Виж Джейн бяга…

Трийсета глава

Събуди я телефонен звън.

Джейн скочи на крака. Виеше й се свят. Сърцето й биеше като лудо. Погледна часовника. С тревога отбеляза, че е спала почти половин час. Ужасно глупаво от нейна страна! И крайно непредпазливо. Да дойде чак до тук, за да заспи! Дали старите Уитакър не се бяха прибрали? Дали не бяха зяпнали от учудване, виждайки самата Спяща красавица в техния фатерщул! Дали просто не са грабнали своята внучка и не са се отправили, дявол знае къде, напускайки сцената?

Телефонът продължаваше да звъни. Три, четири пъти… После до слуха й достигнаха други шумове. Първо — от затваряне на автомобилна врата, а после — женски глас:

— Това не е ли телефонът, Бърт?

Джейн втренчи поглед в апарата. Поколеба се дали да не изскубне жицата от стената, но вместо това, изтича в кухнята, отвори чекмеджето, където се намираха големите ножици, взе ги и, размахвайки ги като оръжие, се върна в хола. Преряза жицата точно по време на шестото позвъняване.

— Не чувам нищо — обади се мъжки глас откъм входната врата.

— Толкова си муден, че сигурно са затворили. Къде отиваш, госпожичке? — прозвуча назидателен женски глас. — Трябва да помогнеш на дядо си да внесете покупките. Дай й малката торба, Бърт!

До болка познатият тембър на Дорис Уитакър достигаше до най-далечните ъгълчета на дневната, в която Джейн стоеше като закована.

— Ето, Емили — каза д-р Уитакър-старши. — Ще можеш ли да се справиш?

— О, дядо, това изобщо не е тежко!

Джейн стискаше с всичка сила ножиците в дясната си ръка. Внезапно се сети, че е оставила отворено чекмеджето в кухнята. Нямаше време да го затвори. Приклекна зад големия фотьойл в ъгъла на хола. Ключът изщрака в ключалката. Вратата се отвори. Слънцето освети пода и стената зад Джейн. Кога щяха да забележат срязаната телефонна жица? Кога щяха да видят отвореното чекмедже и липсващите ножици? Колко оставаше до мига, в който ще грабне детето си и ще избяга?

— Къде да я сложа, бабо?

— Оставете всичко на кухненската маса — отвърна Дорис Уитакър.

Джейн чу как Емили се втурна в стаята. Трябваше да прехапе устни, за да не изкрещи, когато малкото момиче притича пред очите й. Не го беше виждала близо два месеца. Емили носеше ярки розови бермуди и пъстра фланелка. Косата й стърчеше назад, вързана на опашка с шарена панделка. Пръстите на крачетата й се показваха от миналогодишните бели сандали. Детето ми, помисли си Джейн, красивото ми момиченце. Как да я спася? Как да спася себе си и нея?

— Ама че работа, виж го този глупав продавач как е подредил покупките. — Дорис Уитакър влезе във вилата, следвана от съпруга си — Плодовете най-отдолу. Чудо ще е, ако прасковите не са станали на каша. Май ние сме му от първите клиенти. Трябваше да гледаш какво прави.

— Това е твоя работа — отвърна съпругът й и остави тежката торба.

— Някой е забравил чекмеджето отворено — разсеяно рече той, влезе навътре и го затвори.

— По-добре дай да извадим пликовете и да видим останало ли е нещо здраво. Няма да се учудя, ако се наложи да се върнем обратно.

— Може ли да поплувам, бабо?

— Още не. Не си ли гладна?

— Не много.

— Аз умирам от глад. Предлагам да ядем. Какво ще кажеш за един голям сандвич?

— Добре. Ама и сладолед.

— Първо ще си изядеш сандвича.

Какво да правя, мислеше си Джейн. Дали просто да не се изправи с ножиците в ръка, да покаже, че е тук? Или да изчака Емили да остане сама, за да й изкара акъла? Чуваше как старата Уитакър разопакова покупките, как отваря и затваря чекмеджетата. Джейн си спомни времето, когато и тя ходеше на пазар, когато участваше в цялата тази суетня, а не я наблюдаваше отстрани. Има ли нещо по-спокойно от горещ летен ден на вилата? Дори прибирането на продуктите е част от удоволствието.

— Какво стана с телефона? — попита Емили.

Тъничкото й гласче развали магията и върна Джейн в действителността.

— Не сега, Емили. Трябва да прибера продуктите.

— Ама виж какво е станало! — Джейн си представи как Емили вдига срязания шнур.

— За какво говориш? — последва пауза, после се чуха стъпки. — Господи, какво си направила?

— Не съм правила нищо! — възрази детето.

— Прилича на срязан — прозвуча гласът на Дорис Уитакър.

Дали оглежда стаята? Дали вече не насочва поглед към високия фотьойл в левия ъгъл на стаята? Дали не вижда скритата зад него Джейн? Дали е разбрала кой е направил това?

— Бърт, ела насам!

— В банята съм — дойде отговорът.

— Тогава побързай! Тука става нещо странно.

До слуха на Джейн достигна звука от пускането на водата в тоалетното казанче.

— За Бога, Дорис, човек не може до клозета да отиде от теб — възмущаваше се старият Уитакър. — Толкова ли не можеш да изчакаш няколко минути!?

— Някой е срязал шнура на телефона.

— Не съм аз! — обади се Емили.

— Странна работа — чудеше се д-р Уитакър-старши. — Пипано ли е нещо друго?

Джейн ги чуваше как обикалят, как се отправят към вътрешната част на къщата. Емили вървеше с тях.

— Не ми харесва тази работа — изкоментира Дорис Уитакър.

— Всичко останало си е на мястото.

— Божичко, Бърт, я погледни! Какво е станало тук?

Джейн се досети, че свекърва й е открила свалената мрежа от прозореца в спалнята. Даде си сметка, че разполага с твърде малко време.

— Прилича на влизане с взлом — възкликна Бърт Уитакър.

Джейн слушаше как двамата възрастни трескаво отварят и затварят чекмеджетата.

— Нищо не е взето. Телевизорът, радиото… Дрехите — също. Дори парите в кутията, не са пипани — коментираше Дорис Уитакър на път за кухнята. — Защо ще влизат с взлом, само за да срежат жицата?

— Моите неща са тук — каза Емили и тръгна след баба си.

— Сигурно някакви деца са си направили майтап — неуверено предположи Бърт.

— Майтап ли! Та това е взлом в чужда къща!

— Дорис, успокой се! Плашиш детето.

— Не ме плаши, дядо.

— Така ли? Браво на теб! Умница!

— Ти не спомена ли за отворено чекмедже в кухнята? — изведнъж попита Дорис.

— Да, споменах — настана тишина, после се отвори чекмедже — Ето това.

— Божичко, ножицата ми я няма.

— Сигурно с нея са прерязали шнура. Трябва да отидем в полицията.

— Бърт…

— Какво?

— Ами, ако не са деца, нито крадец?

— Какво искаш да кажеш?

Нова пауза.

— Емили, хайде събери си нещата в един сак. Ще отидем за ден-два на острова.

— Ама Моли каза, че ще дойде да си играем след обяд.

— Друг път ще играете с Моли. Не спори, а прави, каквото ти се казва. Нали си послушно дете!?

— Наистина, Дорис, не смяташ ли, че прекаляваш?

— Смятам, че онзи, който е идвал тук не е крадец — Дорис Уитакър беше категорична.

— Мисля, че е Джейн — прошепна тя.

— Джейн?

— Шшт, по-тихо. Да не искаш да те чуе Емили?

— Защо мислиш, че е тя?

— Това е единственото логично обяснение. Кой иначе ще нахлуе и няма да вземе нищо? Защо ще реже жицата, освен ако не я е страх, че някой ще се обади да ни предупреди за идването й? Мисли, Бърт. Няма кой друг да е, освен Джейн. Дошла е да вземе Емили.

— Ако е била тук, видяла е, че ни няма и си е отишла.

— Не може да си е тръгнала — отсече Дорис Уитакър. — Ако е тя, не се съмнявай, че все още е някъде наоколо. Трябва да се махнем, преди да се е върнала. Емили! Емили!

— Събирам си багажа, бабо.

— Остави това, тръгваме веднага.

— Искам си зайчето.

— Не сега.

— Ама искам си го!

— Ще ти купим по-хубаво.

— Не ща по-хубаво!

Джейн почувства, че Емили всеки момент ще се разреве. Не плачи, миличка, не плачи, искаше й се да извика.

— Искам си моя Зайко!

— Ще ти купим цял зайчарник, хайде тръгвай!

— Луда работа — измърмори Бърт Уитакър, прекосявайки стаята. — Защо просто не отидем в полицията?

— Първо ще звъннем на Майкъл да разберем какво става. В края на краищата нищо лошо не правим.

— Не ща на острова! — проплака Емили — Искам вкъщи. Искам да ме заведете при мама!

Джейн рязко се изправи. Излезе иззад оранжево-кафявия фатерщул и препречи пътя към изхода. Ножицата държеше скрита зад гърба си.

— Ето ме, съкровище!

— Мамо!

Дорис Уитакър едва не падна. Съпругът й също. Джейн не им обърна никакво внимание. Емили се измъкна от ръката на баба си и се хвърли в прегръдките на своята майка. Джейн я притисна с едната си ръка и обсипа личицето й с целувки.

— Хубавото ми детенце. Съкровището на мама! Голямото ми, красиво момиче!

Емили обви с ръце врата на майка си и я стисна толкова силно, че тя едва се удържа на краката си.

— Къде беше, мамо? Защо те нямаше?

— Ще ти обясня всичко по-късно, миличка. Обещавам ти!

Емили отметна глава назад, за да се вгледа в очите на майка си.

— Обичам те, мамо!

— И аз, съкровище! — ръката на Джейн вече не издържаше тежестта на Емили и тя я пусна на пода.

— Ела тук, Емили! — изкомандва Дорис Уитакър.

Приближи се и улови момичето за ръката.

— Не я докосвай! — изкрещя Джейн и вдигна ножицата в юмрука на дясната си ръка. — Не я докосвай, иначе, ей Богу, ще те убия!

— Мамо!

— Ти си луда! — извика Дорис Уитакър. — Виж какво правиш пред детето! Изкара й акъла!

— Съжалявам, миличко, не исках.

— Остави ножицата, Джейн — тихо рече Бърт Уитакър.

— Извинявай, Бърт, няма да стане!

— Всъщност, какво искаш?

— Искам да си взема детето и да се махна оттук.

— Знаеш, че няма да те пуснем — намеси се Дорис Уитакър с фалшива загриженост.

— Това не е твоя работа, Дорис — студено изрече Джейн. — Не се бъркай!

— Емили трябва да остане с нас!

— Емили трябва да е с майка си.

— За да й напълниш главата с лъжи? За да можеш да измислиш нещо още по-ужасно за баща й? Да я накараш да повярва на болната ти фантазия, така ли?

Джейн погледна към дъщеря си. Очите й бяха пълни с объркване и страх.

— Емили, моля ти се, повярвай ми! Знаеш, че никога няма да ти направя нищо лошо, нали?

Детето кимна без колебание.

— Не я слушай, Емили! — обади се й Бърт Уитакър. — Майка ти е болна. Тя вече не е такава, каквато я помниш.

— Искам да ме чакаш в крайслера, паркиран няколко вили преди вашата — продължи Джейн, без да обръща внимание на думите на Бърт.

— А, онази лилавата пред къщата на семейство Стюарт. Баба се чудеше чия е.

— Да, точно тя.

— А ти кога ще дойдеш?

— След две минути.

Емили трескаво оглеждаше ту Джейн, ту баба си и дядо си.

— Страх ме е.

— Не се бой, миличко. Обещавам ти, че няма да се бавя.

Емили се колебаеше. Джейн си помисли, че може би дъщеря й си спомня как последния път й бе казала, че ще я вземе и не беше отишла.

— Добре — най-сетне промълви детето и хукна към вратата.

— Татко ти иска да останеш при нас! — спря я гласа на Дорис Уитакър — Не искаш да го разсърдиш, нали, скъпа?

Емили мълчаливо протегна ръка към дръжката на вратата.

— Няма ли поне да ни целунеш за довиждане с дядо?

Емили погледна към майка си.

— Мисля, че моментът не е подходящ — намеси се Джейн. Не знаеше как да постъпи, ако се стигне до физическа разправа! — И за нас ли ще започнеш да я лъжеш? — настоятелно попита Дорис, докато съпругът й мълчаливо наблюдаваше.

— Хайде, миличка — рече Джейн — идвам след малко!

— Ще ви пратя по една въздушна целувка — реши въпросът Емили.

Вдигна ръце към устата си й звучно измляска с устни. Баба й направи жест, сякаш хваща целувката.

— Довиждане! — усмихна се свенливо на майка си, като умишлено отбягваше да погледне към заплашително стиснатата ножица… После отвори вратата и изтича навън.

Дорис Уитакър опъна рамене и вирна глава.

— Няма да стигнеш далеч. Ще намерим телефон и ще се обадим в полицията. Освен, ако не си решила да ни вържеш? — добави тя с преливащ от сарказъм глас.

Джейн свали ножицата, продължавайки да я държи насочена към старите.

— Знам какво ви е казал Майкъл — започна тя. — Трябва да имате предвид, че…

— Хич не ни интересуват твоите лъжи! — извика Дорис Уитакър, запушвайки с ръце ушите си. — Как смееш да измисляш такива ужасни гадости! Как смееш да мърсиш името на сина ни!? Само луд човек е способен на подобно нещо.

— Не аз, а синът ви лъже!

— Не желая да слушам твоите брътвежи!

— Говорихте ли с Емили? Попитахте ли я?

Дорис Уитакър сякаш не чу въпроса.

— Не си въобразявай, че ще се отървеш току-така! Ние ще те спрем. Ти си побъркана! Това, което правиш сега, прогонва всякакво съмнение. Синът ми ще запази репутацията си! Както и дъщеричката си. Следващата ни среща ще бъде в съда.

Джейн Уитакър пое към вратата и я отвори.

— Очаквам я с нетърпение — рече тя.