Виж Джейн бяга…

Осемнайсета глава

— Искаш ли нещо за пиене?

— Мислиш ли, че мога?

— Нямам предвид алкохол. Кола или нещо газирано?

— Нещо газирано, ако обичаш — … защо се държеше така мило?

Джейн проследи как Майкъл се отдалечава за напитките.

— Ще си налея сама — настигна го тя.

На масичката Паула бе наредила чаши и бутилки.

— Боиш се да не ти сложа нещо в чашата, така ли? — в гласа му прозвуча обида.

— Не, разбира се — отвърна Джейн… точно от това се опасяваше.

Дали не преиграва излишно?

Бил се разтревожил, дори се изплашил, когато Паула му разказала какво се е случило следобед. Докато й помагаше да се облече за вечерята обаче, насаме призна пред Джейн, че разбира както страховете, така и желанието й да се срещне с приятели. Естествено, Паула била прекалила — напразно се била борила за слушалката. Щом Джейн чувства, че е в състояние да се забавлява, той с удоволствие ще подомакинства. Искал обаче поне да знае кого очакват на вечеря.

Не! — отвърна тя. Не мога и не искам да ти кажа!

Добре, кимна той. Това е разбираемо.

Отказа да вземе лекарствата си. Той не настоя.

— Отсега нататък те оставям да решаваш сама — каза Майкъл и я помоли Паула да сготви и поднесе вечерята.

Джейн не възрази. Щеше да яде само от общите ястия, за да се предпази от евентуални лекарства. Искаше да е будна и бодра. Макар че съвсем не бе сигурна какво ще каже на Сара… ако човекът, който дойде на вечеря се нарича така.

Джейн отвори нова бутилка. Наля и се загледа в танцуващите из чашата мехурчета. Отпи малка глътка. Върна се на стола си до камината и вдигна поглед към Майкъл. Той приготвяше своя джин фис. Погледна я и й се усмихна. Тя му отвърна със същото, въпреки че й костваше известни усилия. Честно казано, не се чувстваше нито много силна, нито особено бодра. Само решителна, рече си на ум, стискайки зъби зад разтрепераните устни.

— Добре ли си, скъпа?

— Отлично.

— Те ще се появят едва след десетина минути. Можеш да се качиш да полегнеш.

— Нищо ми няма.

— Изглеждаш чудесно — репликата му прозвуча почти убедително.

Наистина ли? Тя лично се съмняваше. Елегантна — да! Не повече. Доста се беше постарала — за пръв път сложи грим. Позволи на Майкъл да държи ръката й, когато почувства, че трепери. От желание да предаде на лицето си цвят, май попрекали с ружа. Той среса косата й на момичешка опашка, прибра я с една розова шнола на Емили — тя добре хармонираше с блузата й. Защо Майкъл се държи така? Каква е причината да е толкова мил с нея? При ужасния й характер…

Защо излъга лекарите и полицията, искаше да го попита. Улови се, че все още се опитва отчаяно да му вярва, че се надява, съпругът й да има задоволителни отговори на всички нейни въпроси, че може да върже двата скъсани края. Да възвърне доверието й. Беше ли възможно? Моля те, обясни ми ужасните си лъжи, Майкъл! Опровергай безбройните ми подозрения! Прогони лъжата!

Не можеше да го попита. Не можеше да рискува. Не можеше да го разгневи точно сега, когато приятелите им са вече на прага. Само една-единствена инжекция ще я превърне в безпомощно бебе.

— Сигурна ли си, че силите ти ще стигнат? — попита той.

Тя мълчаливо кимна. Всъщност, от страх ли не му задаваше въпросите си? Или просто не искаше да чуе отговорите им? Нима тъкмо от това се опасяваше — че те ще бъдат задоволителни?

В такъв случай какво щеше да излезе? Че наистина е в нервен срив. Че отказът да приема лекарства задълбочава този срив… Че сама си е виновна за всичко… Че състоянието й може да продължи до безкрайност… дори до края на живота й… Че някъде, Бог знае къде, тя е загубила своето собствено аз, а онова, което седи сега пред камината, не е нищо друго, освен прибралото се в къщи нищо!

Отпи нова, голяма глътка. Трябва да избере един от двата варианта. Или е много болна й съпругът й искрено се мъчи да й помогне, или е жертва на неговото коварство и той се опитва да я унищожи психически.

Е, хайде! Какво ще си избереш, многоуважаема състезателко? Билет номер едно или билет номер две? Вариант номер едно или вариант номер две? Останете с нас за поредния епизод от серията „Младите и психясалите“!

Звънецът иззвъня.

— Аз ще отворя — извика Джейн.

Паула спря на средата.

— Няма нищо — успокои я Майкъл. Тя се оттегли в кухнята.

Ръцете на Джейн видимо трепереха. Разля питието. Внимателно остави чашата на малката масичка до стола, пое няколко пъти дълбоко дъх… Надяваше се краката й да се окажат по-стабилни от ръцете.

— Ще се справиш — окуражи я Майкъл и стана от дивана.

Джейн с усилие премести единия си крак. Звънецът иззвъня повторно.

— Спокойно! — чу гласа на Майкъл.

Успя да се добере до входната врата и я отвори.

Пред нея се изправиха двама симпатични непознати. Жената носеше букет градински цветя. Мъжът — бутилка бяло вино в зелена бутилка с формата на риба.

— Добре дошла в къщи! — възторжено извика жената и сърдечно прегърна Джейн. — Как смееш да изчезваш за толкова дълго и никого да не предупреждаваш!

Гостенката отстъпи една крачка и я заоглежда.

Пред Джейн стоеше висока, слаба жена с права, кафява коса и изрусени кичури. Носеше тъмно сини панталони и небесна копринена блуза с гранатова брошка, представляваща две устни с надпис между тях „цункай ме“. Обеците й — гроздове от многоцветни звезди, стигаха чак до раменете. Устните й бяха изрисувани с ярко червило. Първото впечатление на Джейн от Сара Таненбаум бе, че си има работа с една много, ама много фина и жизнена дама. Само не й стана ясно какво общо би могла да има с нея.

Гостенката, като че ли се питаше същото.

— Какво си направила? — високопарно попита тя.

Джейн вдигна ръце и прикри лицето си.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво си направила с лицето си? — непознатата улови в длани главата й и се вторачи в кожата около очите й.

— Да не си си правила пластична операция в Калифорния?

— Ама, че шантав въпрос! — обади се мъжът зад нея и тикна бутилката в ръцете на Майкъл. — Радвам се да те видя, приятелю! Как я караш?

— Горе-долу. Ти как си?

— Аз съм бомба! Щом мине времето на данъците, винаги съм екстра!

— Здравей, Сара — Майкъл сърдечно разцелува гостенката и ги поведе към хола.

— Какво й е? — чу Джейн шепотът на Сара и видя как Майкъл кимна.

Тя обаче продължи да упорства.

— Какво си направила със себе си? — междувременно разсеяно бутна цветята в ръцете на Паула.

Прислужницата остави подноса, който носеше, взе букета и тръгна към кухнята.

— Коя е тази? — едва сега я забеляза Сара. — Какво става в тази къща?

— За Бога, Сара, още не сме влезли! — сгълча жена си Питър.

— Това беше Паула — обясни Майкъл.

Джейн усети острият поглед на приятелката си.

— Чистеше два пъти седмично, но когато Джейн си взе голямата отпуска, аз я помолих да идва всеки ден и тя прие. Поне залятото.

— Винаги ви е вървяло — въздъхна Сара, без да сваля очи от Джейн.

— Не съм си правила пластична операция — почувства се длъжна да отговори Джейн. — Наистина. Може би съм попрекалила с грима.

— Не, не е изкуствено.

— О, жена ми е спец по изкуствените работи, нали, скъпа? — намеси се Питър. — Вземете си от гъшия пастет, момичета, превъзходен е.

— Мисля, че изглежда много добре — притече се на помощ Майкъл, целувайки жена си по гримираната буза. — Какво искате за пиене?

— „Кървава Мери“ — веднага отвърна Питър.

— Това джин фис ли е? — посочи Сара чашата в ръцете на Майкъл.

— Точно така.

— Добре изглежда. Ти какво ще пиеш, Джейн?

Джейн вдигна чашата си като за тост.

— Мисля, че ще продължа на газирано.

— Вече не се съмнявам, че има нещо — заключи Сара. — Откога мина на безалкохолни питиета?

— Стомахът ми е малко разбъркан — излъга Джейн, чувствайки, че моментът не е подходящ за по-сериозни теми. — Сигурно от самолета.

— Защо просто не го отложихме? Щяхме да дойдем друг ден.

— Няма ми нищо. Наистина.

— Видът ти не е идеален.

— Сара!

— Стига си ме саросвал. Имам право да се притеснявам.

— Да се притесняваш, да, но не и да си неучтива.

— Като стана дума за неучтивост, — прекъсна ги Майкъл, — мисля, че не сме ви благодарили за виното и красивите цветя.

— Удоволствието е наше.

— Какво ми е на лицето? — попита Джейн шепнешком.

Сара се поколеба.

— Как да се изразя без да прозвучи зле? — поклати глава тя. — Не знам.

Сара силно въздъхна.

— Не знам. Имаш вид на балсамирана. Направо не си същата. Не смея да те пипна с пръст. Може пък наистина да е от грима. Или от цвета на блузата. Нещо прекалено ми розовееш.

— Винаги съм харесвал Джейн в розово — намеси се Майкъл, прегърна жена си, а с другата ръка подаде на Сара нейния джин фис.

— Не, най-много й подхожда синьото — вдигна чашата си за тост гостенката. — Наздраве на всички!

Отпиха от питиетата. Джейн довърши своето.

— Искаш ли още? — внимателно попита Майкъл.

— Ще си налея — отвърна Джейн.

— Позволи на мен — Питър бързо напълни чашата й.

— Защо стоим прави? Да седнем.

— Добра идея. Да опитаме от този пастет, с който се тъпче Питър!

— Разбира се, скъпи дами! — той намаза една филийка и я подаде на Сара, после се обърна към Джейн. — Сигурно и ти няма да откажеш?

Джейн се опитваше да разбере шегува ли се или я пита сериозно. Питър Таненбаум й приличаше на голямо, красиво дете. Също като съпругата си, бе висок и слаб с тъмна, вече прошарена коса. Имаше нещо дяволито, определено детско в кафявите му очи. Човек никога не можеше да каже кога говори сериозно и кога се шегува. А има ли изобщо някой, за когото такова нещо можеше да се каже?

— Не гледай така мрачно! — рече й той. — Ако не искаш, не го яж.

Джейн пое филийката от протегнатата ръка на Питър и бързо я изяде.

— То се знае, сега ще поискаш още.

— Хайде разкажи ни за Сан Диего — подкани я Сара. — Какво прави толкова време там?

— Ама, че приказки! Сан Диего е страхотно място — прекъсна я Питър.

— За седмица, да. Но цял месец? — отвърна жена му. — Колко пъти можеш да посетиш зоологическата?

— Джейн много обича зоологическата в Сан Диего — потвърди Майкъл.

— Да, но едва трае снаха си. Винаги си казвала, че няма капка ум в главата — напомни й Сара.

— Може би се е променила — възрази Майкъл.

— В такъв случай, трябва да се е променила до неузнаваемост.

— На някои им се случва.

— Така ли? И от кога?

— Жена ми, както знаете, е циничка.

— А пък мъжът ми е компетентен по всичко.

— Ах, тази любов от школото! Супер е, а?

— Е, добре! — рече Сара… очевидно трудно можеше някой да я разсее. — Ходила си в зоологическата. Във военноморския музей. Направила си някоя и друга екскурзия с параход, а после?

— Какво става? — отсече Питър. — Разпит ли водиш? Какво правят хората, когато са в отпуска? Ходят на гости, по приятели, по роднини, разглеждат забележителности, опитват се да си починат!

— До Лос Анджелис беше ли?

— Само за няколко дни — излъга Джейн… отново почувства леко замайване.

Дали не се дължи на това, че си съчинявам, помисли си.

— Беше страхотно — добави след миг.

— Е, сега вече ми скри топката — възкликна Сара. — Нали го ненавиждаше този град?

— Ами… понякога го ненавиждам.

— Но този път е изключение, така ли?

— Този път беше страхотно — отговори Питър наместо Джейн, допивайки коктейла си. — Е, Майкъл, какво ново в света на медицината?

— Само работа.

— Толкова работа, че не можа да идеш с жена си? — клъвна го Сара.

— Летях до там на няколко пъти за почивните дни.

— Чудесно.

— А в света на счетоводството? — побърза да върне въпроса Майкъл.

Джейн видя как лицето му се разделя на две половини и се съединява отново. Какво й става?

— Лятото е добър сезон. Не е толкова напрегнато. Човек може да си поеме дъх, да намери някой и друг нов клиент. Похвалих ли се кого доведох във фирмата?

— Джейн, лошо ли ти е? — надигна се от стола си Сара.

— За миг ми се зави свят.

— Джейн, какво има? Добре ли си?

Джейн спря поглед върху разтревоженото лице на Майкъл.

— Ще се оправя.

Възможно ли е Паула да е сложила нещо в пастета? Сякаш в отговор на негласното й обвинение, Майкъл си намаза филийка и я изяде, а Питър се наведе, за да си приготви следващата. Значи не беше от пастета. От какво тогава? От газираното питие? Възможно ли е Майкъл все пак да е сложил нещо в него?

Моля те, не се разпадай по шевовете точно сега, безмълвно простена тя. Следобед се чувствах добре. Е, добре е може би силно казано. Поне не ми се повдигаше, нито пък бях така безпомощна. Стаята не се въртеше, нито гласовете изчезваха и се връщаха. Задръж поне до края на вечерта! Трябва да обясниш на Сара всичко!

Как ли ще реагира тя? Видът на Джейн вече й бе направил впечатление. Непрекъснато намекваше за Сан Диего. Явно, бе усетила нещо. Знаех си, че не си падам по снаха си, помисли си Джейн и си припомни телефонния разговор с нея — беше се опитала да я убеди, че се нуждае от помощ. Хубаво е, че поне инстинктите ми са в ред.

Е, щом като са в ред, какво ти подсказват те за Сара Таненбаум? Как ще приеме амнезията ти? А версията, че си затворена в къщи? И тя като снаха ти ли ще вика — Джейн, нищо не разбирам? Също като нея ли ще предпочете да повярва на Майкъл? Защо тя трябва да приеме, че Майкъл те лъже, след като ти самата не си убедена в това? Знаеш, че го прави с невероятна лекота. Бил летял няколко пъти до Сан Диего… Защо го изтърси? Дали и тя, като Елинър, няма да си помисли, че си откачила?

Какво точно смяташ да й кажеш? За десетте хиляди долара? За кръвта по роклята? Синьото е твоят цвят, каза Сара.

— Така и му рекох: Франк, направи си услуга и се отърви от този глупак! Знам, че е клечка. Хубаво е да можеш да се похвалиш, аз работя за еди-кой си… Обаче той си е жива болест. Изобщо не си струва. Взел да звъни посред нощ на Франк, за да обсъдели някакъв си негов сън за данъчни трикове… Сън! Можеш ли да си представиш?! И Франк го слуша. Естествено, че ще продължи да се обажда. Излиза по-евтино, отколкото да идеш на психиатър. Нищо чудно да докара и Франк до лудницата.

— И коя е тази важна клечка?

— Не мога да ви кажа нито дума повече…

— Вече раздрънка по целия град — парира Сара своя съпруг.

— Чарли Макмилан.

— Кой е той?

— Синоптикът от шести канал! За Бога, Майкъл! Почваш да ставаш скучен. Никого не познаваш. Ти знаеш за кого говоря, нали, Джейн? Джейн?

Джейн направи усилие да се фокусира върху лицето на Питър. Защо не стои мирно, помисли си тя. Опитваше да си спомни какво я бе попитал. Как да го чуе? Той говореше все по-тихо. Чуваше го като далечен глас по телефона?

— Извинявай, не те чух.

— Джейн, какво има?

— Не искаш ли да полегнеш за няколко минути в спалнята?

— Можехме да дойдем друг път.

— Не! Нищо ми няма. Наистина! Какво толкова е станало? Нахвърляте ми се, само защото не съм чула нещо?

— Стори ми се, че ще паднеш от стола — рече й Сара и се премести по-близо.

Джейн поклати глава.

— Нищо ми няма. Може би съм просто прегладняла — погледна Майкъл.

Той сочеше с пръст края на устата си. Даваше й знак, че има нещо на устата й. Джейн вдигна ръце и избърса тънката ивица слюнка. Искаше да пийне глътка от газираното питие, но се отказа. Къде се губи Паула с вечерята? Не беше яла нищо от обяд. Слабостта й сигурно е от глад. Ще се почувства по-добре, ако поеме малко храна.

— Колко кила си свалила? — попита Сара.

Как беше прочела мислите й?

— Отслабнала ли съм? — отвърна Джейн с въпрос.

Появи се Паула. Кой знае защо това й хареса.

— Вечерята е готова и ви очаква — тържествено обяви прислужницата.

Джейн скочи на крака, но трябваше да се улови за Паула, за да не се строполи.

— Остави това, Джейн. Ние трябва да си вървим, а ти да легнеш.

— Нищо ми няма — настоя Джейн. — Сигурно е от летенето.

Питър я придружи до столовата.

— Майкъл, няма ли да ни кажеш какво става? — чу как Сара с тих глас притиска Майкъл.

— Хайде всички на масата — провикна се Джейн и зае председателското място.

Майкъл не можа да отвърне на Сара. Двамата заеха местата си.

— М-м, има чудесен вид — с пресилено весел глас каза Сара, докато оглеждаше блюдата, които прислужницата редеше на масата.

— Заповядайте — подкани ги Джейн.

Мъжът й и гостите вече пълнеха чиниите си с храна. Тя направи същото. Изчака ги да опитат от специалитетите на Паула и набоде парче пилешко месо на вилицата.

— Много е вкусно — обади се Сара. — Тази жена е истинско бижу. Не я пускайте.

Джейн натика залъка в устата си. Разбираше, че всички гледат в нея. Дъвчеше нарочно по-бавно. Съсредоточаваше се върху всяко движение. Преглъщаше залък подир залък. Не усещаше никаква вкусова разлика — пилето й се виждаше досущ като зеления фасул или ориза. Всичко се сливаше в едно. Молеше се само да не повърне, поне докато станат от масата.

— Какво е станало с брачния ти пръстен? — попита уж между другото Сара.

Джейн погледна лявата си ръка — на този въпрос Майкъл вече бе отговарял, но как точно — не помнеше.

— Реших да й купя нов, с диаманти. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че си страхотен мъж — отвърна Сара и го потупа по ръката.

— Ей, как така още не сте попитали за Хитлер? — смени неочаквано темата Питър.

Очевидно разговорът за диамантите не бе по вкуса му.

— Какво? — Джейн се опита да остави вилицата в чинията си.

Тя падна със звън на земята, но Джейн не понечи да я вдигне. Гледаше Питър. Наистина ли бе споменал Хитлер?

— Нашият съсед! Господин Тормоз — поясни Сара. — Онзи, дето като ме види, козирува. Гестапото… Споменах ти за него по телефона. Можеш да се гордееш с мен. Наистина го сложих на място.

— Помоли го най-любезно да не си оставя боклука точно пред нашата къща.

— Не е така! Казах му, че ако пак си остави боклука пред къщата ни, ще си го намери разпилян в предния двор!

— Браво на теб — възкликна Майкъл.

— Е, разбира се, не е от класата на Джейн…

— Какво имаш предвид? — попита Джейн, хващайки се за масата. Сара се раздвояваше пред очите й.

— Ти щеше да го наречеш фашистки гъз и да изпразниш кофата на главата му — отвърна й Питър, а Сара и Майкъл се разсмяха едновременно.

Джейн чу смеха много приглушен — сякаш плуваше под водата, а те стояха далеч на брега. Опита се да се насочи към тях, да подаде глава над вълни, да поеме въздух с дробовете си. Усилията й я тласкаха още по-надолу към бездната. Давя се, а никой не разбира, каза си тя. Никой не може да ме спаси.

Защо се чувствам така? Ядох само това, което и останалите. Саморъчно отворих — бутилката с газираното питие. Сама си налях. През цялото време държах чашата си в ръце. Да, Питър ми наля. Но и тогава не я изпуснах от око.

Не, не е вярно, в миг осъзна Джейн. Остави чашата си, когато отиде да отвори входната врата! Докато посрещаше Сара и Питър, Майкъл спокойно би могъл да пусне нещо в питието. Дали го е направил? Господи, наистина ли го е направил?

— Сара, трябва да ми помогнеш… — думите сякаш ги произнасяше някой друг.

Сякаш отстрани видя как тялото й се свлича на пода, как Майкъл, Паула, Сара и Питър се втурват към него, как Майкъл я вдига и носи по стълбите към спалнята, а Сара и Питър го следват по петите.

— По дяволите, Майкъл, няма ли да кажеш какво става? — изруга Сара.

Джейн се опита да отвори очи — бяха като залепени. Напрегна се да не изгуби съзнание, чу, че някой плаче. Позна гласа на Майкъл.

— Господи, ако знаех — тихо хлипаше той. — Не можете да си представите какво ми е на главата…

— Разкажи ни.

— Джейн е в пълен срив — гласът му беше дрезгав, неузнаваем.

— Това е невъзможно!

Дори и със затворени очи Джейн усещаше, че всички са се вторачили в нея.

— Не помни коя е… Нито себе си, нито мен, нито общия ни живот.

— Но това е абсурд! Тя помни нас! — прекъсна го Питър.

— Не съвсем — поправи го Сара. — Беше забравила Хитлер. Веднага стана ясно. Поне за мен.

Какво още ти е ясно, питаше се Джейн. Молеше се Сара да й се притече на помощ.

— Беше доста странна по телефона следобед. Казах си, че не изглежда добре, в мига, в който я видях. Някакви лекарства ли й даваш?

— Лекарят й предписа слаб транквилант, но тя отказва да го пие. Твърди, че от него не се чувства добре. Вече не знам какво да правя — Майкъл замълча за миг и продължи: — Нямате представа колко е ужасно. Държи се напълно непоследователно. В един момент е бодра, в следващия — без капка сила. Сутрин е кротка като коте, следобед — луда за връзване. Изхвърля дрехите от гардероба, къса, тъпче. Никога не знам какво да очаквам.

— От колко време е така?

— Поне от месец.

— В това състояние ходи в Калифорния?

— Въобще не е била там.

Джейн чу как Сара ахна от изненада.

— Всъщност нещата продължават много повече от месец. Тя не е същата още от катастрофата. Изглежда съм се надявал на чудо…

— Но тя се справяше много добре. Нямаше никакви признаци…

— Само пред хората. Когато излизахме, наистина полагаше усилия. Не знам. Може би й дойде твърде много. Изведнъж сякаш реши, че иска да се махне от всичко. Лекарите го наричат състояние на хистерично бягство.

— Не мога да повярвам.

— Ще се оправи, нали?

— Смятаха, че вече трябва да се е оправила, а тя става все по-зле. Днес следобед заплашвала Паула с нож.

— С нож?!

— Боже мой!

— Не знам какво да правя. Ами ако следващия път нарани човек? Ако посегне на себе си?

— Няма да направи такова нещо.

— Мога ли да рискувам?

— Какво говориш?

— Не знам. Вече нищо не разбирам. Депресията й е силна. Не ми разрешава да й помогна. Всеки път, когато излизам, ме е страх, че като се върна, няма да я намеря. Боя се да не опита да… Не искам дори да го кажа.

— Джейн не е от хората, които посягат на живота си — рече Сара, разбирайки опасенията на Майкъл.

— Това Джейн ли беше тази вечер? — просто попита той.

Въпросът я усмири, стаята спря да се върти.

— Ако не започне да се оправя — започна Майкъл с тих глас, — ще трябва да помисля за болнично заведение.

Джейн чуваше учестеното му дишане.

— Майкъл, не бива!

— Какво друго мога да направя, Сара? Кажи как да постъпя и ще те послушам. Вече съм на края на силите си. Опитах всичко. Не знам дали изобщо имам избор.

О, Господи, помисли си Джейн, няма ли кой да ми помогне!? Мракът бавно я завладяваше.