Виж Джейн бяга…

Двайсет и пета глава

Джейн не заспа през цялата нощ. Броеше часовете до разсъмване. Когато Майкъл стана в шест й половина, тя се престори, че спи. Мислеше дали да позвъни отново на Ан Халорен-Гимблет, докато той се къпе. Но се отказа. Беше доста рисковано. Имаше адреса й. След като Майкъл излезе, щеше да се измъкне от зорките очи на Паула и да се добере до Раундуд. Подробностите щеше да решава според обстоятелствата.

— Джейн — събуди я гласът на Майкъл. Беше задрямала. — Отивам в болницата. Паула е долу. След няколко минути ще ти донесе закуската и лекарството.

Тя кимна едва-едва, преструвайки се, че не може да отвори очите си.

— Днес съм в операционната, но имаме час при д-р Луис Гърни в института „Едуърд Гърни“ в пет и трийсет след обяд. Джейн, чуваш ли ме?

Тя измърмори нещо. Сърцето й биеше до пръсване. Институтът „Едуърд Гърни“ беше частна психиатрична болница на повече от два часа път.

— Помолих Паула да приготвите един сак с най-необходимото, ако д-р Гърни реши да те остави за няколко дни. Джейн, чуваш ли ме?

— Да стегна багажа — изфъфли тя, без да вдига глава от възглавницата.

— Не, Паула ще го стегне, ти само ще й кажеш какво да сложи — Майкъл се наведе й я целуна по бузата. — Планирал съм операциите една след друга, за да мога да те закарам до там лично.

— Приятен ден — пожела едва разбираемо тя, проследявайки го с поглед до вратата.

По дяволите, помисли си, за да има игра, трябват най-малко двама играчи.

— Обичам те! — тихо се провикна след него.

Той спря на място.

Какво чувстваш сега, безмълвно попита тя. Какво става в душата ти, когато ти се обяснява в любов жената, която си превърнал в зомби със своите лекарства и лъжи? Жената, която смяташ да захвърлиш в някаква частна, психиатрична болница, далеч от всичко и всички? Изпитваш ли нещо? Какво? Тъга? Задоволство?

Майкъл се обърна, върна се до леглото, коленичи и зарови лице в косите й.

— Аз също! — прошепна той и сълзите му закапаха по лицето й. — Винаги съм те обичал!

В следващия момент него го нямаше, а до леглото стоеше Паула.

— Готова ли сте за закуска?

Джейн седна в леглото и вдигна очи към сериозната, дори строга прислужница. Каква точно е нейната роля, питаше се тя. На лековерна глупачка? Или на хитра съучастничка? Джейн предпочиташе да е първото. Младата жена вярваше сляпо на Майкъл. Изпълняваше безропотно желанията му. Всъщност тя просто бе като всички останали. Щом Майкъл отвореше устата си, те слушаха и вярваха. Той беше мъжът. А Джейн — само неговата малка жена. Той — известният и уважаван хирург! Тя — избухливата му съпруга, вечно преследваща своите химери. И при това — с психическо разстройство след трагичната катастрофа, от която не може да се възстанови. Горката Джейн. Горкият Майкъл. Най-добре ще е за всички, ако я настанят в института „Гърни“. Единствено там ще получи, каквото заслужава.

Наистина ли? Тя ли ще получи онова, което заслужава? Или Майкъл?

— Не съм много гладна — рече на Паула. — Ще пия само кафе.

— Майкъл заръча днес да не пиете кафе.

— Защо?

— Каза, че портокаловият сок е по-полезен за вас.

— Добре, портокалов сок — съгласи се Джейн, замислена за други неща. — Би ли ми донесла един твърд стол от другата стая? Ужасно ме боли гърбът.

— Разбира се. Ще донеса.

Паула се завъртя на пети, напусна стаята с развяна пола и полюшваща се плитка на гърба. Джейн стъпи на пода. Видя, че е облечена в стара риза на Майкъл. Смътно си спомняше, че снощи по някое време той я метна на гърба й. Макар да не беше взимала таблетки от двайсет и четири часа, в организма й концентрацията на лекарство бе доста висока. Непрекъснато трябваше да се бори със сънливостта. Тя можеше да я повали всеки момент. Моля те, не заспивай! Нека да изляза от тук. Да успея да се добера до Ан Халорен-Гимблет!

Паула се върна с дървения стол-антика от стаята за гости.

— Къде бихте искала да го сложа?

— Остави го точно там — отвърна Джейн.

Паула го намести срещу гардероба с огледалата и слезе долу. Когато се върна с портокаловия сок, Джейн седеше на стола с високата облегалка.

— Днес просто горите от амбиция.

— Майкъл смята, че много лежа.

— Да, и на мен ми каза. Може би ще е добре да поизлезете, да се поразтъпчете.

— За да се уморя, както трябва.

— Какво?

— Исках да кажа, щом ходенето не ме уморява… — поправи се Джейн.

— Вземете — подаде й Паула сока и три малки бели таблетки.

— Три?

— Така поръча Майкъл.

Джейн сложи хапчетата на езика си и зачака Паула да се обърне. Но тя не отместваше очи от нея.

— Майкъл каза да гледам дали ще ги глътнете.

Джейн почувства, че таблетките започват да се разтапят в устата й. Дали не е събудила подозренията на Майкъл или той просто се презастрахова? Джейн внимателно бутна хапчетата пред зъбите си и приближи чашата към устата.

— А-ха — рече Паула, хвана брадичката й, отвори насила челюстта й и надникна вътре. — Глътнете ги, Джейн. Стига номера.

Джейн нямаше друг избор. Глътна ги. Паула провери в устата й и каза:

— Добро момиче.

Обзе я паника. За Бога, цели три таблетки! След колко време ще почнат да действат? В най-добрия случай съзнанието й щеше да е ясно само още няколко минути. Трябваше да се махне. Трябваше да ги изхвърли от организма си, преди да са започнали да действат.

— Не ми е добре! — изкрещя с такъв ужас, че Паула веднага се намери до нея.

— Ще повръщате ли? — попита тя.

Помогна й да стане от стола и я поведе към банята.

— Господи, какво става? — изстена тя. — Помогни ми. Моля те, не ме оставяй!

— Тук съм, не се безпокойте.

Изчака Паула да се наведе над тоалетната, после изведнъж се стовари върху нея с цялата си тежест. Паула загуби равновесие, политна и падна във ваната.

— Божичко, пак ли?! — изкрещя тя.

Джейн се измъкна, затръшна вратата, грабна високия стол. Беше го поръчала точно с тази цел. Мушна облегалката под дръжката на вратата.

— Какво мислиш, че правиш? — крещеше Паула и думкаше по нея. — Полудя ли, Джейн? Какво си намислила?

Виковете на Паула я следваха по стълбите, после по коридора, чак до банята за гости. Там Джейн се надвеси над уни-таза, бръкна с пръсти в гърлото. По тялото й преминаха конвулсии. Усети как очите я засмъдяват. Върху небцето почувства киселия вкус на пресния портокалов сок. Дали повърна хапчетата? Не беше съвсем сигурна. Трябва да побърза.

Качи се горе в спалнята, навлече чифт тъмно зелени бермуди с небесната риза на Майкъл и без да обръща внимание на крясъците на Паула, слезе долу. В кухнята затърси чантата й. Откри я на закачалката в антрето. Извади ключовете за колата. Мушна в джоба си няколкото намерени в портфейла банкноти и забърза към ръждясалия сив буик, паркиран пред къщата.

Колата беше отключена. Джейн скочи зад кормилото. Удари коляното си в таблото, но се сдържа. Завъртя ключа. Изстена от болка и облекчение едва, когато моторът запали. Внимателно изкара колата на улицата. Поколеба се накъде да завие. Избра надясно. Когато стигна първия стоп, потърси в жабката карта на града.

Като всяко нещо в стара кола, картата почти се разпадаше. Беше мръсна и изпокъсана, но Джейн успя да прегледа списъка на улиците. Откри сектор СЗ. Тук именно трябваше да се намира Раундуд. Търсенето обаче не беше лесно — сини и червени линии, черни букви, разни странни символи. Според легендата в долния край те означаваха граници на района, граници на града, акведукти, транспортни системи. Докато открие малкия надпис „Раундуд“, буквите започнаха да се мержелеят пред очите й, а устата й пресъхна. Каза си, че това е от нервите и настъпи газта. Колата дръпна напред, избръмча и изгасна.

— Не! — извика Джейн, завъртя отново ключа и моторът запали.

— Благодаря! — прошепна тя и реши да бъде по-внимателна.

Улицата се намираше в обратната посока, в селцето Ъпър Нютън Фолс, на разстояние няколко мили. Следвайки картата, Джейн тръгна по Кълъмбъс стрийт до Хартфорд, зави на запад по Хикъри Клиф и на първата пряка отново направи ляв завой. „Раундуд“, прочете тя с облекчение, макар че табелата играеше пред погледа й. Продължи бавно по улицата, следвайки номерата.

— Ето го! — извика тя и натисна спирачката.

Колата се разтресе, задави се и угасна.

— Чудесно — възкликна Джейн.

Не си направи труд да я пали отново и да я паркира по-близо до тротоара. Изскочи навън и пое към бялата викторианска къща, подобна на тяхната. Ан Халорен-Гимблет, моля те бъди си у дома!

Закрачи по алеята. На няколко пъти се препъна, но се добра до входната врата. Облегна се на нея, молейки се да й стигнат силите. Бяха й нужни няколко секунди да съобрази, че не е натиснала звънеца. Направи го няколко пъти доста настоятелно. Удряше по вратата и с юмрук.

— Момент, моля — обади се женски глас. — Задръжте коня за малко!

В малкия плах процеп се появи лицето на Ан Халорен-Гимблет.

— Какво има?

— Ан Халорен-Гимблет? — попита Джейн, чувстваше се като полицай, на всичкото отгоре едва разчленяваше думите.

— Да — отвърна с колеблив глас домакинята.

— Аз съм Джейн Уитакър. Говорихме преди няколко дни на Нюбъри стрийт. Дъщерите ни учеха в един клас… — усещаше нежеланието на жената да я пусне вътре. — Не може ли да поговорим няколко минути?

— Господи, не ви познах! — възкликна Ан Халорен-Гимблет и покани Джейн.

— Излязох много набързо — обясни тя, давайки си сметка, че вида й е доста неугледен.

Опита се поне да натика в бермудите голямата мъжка риза. Маншетите на ръкавите закриваха пръстите й. За първи път си даде сметка, че е без сутиен, че косата й не е сресана, че не е измила дори зъбите си.

— Сигурно изглеждам ужасно.

— Искате ли чаша кафе? Имам готово.

— О, с удоволствие.

Джейн последва спретнато облечената и гримирана жена в стилната кухня, цялата в бяло и виненочервено. Ан Халорен-Гимблет бе висока, слаба жена, може би с няколко години по-възрастна от Джейн. Русата й, прибрана с черна диадема, коса бе отлично сресана. Опитваше се да не оглежда Джейн, но несъмнено бе изненадана, дори изплашена от посещението.

— Как го пиете?

— Чисто. По-силно.

Ан Халорен-Гимблет се усмихна, наля голяма чаша кафе и покани гостенката да седне. Джейн издърпа един стол и се настани зад кухненската маса, жадно изгълта кафето и помоли за още.

— Не подозирах, че толкова ми се пие — оправда се тя.

Домакинята отново напълни чашата.

— Джейн… нямате нищо против, ако ви наричам така, нали?

— Напротив, Ан — отвърна Джейн и жената се усмихна.

Не знае защо съм тук, мислеше тя. Не знае какво да ме прави, а е твърде възпитана, за да попита. Чака да чуе защо съм тук, да изпия кафето си и да си тръгна.

— Джейн, как сте? Онзи ден като ви видях, не изглеждахте много добре и…

— Сега изглеждам още по-зле, знам.

— Просто не приличате на себе си. Макар да не ви познавам много добре — добави тя.

Какво да й кажа, чудеше се Джейн, наблюдавайки присвитите й светлозелени, замислени очи. Дали да рискувам и да разкрия истината… Че тя вероятно ме познава по-добре от мен самата… Че нямам представа коя съм, че мъжът ми ме лъже, че ме съсипва с лекарства и скоро ще ме тикне в лудница… Че избягах, като залостих прислужницата в банята, след което откраднах колата й? Че съм тук заради небрежната забележка, която тя подхвърли на стълбите пред бижутерския магазин на Нюбъри стрийт? Че трябва да знам дали дъщеря ми е жива? И че тя, която не ме познава много добре, е единственият човек, на когото вярвам и от когото очаквам да чуя истината? Това ли да й кажа?

— Имате ли още кафе? — глупаво попита Джейн.

Ан Халорен-Гимблет изпразни каната в чашата й. Джейн видя как жената сви устни, после ги отпусна отново.

— Съжалявам — започна най-сетне Ан, — дано не ви прозвучи грубо, но не бихте ли ми казала с какво мога да ви бъда полезна?

— Исках да се извиня — отвърна бързо Джейн, решена да премълчи истината поне на първо време. — Боя се, че онзи ден не бях много любезна.

— Напротив. Всичко е наред.

— Не, не бях и съжалявам. Напоследък не съм много добре.

— Искрено ви съчувствам.

— Някакъв странен вирус. Не е заразно — побърза да я успокои Джейн.

— Ами напоследък започнаха да стават доста странни неща — отвърна Ан. — Не трябваше да идвате чак до тук, особено след като не сте добре.

— Сега нищо ми няма — Джейн огледа изрядната кухня. Стараеше се да звучи колкото се може по-обикновено. — Къде е дъщеря ви?

— Дъщерите… — поправи я Ан. — На градски лагер. Автобусът ги взе няколко минути преди да дойдете. Бейвю Глен. Знаете ли къде се намира?

Джейн поклати глава. Тя едва се крепеше на врата й. Дано трите чаши кафе помогнат да не заспи.

— А Емили?

Джейн изтръпна от самото произнасяне на това име.

— Тя е на вилата с баба си и дядо си — отвърна заеквайки.

Вярно ли беше това? Опита се да не се поддаде на чувствата си — говореха за дъщеря й в сегашно време.

— Когато бях малка, имахме вила. Обичах да ходя там. Ловях попови лъжички и водни змии.

— Змии ли?

— Бях страхотна мъжкарана, макар да нямах вид на такава. — Ан се изсмя и Джейн почувства, че го прави от нерви.

Притеснявам я, каза си тя.

— Точно така — продължи Ан. — Цял ден с момчетата газех из калта. Майка ми не можеше да ми облече нищо свястно. Камо ли пък рокля с дантели. Беше се отчаяла. Никога нямало да вляза в пътя. Представяте ли си?! Да имаш майка, която не иска детето й да учи в университета? Мечтаеше да ме направи стенографка. Има ли още такава професия?

Ан поклати глава и продължи, за да преодолее неловкото мълчание.

— Когато се омъжих, майка ми щеше да припадне като й казах, че ще запазя моминското си име. Твърдеше, че е голям грях. Отстъпих. Минах на варианта тире. Бях първата в квартала с две фамилии. За жалост фамилията на мъжа ми е Гимблет.

Джейн се засмя. Това още повече притесни жената. Тя стана.

— Боя се, че времето ми е доста ограничено. След половин час имам среща — каза Ан.

Съчинява, каза си Джейн.

— Трябваше да се обадя предварително — извини се тя. — Но бях наблизо и реших да мина.

— Доста рано сте излязла — погледна часовника си Ан.

Джейн вдигна очи към стенния часовник над печката. Нямаше осем и половина. Нищо чудно, че се притеснява, помисли тя.

— Имах нужда от малко чист въздух — обясни Джейн, изправи се и приближи стената срещу хладилника, където имаше подредени снимки. На тях се виждаха две руси момиченца с еднакви лица. Различаваха се само по ръст.

— Като близначки са — отбеляза Джейн.

— Всички казват така. Напук на Мелъни. Много държи да се знае, че е с три години по-голяма от Шенън и поне десет сантиметра по-висока.

Джейн бързо съобрази, че именно по-малката е в един клас с Емили.

— Е, как й се вижда на Шенън училището тази година?

— А, хич не си пада по него. Ако имаше възможност, щеше да си стои все у дома. Голяма домошарка е. А Емили?

— На нея й харесва — отвърна Джейн с разтуптяно сърце.

Възможно ли е Ан Халорен-Гимблет просто да не е чула за смъртта на дъщеря й.

— Да сте ходили напоследък на екскурзия?

— Бях с тях, когато ги водиха на наблюдението в пожарната. Но всички се държаха толкова прилежно, че чак беше скучно. Липсвахте ми — Ан толкова се притесни, че даже стойката й се промени.

Сви рамене и зачупи пръсти.

— Наистина трябва да се приготвям.

Джейн я последва в антрето. Не знаеше как да постъпи — трябваше да стигне до нещо определено. Да се увери, че дъщерите им са били в един клас тази година. Не миналата. Че преди половин година, Ан е придружавала класа на екскурзията в Бостън, че дъщеря й не е загинала при катастрофа преди повече от година, че Емили е жива и здрава…

— Мислите ли, че момичетата ще са пак в един клас догодина? — реши се най-сетне Джейн и отправи поглед към хола.

— Ами те са заедно от детската градина — отвърна Ан, отваряйки входната врата. — Сигурна съм, че няма да ги разделят.

Вместо да излезе обаче, Джейн се насочи към хола. Подмина семейните фотографии над камината и се загледа в познатите училищни снимки, подредени върху капака на детското пиано.

— Да не повярваш как бързо растат, нали? — приближи Ан и се надвеси над рамото й.

Джейн оглеждаше снимките. Откриваше Емили без затруднение — от подготвителната група в детската градина до първи клас. После попадна на фотография, която не й беше позната.

— Тази ми е любимата — рече Ани взе снимката от мястото й. — Как само се усмихват с щърбите си усти?!

Джейн грабна снимката от ръцете й. Ан извика от изненада.

— Какво правите!? — уплашено попита тя.

Джейн не й обърна внимание. Трескаво търсеше между лицата своята седемгодишна дъщеря. Откри я в задната редица. Усмихваше се свенливо с леко превити като на баща си рамене.

— О, Господи! — изкрещя Джейн. — Жива е! Жива е!

— Госпожо Уитакър — върна се към официалния тон Ан, — искате ли да позвъня на съпруга ви?

— На мъжа ми? — стрелна я с поглед Джейн. — Не! Само това не! Не му се обаждайте!

Ан я потупва успокояващо.

— Добре, добре, няма. Само се притеснявам. Не ми е ясно какво правите тук. Струва ми се, нещо не е наред. Ще ми кажете ли какво?

Джейн едва изговаряше думите, разтърсвана от плач.

— Вече всичко е наред. Детенцето ми е живо! Емили е жива!

— Разбира се, че е жива.

— Жива е! Не съм я убила!

— Убила ли? Госпожо Уитакър, наистина смятам да позвъня на мъжа ви…

— Той ми каза, че е загинала при катастрофа. Че аз съм шофирала, че е издъхнала в ръцете ми…

— Какво? Кога? Боже мой, кога е станало?

Но тя не е мъртва! Жива е! Ето я! — Джейн заби пръст в снимката. — Била е в класа на Шенън.

— Да. Жива е — рече Ан със странна мекота в гласа. Явно бе решила, че няма смисъл да търси логика в думите на Джейн. — Жива е и е много красива. Толкова е висока. Не мога да я позная напоследък. Скоро ще стигне госпожица Ръдърфорд.

Настъпи миг тишина.

— Какво казахте? — попита Джейн.

Гласът на Ан Халорен-Гимблет едва се чуваше.

— Казах, че скоро ще стигне учителката.

— Учителката им се казва госпожица Ръдърфорд, така ли?

Уплахата отново се върна в гласа на Ан.

— Вие не знаете ли?

— Пат Ръдърфорд?

— Да. Точно така.

— Имала съм среща с учителката на Емили! — пошепна изненадано Джейн.

— Да. Всички имахме личен разговор в края на учебната година.

— Не съм имала връзка с Пат Ръдърфорд.

— Моля?

— Била е учителката на Емили.

— Госпожо Уитакър, съвсем се обърках. Мисля, че имате нужда от помощ.

— Имам нужда от вашия телефон — Джейн избута жената, изтича в кухнята и грабна белия телефон от стената.

Ан веднага я последва, но се държеше на безопасно разстояние. Джейн виждаше уплахата в очите й. Искаше да я успокои, но знаеше, че каквото ида каже, ще прозвучи зле.

— Трябва да се свържа с Пат Ръдърфорд. Имате ли домашния й телефон?

Ан поклати глава.

— А училището е затворено за лятната ваканция — изпревари следващия въпрос тя.

Джейн стискаше слушалката до гърдите си. „Пат Ръдърфорд, ст. 31, 12:30.“ изплува в съзнанието й бележката. Пат Ръдърфорд, повтори на ум. Учителката на Емили. Не някакъв мъж, с който върти мръсна любовна връзка.

Въобще имала ли е, каквито и да било връзки?

Бързо набра 411. Отговори още преди телефонистката да успее да попита.

— Бостън. Дайте ми номера на Даниел Бишъп. Благодаря.

Надраска телефоните му в къщи и на работа върху лист розова хартия. На нея пишеше „Животът е плаж!“ и бе украсена с пясъчни замъци и морски звезди. Погледна часовника. Първо трябваше да го потърси вкъщи.

— Не възразявате, нали? — погледна през рамо към Ан, която обикаляше нервно около вратата.

Не чу дали възрази или не.

Даниел се обади на четвъртото позвъняване. Малко преди Джейн да затвори.

— Да?

Не казва „ало“, а „да“, сякаш е чакал да се обади. Сякаш някой е прекъснал разговорът им.

— Даниел?

— Да? — гласът му звучеше нетърпеливо, сякаш го беше откъснала от нещо важно.

— Обажда се Джейн Уитакър.

— Джейн. Господи! Извинявай, не те познах! Върна ме от вратата. Какво има? Случило ли се е нещо? Опитвах няколко пъти да ти се обадя, но прислужницата…

— Даниел — започна Джейн и спря… какво, по дяволите да попита? Как да го каже ясно и просто? — Даниел, имали ли сме с теб любовна връзка?

Откъм вратата долетя изхълцване. Беше Ан. Представи си как изражението й е същото като на Даниел.

— Какво? — изкикоти се Даниел.

— Питам те съвсем сериозно, Даниел! Имали ли сме връзка? Аз и ти?

Настъпи тишина.

— Какво става, Джейн? Карол ли е на деривата?

— Не, сама съм. И на всяка цена трябва да го знам!

— Не те разбирам. За какво говориш?

— Много е дълго за обясняване. Повярвай ми, Даниел, ще ти кажа всичко друг път. Сега ми трябва едно да или не. Имали ли сме връзка?

— Не, разбира се, че не!

Джейн затвори очи и притисна слушалката с такава нежност, сякаш беше дете.

— Бог ми е свидетел, само се майтапех — продължи той. — Мислех, че знаеш, но никога не стана дума. Джейн — каза той, сякаш давайки си сметка, че няма какво да обяснява, — разговорът ни е доста безсмислен. Да нямаш някакви неприятности?

— Дани — започна Джейн, — знаеш ли къде е Емили?

— Емили? Не. Защо?

— Майкъл крие Емили от мен.

— Какво?

— Моля те не казвай нищо. Всичко ще ти се види безумно, а нямам време да ти обяснявам. Трябва да намеря Емили.

— Но, Джейн…

Но ако нещата се объркат, ако ме открият, преди да съм намерила Емили и успеят да ме затворят някъде далеч, искам да знаеш, че не съм луда. Моля те, помогни ми. Не съм луда. Ти го знаеш.

— Джейн…

Тя затвори телефонната слушалка и се обърна към своята домакиня по принуда.

— Вижте! — изпревари я Ан. — Нямам представа какво става тук. И да си призная, не любопитствам. Или сте луда, или сте загазила толкова здраво, че изобщо не искам да ме замесвате. Най-любезно ви моля да си вървите.

Джейн й се усмихна с разбиране и благодарност. Протегна вежливо ръка, но Ан се дръпна и тя не настоя. Бързо излезе през все още отворената врата. Зад гърба си чу само хлопването й. Погледът на Ан я проследи до колата.

Трябваше да намери Емили. Майкъл я крие някъде. Въпросът е къде? На някой лагер? На вилата на родителите си? При приятели? Къде? И защо? Защо, за Бога?

При кого да отиде сега? Кого да попита? Имаше приятели: семейство Таненбаум, Даян Брюстър, Лорейн Апълбай, Ийв и Рос Макдърмот. На останалите знаеше имената, но не и телефоните, нито адресите. Щеше да й трябва много време, за да ги издири. А тя го нямаше. Паула рано или късно щеше да се измъкне от банята. Да позвъни на Майкъл. Той щеше да отиде при Емили. Да направи така, че да не може да бъде открита.

Има само един човек, който може да ми каже къде е тя, мислеше Джейн, докато се бореше с мотора и обратния завой. Този човек обаче ме мрази до смърт. Мрази ме, защото е сигурна, че съм спала с мъжа й. Това й е казал Майкъл. Това й е внушил той.

Трябва да се срещне с Карол.

— Ще те намеря, Емили! — прошепна Джейн, отново завъртя ключа и въздъхна облекчено.

Моторът забръмча.

— Ще те намеря!