля, че ще се справя с пътешествието по стълбите — опита се да звучи бодро Джейн. — Наистина ще се справя.

Двете слязоха долу.

— Вие си починете, докато приготвя закуската — рече Паула и я настани да седне на един от кухненските столове.

— Сигурно мога и аз да помогна с нещо.

Джейн се чувстваше неудобно, докато жената сръчно се справяше с работата си.

— Струва ми се, не съм забравила как се прави кафе.

— Кафето вече е готово — отвърна Паула и наля в една чаша. — Как го искате?

— Не знам — вдигна рамене Джейн. — Последните дни го пиех чисто.

— Точно такова е — постави димящата чаша пред нея Паула.

— Ти няма ли да пиеш?

— Може би по-късно. Друго какво ще желаете? Пържени яйца, препечен хляб, овесени ядки?

— Може би препечен хляб с масло и малко портокалов сок, ако е възможно.

— Разбира се, че е възможно. Точно затова съм тук.

— За да ми налееш портокалов сок? — Джейн се надяваше, върху сериозното лице на жената да се появи усмивка.

Това не стана.

Дали няма нещо общо с д-р Клингър, спомни си вечно нацупения млад лекар от Бостънската градска болница тя.

— За да ви помагам, с каквото мога.

— Какви са обикновените ви задължения, когато идвате тук? — попита Джейн, отпивайки голяма глътка от кафето.

Паула вече сновеше около кухненския плот — сложи филийките, наля сок, върна шишето в хладилника, изчака тестера и намаза опечените хлебчета с масло. Сервира всичко това, заедно с няколко вида конфитюр.

— Обикновено чистя, пера, гладя — отвърна тя, застанала права до Джейн.

Джейн отхапа от филийката.

— Няма ли да си сложите конфитюр? — попита Паула.

Джейн предпочете да си вземе, вместо да се впуска в обяснения и спорове.

— Дайте на мен! — младата, сериозна жена грабна ножа от ръцете й и обилно намаза двете филии.

Джейн я гледаше с безпомощния гняв на малко дете.

Едва се въздържа да не й каже с писклив глас: „Мога и сама, мамо!“ Явно младата жена стриктно се придържаше към наставленията и инструкциите на д-р Уитакър. Нямаше смисъл да всява смут в душата й. В края на краищата, опитваше се само да бъде полезна.

— От колко време работите при нас? — попита Джейн, докато Паула бършеше и без друго чистия кухненски плот.

— Малко повече от година.

— Бих искала да си спомня това — вежливо произнесе Джейн.

— Няма нищо за помнене — отвърна Паула. — Идвам всеки вторник и четвъртък, когато вие помагате на д-р Уитакър в болницата. Появявам се сутрин, след като излезете и си тръгвам преди да сте се прибрали.

— Но все пак аз ви наех, нали?

— Всъщност, нае ме д-р Уитакър.

— Съпругът ми? — струваше й се странно тъкмо Майкъл да търси домашна помощничка.

— Точно така. Срещнах д-р Уитакър в болницата — обясни Паула. — Той оперира моето малко момиченце.

— Имаш дъщеря?

— Да, Кристин. Вече е почти пет годишна, благодарение на доктора.

— Животът ли й спаси?

— На няколко места по гръбначния стълб имаше аневризъм. Както си играеше с децата в задния двор, започна да плаче, че не може да ходи. Закарахме я в болницата и там откриха аневризма. Д-р Уитакър я оперира осем часа без почивка. Няколко дни животът й беше на косъм. Без него нямаше да е жива.

— Сега добре ли е?

— Носи специални тиранти. Може би ще й останат цял живот, но това не влияе на развитието й. Още хляб?

— Моля?

— Искате ли още хляб?

Джейн погледна към чинията и видя с изненада, че е изяла и двете намазани филии.

— Не, благодаря. Беше много вкусно.

— Можете да си позволите още някой и друг килограм.

Джейн огледа слабото си тяло, очертаващите се под нощницата гърди. Може би трябваше да си сложи халат.

— Къде е сега дъщеричката ви? — попита тя, поглеждайки към входното антре — едва ли не очакваше да я види там.

— Майка ми се грижи за нея.

— За да можете вие да се грижите за мен — по-скоро констатира, отколкото попита Джейн.

— За мен е удоволствие.

— Сигурно след някой и друг ден, ще мога да се оправям и сама.

— Ще остана тук, докато се поправите напълно — отсече Паула с тон, който не търпеше възражение.

— А как стана така, че съпругът ми ви нае — върна се към своя първоначален въпрос Джейн.

Паула прибра чиниите от масата и започна да ги мие.

— Д-р Уитакър е много чувствителен към проблемите на хората. Знаеше, че нямам с какво да платя за операцията на Кристин и уреди една благотворителна организация да заплати основната част от парите. После ми предложи да работя при него.

— А съпругът ви къде беше, докато ставаше всичко това? — Джейн усещаше инстинктивно, че Паула е влюбена в Майкъл.

Чувстваше го с цялото си същество, както и това, че Майкъл няма дори понятие за нейните чувства.

— Нямам съпруг — Паула Маринели търкаше с бясно темпо измитите вече съдове. — Мъжът, с който имах връзка, сметна, че не му трябват нито брак, нито дете. С моето католическо възпитание, не можех и да мисля за аборт, така че родих детето на своя глава. Това е всичко.

Тя замълча и погледна към Джейн, за да разбере дали не я укорява.

— В училище много не ми вървеше, така че никога не съм имала кой знае какви възможности за работа. След раждането на Кристин пък — съвсем. Когато трябваше да я оперират, живеех от социални помощи. Повечето лекари дори не биха я погледнали. Мислят само как да си натъпчат джобовете.

Джейн веднага си спомни пачките стодоларови банкноти, в собствените й джобове. Намръщи се.

— Извинете — веднага реагира Паула. — Сигурно имате приятели, които са лекари.

— Няма за какво да се извинявате.

— Опитвах се да ви обясня колко благородно постъпи мъжът ви с нас. Спаси малката ми дъщеря, а после и мен. Помогна ми да се запиша във вечерна гимназия, а Кристин уреди в специално училище за деца с увреждания — Паула прибра чиниите в бюфета и продължи: — Отначало бях нащрек. Нали разбирате? Няма, виках си, идеални хора. Все нещо ще поиска. Оказа се, че просто помага. Вярвал в някаква източна философия: Щом спасиш живота на някого, оттам нататък отговаряш за него.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Според мен, той просто не е способен да стори някому зло. Готова съм на всичко за този човек.

— Знаете ли какво е станало с главата му? — без да разбере как, попита Джейн.

— Имате предвид шевовете ли?

Джейн кимна.

— Някакво дете го замерило с нещо — поклати глава Паула. — Кабинетът му е пълен с какви ли не играчки. Кукли, камиончета… Да се забавляват, докато ги преглежда. Но ето ти на, едно да вземе да го прасне с реактивния самолет. От онези, дето са остри отпред. Разправяше, че видял как хлапето замахва, ама не могъл да се дръпне. Представяте ли си? Цели четирийсет шева от нищо и никакво!

— Звучи ужасно.

— Вие си го знаете д-р Уитакър. За нищо на света няма да се оплаче.

Джейн се усмихна. Надяваше се, Паула да продължи да разказва за мъжа, който беше неин съпруг. Приятно й бе да чува добри неща за него. Щом ме обича такъв човек, мислеше си тя, значи и аз не съм лоша. Откъде тогава тази хистерична амнезия?!

— Не щете ли пак да си полегнете? — попита Паула и приближи.

Джейн поклати глава.

— Предпочитам да поседя в зимната градина.

Паула й помогна да излезе от кухнята, макар Джейн да се чувстваше достатъчно силна. Ясно й бе, че да се съпротивлява е безсмислено.

Зимната градина не бе изгубила от великолепието си — истинска страна на чудесата. При това — само нейна. Слънцето я обгърна в прегръдката си. Стопли голите й ръце. Паула я поведе към люлката, настани я на възглавниците — отнасяше се с нея, сякаш бе от фин, чуплив порцелан.

— Ще ви донеса одеяло — рече тя и изчезна, още преди Джейн да отвори устата си.

Ще, не ще — има си бавачка. Предстои й да изтърпява грижите на Паула, независимо дали това й допада. Тя и Майкъл възнамеряват да положат максимални усилия за нейното оздравяване. Трябва да се примири, да свикне с този факт. Колкото по-скоро, толкова по-добре! Какво друго й остава, освен да повярва!?

Държа се глупаво, укори се Джейн. Точно като онова дете, почти пръснало главата на Майкъл с играчката. Нямам право да я мразя, само защото е влюбена в мъжа ми. Не знам кога ми е добре! Не помня какво се прави, когато някой се държи мило с теб и ти помага. Не знам какво е добро за мен. Не знам какво очакват от мен! Не знам какво ми се е случило! Не знам защо ми се е случило! Не знам! Не знам! По дяволите! Нищичко не знам!

Джейн избухна в необуздан, налудничав смях. Последва поток от сълзи. Паула веднага дотича, загърна я в мекото одеяло.

— Вземете това — подаде й няколко хапчета и чаша вода тя.

— Нямам нужда от хапчета! — каза Джейн и обърса с опакото на ръката носа си.

— Д-р Уитакър каза да ги взимате.

— Нямам нужда от хапчета — повтори тя.

— Не вярвам да искате да тревожите доктора — простичко рече Паула.

Беше безсмислено да се спори. Джейн знаеше, че рано или късно ще ги глътне, Паула — също. Имаше ли смисъл да усложнява живота на жената. И без това не й беше леко.

Пое таблетките, сложи ги върху езика си и бавно преглътна.