Виж Джейн бяга…

Двайсета глава

— Искам да говоря с д-р Мелоф!

Джейн огледа тъмнокосата млада жена, която охраняваше пред неговия кабинет и се преструваше, че работи на компютъра. Жената вдигна светлосините си очи. Те изразяваха отегчение, колебание и несигурност. Чуди се какво да ме прави, помисли си Джейн, поглади белите си панталони и нагласи дългите ръкави на розовата си блуза. Ръцете й бяха влажни.

Младата жена — на име Вики Луис, поне според малката табелка закачена върху престилката — премери с очи неподходящите одежди на новодошлата и отвърна.

— Боя се, че е невъзможно.

— Знам, че нямам определен час, но съм готова да почакам. В чакалнята няма други пациенти.

— Не е там работата.

— Сигурна съм, че ще ме приеме, като разбере коя съм. Моля да му съобщите за Джейн Уитакър.

— Съжалявам, но д-р Мелоф не е тук.

— Моля? — Джейн погледна часовника си.

За обяд още беше рано. Може би е отишъл до кафето, предположи тя. Дали няма да го открие там?

— Д-р Мелоф е в отпуск. Ще отсъства няколко седмици.

— В отпуск?

— Той е страстен спортист. Кара кану в буйни планински потоци. И аз не знам точно как се нарича това. Всеки си е луд посвоему — вдигна рамене Вики Луис. — Ще си запишете ли час за след отпуската?

— Не, проблемът не търпи отлагане.

— Тогава идете при д-р Търнър или някой от отделението.

— Съжалявам. Трябва ми д-р Мелоф.

Вики Луис отново се загледа в екрана на компютъра.

— Не виждам с какво мога да ви помогна. Ако все пак искате час, за когато се върне…

— Не мога да чакам дотогава. — Джейн чу как гласът й премина в остър, писклив фалцет.

Видя мигновената тревога, припламнала в призрачните очи на сестрата. Реши, че трябва да седне и да помисли, преди да е извършила някоя непоправима глупост.

— Имате ли нещо против да почакам малко?

Вики Луис отново вдигна рамене. Джейн се отпусна на един неудобен оранжев стол до стената отсреща, пое няколко пъти дълбоко дъх. Жената зад компютъра я гледаше подозрително. Не знае какво да направи нито с мен, нито за мен. Чуди се дали да ме нагруби, но се страхува, че наистина съм близка с лекаря. Не може да разбере медицинска помощ ли търся или съм някоя луда — бивша пациентка и маниакална почитателка. Дали не стискам оръжие под бебешко розовата си блуза? На какво се дължат потната ми кожа и треперещите ръце — на жегата или на невроза…

— Вие пациентка ли сте на д-р Мелоф? — попита младата жена.

Много й се щеше да разкара най-сетне Джейн от чакалнята.

— Преглежда ме преди около месец — … наистина ли беше преди месец? Нямаше никаква представа за времето. — Какъв ден сме днес?

— Четвъртък, 26 юли 1990 година — натърти Вики Луис.

— Благодаря.

— Мога да извикам някой лекар от отделението. Може би д-р Клингър?

— Не!

Сестрата се стресна от внезапното избухване. Ръката й инстинктивно посегна към телефона.

— Не искам да говоря с д-р Клингър с неговите празни очи, кисела физиономия и абсолютна неспособност за съчувствие.

Как щеше да погледне на нейния разказ?

— Искам само да поседя няколко минути, докато реша какво да правя. Моля ви!

Добре, а сега? Джейн едва потискаше сълзите си. Беше измислила всичко — до последната подробност. В таксито отрепетира цялата си реч пред д-р Мелоф. Бе решила да го въведе в своя кошмар внимателно, както опитният гид насочва своите екскурзианти към най-значимото и любопитното… Знам, че трудно ще ми повярвате, д-р Мелоф. Възможно е да се намери логично обяснение за всичко, аз обаче не успях. Може би вие ще успеете?

Какъв е проблемът, Джейн?

Нали си спомняте — вие ми казахте, че паметта ми вероятно ще се върне след няколко седмици?

Това не беше обещание, Джейн. Мозъкът има свой собствен живот.

Знам. Точно затова съм тук. Дойдох, защото в къщи ми се случиха странни неща.

Какви неща?

Чувствах се ужасно зле, д-р Мелоф — потисната, сънлива. А в някои дни изобщо не можех да стана от леглото.

Нали по телефона говорихме затова, Джейн? Казах ти, че депресията не е нещо нехарактерно за твоето заболяване.

Знам, но има още нещо. Мъжът ми подменя лекарството, предписано от вас.

Защо мислиш така?

Вие ми казахте, че сте ми предписал „Ативан“. Занесох няколко от таблетките, които Майкъл ми дава, в аптеката. Отговориха, че това не е „Ативан“, а „Халдол“.

„Халдол“?! Не може да бъде! Носиш ли ги с теб?

Да, ето.

Това определено не са хапчетата, които предписах. Сигурна ли си, че си вземала точно тези?

Да. И от тях се чувствам ужасно — замаяна, сънлива, с разбъркан стомах.

Нищо чудно. Лекарството е много силно. Но защо съпругът ти ще ти дава от него? Толкова прочут и способен лекар. Няма логика.

Не съм ви разказала всичко, д-р Мелоф.

А именно?

Когато се озовах без памет на улицата, открих нещо, за което не съм споменавала на никой.

Дори на полицията?

Страхувах се да им го кажа. В джобовете на шлифера ми имаше почти десет хиляди в стодоларови банкноти.

Какво?

Роклята ми цялата бе изцапана с кръв.

С кръв?

Щях да ви кажа, но точно тогава онази докторка ме позна и всичко стана толкова бързо. Не можах да споделя с никого.

Дори с Майкъл?

— Да.

Чия беше кръвта?

Отначало нямах представа. Но сега знам, че съпругът ми ме излъга за белега на челото си.

Разбирам.

Какво разбирате?

Мисля, че кръвта по роклята е на Майкъл.

Да! Той знае нещо, което крие от мен. Нещо, което се е случило помежду ни. Може би съм го ударила.

И мислиш, че ти дава „Халдол“, за да не си спомниш какво те е предизвикало?

Говори, че ще ме настани в лудница. Така няма да му преча. Ще ми затвори устата завинаги.

А парите? Десетте хиляди, натъпкани в джобовете ти? Те от къде са се взели?

Не знам. Нямам представа.

Отправяш много сериозни обвинения към човек, чиято репутация е безупречна.

Знам. Затова дойдох при вас. Ако бях отишла първо в полицията, нямаше да ми повярват. Неговите думи тежат повече от моите. Ако ми помогнете, имам известен шанс. Моля ви, подкрепете ме, д-р Мелоф! Елате с мен в полицията.

Добре, Джейн.

Значи ми вярвате? Не ме възприемате като луда?

Не знам какво да мисля. Сигурен съм в едно — това не са хапчетата, които предписах.

Благодаря ви, д-р Мелоф! Много ви благодаря…

— Какво е толкова смешно? — гласът на Вики Луис прекъсна мечтанията й. — На какво се смеехте?

Джейн поклати глава. Разбираше, че прекалява с гостоприемството. Не знаеше каква да бъде следващата й стъпка. Можеше да отиде в полицията без д-р Мелоф, но щеше ли да постигне нещо? Дори да им довери подозренията си, да им разправи за хапчетата, да ги заведе при багажните клетки на автогара „Грейхаунд“, пак щяха да гледат на нея с недоверие и скептицизъм. В края на краищата тя веднъж ги бе излъгала — бе премълчала за кръвта и парите. На кого щяха да повярват сега? На някаква безпаметна психопатка или на известния детски хирург — неин съпруг — човекът, който винаги и за всичко намира убедителни отговори. И пак ще се окаже там, откъдето започна. Но в още по-тежка ситуация. Защото Майкъл вече ще има всички аргументи, за да я елиминира завинаги.

Не, не можеше да отиде в полицията, поне за сега! Ще трябва да изчака — да изчезне отново — докато се завърне от отпуската си добрият доктор. Но с какви пари? Ключът от багажната клетка остана в другата обувка, която се намираше в дъното на един гардероб — в една къща, където не можеше да рискува да се върне. Дали да не се опита да обясни на чиновниците от автогарата, че е загубила ключа? Може би щяха да я отворят? Не. Няма да го направят. Особено както е без пари и лична карта. Трябва да измисли нещо друго.

Нямаше какво да се измисли! Нито можеше да отиде някъде, нито да се скрие. Вариантите бяха само два. Прибира се обратно в къщи и разговаря с Майкъл или се предава в полицията, за да се разправят те с него.

— Значи това е — чу се да произнася на глас.

— Какво имате предвид? — с половин уста попита сестрата.

Освен, ако по някакъв начин не си наложи да възвърне паметта си. Да се въоръжи с достатъчно факти, които да подтикнат подсъзнанието й, за да извади на повърхността, случилото се между нея и Майкъл. Тогава наистина би могла да отиде в полицията. Тогава шансът ще е на нейна страна.

— Има ли библиотека в болницата? — попита Джейн.

— Моля? — Вики Луис не очакваше такъв въпрос.

— Попитах дали тук има библиотека?

— На третия етаж — отвърна сестрата. — Но е само за персонала.

— Благодаря — Джейн стана и бавно напусна чакалнята, придържайки се от време навреме в стената.

Жената зад компютъра я изпрати с поглед. Джейн се добра до асансьорите и зачака, заедно с непозната възрастна негърка.

— Сигурно ви е много топло — заговори я тя на влизане в асансьора. Другите пътуващи се отдръпнаха, колкото се може по-далеч от розовата вълнена блуза на Джейн.

— Не предполагах, че ще е толкова горещо — отвърна тя и погледна бутоните върху командното табло.

До обонянието й достигна неприятна миризма на пот. Идваше от нея. Асансьорът спираше на всеки от етажите, едни слизаха, други се качваха. Агонията нямаше край. Когато най-сетне спря на третия етаж, Джейн бе в най-далечния ъгъл на асансьора.

— Извинете — рече тя, проби си път и слезе миг преди вратите да хлопнат.

Изпрати я въздишка на облекчение. Опита се да разчете различните табели, стрелки и напътствия по стените. Буквите танцуваха пред очите й. Принуди се да се откаже.

— Извинете — обърна се към някакъв минаващ наблизо лекар. — Бихте ли ме насочил към медицинската библиотека?

Той я упъти, но не забрави да й спомене, че в нея се допуска само персоналът на болницата. Джейн му благодари, изчака да се отдалечи и продължи. Щом библиотеката е само за вътрешни, трябваше да се представи за такава.

— Здравейте — Джейн вежливо поздрави библиотекарката. — Аз съм Вики Луис, секретарката на д-р Мелоф. Докторът ме помоли да направя някои справки, докато отсъства.

— Моля, заповядайте.

Джейн дълбоко въздъхна. Ако тази жена на средна възраст подозира нещо, то доста успешно го крие. Де да можеше всичко да й се отдава толкова лесно!

— Бихте ли ми помогнала?

— Нали затова съм тук — усмихна се тя.

— Търся някакъв популярен учебник по психиатрия.

— Имаме колкото искате — жената се надигна от бюрото си, беше ниска и доста пълна.

Поведе Джейн между стелажите с книги към далечния край на библиотеката.

— Всичко това са книги и учебници по психиатрия! Както сигурно знаете!? — добави тя, сякаш чак сега бе стигнало до ума й, че секретарката на един невролог би трябвало да има представа за тези неща. — В този учебник можете да намерите каквото ви интересува.

— Благодаря — Джейн взе тежкия том и потърси място за сядане.

— Ето там — посочи няколкото дълги маси със столове библиотекарката.

Повя на лицето си с ръка, после спря и попита:

— Как ви беше името?

— Вики Луис — едва промълви Джейн. — Секретарката на д-р Мелоф.

— Той е в отпуска, ако съм ви разбрала правилно?

— Кара кану в буйни планински потоци — добави Джейн. Стараеше се да преодолее световъртежа.

— Пада си по приключенията, така ли?

— Всеки си е луд посвоему — чу се да казва тя, дори повдигна рамене… дали пък наистина не беше Вики Луис?

Пусна тежката книга и тя тупна на масата. Седящият наблизо лекар вдигна глава, усмихна й се и отново потъна в четене. Библиотекарката я погледна, отвори чекмеджето на своето бюро и извади нещо, наподобяващо списък. Проверяваше ли я? Джейн зарови глава в дебелия том.

Залавяй се за работа, изкомандва сама себе си. Намери „Амнезия“ в раздела с „А“. Поне азбуката още не беше забравила. Едва не се изкиска. Хвърли поглед към библиотекарката — жената говореше по телефона. Не я беше чула. Съсредоточи се, рече си Джейн. Да можеше поне думите да не скачат из редовете.

Амнезията се описваше като частична или цялостна неспособност да си спомниш минали събития, резултат или на мозъчно заболяване или на емоционални проблеми. Във втория случай, тя имаше качеството да изпълнява специфични емоционални потребности. Обикновено затихваше, с изчезването на тези потребности.

Точно както д-р Мелоф й бе обяснил, хистеричната амнезия се дефинираше като загуба на паметта за конкретен период от време, в резултат на ситуации от миналото, свързани с голям страх, срам или гняв. Тя можеше да предизвика тежка депресия. Значеше ли това, че в нейния случай, депресията е предизвикана от самото й състояние, както твърди Майкъл? Значи ли, че няма нищо общо с хапчетата?

Прелисти на „Състояние на импулсивно хистерично бягство — пориомания“. Съгласи се с определението — „дисоциативна реакция, настъпваща в резултат на тежка емоционална травма“. Дайте нещо ново, подкани ги мислено Джейн. Очите й бързо се плъзгаха по страниците. Чувстваше се все по-обезкуражена и напрегната. Изглежда тук нямаше да намери онова, което търси.

Точно тогава погледът й попадна на следното: „Моментна загуба на контрол над импулсите, която може да доведе до убийство на любим човек. Възможна е пълна загуба на паметта спрямо всички данни, самоидентифициращи личността.“

Възможно ли е да се е опитала да убие Майкъл?

Веднага си припомни своето объркване в хотел Ленъкс, когато се мъчеше да сглоби историята на онова, което би могло да се е случило. В паметта й изникна ужасът, пронизал я в мига, когато допусна, че е в състояние да е убила някого. Всичко, което бе научила за себе си през изминалия месец потвърждаваше факта, че по характер е ужасно невъздържана и избухлива. Никак не е изключено да е направила опит да убие своята любяща половинка. Но защо? Защото е открил връзката й с Даниел Бишъп? Дали не искаше да я превърне в морско свинче, заради нейната изневяра?

Текстът продължаваше с обяснението, че при този тип загуба на паметта лесно се въздейства чрез хипноза или силна сугестия. Особено когато се прилагат в спокойна обстановка, далеч от реалната травмираща ситуация. Може би връщането й в къщи, сред декора на вероятното престъпление, пречеше да възвърне паметта си.

Първата среща с психиатъра бе отложена по несъмнено елегантен и убедителен начин — тя я проспа. Майкъл записа нов час чак след месец и половина. От приказките му, че ще я води на хипнотерапевт нищо не излезе. Джейн поклати глава и се наведе над отворената книга. Хладните страници докоснаха бузата й. Нямаше да се изненада, ако никога не стигне до истината.

Може би трябва да поиска да я хипнотизират в полицията? Изправи глава точно на време. Към нея се приближаваше познатата намръщена физиономия на д-р Клингър.

— Здравейте, госпожо Уитакър — той дръпна един стол и се настани срещу нея.

— Здравейте, д-р Клингър — промълви Джейн.

Сърцето й силно заби.

— Помните ме. Поласкан съм.

— Дори болните от хистерична амнезия трябва да помнят все някого — отвърна тя.

Това, че той не се усмихна, не я изненада.

— Само и вие не ми казвайте, че библиотеката е за болничния персонал. Вече го знам. Просто реших да не се съобразявам.

— Вероятно сте имала сериозно основание.

— Исках да прочета някои неща.

— За вашата болест ли? — д-р Клингър погледна корицата на книгата й.

— Не. За картотеката в Конгресната библиотека.

Един миг д-р Клингър сякаш преценяваше отговора й.

— А, ясно! Сарказъм.

— Болните от амнезия са доста саркастични. Така пише на страница трийсет и три.

— Какво друго научихте?

Джейн вдигна рамене, имитирайки Вики Луис.

— Кой ви каза, че съм тук?

— Госпожа Пейп — кимна към библиотекарката той, — се обадила в кабинета на д-р Мелоф. Госпожа Луис веднага съобразила, кой се е представил за нея и ми позвъни.

— И какво точно ви каза?

— Че сте търсила д-р Мелоф, че сте била много възбудена, разсеяна…

— Навлечена…

— Каза, че личало, че сте спала с дрехите си…

— Госпожа Луис е извънредно наблюдателен човек. Надмина всичките ми очаквания. Кажете, д-р Клингър, не искате ли да научите нещо повече?

— За кое?

— Например защо съм спала с дрехите си?

— А вие искате ли да споделите?

Джейн пое дълбоко дъх. Да става каквото ще, помисли си тя.

— Снощи имахме гости и съпругът ми бутна нещо в моето питие, което направо ме ликвидира. Наложи се да ме сложи да си легна. Предполагам не му се е занимавало да ме съблича. А и на мен не ми бе до преобличане тази сутрин. Бутнах прислужницата в банята и я барикадирах. Защо вратите се отварят винаги навътре, а д-р Клингър? Това създава невероятни проблеми, когато някой иска да избяга — Джейн погледна лицето на доктора. Никаква реакция!

— Защо се опитвахте да избягате?

— Сутринта смятах, че това е изходът — изсмя се тя. — Явно бягството е единственият ми начин да отреагирам при стресови ситуации.

Тропна с пръсти по корицата на дебелия том и продължи:

— В последна сметка бягството е много характерно при острия непсихотичен синдром, нали така?

— Вие сте умна жена, госпожо Уитакър. Не сте от хората, които бягат от проблемите си.

Тази констатация и мекотата, с която бе произнесена, накараха Джейн да погледне на д-р Клингър с други очи. Възможно ли е да е по-чувствителен, отколкото й се е сторило на пръв поглед? Можеше ли да му се довери? Да се възползва от помощта му?

— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че мъжът ми се опитва да ми навреди? Че ме унищожава чрез медикаменти? Че ме превръща в затворник в собствената ми къща?

Изразът на лицето му казваше всичко.

— Така си мислите.

Джейн вдигна очи към тавана и отново ги сведе към лекаря.

— В такъв случай, ще ми услужите ли с няколкостотин долара?

— Моля?

— Колкото да се скрия, докато д-р Мелоф се върне от отпуска.

— Шегувате се, нали?

— Въпросът ви означава ли, че няма да ми услужите? Джейн бутна стола и се опита да стане.

Успя едва при втория опит.

— Почакайте малко! — д-р Клингър също стана.

— Защо? Виждам, че няма да стигнем до никъде. Мястото ми и без друго не е тук. Нали не съм от персонала?!

— Може би наистина мога да ви помогна? — д-р Клингър заекваше от вълнение.

Ръцете му непохватно ровеха из джобовете.

— Ще ми услужите ли?

— Нямам много.

Той извади портфейла си и бавно измъкна шепа банкноти.

— Да видим колко са.

— Защо ми помагате, щом смятате, че съм луда?

— Никога не съм казвал такова нещо.

— Не е необходимо да го казвате.

— Нека предположим, че просто не искам да скитате по улиците. Д-р Мелоф не би ми го простил. Да видим. Двайсет, трийсет… четирийсет и седем долара и двайсет и два цента. Не е много.

— Чудесно. Наистина ви благодаря! — тя протегна ръка да вземе банкнотите, но те паднаха на земята.

— Колко съм несръчен!? — каза лекарят, наведе се и започна да ги събира.

Не може ли да го прави по-бавно, чудеше се Джейн. В този миг осъзна, че Майкъл вече е уведомен. Д-р Клингър само я задържаше.

— Няма значение — каза тя и се опита да го заобиколи.

Внезапно докторът я улови за ръката. Устните му произнасяха някакви непонятни, пълни с гняв думи. После я пусна. Върху лицето му изгря широка усмивка. Макар все още да не бе видяла идващия Майкъл, Джейн разбра, че с нея е свършено.