Виж Джейн бяга…

Двайсет и девета глава

Джейн остави стъклената ваза обратно на масичката. Паула и Карол я гледаха с открито недоверие.

— Ама, че история — рече Карол след продължителна пауза.

Джейн не отвърна. Продължаваше да е погълната от спомените за самата себе си. Чувстваше се като дете, което цял живот се е смятало за сирак, а сега внезапно го представят на заобиколените му от синчета и дъщерички негови родители. Същността й, собствената й кауза, хората, обичани от нея, изведнъж бяха изникнали отново в главата й. Дори се бореха за надмощие. Майка й, баща й, брат й Томи, Гаргамела, племенниците, приятелките, техните нескончаеми истории, училищата, в които бе учила, първата й среща с Майкъл — почти такава, каквато й я беше описал, сватбата, съвместния им живот, бременността, раждането на дъщеря им, първият й рожден ден, първият й учебен ден… И последният — когато обеща, че ще я вземе от училище…

Сигурно Майкъл я е прибрал, мислеше си Джейн. Не искаше да си представи как се е почувствала Емили, когато е видяла, че идва да я прибере баща й, наместо майка й. Джейн си наложи да застане лице в лице срещу тази мисъл. Опитът я бе научил, че отричането на действителността крие риск. Рискът да загубиш действителността за дълго, а може би завинаги. Поне толкова вече бе научила.

Виеше й се свят. Не беше сигурна от какво. Дали от шока, че паметта й се е върнала, или от лекарствата, които все още бяха в организма й? Хвана се за дръжката на стола. На дивана неподвижна стоеше Паула. Без да й обръща внимание, Джейн погледна Карол.

— Трябва да ме закараш до Удс Хоул — каза тя.

Карол поклати глава.

— Няма начин.

— Още ли не ми вярваш?

— Не знам на кое да вярвам!

— Карол, ние сме съседки отдавна. Мислех, че сме добри приятелки.

— И аз мислех така.

— Но предпочиташ да вярваш на Майкъл?

— Не мога да приема нещата, които току-що разправи.

— Че е посегнал на дъщеря си, така ли?

— За Бога, той е детски хирург! Посветил се е да помага на децата, не да ги тормози.

— Знам, че е трудно да се повярва.

— Не трудно, Джейн! Направо е невъзможно! — простичко произнесе Карол.

— Значи предпочиташ да мислиш, че съм луда?

— Откровено казано, да! По този начин светът си остава такъв, какъвто е. Поносим — Карол прокара ръка през разчорлената си коса. — Помисли, Джейн! Да забравиш коя си, не е съвсем нормално, права ли съм?

Джейн се усмихна. Почти се изсмя.

— Срещу този аргумент нямам какво да възразя. Но сега знам коя съм. Знам какво се е случило онзи ден. Знам още, че Емили има нужда от мен. Вече си спомням как да стигна до вилата на старите Уитакър. Не съм сигурна само дали ще ми стигнат силите да се добера сама. Умолявам те да ми помогнеш!

Карол отново поклати глава.

— Не мога.

Джейн почувства, че я залива нова вълна от слабост. Световъртежът за малко не я събори. С усилие запази равновесие.

— Тогава ми дай колата си!

— Какво направи с колата на Паула? — попита Карол.

Самата Паула продължаваше да мълчи с очи, заковани в пода. Разказът на Джейн, сякаш я бе превърнал в неподвижна статуя.

— Издъхна на няколко преки от тук. Моля те, дай ми ключовете си!

— Защо не се обадиш в полицията? — попита Карол. — Ако това, което казваш е вярно, те са хората, които трябва да ти помогнат.

— Ще отида в полицията след като намеря Емили. Ако им се обадя сега, ще поискат да говорят с Майкъл. Той успя да убеди теб, че съм луда. Мислиш ли, че ще му е трудно да убеди и тях? Най-малкото ще ми загубят часове в разпити. А Майкъл ще може да ги използва, за да настрои Емили срещу мене. Не мога да рискувам. Трябва да взема най-напред дъщеря си. Да се убедя, че е в безопасност. Моля те, Карол, дай ми ключовете!

— Това ли търсите? — внезапно прозвуча гласът на стареца откъм вратата.

Джейн отправи поглед натам. Бащата на Карол държеше в едната си ръка чантата й, а в другата — ключовете за колата.

— Божичко, татко, дай ми ги! — Карол се спусна към баща си, протегна ръце да ги вземе, но Фред Коп ги метна над главата й, право в шепите на Джейн.

— Пиян морков, дръж! — игриво се провикна той. — Пиян морков, хвани го, де!

Джейн се втурна към вратата, докато бащата на Карол задържаше дъщеря си със своите маймунджилъци. Стигна до тъмносиния крайслер, влезе вътре, завъртя ключа. Потегли, в мига, в който Карол излезе на входната врата.

Докато се отдалечаваше, в задното огледало на автомобила видя как тя се прибра.

Ще се обади на Майкъл, помисли си Джейн и погледна часовника си. Още е в хирургията. Не могат да го безпокоят. Дали пък няма да го повикат, ако обяснят, че е много спешно? Настъпи газта и по инерция погледна стрелката за горивото. Резервоарът беше пълен. Дали Карол няма да позвъни в полицията, че са откраднали колата й? Няма ли да я причакат на първото разклонение?

Почти се разсмя. Усети, че е на границата да се разплаче. Не, няма да си го позволи! Поне не сега! Достатъчно плака. Сега има да върши по-важни неща. Умората се опитваше да я превземе.

— Първо, трябва да не заспя — произнесе на глас. — Дявол да го вземе! Няма да заспя точно сега!

Включи радиото. Беше настроено на местната станция за кънтри музика. Джейн послуша няколко секунди. Дълбок мъжки глас пееше, как е бил обичан от всички най-красиви жени. Смени станцията. Тази музика действаше отпускащо. Кадифеният глас на кънтри певеца можеше да я приспи още преди магистралата. Имаше нужда от нещо по хард. Нещо, което лази по нервите и те кара да подскачаш върху седалката.

Говорителят, с глас на млад подстрекател, съобщаваше за излизането на последния албум на рокгрупа „Ръш“. Джейн въздъхна облекчено. Едва ли щеше да заспи от тази музика. За всеки случай наду звука и намали скоростта, докато пресичаше центъра на Нютън по посока към магистрала №30. Не искаше да се подлага на риска да я спрат за превишена скорост.

Само това й липсваше. Зави на север по Уолнът стрийт. Не само е без книжка, а и кара открадната кола. Ще се получи интересен полицейски доклад. Да не говорим за последиците. На Майкъл щеше да му дойде екстра. Ново доказателство, че е негодна за родител. Вече не се чувстваше така весела.

Зави на изток по магистрала №30 и пое към Бостън. По-нататък щеше да е още по-трудно. Трябваше да се прехвърли на магистрала №3, а може би и на №28. Когато ходеха у родителите му обикновено шофираше Майкъл. Пътят, разбира се й бе известен, но не знаеше, доколко ще й стигнат силите. Надяваше се инстинктът и адреналинът да свършат своята работа — да се добере до там, без почивки.

Пътят от Бостън нататък щеше да е малко повече от час и половина, в зависимост от натовареността на пътищата. Сега бе едва десет. Щеше да стигне точно за обяд. Дали родителите на Майкъл ще й предложат топла храна? Изкикоти се на това хрумване. Стегна се, за да не й се завие свят.

Как ли щяха да я приемат? Какво ли им е казал Майкъл? Каква част от истината знаят?

Добрите стари Уитакър, представи си ги застанали един до друг. Винаги един до друг, без да се докосват. Докосванията пазехте за сина си, нали, госпожо Уитакър? За интимните къпания в банята много след подходящата за подобно нещо възраст? Не, че подозираше госпожа Уитакър в сексуално въздействие над собствения й син. Не! Джейн беше сигурна, че свекърва й ще се ужаси дори от намек за това. Но колкото й да са невинни на пръв поглед тези общи бани, както несъмнено са били, майката на съпруга й бе пропуснала с поведението си да сложи ясна граница между позволеното и непозволеното, между нормалното и ненормалното.

Д-р Уитакър старши, доктор на медицинските науки, на пръв поглед винаги се бе държал приятелски. На практика обаче, бе студен и затворен човек. Като баща — вечно бе отсъствал, макар че сега наистина отделяше внимание на внучката си. Джейн го наричаше Бърт. Не можеше да се отърси от усещането, че много по-приятно би му било, да се обръща към него с „господин докторе“. Що се отнася до жена му, за Джейн тя беше само госпожа Уитакър — висока на ръст, пълна, с амбиции непрекъснато да командва. Настояваше снаха й да я нарича „мамо“. Джейн предпочиташе обръщението „Дорис“. Това дребно неразбирателство бе охладило отношенията им, макар свекървата да се държеше винаги любезно.

Джейн не се съмняваше, че ще бъде посрещната хладно, може би дори враждебно.

Стъпи на магистралата и въздъхна облекчено. Щом се добра до тук, ще се справи и нататък. Движението беше поносимо. Реши да не превишава скоростта. По-добре да пристигне малко по-късно, отколкото да не пристигне. Поне веднъж в живота си можеше да прояви търпение.

А собствените ми родители, замисли се тя.

Помнеше баща си като не много висок, доста закръглен мъж, с тих, умеещ да внушава респект, глас. Беше директор на една гимназия в Хартфорд. Обичаше професията си. Подкрепяше учителите и заедно с тях участваше в стачките им срещу училищния съвет. Не купуваше никога нищо немско. Цели две години бе загубил във Втората световна война. Когато внезапно почина от сърдечен удар на четирийсет и четири, Джейн трябваше да потисне собствената си мъка, за да утешава майка си. Тя проявяваше склонност към истерия, дори в най-добрите времена.

Имаше доста бърз ум, но гневът й бе по-бърз дори от него. Беше лекомислена, упорита и раздразнителна. Чак когато излезе от тийнейджърската възраст, Джейн започна да я възприема нормално, въпреки многото й грешки, а може би точно заради тях. По времето, когато майки й почини, двете бяха по-близки от всякога.

Как посмя Майкъл да използва тяхната трагедия за личните си цели!?

Джейн отпусна клапана на своя гняв, само да я крепи бодра. Наистина ли съпругът й се бе опитал да убеди всички, дори самата нея, че е луда? Че трябва да бъде затворена?! Или разчиташе Джейн сама да му спести неприятностите, като се самоубие? Беше ли я обичал някога истински?

Колкото и да й се струваше невероятно, тя бе убедена, че не само я е обичал, но и все още я обича. Проявите на чувствата му бяха искрени. Просто инстинктът му за самосъхранение беше по-силен. Не можеше да й разреши да го обвини публично. Нито да ограничи достъпа му до детето — неговото единствено продължение. Майкъл не търпеше да го ограничават. За него нямаше непозволени неща!

Почти беше успял, даде си сметка тя. Прочете табелата отстрани на пътя — до Сагамор оставаха деветдесет и пет километра. От там до Фалмут — още трийсет и десетина до Удс Хоул. Трябваше да се концентрира. Да внимава за пътя. Не биваше да оставя мислите й да я разсейват.

Все пак какво ли бе преживял Майкъл след нейното бягство? Къде ли си е представял, че се е дянала? Тя не се бе върнала, нито се бе обадила. Още по-малко пък беше опитала да издири Емили. Какво ли си е мислил тогава? Дали е решил, че е успял да я изплаши и прогони? Че заплахите му, съчетани с опита й да го убие, завършил с четирийсет шева върху челото му — отличен плюс в негова полза за пред всеки съдия — са я разколебали окончателно? Дали си е въобразявал, както бе намекнала и Карол, че ще се успокои и ще се върне след като обмисли всичко и признае грешката в поведението си?

Какво ли си е викал, когато са се обадили от полицията да му кажат, че жена му е в Бостънската градска болница в състояние на безпаметност? Тогава ли е започнал да крои пъкления си план? За да спечели време ли е излъгал, че тя е при брат си? За да изпипа всичко, да го пусне в действие, да заблуди хората с безупречната си репутация… След което да вкара в ход чантата с лекарски фокуси? Има ли нещо по-лесно от това да замени едно лекарство с друго? Какво невиждано коварство — да използва смъртта на майка й и избухливия й нрав, след което да остави парчетата от пъзъла да се наместят сами!

Колко дълго щеше да работи този план? Кога щеше да се появи брат й, да види какво става, да я спаси? Докато дойде Томи, тя вече ще плете кошници в някоя частна лудница, дотолкова съсипана от лекарства, че дори посещението му няма да й направи впечатление. Томи, разбира се, ще изрази загриженост, дори тревога, но Майкъл лесно ще го убеди, както несъмнено бе постъпил с приятелите им, че е по-добре да гледа собствения си живот. Той — любящият съпруг ще се грижи за неговата безнадеждно смахната сестра. И ще го информира подробно за всичко по телефона…

А Емили? Какво щеше да каже на нея? Че майка й е избягала и ги е изоставила сами? Че сега са двамата и трябва повече от всякога да се държат един за друг? Щеше ли да наблегне на въпроса за лоялността? Щеше ли да й каже колко важно е някои неща да се пазят в тайна? Щеше ли да продължава да я изтрива след къпане? Да я успокоява, когато страда по майка си? Да ляга при нея и да я притиска в прегръдките си? Нямаше ли да й предложи да се премести в неговото легло? Да й повтаря колко е красива. Да й насажда чувство за вина, като й внушава, че прави онези неща единствено заради нейната красота. Онези гнусни неща, гневно мислеше Джейн. В този момент видя до пътя полицейска кола. Даде си сметка, че без да иска е превишила скоростта. Натисна спирачките с надеждата, че все още не е в обсега на радара.

Погледна към полицейската кола в обратното огледало. Нямаше проблеми. Трябваше да внимава. Трябваше да се концентрира над шофирането.

С приближаването към носа, пейзажът започваше да се променя. Този път й бе свързан с приятното очакване за бягство от града сред спокойствието на природата. Удс Хоул представляваше малко селце на самия връх на Кейп Код. В него живееха малко хора, а туристите го пренебрегваха, заради нашумелите като атракция близки острови — Мартас Вайнярд и Кентъкет. За повечето хора Удс Хоул беше мястото, където се качваха или слизаха от ферибота. Не му обръщаха никакво внимание, което беше добре дошло за семейство Уитакър. Те не си падаха по тълпите. Джейн обичаше малката вила, прикътана зад няколко високи дървета, недалеч от морската ивица.

Потърка уморените си очи. Мислите й отново се върнаха към кроежите на Майкъл. Какво щеше да стане, ако й се беше върнала паметта? Какво щеше да последва? Знаеше идеално отговора. Борба между това, което казва тя, и онова, което твърди той. Щеше ли някой да вземе на сериозно бълнуванията на жена, която не е в състояние да се справи със собствената си памет? Ако паметта й не се беше върнала до настаняването й в психиатрично заведение, какво щеше да последва? Дори след време да се стигнеше до изписване, щеше да е прекалено късно. Щяха да са минали много години. Да са извършени много нови, ненаказани престъпления. Емили щеше да е загубена за нея.

Посягал ли е Майкъл и на други деца? Използвал ли е служебното си положение, властта, оказаното му доверие, за да злоупотребява със своите малки пациенти?

Джейн си спомни следобеда, когато нахлу в кабинета на Майкъл. Беше го изчакала в приемната. В спомените й изплува малкото, хленчещо в скута на майка си, момиченце. То плачеше и искаше да си отиде вкъщи. Колко глухи бяха останали за плача и болката му!?

Толкова ли безчувствена бе и Джейн към своето собствено дете?

Беше се старала да бъде идеална майка. По същия начин, както цял живот се бе старала да бъде идеално дете, идеална студентка, идеална служителка… Взимаше активно участие в образованието на Емили дотам, че дори се записа на курс „Как да бъдем добри родители“. Докато тя обаче се образоваше, за да стане още по-добра, Майкъл пъргаво спечели сърцето на Емили. Беше се случвало Джейн да ревнува от непосредствеността на общуването им, от естествената топлина, която Майкъл придава на поведението си като баща. Тя винаги се бе смятала за добра майка, но Майкъл беше истински, надарен от природата, баща. Кога естественото и истинското се бе превърнало в неестествено и перверзно?

Джейн се прехвърли на магистрала №28 без усложнения. Смяната на платното предизвика само няколко по-учестени удара на сърцето й, нищо повече. Фалмут — 30 километра пишеше на табелата. Джейн стисна волана и леко ускори. Следващият половин час се точеше бавно, почти като в сериала „Младите и ненужните“. Всяка секунда беше час, а минутата — ден. Отклонението за Удс Хоул изникна изведнъж, Джейн се огледа — вече се намираше сред природата.

В далечината се мержелееше морето в залива Бъзардс. Дали Емили няма да е във водата, когато пристигне? Или вече ще се е прибрала? Дали Карол е успяла да се свърже с Майкъл? Дали той е предупредил родителите си? Дали те вече не са се понесли, Бог знае накъде? Нищо чудно дори да са се разминали на магистралата. Да е закъсняла.

Господи, дано само не идвам твърде късно, помисли си тя. Зави по един малък черен път, обрасъл с дървета. Нямаше да я забележат до последния момент. Спря колата на малка алея, временно постлана с чакъл, на няколко вили преди небоядисаната дървена къща на семейство Уитакър. Тя винаги й се беше струвала идеалният дом — не провинциална постройка с какви ли не измишльотини, а истинска скромна хижа, с дъх на дърво. Без натрапчив лукс и удобства… Имаше течаща вода и вътрешна тоалетна. Горе-долу с това се изчерпваха всички придобивки на цивилизацията. Усмихна се, спомняйки си многото щастливи дни, които бе преживяла тук. Сети се за снимката, на която тя и Майкъл беснееха из плажа. Беше я видяла в болницата. Усмивката бавно се стопи — отвори вратата и излезе от колата.

Щом стъпи на земята, коленете й се подгънаха. Тя се свлече на чакъла. Ръката й продължаваше да стиска дръжката на колата. Постоя така няколко секунди. Не можеше да събере сили, за да се вдигне. Само да си поема дъх, рече си тя. Да огледам наоколо, да преценя ситуацията.

Беше сама. Като че ли никой не я гледаше. Може би, защото денят не бе почивен и нямаше хора. Чуваха се далечни гласове, детски смях. Не бяха ли на нейното дете, Господи?

Образът на Емили, весело плискаща се във водата съвсем наблизо, я изправи на крака. Чистият въздух ще ме крепи, реши на ум. Вдъхна дълбоко и плахо пристъпи напред.

Вървеше по чакъла. Избягваше тревата отстрани на пътя, защото се боеше от заспали на припек змии. Спомни си за един следобед, когато се бяха събрали тук три поколения Уитакър, а тя бе единственият чужд човек. Беше пренебрегнала къпането в залива заради удоволствието да се излежава в шезлонга, с интересна книга в ръката. Точно задремваше, когато забеляза, че нещо мърда до стола. Разбра, че е змия, дори без да я погледне. Изпищя и стъпи върху люлеещото се платно. Очакваше, че влечугото, изплашено повече от самата нея, ще избяга пълзешком. Така разправяха родителите на Майкъл. Но змията — обикновен смок с тъмен гръб и жълта ивица — спря, изправи се в цял ръст и втренчи очи в нея.

Джейн имаше чувството, че писъците й са я омагьосали.

Змиите са глухи, беше й споменавал Майкъл. Чул писъците й, той тичаше от плажа към нея. Докато дойде обаче, чудовището вече си беше отишло. Вероятно си видяла жаба, каза й по-късно, докато вечеряха. Не, беше змия, повтори му за кой ли път Джейн. Все пак мога да различа змия от жаба! Родителите му само изцъкаха, поглеждайки се съзаклятнически. Джейн така и не разбра на кого бяха повярвали.

Наведе глава и бавно продължи към вилата. Пред вратата нямаше паркирана кола. Какво означаваше това? Че са отишли някъде на гости? Че синът им вече се е обадил и им е казал да вземат Емили и да изчезват? За Бога, само не това, изтръпна Джейн. Огледа около къщата и изкачи няколкото стълби до входната врата.

Във вилата беше тихо. Приближи бавно прозореца. Отвътре не се чуваше нищо. Притаявайки дъх, погледна през стъклото към безлюдния хол.

Стаята беше същата, каквато я помнеше — вътрешните стени не се отличаваха от външните. Мебелите бяха като за вила. Правеше изключение само модерният трийсет инчов телевизор, отдясно на камината. От хола се влизаше направо в столовата и кухнята. Единствено трите малки спални и банята имаха врати. Стените бяха украсени с репродукции на народни майстори — две селянки, приказващи на слънце и боричкащи се в краката им деца. Мъже, играещи покер върху стара бъчва, целите в цигарен дим. Старица върху люлеещ се стол, сред множество котки. Всичко беше замряло, сякаш очакваше нещо да се случи.

Възможно ли е вече да са заминали? Закъсняла ли е?

Джейн напрегна очи и видя плодове в кошничката върху масата в столовата. Това едва ли означава, че още са тук, помисли си тя. Естествено, ако се е обадил Майкъл, те са тръгнали, зарязвайки всичко.

Трябваше да влезе вътре. Да се увери със собствените си очи.

Опита вратата. Не се изненада, че е заключена. Старите Уитакър винаги заключваха, дори когато отиваха само до брега. Знае ли човек кой може да влезе, да отмъкне прекрасния телевизор.

Джейн обиколи отзад, където се намираха трите спални. Капаците на прозорците бяха отворени — имаше само рамки с мрежа. Джейн намери в тревата по-дебела пръчка, натисна с нея мрежата на голямата спалня и избута рамката. Огледа се наоколо дали не я виждат, вдигна прозореца и прескочи вътре.

Падна върху голямото двойно легло. В този миг писна алармата. Господи, недей! Почувства, че отмалява, че копнее да потъне в оправеното легло. Алармата спря за малко и пак писна. В миг разбра — това е телефонът.

Звънеше телефонът.

Не смяташе да се обажда. Дали е Майкъл? Дали Карол се беше свързала с него? Или сам е позвънил, разбирайки, че Паула го е търсила? Дали търсеше родителите си, за да ги предупреди за евентуалното й пристигане? Или беше нещо съвсем друго — например, някой приятел от града, наканил се да дойде за ден, два при старите Уитакър? А може би бдителен съсед се опитваше да предупреди стопаните за съмнителна личност, която се навърта наоколо? Който и да беше, компанията отсъстваше от къщи! Дали бяха заминали, заради нейното пристигане?

Джейн скочи от леглото. Издърпа чекмеджетата на малкия скрин. Броеше на ум позвъняванията на телефона. Пет, шест… седем. Скринът бе пълен с дрехи. Дрешникът — също. Нищо не пречеше да са зарязали всичко. Нали ще могат да си се върнат, когато поискат!?

Влезе в стаята, където обикновено спеше Емили. Откри повечето нейни дрехи, подредени в гардероба. Играчките й бяха на масичката. Имаше десет, не — дванайсет пръстенчета. Пижамата й се подаваше изпод възглавницата. На леглото се мъдреше плюшено зайче.

Джейн обиколи вилата. В банята висеше още влажен детски бански костюм. Хладилникът, макар и полупразен, работеше. Не е изключено да са още тук, каза си тя.

След двайсет иззвънявания телефонът спря. Очевидно някой много държеше да се свърже със семейство Уитакър. Джейн погледна часовника. Наближаваше дванайсет. Къде биха могли да се дянат? Влезе в хола и се отпусна в големия фатерщул на оранжеви и кафяви райета. Въпреки жегата, във вилата бе хладно и приятно. Облегна назад уморената си глава. Колко ли дълго трябва да чакам, помисли си.

В следващия миг тя вече спеше.