Двайсет и шеста глава

Колата на Паула изгасна веднъж на един знак стоп и втори път при поредния червен светофар. Спря окончателно насред Гленмор Теръс, на няколко преки от къщи.

— Не, не сега. Не ме напускай! Имам нужда от теб. Трябва да ми помогнеш да намеря детето си.

Но колата като коравосърдечен любовник, не чу молбите й. Въртя ключа, докато не замириса на бензин. Разбра, че моторът е задавен. Нямаше начин да потегли отново.

— Дяволите да те вземат! — Джейн стовари юмрук по кормилото, после слезе и заряза буика там, където беше спрял.

Отзад някакъв автомобил бибипкаше недоволно, но Джейн не се обърна. Продължи пеша към къщи. Още по-добре, че няма да се върне с колата на Паула. Пеша ще я забележат по-трудно. Ако въобще някой я чака. Дали Паула бе успяла да излезе от банята? Дали се е обадила на Майкъл? Беше ли го измъкнала от операционната? Бяха ли й устроили засада?

Джейн пресече улицата по диагонал. Чувстваше как слънцето напича главата й. На ъгъла зави по улица Форест. До тяхната къща оставаха няколко пресечки. Помисли си, че трябва да подреди мислите си и да се промъкне незабелязано покрай къщите. Най-добре бе да се прокрадне в задния двор на Карол, без никой да я види. Дали е възможно, питаше се тя. Почувства, че отново й се повдига. Подпря се на ствола на голяма плачуща върба и повърна почти всичкото изпито кафе.

Краката й се огъваха като спагети. Свлече се на тревата под дървото. Не, молеше се тя, отправила взор в безоблачното небе. Не сега! Не бива да рухвам точно тук. Близо съм. Вече съм много близо. Остава ми съвсем малко да намеря Емили. Съвсем малко да разкрия истината. Трябва да издържа!

Представи си как Майкъл и Паула тичат към нея по улицата. Горката… чува съпругът й да обяснява на група смутени минувачи. Тя е луда, нали разбирате. Луда за връзване, подкрепя го Паула. Усеща как я хващат с ръце, как я увиват в някакъв халат, как я вкарват в линейка. Как автомобилът потегля в неизвестна посока… Малкото й момиченце изчезва завинаги.

Изпълнена с решителност Джейн се изправи на крака, преодолявайки продължаващите спазми, бодежите в ръцете и краката, пълзящото изтръпване на врата. Ако някой гледа от прозорците, помисли си, сигурно ще реши, че съм пияна. Горкият д-р Уитакър! Почти чува угриженото тюхкане. Такъв тежък кръст носи.

Дали наистина я гледат? Напрегна се до краен предел да види любопитно лице или чифт бързо скриващи се зад пердетата очи… Не забеляза нищо подобно. Аз съм невидима, реши тя по детски. Щом не ги виждам, значи и те не ме виждат! Реши да си повтаря тази фраза чак до къщата на Карол. За всеки случай — ако магията не действа — се сви зад една черна кола на улицата. В дома на семейство Уитакър всичко изглеждаше спокойно. Входната врата беше затворена. По прозорците нямаше движение. Не се виждаха паркирани коли на алеята. Животът изглеждаше дори някак замрял.

Две къщи преди тази на Карол, Джейн ускори ход. Стигна до гаража, сниши глава и се втурна към задния двор на съседката си. Докато тичаше, имаше странното усещане, че главата й изпреварва тялото, а собственият й стомах се търкаля пред нея. И все пак тя се беше вкопчила в живота. За първи път от толкова време, той й се виждаше по-скъп от всякога. Прилепи се до външната стена на къщата и запълзя. Като лоза… едва не се изсмя на хрумването си. Загуби сили и се строполи до лехата с чаените рози.

Какво ще каже на Карол? Че Майкъл е излъгал и двете… Че никога не е имала връзка с Даниел… Че трябва да разбере какво е станало непосредствено преди загубата на паметта й… Че иска да узнае къде Майкъл крие Емили…

— Коя си ти? Що щеш в двора ми? — гласът беше груб и настоятелен.

Джейн вдигна глава. Над нея стоеше надвесен бащата на Карол. Призрачнобелите му крака се подаваха от розови бермуди, явно някогашно притежание на дъщеря му. Шортите висяха върху слабото му тяло като на закачалка.

— Аз съм Джейн Уитакър — прошепна тя, съзнавайки, че не знае името му. — Вашата съседка.

— Що щеш в розите ми?

Джейн се опря на дървената оградка и почти се изправи. Усети, че нещо я дърпа. Изви глава, в очакване да види Паула или Майкъл. Някакъв шип бе закачил здраво ризата й. Опита се внимателно да се откачи, но въпреки това се убоде. Върху пръста й се образува малка капка кръв.

— Одра ли се?

— Няма нищо.

— Аз съм Фред Коб — рече той сякаш се запознаваха.

Ръкуваха се. Старецът много внимаваше да не се изцапа от кръвта на пръста й.

— Продаваш ли нещо?

Джейн се огледа да види дали не ги наблюдава някой.

— Не, господин Коб — отвърна тя. — Нищо не продавам. Дойдох да говоря с Карол.

— За какво?

— За моята дъщеря Емили.

— Не познавам такава.

— Тя е на седем години, хубава, с дълга руса коса. Сигурно сте я виждали да играе в нашия двор. Внуците ви идваха да я забавляват.

— Как викаш й казват?

— Емили.

— Не познавам такава — повтори той.

За какво ли губя ценно време, рече си Джейн.

— Значи нямате представа къде се намира тя сега? — попита въпреки всичко.

— О, знам къде е.

— Наистина ли?

— В къщи.

— В къщи? Емили?

— Емили ли? Не познавам никаква Емили. Това е къщата на Карол.

Джейн въздъхна разочаровано.

— Карол вътре ли е?

— Че къде може да е? Ти що щеш тука? Продаваш ли нещо?

— Господин Коб — Джейн приближи към него. Той бързо отстъпи назад. — Знаете ли дали има някой друг у вас? Дали някой не е дошъл на гости при Карол?

— Откак Даниел си вдигна дърмите, кажи-речи никой не дохожда. Хич я няма да си намира дружина.

Джейн кимна разбиращо. Ясно бе, че от Фред Коб не може да се очаква помощ.

— Гладен съм — ни в клин, ни в ръкав изтърси старецът. — Ще взема да заръчам на Карол да ми приготви обяд. Не. Ще каже, че сега съм закусил — размисли той.

— С удоволствие ще я помоля вместо вас, господин Коб — усмихна му се Джейн.

Това определено зарадва стареца.

— Ще го сториш ли? Сладурана си ти! Карол мрази да я врънкам. Много я е яд. Заплашва да ме натири.

— Сигурно само си го приказва, господин Коб.

— Ами, приказва тя. Хич не ме е еня. Да ме натири, щом иска. Все ми е тая — махна пренебрежително с ръка той. — Какво ли ви разбира главата на вас младите?! Мислите, че ще сте живи с орлите и все ще сте млади.

Старецът се изсмя.

— Да можех след петдесет годинки да зърна вие на кой хал сте! Леле-мале! Обаче съм гладен…

— Ще помоля Карол да ви приготви нещо.

— Защо не го оставиш сам да си поиска!? — проряза въздуха гласа на дъщеря му.

Джий Ар се разлая до нея. Тя изшътка.

— Тихо, Джий Ар!

— Проклет пес! Няма ли и него да го разкараш? — озъби й се Фред Коб.

— В хладилника има сандвич със сирене, тате.

— Какво е сиренето?

— От онова, дето го обичаш.

— Ще ме прощавате — подчертано любезно каза старецът и тръгна към входа на къщата.

Карол погледна към Джейн. Тя стоеше облегната на перголата за розите. В гърба си чувстваше шиповете им да я бодат през ризата. Представи си как се появяват капки кръв, които постепенно растат и се сливат в голямо червено петно.

— Трябва да знам — тихо рече Джейн, — какво точно е станало в деня, когато загубих паметта си.

— Защо не влезеш вътре? — предложи й Карол. — Ще поговорим там.

* * *

— Как се чувстваш? — попита отново, когато стигнаха в хола. — Не знам — призна Джейн и внимателно огледа стаята.

Зад събраните без всякакви правила и вкус мебели не се криеше никой, освен вълма кучешки косми и прах. Върху ниската стъклена маса стоеше голяма кристална ваза с увехнали перуники.

— Жената, дето ни чистеше, напусна — проследи погледа й Карол. — Не мога да се наканя да намеря друга. Да знаеш някоя подходяща?

Джейн си помисли за залостената в банята Паула. Дали Карол не бе разбрала нещо?

— Имам толкова работи да ти казвам. Не знам откъде да започна.

— Аз пък мисля, че нямаме какво да си казваме.

— Знам, мислиш, че съм била любовница на Даниел…

— Ти обаче ще отречеш, познах ли? Няма нужда. Даниел вече се обади.

— Даниел се обади? Кога?

— Преди малко. Каза, че имал странен разговор с теб. Попитала си го дали сте били любовници. Понеже не бил наясно с твоето особено деликатно състояние — саркастично продължи Карол, — той просто не могъл да проумее въпроса. Казах му, че разбирам колко трудно е за женкар като него да понесе подобен удар, но истината е, че онова, дето го прави в леглото, доста лесно се забравя. Казах му още, че за всички засегнати ще е най-добре просто да забравим тази мръсна работа. По твоята рецепта.

— Но аз и Даниел никога не сме имали връзка.

— Така разправя и той…

— Ти обаче, не вярваш?

— Че защо да вярвам. Защо ми го казва сега?

— А защо вярваш на Майкъл? — вместо отговор попита Джейн.

— Какво?

— Нали Майкъл ти каза, че с Даниел сме били любовници?

— Какво значение има?

— Има! Защото Майкъл лъже.

— Защо ще ме лъже мене?

— Защото лъже всички ни!

— И все пак защо?

Джейн поклати глава. Отново почувства замайване. Седна на избелелия стар стол.

— За да вбие клин между нас. За да те отдалечи от мен. За да ми попречи да разбера истината.

Карол се извърна, сякаш се готвеше да напусне стаята. Вместо това седна на дивана срещу Джейн.

— Истината за кое?

— Не знам.

— Е, да де, така си и знаех!

— Нещо се е случило точно преди да загубя паметта си. Било е толкова ужасно, че единственият изход за мен е бил да го забравя. И него, и всичко останало — тя вдигна очи към тавана. — Карол, как умря майка ми?

— Какво? Чакай малко, Джейн! Ти скачаш от едно на друго. Не мога да включа.

— Как умря майка ми?

Карол пое дълбоко въздух и примирено вдигна ръце.

— Загина при автомобилна катастрофа миналата година.

— Не ме лъжи! — притисна я Джейн, виждайки силния смут върху лицето й.

— Лъжите са работа на други. Аз не лъжа. Защо ще лъжа за такова нещо!?

— Майка ми е умряла при катастрофа, така ли?

— Мислех, че Майкъл ти е казал.

— Да, разказа ми.

— Ама не му вярваш, нали?

— Ти също не повярва на Даниел? — напомни й Джейн.

— Обстоятелствата са бая различни.

— Къде стана катастрофата?

— Недалеч от тук. Майка ти пътувала за Бостън, някакъв мъж не спазил стопа и връхлетял отгоре й. Понесе го много тежко. Много се обичахте.

— Кой друг е бил в колата?

— Какво имаш предвид? Как кой друг?

— Кой е шофирал?

— Майка ти, естествено. Ти трябвало да идеш с нея, но както разбрах, викнали те на някаква сбирка в училището на Емили. Затова си се отказала. Нещо от този род.

— Не съм карала аз, така ли?

— Нали ти обясних? Била си в училището.

— Майкъл ми каза, че аз съм шофирала.

— Какво? Не ставай смешна, Джейн, защо ще ти пълни главата с такива глупости?

— Каза, че аз съм шофирала, че Емили също е била в колата.

— Емили?

— Каза ми, че е издъхнала в ръцете ми.

— Джейн, това са ненормални дрънканици.

— Но дъщеря ми е жива, нали, Карол?

— Разбира се, разбира се, че е жива.

— Къде е тя, Карол?

Карол се изправи. Джейн забеляза върху лицето й ново, непознато изражение. Спомни си, че по същия начин се бе променило лицето на Ан Халорен-Гимблет. Това е страх, осъзна Джейн. С усилие се изправи и прегради пътя на Карол към вратата.

— Къде е тя, Карол? — попита я отново.

— Не знам.

— Не ти вярвам.

— Не знам къде е.

— Къде Майкъл е скрил Емили?

— Джейн, чуй се! Чуй се само какви ги плещиш?! Помисли смислено ли говориш? Даниел спомена, че си казала, че Майкъл крие Емили. Защо му е притрябвало всичко това? Като те гледам и слушам, идва ми да ти кажа, че с право я крие от тебе. За да я защити. За нейно добро…

— Не! Прави го само заради себе си.

— Джейн…

— Каза ми, че е умряла, Карол. Каза ми, че аз съм я убила! Че е издъхнала в ръцете ми! Как си го обясняваш това? И мен ли се опитва да защити?

— Той наистина се опитва да ти помогне, Джейн. Цял живот се мъчи само да ти помогне.

— Като ме лъже? Като ми разправя, че дъщеря ми е мъртва? И че аз съм виновна за нейната смърт? За Бога, Карол, чуй ме! Защо трябва да си измислям всичко това?

— Мисля, че имаш халюцинации.

— Халюцинации, така ли?

— Смятам, че наистина вярваш на онова, което разправяш.

— Халюцинации! Това са думи на Майкъл, нали? — с погнуса каза Джейн. — Майкъл ти каза, че халюцинирам, така ли е?

— Джейн…

— Така ли е?

По лицето на Карол прочете, че потвърждава. Джейн недоумяващо поклати глава.

— Подсигурил се е по целия фронт, нали? Убедил е всички, че съм луда! Че съм претърпяла срив след смъртта на майка си и имам две лица. Добро — за пред приятелите и чудовищно — за вкъщи. Че съм невъздържана, че избухвам от нищо… — Джейн започна да се движи нервно, опитвайки се да подреди мислите си. — Това е съвсем логично. Всички знаят каква съм. Как бих могла да се преборя с него, когато съм наблъскана до козирката с лекарства!? Едва ставам от леглото. Едва говоря. По брадата ми текат лиги. Толкова съм депресирана, че мога да мисля единствено за самоубийство… Не разбираш ли? Той ме лъже! Лъже всички. Пуснал ти е мухата, че съм спала с мъжа ти. Пред мен твърдеше, че съм имала стотици мръсни истории. Така извъртя нещата, че когато започнах да съпоставям фактите и да загрявам лъжите, му, излиза, че халюцинирам! Той не ми е казвал, че дъщеря ми е мъртва. Аз съм си въобразила, че ми го е казал! Следователно съм по-луда, дори отколкото сам е допускал. Нещата са перфектни. Кой ще оспори, че трябва да бъда натирена в лудница?! А веднъж затворят ли ме, планът му е успял. Тикнат ли ме в някоя змийска бърлога с модно име, дори паметта ми да се върне, дори да си спомня истината, тя ще бъде само поредното доказателство, че съм луда. Ще прибавят новите халюцинации в и без друго препълнения болничен картон и ще си изтупат ръцете.

Очите на Карол се насълзиха.

— Но защо, Джейн? Защо му е на Майкъл да върши всичко това?

— Защото аз знам нещо. Защото съм видяла, чула или разбрала нещо, което не бива да стига до никого!

— Какво?

— Кажи ми ти!

Карол затвори очи.

— Не знам нищо, Джейн.

— Кажи ми какво се е случило през онзи следобед, когато избягах! Кажи ми какво е станало през този ден!

Карол помълча за момент и заговори.

— Майкъл каза, че си била ужасно разстроена…

— Не ми разправяй какво е на дрънкал Майкъл! — прекъсна я гневно Джейн. — Кажи ми ти какво видя и чу!

— Ти паркира на алеята — колебливо поде Карол. — Беше рано след обяд. Баща ми спеше. Денят беше доста хладен. Въртях се около цветята, колкото да се намирам на работа. Като видях, че се прибираш, реших да прескоча за по едно кафе. Просто ми се идваше у вас. Ти обаче излезе от колата и аз разбрах, че положението е напечено. Беше направо истерична. Не мога да измисля друга дума. Говореше си сама. Викаше. Нищо не разбирах от дрънканиците ти. Не знам видя ли ме изобщо, макар да гледаше право в мен. Попитах те какво се е случило? Ти ме изблъска от пътя си, прибра се и тръшна вратата. Никога не бях те виждала такава. Е, ядосана и избухлива си била сто пъти, ама това беше друго. Ти просто не беше на себе си. Направо се зачудих какво да правя. Постоях, постоях, пък реших да дрънна на Майкъл. Казах му какво е станало. Той отвърна, че тръгва веднага. Аз си останах вкъщи. След около петнайсет-двайсет минути видях, че колата му спира пред вратата и той хуква у вас. Вече умирах от любопитство. Направо се чудех какво става. Не мърдах от прозореца. След малко входната ви врата се отвори и ти изскочи навън. Остави я отворена. Не отиде при колата, а хукна по улицата. Изчаках една минутка и се замъкнах у вас. Вратата зееше отворена, ама аз почуках за всеки случай. Никой не отвърна и взех да се притеснявам. Извиках няколко пъти: „Майкъл! Майкъл!“. Чух го да стене и влязох в зимната градина. Сварих го да лежи на пода и да се опитва да стане. От главата му шуртеше кръв. На пода имаше цяла локва. Грабнах го и го завлякох в банята. Позамих го и го закарах в болницата Нютън-Уелсли. Там го зашиха. По пътя ме накара да обещая, че ще кажа на лекарите, че е паднал и си е ударил главата. Каза, че си била в някаква си криза, че тая криза ставала все по-силна и като се приберем ще ми обясни всичко.

— И после?

— Това е. Останалото го знаеш. Ти не се прибра. Той реши, че се срамуваш и трябва да те остави за няколко дни да се успокоиш. Беше сигурен, че щом ти мине, ще си дойдеш. Обади се след като му звъннали от полицията. Разправи ми какво е станало. Че си си загубила паметта, че щял да иде да те прибере…

— Кога ти каза за Даниел?

— По-късно. Накара ме да обещая, че няма да се разправям с тебе, докато не се оправиш. Всички знаят какво стана…

Джейн пое дълбоко дъх и силно въздъхна, надявайки се да преодолее замайването.

— Карол, моля те, трябва да ми кажеш къде Майкъл държи Емили?

— Не знам — отвърна Карол. Тя не лъжеше. — Мислех, че е при родителите на Майкъл.

— Да, в Удс Хоул.

Джейн знаеше, че Удс Хоул е малък полуостров на края на Кейп Код, но не помнеше да е ходила там. Отстоеше на няколко часа път с автомобил. Джейн реши, че ако тръгне за там ще е като с вързани очи. Не знаеше как да намери вилата на семейство Уитакър.

— Трябва ми колата ти — каза тя.

Не беше сигурна, че е в състояние да предприеме толкова дълго пътуване.

— Какво!?

— Услужи ми с ключовете от колата си.

— Джейн!? Не ставай глупава. Не мога да ти дам колата.

Очите на Карол се насочиха към някаква точка зад главата й. Раменете й се стегнаха и на устните застина вик. Джейн почувства — зад гърба й идваше някой.

— Коя е тази жена? — попита от вратата бащата на Карол.

В първия миг Джейн помисли, че има предвид нея, но когато от двете страни я уловиха нечии силни ръце, разбра, че става дума за Паула. Беше успяла да се измъкне от малкия затвор и да дотича. А може би през цялото време е била тук…

— След позвъняването на Даниел тази сутрин, отидох у вас — каза Карол. — Предположих, че нещо не е наред. И наистина заварих Паула заключена в банята.

— Какво става тук? — намеси се бащата на Карол. — Какви са тези хора? Продават ли нещо?

— Не, татко. Защо не се качиш да си полегнеш?

— Не ща да лягам. Току-що ставам.

Джейн се отпусна в ръцете на Паула.

— Добро момиче — рече тя, без да разхлабва хватката. — Няма смисъл да се съпротивляваш!

— Обади ли се на Майкъл? — попита Джейн.

— Той е в операционната. Поръчах да му съобщят.

Значи има още време, каза си Джейн. Приклекна, сякаш коленете отказваха да я слушат. Паула отпусна ръце, за да я задържи. В този момент Джейн я блъсна с лакът. Прислужницата се преви и загуби равновесие. Джейн се измъкна от прегръдката й.

— Не! — изкрещя тя.

Старецът извика уплашено. Джейн грабна голямата кристална ваза и я запокити с все сила. Цветята се разпиляха във въздуха. Мръсната вода се разплиска по раменете й и по килима. Паула се преви на две. Карол поклати неодобрително глава, а баща й виеше, закрил с ръка очи.

В този миг Джейн си спомни коя е и какво се бе опитвала да забрави.

Загрузка...