Виж Джейн бяга…

Двайсет и втора глава

— Тя е в зимната градина.

— Как е?

— Не е добре.

— Нищо не разбирам. От колко време е така?

— Започна се някъде в средата на юни. Оттогава става все по-зле.

— Средата на юни!? Значи повече от месец? За Бога, Майкъл, защо прислужницата ми каза, че е в Сан Диего при брат си?

Преценихме, че така е най-добре. Разбери, Даян, нито аз, нито лекарите очаквахме състоянието й да продължи толкова дълго. Нито пък, че ще се влоши.

— Няма представа коя е, не помни никого, така ли?

— Казахме й коя е — обясни Майкъл. — Тя просто няма спомени. Знае всички подробности от живота си, но сякаш го е живял друг човек.

— Господи, не мога да повярвам! Все пак каква е причината, според теб?

— Катастрофата — отвърна той.

— Но тя стана преди година. Имах чувството, че я е надживяла.

— Ако питаш мен, най-лошото все още предстои.

Джейн чуваше гласовете като през фуния. Идваха силни, но заглъхваха преди да е разбрала значението на думите осъзнаваше, че говорят за нея. Винаги говореха за нея! Какво значение имаше точно какво?

Лежеше на любимата люлка, завита с одеяла от главата до петите, въпреки че се изпотяваше. Пот ли беше наистина или слюнка? Нея избърса. Нека те го направят. Гостите. Тълпите, които Майкъл непрекъснато мъкнеше у тях, откакто се бяха прибрали от болницата. Преди колко време беше това? Преда няколко дни? Преди седмица?

Усмихна се доволна. Времето отново не съществуваше. Само като си помисли колко дълго се бе съпротивлявала на това. Колко се бе ядосвала, че дните й, в резултат на лекарствата, се сливат. Сега те сладостно се разтапяха като шоколадови бонбони, оставени на слънце — образуваха една обща безформена маса. Защо се беше борила срещу своето прекрасно забвение? За да си спомни онзи ужас? За да научи отново всички бодящи подробности от своя пропилян живот? За да разбере, че е убила майка си и малката си дъщеря?

След скандала в болницата Майкъл я бе отвел вкъщи. Помнеше, че лекарите и сестрите се бяха държали много внимателно с нея. Майкъл бе казал на д-р Клингър, че всичко е под контрол и ще позвъни на д-р Мелоф, веднага щом се върне от отпуска. Засега за Джейн било най-добре да почива.

Тя не бе направила никакъв опит да протестира. Възможността да избяга в леглото й се бе сторила привлекателна. От тогава й се искаше само едно — да се зарови под завивките и да изчезне завинаги. Да умре — това бе желанието й. Почувства как тялото й се свива.

Вече не се бореше да й дават само предписаните от д-р Мелоф лекарства. Гълташе всичко, което получеше. При нея се върна познатата безчувственост. Обсеби пръстите на ръцете и краката й, порите на кожата. След това се настани някъде зад очите й, създаде нещо като буферна зона между нейното съзнание и външния свят. Приемаше без съпротива неприятните странични ефекти. Почти се радваше на мускулните спазми. Струваха й се подходящо наказание за всичко онова, което бе причинила. Дори слюнката в края на устните не я смущаваше.

Сега всичко беше ясно.

Парите, кръвта, Пат Ръдърфорд… Името му върху бележка в джоба й, а не в тефтерчето с телефоните, където би могъл да надникне Майкъл, обясняваше всичко. Искаше и се да разбере дали този човек се е обаждал, дали се е интересувал какво е станало с нея. Какво са възнамерявали? Заедно да избягат или онази сутрин той просто е сложил край на връзката им?

Въпросите изчезнаха от момента, когато отново бе започнала да взима лекарствата. Чувстваше облекчение. Какъв е смисълът да си задава въпроси, на които няма отговор? Дори Майкъл не можеше да й каже какво е станало, преди да го удари с ориенталската месингова ваза. Това, че се бе опитала да убие собствения си съпруг, вече не я шокираше. Нали беше натрупала опит — бе убила майка си, дъщеря си…

Джейн се опита да даде лице на смъртта. Извикваше в съзнанието си образа на красивото дете със свенлива усмивка, запомнено от снимките в кожения албум. Ето я — първо стиснала за ръка Майкъл, после в прегръдките на майка си, накрая надвесена над ухаещо клонче люляк… Емили е вече спомен, казваше си на ум. Не, не е дори това.

Колко пъти за последните няколко дни бе преповтаряла всяка подробност от последния месец? Седеше в зимната градина. Гледаше как слънчевите отражения като парчета сладкиш бавно нарастват на пода и все така бавно се стапят във вечерния мрак. Винаги започваше от връщането си вкъщи след загубата на паметта. Припомняше си как прекрачи прага към своя стар живот, питайки се какво я чака. Как пренебрежително се беше изсмяла. В най-ужасните си кошмари не си бе представяла толкова безнадежден сценарий. Нищо чудно, че е искала да избяга.

Видя се как влиза в хола, как пръстите й пробягват по клавишите на пианото, за да зазвучи познатата Шопенова мелодия, как вдига и разглежда няколко фотографии, между които три на малки, смешни ученици, подредени по височина как на една от тях, момче от първата редица държи в ръце табела с надпис „Частно училище Арлингтън“. Джейн безразлично се беше усмихнала на слабото момиченце с руса коса, големи очи и жълта рокля от последната редичка. После пак се бе усмихнала на същото момиче, но с една година по-голямо, в розово и бяло, с коса на опашка. И отново на нея притеснено засмяна, с разпуснати коси и черно-бяла пепитена дреха. Подготвителна група в детската градина, първа група първи клас… Втори клас липсваше. Не знам защо нямам снимка от тази година, бе казал Майкъл, сигурно е отсъствала по болест.

Защо не й бе направило впечатление, че последната снимка на Емили е отпреди година? Защо това не й се бе видяло странно? Семейство, в което всяка стъпка се фотографира и поставя в рамка, да няма нищо за цяла една година? Защото не й се е искало. Защото не е била готова да се изправи лице в лице с объркания си живот. С опустошенията, които е предизвикала. С мисълта, че е погубила двама невинни.

Аз би трябвало да умра, каза си Джейн. Да ме приспя, като болно от бяс куче. Една смъртоносна инжекция, нищо повече. Потърка ръката си на мястото, в което сутринта Майкъл бе инжектирал лекарство.

Спомни си как започна да го подозира. Беше сигурна, че й крои нещо, че целенасочено се опитва да я подлуди. Всъщност е искал да й помогне. Да направи всичко възможно, за да може Джейн да върне здравия си разум.

Майкъл отново бе довел някой да я види. След като седмици наред я беше лишавал от контакти дори с най-близки приятелки, вече бе решил, че е време да покаже адът, в който живее. Първо се беше обадил на Сара и Питър Таненбаум, които бяха дошли веднага. Сара беше избухнала в сълзи при вида на приятелката си. Питър се бе извърнал, за да говори с Майкъл.

Джейн бе изпитала желание да протегне ръка, да ги успокои. Да им каже, че всичко е наред, че сама предпочита лудостта. Ръцете й не бяха помръднали. От свитото й гърло не бе излязъл нито звук. Беше ги гледала със замъглени очи — като през лещи намазани с вазелин — без да промълви нищо. Единственото й желание бе да си отидат, да я оставят в ръцете на собствената й съдба. Не заслужаваше повече. Беше се опитала да избяга, но я бяха заловили и върнали. Не й оставаше друго, освен да се изправи лице в лице със своята екзекуция.

През изминалите няколко дни бяха имали и други посещения. Майкъл беше събрал почти всички техни приятели, но ги беше пускал само за няколко минути при нея. Джанет и Пън Харт, Лорейн Апълбай, Дейвид и Сюзън Карни, Ийв Макдърмот — Рос отиде на риболов, беше обяснила Ийв, всички се бяха изредили в зимната градина. Бяха я разглеждали, сякаш е восъчна фигура от музея на Мадам Тюсо.

— Не споменавайте за Емили — беше ги предупреждавал Майкъл.

Те бяха премълчавали и Джейн беше изпитвала благодарност към тях.

— Не споменавай за Емили — чу шепота му от другия край на стаята.

В следващия миг Даян Брюстър коленичи до нея с насълзени очи.

— Господи — проплака Даян и се олюля.

— Няма нищо — потупа я по рамото Майкъл. — Тя няма болки.

— Чува ли?

— Да — отвърна Майкъл, застана до Джейн и я погали по косата.

— Дошла е Даян, скъпа. Ще й кажеш ли „здрасти“?

Джейн се опита да нагласи устните и езика си за трудното име, но те само потрепнаха. Отказа се. Всъщност какъв беше смисълът?

Даян ядосано се изправи.

— Не мога да разбера, Майкъл. Какво е станало с нея? Ти се опита да ме подготвиш и въпреки това… Знам, че е изживяла дълбока травма, но…

— Даян — прекъсна я той.

Тя пое дъх няколко пъти, за да се успокои.

— По дяволите, Майкъл! Това е най-добрата ми приятелка винаги е била толкова енергична, толкова категорична за всяко нещо. Не искам да повярвам, че пред мен е същият човек.

Майкъл мълчаливо кимна с глава.

— Лекарите не могат ли да помогнат?

— Правим, каквото е по силите ни.

— Толкова е отслабнала.

— Не иска да се храни.

Даян се плясна по страните и отново коленичи пред Джейн.

— Ще се оправиш, Джейни. Скоро ще си добре. Ще погрижим за теб. Майкъл и аз, и всичките ти приятели. Ще направим каквото трябва, за да оздравееш.

— Защо не й прочетеш това? — Майкъл мушна ярка цветна картичка в треперещите ръце на Даян.

— От Хауърд и Пеги Роуз е — каза тя, — от Франция.

Постара се да звучи бодро, но в гласа й прозвучаха почти истерични нотки.

Вдигна картичката. На нея имаше малко кафене на фона на яркосиньо море.

— Я да видим. Много е ситен почеркът, но все пак. „Ето ни в Южна Франция. Тук е чудесно. Прекарваме фантастично — тя заекна, — както, вярвам и вие в скучния стар Бостън. Защо не зарежете работата и не се изтърсите тук? Обичаме изненадите. И вас. Надяваме се, че сте добре и всичко ви е наред. Довиждане през септември. Хауърд и Пеги.“ Много са мили… Решителността на Даян потъна в изблик на сълзи.

Да се изтърсим неочаквано, помисли си Джейн и си спомни за лъжливото гостуване при брат й. Опита се да си го представи някъде в Испания, но образът му беше като без фокус. По-ясно виждаше снаха си — Гаргамела. Джейн се изсмя на глас.

— Господи, Майкъл — възкликна Даян и протегна ръка да погали лицето на Джейн. — Що за звук бе това? Прозвуча нечовешки.

— Добре ли си, Джейн?

Екстра, без звук отвърна Джейн. Искам всички да се махнат и да ме оставят на мира, за да умра на спокойствие.

— Да ти донеса ли нещо газирано? — загрижено попита Майкъл. — Или нещо за хапване? Паула направи чудесен боровинков сладкиш.

Предпочитам нейния ябълков пай, помисли си Джейн, спомняйки си как я беше заплашила с ножа. Доброто старо време, рече си тя. Да беше забила ножа в собствения си стомах!

Може би не е късно. Може би си струва да опита. Да даде знак на мъжа си, че иска сладкиш, но предпочита да го изяде в кухнята. После, когато всички се настанят на масата и се отпуснат в лъжливото си спокойствие, тя да се втурне към кухненския плот, да грабне ножа и да го забие в собствения си корем, така че цялата й рокля да прогизне от кръв. От нейната собствена кръв. Както е редно. За да се затвори най-сетне кръгът.

Не каза нищо. Гледаше вторачените им, пълни с мъка очи. Ако просто беше изчезнала щеше да е по-добре за всички. Ако никой не я бе познал и върнал в къщи, Майкъл щеше да се разведе с нея. Господ е свидетел, имаше достатъчно основания за това. Приятелките й щяха да я споменават известно време, докато не се появи друга, по-интересна тема. Скоро щеше и тя като Емили да се превърне в скъп спомен. Иронията ти е точно като на болна от амнезия, помисли си Джейн и отново се изсмя.

Този път смехът й наподоби накъсана въздишка. Даян я стисна окуражително за ръката.

— Сигурен ли си, че не страда, Майкъл?

— Напълно.

— Чувствам се толкова безпомощна…

— Всички се чувстваме така.

Джейн искаше да вземе в ръцете си лицето на Даян, да я целуне нежно по бузите, да я увери, че нещата ще се развият по най-добрия възможен начин. Но знаеше — каквото и да направи, дори едно невинно погалване по косата — ще се изтълкува погрешно, ще даде фалшива надежда. А надежда не съществува. Вече знаеше това. Нямаше никаква надежда.

Нито смисъл да се преструва.

Вече не се молеше да й се върне паметта. Напротив — всяка вечер си лягаше с една-единствена молба — да не се върне никога. Знаеше най-важното. Ако има Господ и той е милостив, не бива да я кара да изживее отново смъртта на най-скъпите си същества. Нека я остави да се погребе жива в пашкула от успокоителни, докато изчезне пак. Този път — завинаги.

— Гледах един ужасен филм онзи ден — изведнъж се разбъбри Даян.

Опитва се да говори за нещо, помисли си Джейн.

— Уж бил много секси. Знаеш, че си падам по такива филми. Дори когато не са нещо особено, пак са приятни. Този обаче беше пълен само с голотии и пъшкане. Диалогът беше толкова слаб, че публиката направо се кискаше. Трейси искаше да си излезем. Нали я помниш, приятелката ми Трейси Кечъм, дето се беше уплашила, че е бременна миналата година, пък то взе, че излезе ранна менопауза. Представяш ли си? На четирийсет години? — тя погледна дали реагира Джейн и продължи: — Чудехме се какво да правим. Тогава някакъв от публиката започна да подвиква към екрана. Беше толкава забавно, че останахме да го слушаме. В един момент героинята, която се е крила кой знае къде в продължение на години, играе я Арлийн Бейтс, не знам защо, решава да се върне. Та връща се тя значи, ама видът й е фантастичен. Без бръчка по лицето! Май си беше правила козметична операция. Обаче шията й хич не е като на млада жена. Не ми е ясно защо се подлагат на операции. И жени, а и някои мъже също. Така им изпъват кожата, че започват да приличат на онези с дръпнатите очи. Сещаш се, нали? Джак Никълсън, Ричард Чембърлейн, дори Бърт Рейнолдс… Кожата им обаче си остава стара и това е. Трейси казва, че като минеш четирийсетте ставало още по-лошо. Човек започвал съвсем да се скапва. Аз й викам, че при мен това започна още на трийсет, но тя твърди, те било друго. Според нея първо отслабвало зрението. Изведнъж откриваш, че не можеш да прочетеш упътването върху (кутия с овесена каша, започваш да държиш книгата все по-далеч, освен ако не си бил късоглед. Тогава нещата се уравновесяват. Слагаш очила за четене и започваш да мязаш на противната си леля. После ти увисва задникът. Трейси казва, че се изненадва, не от това че увисва, а от начина, по който увисва. Все се надявала, че ще си запази формата и само ще слезе по-ниско. Не си давала сметка, че увисва, защото се е сплескал. Представяш ли си? Плоско дупе? Като на Джак Лемън в онзи филм, как се казваше, „Такъв е животът“? Както и да е. Да ти кажа за Арлийн Бейтс и за оня от публиката. Арлийн й вика на тази бивша манекенка с очи на сърна, не й помня името дори…

Може би Синди Крауфорд, сети се Джейн за снимката от списанието. Почувства, че очите й се затварят.

— Памела Ем! — възкликна Даян. — Така се казва тази нещастница. Представи си! Инициал вместо фамилно име! Било истинско. Знае ли човек? Едва ли ще го чуваме в бъдеще.

Майкъл се изкашля и прекъсна монолога на Даян.

— Джейн изглежда доста уморена, Даян. Ще й го доразкажеш друг път.

— Моля те, Майкъл. Само още няколко минути. Имам чувството, че ще успея да установя контакт с нея.

Джейн видя как Майкъл кимна и отиде до прозореца да погледне навън. Как издържа, помисли си Джейн. Как понася всичко това? Как може да се грижи за мен? Как може да ме гледа след всичко, което съм му направила? Джейн Уитакър — награда за отличници! Струва си някой да ме опише в книга. Или да направи филм.

— Както и да е — продължи Даян. — Арлийн, в ролята на царица по недвижимите имоти, казва на Памела, която пък търси да си купи къща и пробва всяка стая като прави любов на голия под, да й докара вестникарчето, тъй като мъжът й, естествено сенатор, е много зает с изхранването на гладуващите в Етиопия. Тя пък гладува у дома си, нали така? Арлийн, която крие в чантата си театрален бинокъл, за да разберем, че е воайорка от класа, казва на Памела „Кажи му да влезе“. Памела отива до прозореца толкова бавно, че сигурно по-бързо би преплувала океана с кану. Вижда момчето, което хвърля вестници от колелото и не смее да си отвори устата. Арлийн я подканя „Кажи му“. В това време онзи от салона извиква „По-бързо!“ Скъсахме се от смях. И се сетих за теб. Дори казах на Трейси: „Такова нещо е способна да направи само Джейн“. Господи, помниш ли как заради теб един кретен едва не ни сгази с червения си транс Ам?

— Даян — прекъсна я Майкъл с известна доза нетърпение в гласа. — Не мисля, че сега е моментът за тази история.

Даян веднага започна да се извинява:

— Мислех, че така ще раздвижа паметта й…

— Ние се опитваме вече цял месец. Не знам дали не бяхме прекалено настоятелни. Най-добре е сега да я оставим сама, за да може да осъзнае чутото.

— Погледни я, Майкъл. Смяташ ли, че може да се справи сама?

Майкъл сведе очи към пода.

— Не знам. Вече не знам какво да правя. Съмнявам се дали не бъркам като я лекувам в домашни условия.

— Какво искаш да кажеш?

— Хайде — Майкъл сякаш не чу въпроса и помогна на Даян да стане. — Паула е направила цяла кана кафе. Сигурно ще се обиди, ако не опиташ боровинковия сладкиш.

— Какво искаш да кажеш, Майкъл?

— Проучвам въпроса, разпитвам…

— За какво?

— За настаняването на Джейн в психиатрична клиника.

— За Бога, Майкъл! Джейн в лудница!?

— Не бързай да си представяш някой кошмарен филм, Даян. И не ме карай да се чувствам виновен! Вече опитах всичко. Мислиш ли, че бих минал на такъв вариант, ако не бях толкова объркан и измъчен? Погледни я, за Бога! Тя просто вегетира! И всеки ден става все по-зле.

— Може да е от лекарствата, които взима…

— Без тях буйства и има халюцинации. Така поне не е опасна нито за себе си, нито за околните. Умът й може да си почива и да се възстановява. Тези клиники не са като във филмите. Сестри със садистични наклонности не се завират под леглата. Има доста добри заведения, където Джейн би могла да получи онова, от което се нуждае.

— Разбирам те добре, Майкъл, просто ми е трудно да преглътна всичко това.

Даян се вгледа в Джейн така, сякаш се опитваше да й внуши, че трябва да се изправи. „Стани и се защитавай!“, прочете Джейн върху лицето й. „Покажи на този човек, че си добре. Че няма нужда да те вкарва в лудница. Ставай, дявол да те вземе!“, крещяха очите на Даян.

Джейн почувства как краката й потръпнаха. Искаше й се да се подчини. Да скочи на крака. Да прегърне тази жена, която беше нейна приятелка, макар общото им минало отдавна да бе отплувало в нищото. Да й каже: „Ще се оправя! Всичко отново ще бъде наред!“

Но как би могло да стане това? Тя бе причинила смъртта на майка си, на собственото си дете. Беше мамила мъжа си. Едва не го бе убила. Беше се погаврила със съседката си. А защо не и с някоя от приятелките си? Сега получаваше според заслугите си!

— Ще дойда пак, Джейн — Даян се наведе, избърса слюнката от ръба на устната й и я целуна по бузата. — Нали обеща да ме уредиш с онова страхотно гадже от екологичните сбирки? Разчитам на теб, Джейн. Майка ми също.

Тя замълча — сълзите й закапаха по одеялото на Джейн.

— Обичам те!

Джейн почувства как Даян я прегръща, но не направи опит нито да отвърне на прегръдката, нито да я отблъсне. Не заслужавам да ме обичаш, помисли си тя. Майкъл отведе приятелката й към кухнята. Джейн си представи как Паула им налива кафе, докато те седят около масата и изказват възхищението си от пресния боровинков сладкиш.

Знаеше, че животът ще продължи и без нея. И то много добре. Представи си безброй такива домашни сцени. Може би Майкъл ще се ожени за Даян. От това майката на Даян безусловно ще бъде безкрайно доволна. А може да предпочете Паула. Ще я вземе заедно с болната й дъщеричка тук, при него. Готово семейство! Идеална замяна! Пълна компенсация за загубите! И Майкъл отново ще бъде щастлив. А тя — Джейн? Къде ще отиде тя? В клиника за малоумни? В земята? Какво значение има? В крайна сметка не е ли едно и също?