Виж Джейн бяга…

Дванайсета глава

Събуди се с главоболие.

Тъпа пулсираща болка започваше от вратния прешлен и обхващаше целия й череп, като зимно дърво без листа, чиито оголени клони се разпростират до най-фините нервни окончания. Боляха я дори зъбите.

Още един ден в рая, помисли си Джейн и се опита да свали краката си на пода. Усещаше ги тежки, сякаш някой им бе вързал гири, докато е спала. Погледна към тях. В отговор, босите й палци мръднаха под бялата нощница. Няма никакви гири, помисли си тя. Стана и се опря върху таблата на леглото. Гирите бяха в главата й.

Въздъхна, борейки се с желанието отново да се върне в леглото. Има ли смисъл да става? Чувстваше се отвратително. С напредването на времето, това щеше да се засилва. Скоро ще влезе Паула, за да я нагледа, да я натъпче с хапчета и да й предложи закуска. После Джейн пак ще спи. Или ще разлиства кожените семейни албуми, питайки се кои са тези непознати. Разбира се, с Майкъл бяха минали всички фотографии нееднократно. Вече знаеше добре кой, кой е. Дори, ако срещнеше някой на улицата със сигурност щеше да го познае. За какво ли? Почти не излизаше…

Погледна към вратата. Очакваше в рамката й лицето на надзирателя. Нямаше никого.

— Не си справедлива — каза на своето отражение в огледалото тя. — Паула не ти е надзирател. Сама си си надзирател!

Очите й следяха как непознатият образ насреща сваля с отвращение бялата си нощница.

— Която и да си, имаш ужасен вкус! — рече й непознатата. — Тази дреха е истинска страстоубийка!

Защо продължаваш да я носиш, питаха очите й.

Защото всеки път като я хвърля в коша, знаеш кой я пере и връща обратно… По-лесно е да я облека, отколкото да се преборя за друга. Пък е и по-безопасна, реши Джейн. Няма нужда да се притеснявам, че може да събудя у мъжа си желания, с които още не съм готова да се справя. И пред самия Уорън Бийти да се появя в тази одежда — резултатът ще е нулев.

Ръцете й се плъзнаха по голото тяло, задържаха се върху гърдите, заслизаха към плоския корем и леко окосмения венерин хълм. Почувства лек трепет. Често ли правеха любов с Майкъл? Беше ли добър в леглото?

Отпусна ръце. Не можеше да си отговори. Какъв е смисълът да събужда подобни желания, ако не може да ги осъществи?

Беше ли в състояние да се люби с един непознат, само защото й е съпруг?

— Ти какво мислиш? — попита тя жената в огледалото.

Отражението вдигна рамене.

— Мръсница — отсече Джейн, засмя се и обърна гръб.

Очакваше да види на вратата неодобряващата физиономия на Паула.

Сети се, че е събота. В почивните дни прислужницата не идваше. Щяха да бъдат сами с Майкъл. Предстоеше им много време заедно — достатъчно за всички нейни желания. Стига да ги има… Да поиска — толкова просто ли е всичко?

Нищо чудно главоболието й да се дължи на наложеното въздържание. Или пък то да е причина за продължаващата депресия. Може би просто не е свикнала да живее толкова дълго без секс?!

Какво лошо има да спи с човека? Намираше го невероятно привлекателен. На всичкото отгоре й е съпруг. Спали са цели единайсет години! Не е като да са се забърсали току-що и — хайде в леглото!

Само че си е точно така!

Нещо повече — сега не го познава по-добре, отколкото преди седмица. Е, знае доста за него. Главата й е пълна с подробности от съвместния им живот. Дава си сметка, че е добър, чувствителен, търпелив — изобщо всичко, което може да се желае от един съпруг.

Ами, може би повече не й и трябва.

Какво като не си го спомня?

Познавала го от седмица… Хората се хвърлят в чуждо легло и за по-малко! Нали го харесва… дори с обърканата си глава. Ясно й е с какво я е привлякъл на времето. Какво ще й стане, ако го пусне в кревата си? Той, макар да не е обелил и дума, чака точно това. Просто те са двама пълнолетни, които се разбират добре. А освен пълнолетни, са и женени — т.е. бракът им е законен! Никой не може да ги упрекне! Ако преспят заедно, нищо чудно да й се върне паметта. Най-малкото — ще се почувства по-добре. Какво лошо има в това?

— Не знам — прошепна тя, отвори един от шкафовете и затърси черния колан за жартиери.

Показа го на отражението си в огледалото. Размаха го точно пред носа му. Въздействието бе шокиращо.

— Би трябвало да му подейства — каза си тя.

Това ли искаш, питаше я без глас отражението. Наистина ли искаш да го съблазниш? Трябва да си адски сигурна преди да започнеш!

— Не знам какво искам! — троснато рече Джейн, хвърли колана в чекмеджето и блъсна вратата. — Не мога да преценя! Сякаш главата ми е пълна с камъни.

Вдигна ръце и заби нокти в скалпа си. Кожата й беше изтръпнала.

— Боли ме главата — изстена тя. — Боли ме, не мога да мисля! Непрекъснато съм уморена. По дяволите, какво ми е!?

Сигурно е от проклетите хапчета — въпреки уверенията на Майкъл, че са безобидни. Просто не е свикнала да взима лекарства. Хапчетата са причината за състоянието на обърканост и потиснатост. Също и за умората… И за това усещане за безнадеждност! Винаги, когато го попита, Майкъл й отвръща, че са предписани лично от д-р Мелоф и трябва да ги взима още поне няколко седмици.

Наистина ли е така?

— Какво искаш да кажеш? — запита своето отражение. — Че Майкъл те лъже? Че д-р Мелоф не ти е предписал лекарствата? Че Майкъл и Паула те дрогират нарочно? Защо? Как можеш да мислиш такива неща за мъжа, с когото до преди минута беше готова да легнеш?!

От кой ли перверзен ъгъл на мозъка й изскачаха тези съмнения?

— Очевидно полудявам! — дойде отговорът. — Само един луд може да спори със собственото си отражение.

Съществува начин да разбереш, безмълвно рече жената от огледалото. Обади се на д-р Мелоф.

— Какво?

Обади се на добрия доктор. Той ти каза, че можеш да му телефонираш по всяко време. Попитай го, дали ти е предписвал хапчета.

Как да го направя?

Просто вдигни слушалката и избери номера.

Джейн извърна глава към телефонния апарат. Наистина ли е толкова просто? Това ли е всичко? Да вдигне слушалката и да се обади?

Протегна ръка и се спря. Ами, ако влезе Майкъл? Всъщност, къде е той? Минава девет. Възможно ли е още да спи?

Излезе от стаята. Тръгна по коридора. Внимаваше да не вдига шум — не искаше да го събуди. Ако пък правеше нещо из къщата, не искаше да се втурне след нея. Поне в момента. Мина на пръсти по коридора. Надникна в стаята на Емили, в банята, в стаята за гости, в кабинета на Майкъл… Леглото му беше оправено. Компютърът не работеше. Чу лай и надникна през прозореца.

Майкъл говореше с Карол Бишъп в двора й. Джий Ар нетърпеливо лаеше и опъваше каишката. Явно бяха прекъснали разходката му. Разговорът изглеждаше сериозен. Двамата стояха, навели глави, с погледи в тревата пред нозете им. Карол кимна с глава. Майкъл утешително я потупа по ръката. Сигурно пак одумва Даниел, помисли си Джейн, или баща си. Съпругът й както винаги бе внимателен. Наистина ли се съмнява в него?

Върна се в спалнята. Чувстваше срам и гняв. Дал ли й е поне един-едничък повод за подозрение? Не. Единственото, което прави, е да се грижи за нея. И… да я тъпче денонощно с хапчета! Джейн хвърли поглед към телефона.

— Вдигни слушалката и се обади! — каза си на глас.

Внимателно протегна ръка. Никакъв сигнал. Очите й проследиха кабела до контакта на стената. Беше изваден. Жицата лежеше под него, навита като спяща змия. Сигурно Майкъл го е изключил да не я будят, докато спи. Не искаше да я безпокоят. Мислеше за нейното добро. Това бе доказал многократно след завръщането й. Най-сетне дойде моментът да му се отплати… като го подложи на проверка.

Наведе се напред, облегна се на леглото, за да преодолее световъртежа и включи апарата. Сигналът едва не оглуши ухото й.

— И сега?

Сега… се обаждаш на справки, самоинструктира се тя. Седна на леглото и избра 411.

— Кой град моля? — отвърнаха без бавене.

— Бостън — енергично произнесе Джейн. — Бостънската градска болница.

Настъпи пауза. Вместо човешкия глас, прозвуча телефонният автомат. Повтори два пъти номера, докато тя ровеше за телефонното тефтерче.

— Един момент — помоли Джейн. — Трябва да го запиша. Къде ми е бележникът?

Ясно си спомни, че го беше разлиствала лист по лист, когато се завърна от болницата. Сега го нямаше.

— Извинете, бихте ли повторили! — рече отново.

Заряза търсенето. Искаше да се концентрира, да запомни цифрите, които автоматичният оператор произнася.

— Страхотно! Вече си беседваш не само с огледала — отбеляза на глас.

Избра веднага номера.

— Бостънска градска болница — обадиха се отсреща.

— Мога ли да говоря с д-р Мелоф?

— Извинете, говорете по-силно. Кой доктор търсите?

— Д-р Мелоф — повиши глас Джейн.

— Мисля, че днес не е на работа. Ако почакате, ще позвъня. Разбира се, днес е събота! Няма какво да прави в болницата. Джейн вече се готвеше да затвори, когато в слушалката прозвуча гласът му.

— Д-р Мелоф?

— На телефона. Слушам ви.

— Обажда се Джейн Уитакър.

Последва мълчание.

— Джейн Уитакър, съпругата на д-р Майкъл Уитакър.

— А, разбира се! Джейн… — подчерта името й той, явно доволен, че я чува. — Обикновено в събота почивам, не очаквах да ме търсят… Как сте?

— Извинете за безпокойството…

— Не се извинявай, радвам се, че ми позвъни. Наред ли е всичко?

— Не съм сигурна.

— Разговарях няколко пъти със съпруга ти. Каза, че е отложил прегледа при психиатъра, но че се подобряваш. Спомнила си си някакъв инцидент от миналото.

— Да — Джейн се опита да не звучи така объркано, както се чувстваше. — Не знаех, че сте говорили.

— Е, дано не се сърдиш за любопитството. Съпругът ти, разбира се, се притеснява. Решихме да поддържаме контакт. С какво мога да ти бъда полезен?

— Ами, става дума за хапчетата, които сте ми предписали, д-р Мелоф — започна тя.

Очакваше той да избухне възмутен: какви хапчета!? Не съм предписвал никакви хапчета! Д-р Мелоф обаче не я прекъсна.

— Бих искала да знам какво представляват?

— Мисля, че ти предписах „Ативан“. Чакай секунда, ще хвърля едно око на документацията си.

Последва напрегната тишина. Значи все пак д-р Мелоф и е предписал нещо. Майкъл просто е следвал инструкциите му.

— Да, „Ативан“ — потвърди той. — Главната му съставка е „Лоразепам“. Не знам дали това ти говори нещо. Просто един много лек транквилант. Донякъде прилича на „Валиум“, само че към него не се привиква.

— Но защо трябва въобще да взимам нещо?

— Малко успокоително, винаги действа добре при хистеричната амнезия — д-р Мелоф замълча и Джейн си представи усмивката му. — Виж какво, ти се намираш в ситуация на силен стрес. Не помниш коя си, омъжена си за човек, когото не познаваш, заобиколена си от чужди… Всичко това поражда изключителна тревожност. Тя може да попречи на връщането на паметта ти. „Ативанът“ й противодейства. Помага на паметта да се върне.

— Но се чувствам ужасно уморена и потисната.

— При твоята ситуация, това не е за учудване. Колкото повече нещата се проточват, толкова повече ще се усилва депресията. Затова е важно да продължаваш с „Ативана“. Що се отнася до умората, според мен тялото ти се опитва да ти каже, че се нуждаеш от сън и почивка. Не му се съпротивлявай, Джейн, послушай го!

— Значи смятате, че не се чувствам така от лекарствата?

Защо го попита това? Нали току-що ти каза, че „Ативанът“ е слаб транквилант, важен за твоето възстановяване?

— В „Ативанът“ няма нищо, което да предизвиква депресия. Възможно е да те прави сънлива. Особено като се има предвид, че теглото ти е под нормата. Това трябва да отшуми, когато привикнеш с него.

— Просто се чувствам безпомощна. Нищо не зависи от мен… — Джейн замълча, по стълбите се качваше Майкъл. — Трябва да приключвам. Отнех ви доста време.

— Радвам се, че се чухме. Ако, съпругът ти е там, може ли да ми го дадеш за минутка?

Майкъл вече стоеше на вратата.

— Тук е — каза тя и му подаде слушалката. — Д-р Мелоф. Иска да говори с теб.

Сърцето й силно заби.

Майкъл изглеждаше объркан — не без основание. Пое слушалката. Май и на него не му е лесно, помисли си Джейн. Не знаеше какво я накара да безпокои д-р Мелоф. Наистина ли подозира, че Майкъл й дава ненужни лекарства. Защо? Коректността му бе безспорна — търпелив, добронамерен, изключителен! Дали просто не изпитва алергия към идеалните мъже? Това ли я е човъркало? Нима наистина не е могла да се примири с щастливия брак? Нима от него е избягала в своята странна, временна лудост? Може би не може и не иска да приеме постоянството на любовта и грижите му? Затова ли непрекъснато търси някаква скрита, зла умисъл? Изглеждаше логично…

Всъщност, кога за последен път й се случи нещо логично? Озоваването насред Бостън без понятие коя е? Джобовете, пълни с пари? Роклята в кръв? Кое от всичко това? Или е логично да не помни нито раждането на собственото си дете, нито смъртта на майка си? Логично ли е да бъде толкова мнителна и зла към хората, които се опитват да й помогнат? Нима най-слабият транквилант може да я превърне в зомби? Логично ли е да е параноичка дотам, че собственият й дом да й изглежда затвор?

Нормално ли е да я боли гърба, главата й да се пръска по шевовете, всяка глътка да бъде мъчителна? Да не може да изпълни дори най-прости неща? Да помни много ясно, че е прибрала тефтерчето си с телефоните, а сега да го няма? В кое от всичко до тук има логика? И как човек, който не помни собственото си име, иска да си спомня останалото?

— Къде ми е тефтерчето с телефоните? — попита тя, след като Майкъл приключи разговора.

Засегнат е, даде си сметка тя. Опита се да избягва погледа му. Майкъл явно не разбира защо съм звънила на д-р Мелоф. Какво мога да му отвърна? Сама не съм наясно.

— Беше тук — Джейн издърпа чекмеджето. — Ето, сега го няма.

— Не знам къде е — простичко отвърна Майкъл.

— Беше тук, когато се върнах от болницата.

Защо е толкова настоятелна? Защо прави въпрос от някаква дреболия? Защото най-добрата защита е нападението. Ако вдигне скандал, ще предотврати обясненията за своето позвъняване на д-р Мелоф.

— Тогава сигурно е там — чу гласа на Майкъл.

— Не е там! Можеш да провериш.

— Какво да проверявам? Щом твърдиш, аз ти вярвам.

Джейн си го преведе по следния начин: „Ако ти ми беше казала, че моите лекарства са от д-р Мелоф, аз нямаше да се усъмня!“ Тя се ядоса. Нервно закрачи напред-назад край леглото.

— Сигурно Паула го е преместила — извика след миг.

— Защо й е да го мести?

— Не знам! Във всеки случай, миналата седмица беше тук, а сега го няма. Не може само да е изчезнало!

— Ще попитам Паула в понеделник — рече Майкъл, мъчейки се да пази самообладание. — Не разбирам защо толкова ти е притрябвал?

Поведението й явно го тревожеше.

— Може да искам да позвъня на някоя приятелка — рязко отвърна тя.

Разбираше, че се държи глупаво — включително и със себе си.

— Може да реша да събера отломките от своя живот. Или да ми е омръзнало да седя по цял ден като в клетка, под надзора на тази нацистка.

— Нацистка?! Паула!? Господи, какво е направила?

— Нищо! — изкрещя Джейн.

Сякаш стъпка в нозете си всички претенции за здрав, нормален разум. Нищо не можеше да предотврати избликът от думи, държани твърде дълго в затвор, подобно на нея.

— Прави всичко безупречно! Проклета машина! Голям брат! До клозета не мога да отида без да ме провери! Не ми позволява да вдигна телефона. Казва на приятелите ми, че съм заминала. Защо не ми позволява да говоря с тях!?

— За какво бихте говорили? — сдържано попита Майкъл. — Наистина ли искаш да те видят в това състояние?

— А за какво друго са приятелите? — сопна се тя.

Лицето на Майкъл загуби цвят — като екран на телевизор, с който си играе нечия неопитна ръка. Той се отпусна на леглото. Обхвана с длани главата си.

— Грешката е моя. Аз казах на Паула да не ти позволява да говориш. Мислех, че така е по-добре. Че ти спестявам стреса… Исках колкото се може по-малко хора да са в течение. Винаги си била дискретна, дори затворена. Съжалявам — гласът му се изгуби в пространството помежду им.

Джейн седна до него. Гневът й се изпари.

— Не, аз съжалявам! Ти явно ме познаваш по-добре от самата мен — надяваше се да види как се усмихва.

Така и стана.

— Ако искаш да говориш с приятелките си, просто кажи. Веднага ще ги поканя.

Джейн размисли секунда — да разговаря с непознати, нещо повече — направо да застане пред тях? Видя й се абсурдно. Той отново е прав. Несъмнено стресът ще е голям. А и на кого да се обади? Какво да му каже?

— Не, не още — каза тя. — Моля те, извини ме! Много съм объркана.

— Затова ли звъня на д-р Мелоф?

— Не знам. Не мога да кажа.

— Защо не поговори с мен?

В очите му напираха сълзи. Удържаше ги с усилие.

— Не се ли убеди, че за теб съм готов на всичко? Въпроси, съмнения, страхове, можеш спокойно да обсъждаш с мен. Ако те дразни Паула, ще я освободя. Ако пък искаш да излизаш по-често, ще те заведа, където пожелаеш. Излизай и сама, стига да предпочиташ… Идвай в моя кабинет в болницата. Винаги си добре дошла. В случай, че не желаеш да бъдеш с мен, няма да се натрапвам — Майкъл замълча за миг, сви се болезнено, но продължи: — Аз ли съм твоят проблем, Джейн? Просто кажи, ако не щеш да съм с теб. Ще изчезна без колебание. Ще ида на хотел, докато този кошмар отмине.

— Не искам това, Майкъл! Проблемът не е в теб, а в мен.

— Готов съм на всичко, стига да е добро за теб, Джейн! — повече не можеше да сдържи сълзите си. — Обичам те! Винаги съм те обичал! Не знам защо ни се случи това, но ще направя всичко, за да го преодолееш, колкото се може по-скоро, дори ако трябва да се откажа от теб!

Джейн също се разплака.

— Не искам да си отиваш. Остани до мен! Не ме напускай, Майкъл!

Тя почувства как ръцете му я обгръщат. Главата й се облегна върху гърдите му. Те плачеха. После изтриха сълзите си. Очите на Джейн потърсиха неговите. Устните му се впиха в нейните. Те се целуваха. Беше им хубаво. Направо фантастично… За първи път Джейн почувства, че се е завърнала в къщи, че е част от този дом.

— Божичко, Джейн, толкова си хубава! — Той я целуваше отново и отново. Ръцете му нежно галеха гърдите й, спускаха се надолу към бедрата под затворената нощница.

Внезапно се дръпна, прибра ръцете си и каза:

— Съжалявам! Прости ми, моля те! Не трябваше да го правя.

— Защо? — попита Джейн, макар да знаеше отговора.

— Сега си объркана, неуверена…

— Уверена съм — възрази тя. — Напълно уверена.

Няколко дълги секунди Майкъл не можа да откъсне погледа си от нея, после се наведе, целуна носа й и каза:

— Винаги съм те харесвал в тази глупава нощница. Смехът й огласи стаята.

— Обичай ме, Майкъл! Моля те!

Той внимателно се вгледа в очите й, сякаш се опитваше да проникне в невидимото зад тях.

— Искам те! — прошепна тя.

Повече нямаше място за възражения.