Виж Джейн бяга…

Двайсет и осма глава

— Проклет да си, негодник такъв! Ще те убия! Ще те пречукам, дяволско изчадие! — Джейн удря с все сила кормилото на колата, а виковете й отекват в тясното затворено пространство — Как можа, развратен нещастнико!? Как можа да го правиш със собствената си дъщеря!? Как можа!?

Все още е на училищния паркинг. Не знае какво да предприеме. Едва е дочакала да влезе в колата, за да избухне. Тялото й повече не може да удържа яростта си. Важното бе, да се откъсне от Емили. Детето не биваше да я вижда в това състояние. Трябват й няколко часа, за да се успокои, да се овладее, да помисли как да постъпи.

Да се разправя ли с него? Да нахлуе право в кабинета му и на всеослушание да каже какво е правил на Емили? Да свали маската — блестяща кариера, безукорно реноме? Да обяви, че възторженият защитник на децата е гнусен педофил?

Възможно ли е да е посегнал и на други деца? Разбира се, при отличните възможности, с които разполага. Работата му е да се грижи за болните и уязвимите. Кой е по-уязвим от едно страдащо дете? И тук се намесва светецът д-р Майкъл Уитакър — човекът с неограничени възможности и добродетели. Той е обичан, обожаван, същински идол. Възможно ли е същият човек, този изискан и нежен любовник, да крие тъмна, ужасяваща, кошмарна душа?

А каква е тя самата? Как е могла да живее с един човек повече от единайсет години и нито за миг да не се усъмни? Как е успял да я излъже? Едно е да заблудиш колеги, приятели, познати, пациенти, своите подчинени. Но никой от тях не живее с него, никой не споделя неговото легло, прегръдките му.

Джейн си представя как ръцете му обгръщат нея, а после — седем годишната й дъщеря. В миг стомахът й се обръща. Тя отваря вратата. Повръща върху тъмния цимент на паркинга.

— Проклет да си, нещастно копеле! — крещи тя.

Опитва да се овладее, но е невъзможно. Отчаяно удря по кормилото. Клаксонът вие.

— Какво да правя сега?

Изважда от джоба на шлифера си носна кърпичка. Избърсва уста. Хвърля я на земята. Ето, че и аз замърсявам околната среда, казва си не без ирония. Няма да се разправя с Майкъл. Нека с тази работа се заемат нейните адвокати! И то след като тя и Емили заминат далеч… в безопасност. Сега трябва да потисне гнева си. Да се организира. Трябва да се върне вкъщи, да вземе най-необходимото. Да реши къде ще отидат. Най-добре — в центъра на Бостън. Ще отседнат на хотел за няколко дни. Може би в хотел Ленъкс. Оттам би могла да се свърже с приятелите си, да ги попита за добър адвокат.

Първо, ще й трябват пари. Налага се да се отбие в банката. Имат девет, десет хиляди долара в общата си разплащателна сметка. Може да ги изтегли само с един подпис. Решава, че ще постъпи точно така. Затваря вратата и пали колата. Излиза на улицата. Ще изтегли всичките пари. Нека Майкъл разбере за това със закъснение, както тя — за неговата двойственост. Дотогава Джейн и Емили вече ще са далеч. Единственият контакт, който ще си позволи с Майкъл отсега нататък, ще бъде чрез адвокатите им. Това е най-доброто решение за всички. Ако трябва да се срещне, макар и веднъж с него, тя просто ще го убие.

Кара бързо. Стига до Сентър стрийт за по-малко от десет минути. Паркира в забранената зона, точно пред входа на банката. Едва не събаря възрастна непозната жена. Почти тича да се нареди на опашката. Чува зад гърба си тихата ругатня на дамата. Това не я изненадва. Мигар остана нещо, което може да я изненада?!

Банката е малка. Джейн често я посещава. Дори познава касиерките по име. Те нея — също. Изкисква се на глас. Всички се обръщат в нейната посока. Навежда глава. Изтрива една внезапна сълза. Колко трябва да чака? Защо опашката се влачи толкова бавно?

— Проблеми ли имате, госпожо Уитакър? — пита касиерката, когато най-сетне й идва редът.

Джейн гледа младата чернокожа жена на име Саманта. Нищо не отвръща. Само сълзи на безпомощност се стичат по страните й.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожо Уитакър?

— Искам да закрия сметката — Джейн бърка в препълнената си чанта. Изважда банковата книжка. Подава я през гишето.

Саманта я поглежда и пита.

— Не предпочитате ли да прехвърля сумата на друга ваша сметка?

— Не! Искам ги в брой.

— Това са почти десет хиляди долара.

— Да. Знам. Трябват ми — Джейн избърсва нос с опакото на ръката… Проклети сълзи!

— Госпожо Уитакър, знам, че не е моя работа, но изглеждате много разстроена и…

Джейн нервно се изкисква. Вече наистина цялата зала зяпва към нея, включително Труди Каплан — салонната управителка. Не им обръща внимание.

— Искам собствените си пари!

— Госпожо Уитакър, — намесва се Труди Каплан, — не искате ли да дойдете в кабинета ми на чаша кафе?

Салонната управителка е едра и набита жена с коса, прибрана в старомоден кок.

— Не съм дошла за кафе, а за парите! И нямам никакво време. Побързайте, ако обичате! — … Какво има да ги моля? Парите са си мои!

— Ако не сте доволна от нещо… — започва Труди Каплан.

Защо жените смятат винаги себе си за виновни?

— Проблемът не е във вас — успокоява я Джейн. — Една приятелка е загазила. Обещах да й помогна. Това е всичко! Надявам се да върна парите до няколко дни.

Отговорът задоволява управителката. Тя се връща в кабинета си.

— Трябва да се попълнят няколко формуляра — казва Саманта.

— Защо?

— Когато се закрива сметка…

— Нямам време за формуляри! Колко пари трябва да останат, за да не се закрие сметката?

— Пет долара.

— Чудесно. Оставете пет долара.

— Искате останалото в брой?

— Да.

— Може ли в стодоларови банкноти?

— Разбира се.

Джейн гледа как Саманта отива до сейфа и се връща с цяла камара банкноти, които брои пред нея и събира в малки, стегнати пачки.

— … и седемдесет и четири долара и двайсет и три цента — Саманта подава дребните в ръката на Джейн. Избутва пачките през стъкленото гише.

Джейн небрежно напъхва парите в дълбоките джобове на шлифера. Благодаря на Майкъл, че ме накара да го облека, с горчива ирония си казва на ум. В чантата й няма никакво място. От къщи ще вземе нещо по-подходящо за пренасяне на камара долари.

Намира на прозореца на колата квитанция за глоба. Накъсва я на парчета и ги пуска на улицата. Втора антиекологична проява! Още една бита кауза. Като нея самата… Провал като съпруга, провал като любовница, провал като жена! Защо иначе Майкъл ще търси утеха другаде? Толкова ли непълноценна беше тя в секса, че го докара до прегръдките на детето им? Господи, не беше ли и в нея вината?

Едва шофира от сълзите, които се стичат по лицето й. Все пак стига до къщи. Диша тежко. Стомахът й се свива от отчаяние. Провалих всички, които обичах, мисли, докато паркира в алеята пред гаража. Излиза от колата. Не успях да предпазя баща си от сърдечния удар. Почина, преди да навърша шестнайсет. Не опазих майка си. Ако бях пропуснала една-единствена родителска среща… Ако я бях придружила до Бостън, нещастието нямаше да се случи! Не успях да задоволя съпруга си. Не успях да бъда жената, която той очаква и заслужава! Не се погрижих за собственото си дете — съществото, на което посветих целия си живот!

— Пълен провал! — шепне Джейн. Трясва вратата на автомобила и се обръща. До нея има някой. — За нищо не ме бива! Абсолютно за нищо!

— Джейн? Джейн, какво си мърмориш? Да не ти е лошо?

— Какво? — Джейн се озовава лице в лице с Карол.

Тя я гледа угрижено.

— Какво е станало? Плачеш ли?

— Нямам време! — извиква Джейн, блъсва Карол и се втурва в къщи.

Няма време да обяснява! Не могат да й стигнат нито минутите, нито часовете в цял един ден, за да убеди своята съседка в онова, което Майкъл е правил с Емили. Кой би повярвал? Не! Сега трябва да вземе багажа и да изчезва. Ще обяснява по-късно.

Пуска чантата в антрето и хуква към спалнята. Вече се чувства като нашественик в чужд дом. Нима наистина някога е живяла тук!? Наистина ли е била щастлива тук? Наистина ли е споделяла тази стая, това легло с един мъж, когото не е познавала?

Вижда отражението си в огледалните врати на гардероба. Лицето й е подуто и мокро от сълзи. Затова я зяпат така уплашено. Гледката наистина е страшна.

Дава си сметка, че не бива да позволи Емили да я види в този вид. Тръгва към банята. Мие се. Сваля грима. Слага студен компрес на очите си. Връща се в спалнята. Отваря гардероба.

— Затова ли толкова настояваше да ми купува тези гадни рокли като за момиченца?! — крещи, сваля ги от закачалките, тъпче ги с крака. — Затова ли ме харесваше цялата в копчета и волани!?

Бързо донася два черни куфара от стаята за гости — един за нея, един за Емили. Ще вземе само най-необходимото. Ако има нужда от нещо — джобовете й са натъпкани с почти десет хиляди! Най-добре ще е да зачеркне миналото. Да започне начисто! Да изтрие черната дъска!

Слага в куфарите най-нужното. Строполява се върху леглото. Леглото, което е споделяла с Майкъл всичките тези години. Присъствието му я стяга като в обръч, докато я остави почти без дъх. Чувства устните му върху шията си. Ръцете му върху гърдите си. Влагата на езика му върху извивките на тялото си… Неговата същност я обгръща отвсякъде, изпълва всеки отвор в тялото й, всяка нейна пора. Цялата е проникната от неговия мирис. Аз съм част от теб, измамно шепне призракът на съпруга й, повече от едно десетилетие… Неразделна част от теб!

— Не! — скача от леглото Джейн. Куфарът се изсипва върху бледозеления килим. — Повече няма да си част от мен! Няма да ти го позволя!

Лази на четири крака. Събира обратно разсипаните дрехи. Заципва куфара. Отива в детската стая. Оставя пълния куфар на вратата. Хвърля празния на леглото на Емили. Отваря чекмеджетата. Събира бельо, чорапи, пижами, фланелки, шорти… Взима от гардероба само купувани от нея рокли. Всичко, което напомня за него… Всичко, което свидетелства, че Емили и Джейн са били негово притежание. Всичко, което говори, че Майкъл е бил част от живота им, ще си остане завинаги тук!

Аз съм част от теб повече от едно десетилетие, нашепва той. Неразделна част от теб!

— Не! — крещи тя:

Иска да се измъкне от къщата. По-бързо да се отърве от лъжата, в която е живяла. Поглежда часовника. Минал е половин час. Господи, колко време пропиляно в безсмислени чувства! Трябва да действа, да тръгва, да изчезва!

Грабва куфара от леглото, после и другия — от входа. Хуква, но на вратата се сеща за любимото одеяло на Емили — спи с него почти от бебе. Помоли я единствено за това. Не може да го остави.

Пуска багажа и изтичва до леглото. Отмята кувертюрата. Търси малкото бяло одеяло на светлосини цветя с пухкави ресни. Емили обича да се гъделичка с тях по носа. Къде ли го е сложила тази сутрин?

— Нямам търпение! — крещи Джейн.

Напипва одеялото под възглавницата. С гърба си чувства нечий поглед.

— Джейн, какво става тук?

Гласът на Майкъл я приковава на място. Не може да реагира. Защо е в къщи по това време?

— Какво има, Джейн? Звъниха ми от банката. Почти си била закрила разплащателната ни сметка. Тъкмо затварят, разтревожена се обажда Карол… Държала си се като истеричка. Какво, по дяволите, се е случило?… Така карах, че сигурно съм прехвърлил звуковата бариера. Джейн, слушаш ли какво ти говоря? Можеш ли да ме чуеш, Джейн?

Тя се обръща. Очите й излъчват леден гняв. Не плаче.

— Чувам те, да — неподозирано спокойно изрича тя.

— Джейн, някакви проблеми ли имаш?

— Проблеми ли?

— Какво се е случило? Да не си цапнала някой в метрото? — едва не се смее Майкъл. — Какво има, скъпа? В каква каша си се забъркала този път?

— Ти, негодник такъв! — изкрещява Джейн. Хвърля се към него. Хваща го за косата. Дърпа я. Посяга към очите му.

Майкъл улавя ръцете й. Стисва китките й. Не й позволява да мръдне.

— За Бога, Джейн, какво става?

— Проклет да си, кучи сине! Как можа да го направиш?!

— Да направя какво? За какво говориш, Джейн?!

— Бях при учителката на Емили, Майкъл. Жената се тревожи! Тревожи се за собствената ти дъщеря. За поведението й — Джейн спира да се съпротивлява.

Майкъл я гледа цял в очакване.

— Твърди, че Емили е подложена на сексуален тормоз.

Ужасът, който се появява на лицето му, изглежда искрен.

Ужас от какво обаче? От това, което е направено на Емили или, че е разкрит?

— Как? Кой? Знае ли кой може да е?

— Не се прави на ударен, Майкъл! — изрича сдържано Джейн. — Твърде късно е. Няма да мине.

— Господи, смяташ, че аз…

— Излишно е, Майкъл, говорих с Емили. Тя ми каза.

Настъпва тишина.

— Очевидно някой я подучва какво да говори — най-после изрича той. Гласът му е сух и хриптящ.

— Никой не я подучва, мръсен негоднико! — Джейн отново е яростна. Отново се опитва да се освободи.

Майкъл стиска ръцете й.

— Жалък, мръсен тип! Как си могъл!? Как си посегнал на собственото си дете!? Как посмя да я лишиш от детството й!?

Джейн го ритва. Той се дръпва. Пуска ръцете й. Сякаш самият допир го изпълва с погнуса. Тя закрива лице с ръцете си, за да се скрие от изражението му. В тъмнината на шепите си чува кикота на собствената си брачна халка. Грубо я измъква от пръста и я запокитва, където й видят очите. Пръстенът се удря в отсрещната стена и със звън се търкулва в единия ъгъл.

— Господи, Джейн, какво правиш?

— Опитвам се да не те убия, дяволите да те вземат!

— Ти си луда, Джейн! Обичам те! Но отдавна виждам, че полудяваш.

Джейн се заковава на място. Мисли си, че ако мръдне отново, наистина ще го убие.

— Луда ли?

— Чуй се какво говориш! Наистина ли вярваш, че съм способен да посегна на собственото си дете!?

— Аз вярвам на Емили.

— Тя е дете. Всяко дете има развинтено въображение.

— Емили не би казала такова нещо, ако не е истина.

— Защо? Да не би да твърдиш, че децата не лъжат?

— Разбира се, че не лъжат!

— Искаш да кажеш, че Емили никога не е лъгала? Мога да ти припомня няколко случая…

— За това не лъже!

— Защо? Откъде си толкова сигурна?

Откъде наистина, замисля се за миг Джейн. В представата й изплува Емили — измъченото й изражение, когато произнася признанието.

— Защото те обича. Сърцето й се късаше, че трябва да наруши уговорката ви, да издаде вашата тайна… Бъди проклет! Аз знам кога детето ми ме лъже и кога — не!

— Точно както знаеш и всичко останало, нали? Както знаеш, че винаги ти си права, а останалите — криви! Права си, когато се подиграваш на някой по улицата, докато не го доведеш до състояние да те прегази! Когато крещиш мръсотии зад гърба на служител, виновен само в това, че върши съвестно работата си и той едва не те удушава! Когато удряш с тангата си непознат старец в метрото, защото грубо си проправял път…

— Изопачаваш нещата, Майкъл!

— Така ли? Аз пък смятам, че заболяването ти се задълбочава с всяка година. Отначало на всички ни беше забавно. Джейн и нейният избухлив нрав, ха,ха,ха! Смеехме се вечер, когато се събирахме с приятели. После започна да става все по-малко забавно. Напротив. Нещата отидоха твърде далеч, със страх се питаме, какво ще направи Джейн утре. Ще остане ли жива, поне да ни разправи за своя пореден подвиг, опитах се да говоря с теб. Да те предупредя. Но Джейн не ще акъл от никого. Джейн е Великият законодател. Сама си е господар. На себе си и на света! Но вече никой не може да каже коя е Джейн Уитакър? Женен съм за нея единайсет години, а дори аз не мога да я позная. Коя сте вие, госпожо!?

— Не разбирам за какво говориш. Какво общо има всичко това!?

— Според теб няма, така ли? Кой ще повярва на невероятната глупост, която си изфабрикувала? Смяташ, че единственият засегнат от твоите налудничави обвинения ще бъда аз, така ли? Въобразяваш си, че ще те оставя да съсипеш кариерата ми, репутацията ми?

— Не ми пука за репутацията ти! Интересува ме само дъщеря ми.

— Трябва ли да ти напомням, че тя е и моя дъщеря?

— Аз би трябвало да ти го напомня! Как си позволяваш?

— О, не започвай отново с глупостите си, Джейн! Ако си решила да се предоверяваш на едно дете с развинтена фантазия, повлияно от невротичната си даскалица, няма да те спирам! Моля! Но те предупреждавам… Не се опитвай да раздуваш обвиненията си! Да ги правиш обществено достояние. В противен случай ще те вкарам в гроба, хубаво го запомни, Джейн! В мига, в който приключа с теб, на стълбите пред съда ще те чакат с усмирителна риза.

Джейн се опитва да се овладее. Да, Майкъл казва истината. Ако обвиненията й станат публична тайна, тя ще противопостави седемгодишното си дете на бащата, който то обича. Ще иска от хората да повярват на признанията на малкото момиче, а не на известния и уважаван баща. Думата на кого е по-вероятно да натежи?

Какви са шансовете й? Какви шансове има Емили?

— Добре. Чуй! — започва Джейн. Осъзнава мислите си, едва когато ги произнесе на глас. — Няма да го разгласявам. Няма да ходя в полицията. Няма да кажа на никого. Остани с кариерата си! Остани с безценната си репутация, само че…

— Само че какво? — гласът му звучи самодоволно, лукаво.

— Само че ще се изнесеш от тук. Още сега. Незабавно!

— А Емили?

— Емили ли? Естествено, остава при мен! С пълните родителски права.

— Въобразяваш си, че ще се откажа от правата над единственото си дете?

— Според мен нямаш голям избор!

— Така ли? А ако аз имам друго виждане?

— В мига, в който се опиташ да оспориш родителските ми права в съда, ще те обвиня в педофилия. Ще загубиш всичко.

— Не съм убеден. Съдът знае колко отмъстителни стават някои жени, когато се стигне до развод. Напълно е наясно какви отвратителни обвинения са готови да съчиняват. Никой съд не гледа с добро око на подобни истерии. Особено за недоказуеми сексуални извращения.

— Само че не са недоказуеми.

— Кой ти каза? Лекар преглеждал ли е Емили? Открил ли е някакви доказателства? Разполагаш ли с нещо по-конкретно от въображаемите измислици на дъщеря си и предположенията на някаква неомъжена, преуморена даскалица? — той замълчава, за да й даде възможност да осъзнае казаното. — Ще подложиш ли Емили на многократни медицински прегледи, на манипулативните и безконечни въпроси на добронамерени социални работници? На зловещия кръстосан разпит на квалифицираната адвокатска защита? И защо? Само, за да може един съдия, на базата на доказателствата, да направи своето заключение, че няма достатъчно основания за друго обвинение към мен, освен че съм свръхгрижовен съпруг на опасно неуравновесена жена? Повярвай, Джейн, много по-лесно е да се докаже твоята негодност, отколкото моята перверзност!

— Отвратителен си!

— Не. Само съм прав. И ти го разбираш — Майкъл вдига очи към тавана и продължава. — Сега ще ти кажа кое ще приема и кое — не.

Джейн чувства как гласът й изчезва някъде. Чуди се кога успя да изтърве контрола над този разговор? В кой момент?

— Слушам те.

— Ще приема развод, ако го искаш наистина. Имай предвид, че това е последното нещо, което аз желая. Обичам те, Джейн. Винаги съм те обичал.

— Тогава защо? Как можа?

— Как можах какво?

— За Бога, Майкъл — простенва Джейн, — еякулирал си в ръцете й. Можеш ли да го отречен!?

— Докато съм жив! — усмихва се той. — А също и ти.

Джейн с усилие го поглежда в очите. Нищо от това не може да е истина! Те не водят този разговор.

— Заплашваш ли?

— Не заплашвам, Джейн. Мъча се да се помирим.

— А, ясно, нещо не съм доразбрала.

— Очевидно.

— Добре. Та, какво значи предлагаш?

— Предлагам и двамата да запазим родителските си права.

— Какво? Как ти хрумна, че ще приема подобно нещо?

— Дори, ако съдът даде правата на теб, ти не можеш да ми попречиш да се срещам с нея. Знаеш го много добре. Аз съм неин баща.

— Ти злоупотреби с това.

— Не мисля, че ще намериш някой, който да те подкрепи. Дори Емили ще каже пред съда, че иска да вижда баща си.

Джейн трескаво оглежда стаята. Отчаяно търси поне една улика, която да хвърли в лицето му за финал. Не намира.

— Ще се съгласиш ли на срещи под надзор?

— В никакъв случай. Това означава да призная, че съм виновен. Не съм направил нищо.

Джейн чувства как в гърлото й се надига вик.

— Не мога да повярвам, че това се случва с нас! Ти си ми напълно чужд!

Майкъл пристъпва към нея с протегнати ръце.

— Аз те обичам, Джейн.

— Не!

— Обичам те! Дори сега, след всички тези ужасни неща, които ми наговори, аз още те обичам. Толкова си красива. Искам да те взема в прегръдките си, да те държа в тях.

— Така ли правеше и с дъщеря ни, Майкъл? Така ли постъпваше, мръсно копеле?! Кажи! — от гърлото на Джейн повече не излизат думи. Само нечленоразделни, налудничави крясъци.

Зарязва куфарите. Хуква надолу по стълбите. Майкъл я следва по петите. Изпреварва я. Препречва пътя й към входната врата. Джейн мигновено се обръща. Втурва се към изхода през кухнята. Майкъл е вече там. Не я пуска. Джейн тича към зимната градина — помещението, което Майкъл пристрои специално за нея. Нейното любимо убежище. Нейният сегашен затвор. Изкушава се да се хвърли през някой от големите прозорци.

Той започва да се приближава. Тя отстъпва. Препъва се в люлката. Залита. Ръката й търси упора. Попада на тежката пиринчена ваза, донесена от Ориента. Вдига я над главата си. Застава стабилно на крака.

— Ти наистина си луда! Нали? — смее се Майкъл. — Мога да получа цялото попечителство.

Ръката й се изнася назад. Задвижена от силата на яростта, полита напред. Вазата се стоварва върху главата му, преди да е успял да се отдръпне. Сякаш кинжал прорязва кожата му: Иска да отнесе скална му.

Джейн изтървава вазата. Гледа я как пада на пода. Очите й се разширяват от ужас. От главата на Майкъл бликва кръв. Залита към нея блед като смъртник. Лицето му се сгърчва от болка и недоумение.

— За Бога, Джейн, ти ме уби!

Полита към нея. Главата му се отпуска върху гърдите й. Тя се дръпва. Чувства, че краката не могат да го удържат. Майкъл пада на пода. Роклята й отпред е цялата в кръв.

— Не! — крещи Джейн. Закопчава шлифера с разтреперани ръце. — Нищо от това не е действително!

Тръгва към вратата.

— Нищо от това не се е случило! — излиза от стаята без дори да се обърне. — Денят е хубав. Трябва да изляза. Да се разходя! Да купя мляко и яйца. Обещах на Емили шоколадова торта. Да. Това се казва хрумване!

Отваря входната врата. Излиза, без да затвори вратата.

— Да. Денят е хубав — повтаря отново.

Тръгва по улицата към най-близката спирка на метрото. Денят е хубав. Грехота е да се пропилее у дома.