Виж Джейн бяга…

Двайсет и седма глава

Джейн наблюдаваше как паметта й изплува. Имаше чувството, че се намира сама в пуст киносалон и някой прожектира нейния живот. Завесите се дръпват и екранът се изпълва с образи, сякаш произведени от „Техниколор“ — толкова ярки, че очите й едва издържат цветовете. Гласът й влиза в ролята на разказвач, така че Карол и Паула да могат поне отчасти да се докоснат до самотните й видения…

Сутрин е. Майкъл и Емили седят на кухненската маса. Майкъл чете вестник и допива кафето си. Емили капризничи над овесената каша. От лъжицата й капе мляко. Майкъл вдига очи от вестника. Нежно я хока. Джейн се вижда как избърсва млякото и подрежда мръсните чинии от закуската в миялната машина.

— Какво си планирала за днес? — пита Майкъл.

Джейн бавно се слива със собствения си образ.

— Имам среща с учителката на Емили в дванайсет и половина — отвръща тя.

— Проблеми ли има?

— Не. Редовните родитело-учителски разговори в края на годината. Предполагам, ще ми кажат как се е учила и в кой клас ще е догодина — погалва Емили по главата.

Емили свенливо й се усмихва.

— Коя беше стаята ви, скъпа?

— Трийсет и първа — гласът на Емили е тих.

Джейн забелязва, че всеки път, когато заговорва, той е все по-тих.

— Все забравям. Най-добре да си я запиша.

Откъсва листче от топчето до телефона и бързо записва: „Пат Ръдърфорд ст. 31, 12:30“.

— Какво ще кажете като се върна да ви направя моя шоколадов сладкиш? — пита тя.

Винаги, когато зададе този въпрос, върху лицето на дъщеря й засиява усмивка, която изпълва Джейн е глупава гордост.

— Може ли да помагам? — пита момичето.

— Разбира се — Джейн отваря хладилника и гледа вътре. — Трябва на връщане да купя мляко и яйца.

Така и записва на бележката — „мляко и яйца“.

— Готова ли си за училище?

— Днес мога да я закарам аз — казва Майкъл.

— Чудесно.

— Сложи си яке — провиква се той след Емили. — Казаха, че ще е по-студено от обикновено. Отнася се и за майката.

Бързо целува Джейн по носа.

— Да, татко. Благодаря, татко!

— Няма за какво, умничката ми.

— Обичам те — пошепва му Джейн.

— Аз също. Обади се след разговора с учителката.

— Добре.

Джейн тръгва след Майкъл в антрето. Помага на Емили да облече якето си на розово-жълти цветя.

— Приятен ден, кифличке! — коленичи, за да я целуне.

Усеща как ръцете на дъщеря й се увиват около врата й. Неохотно се откъсва от детската прегръдка.

— Ще се видим след някой и друг час в училище.

Джейн става и се озовава в ръцете на Майкъл.

— Това не е за изпускане — прошепва той, държейки я.

Тя го целува.

— Приятен ден.

— Обади ми се.

Стои до вратата и гледа, докато колата на Майкъл изчезва зад ъгъла. Чувства се наистина щастлива. Единственото, което им липсва, е още едно дете. Самоиронично се усмихва.

Две години след раждането на Емили гълта противозачатъчни хапчета, за да има поне три години разлика между нея и следващото бебе. А когато ги спря, нищо не се получи. Изследванията показаха, че зачеването на Емили е било почти чудо. То обаче едва ли ще се повтори. Причината е в спермата на Майкъл. Значи остават с едно дете. Това е. Слава Богу, че все пак можа да му роди Емили — умно, хубаво и добро момиченце!

Учителката звучеше доста разтревожено, мисли Джейн. Качва се да се преоблече. Е, може би само така й се е сторило.

— Сигурна съм, че не е нещо сериозно — беше я успокоила Пат Ръдърфорд, но Джейн бе почувствала, че настръхва. Не каза нищо на Майкъл. Защо трябва и двамата да се притесняват предварително?

Джейн рови из гардероба и избира една семпла рокля от бутик Ан Клайн. Предпочита я пред натруфените с волани и панделки рокли, купувани от Майкъл при пазаруванията им заедно. Може да е блестящ хирург, мисли тя, докато облича синята рокля, но нищо не разбира от женски тоалети. Вкусът му към бельото също не е изискан. Наблъсква в дъното на гардероба бяла памучна нощница — подарък за последния празник на майката. Така и не бе събрала кураж да му каже, че не я харесва.

Сресва с четка косата си, прибира я на опашка със скъпа шнола. Доволна е от вида си в огледалото. Ако Майкъл бе тук, сигурно щеше да я подразни, че прилича на улегнала дама — повече я харесва с пусната коса. Слага си златния часовник — подарък за десетата годишнина от сватбата им. Завърта разсеяно халката на пръста си. Мисли дали да не разтреби, преди да излезе. Не, Паула ще свърши тази работа утре. Намръщва се при мисълта за жената, която съпругът й е наел по собствена инициатива. Липсва й чувство за хумор и няма никакво време за Джейн. Освен това новата им прислужница я смята за некадърница, за разглезена, ухажвана жена, която незаслужено има всичко, за разлика от нея самата. Луда е по Майкъл. Джейн се е уверила в това от малкото контакти с тази прекалено старателна млада жена. Майкъл, слава Богу, не го забелязва.

Какво ли ще стане, ако разбера, че Паула му е любовница, мисли Джейн. Отхвърля с насмешка подобна възможност. Вижда й се направо абсурдна. Майкъл никога няма да й изневери, в това не се съмнява. Няма защо да се тормози с подобни предположения. А и не е справедливо спрямо него.

Джейн слиза долу, взима от хола чантата си и се кани да тръгне. В този момент се сеща за напомнянето на Майкъл да си облече горна дреха.

— За какво ми е? — казва на глас и отваря входната врата. — Нали е юни!

Острият вятър я блъсва в лицето.

— Бре, че студ! — промърморва, връща се в антрето и намята шлифера. — Татковците трябва да се слушат.

Прекарва сутринта в зяпане по магазините в центъра на Нютън. Мисли да покани Даян да обядват заедно, но не знае колко ще продължи срещата с Пат Ръдърфорд. Решава да си вземе един сандвич, преди да тръгне за училището. Защо класната на Емили е решила да се срещнат точно на обяд? И защо днес? По-раншната им уговорка бе за петък, 22-ри юни.

Вероятно не може да приключи с всички за един ден, мисли си Джейн. Паркира на училищния паркинг. Излиза от колата и отново изважда бележката от джоба.

— Трийсет и първа стая — … не мога да го запомня и това е! О, Господи, забравих да купя мляко и яйца.

Какво ми става днес, пита се тя притеснено. Защо съм толкова напрегната? Прибира бележката в джоба.

— Защо си говоря на глас? Ако ме види някой, ще помисли, че съм луда.

Влиза в училището от страничната врата. Изкачва трите етажа. Намира стая 31 в дъното на обкичения с портрети коридор. Вратата е отворена. Надниква вътре. По стените има детски рисунки и големи цветни букви. От тавана висят няколко книжни въртележки. В една клетка до прозореца хамстер върти колело. Стаята е приветлива. Вероятно по вкуса и характера на учителката. Няма никого. Джейн поглежда часовника — 12:25 е.

Винаги идва рано. От малка майка й й е втълпила колко важно е да бъдеш точен. Закъснението демонстрира неуважение към онези, които чакат, обичаше да я учи. Но нерядко закъсняваше сама.

Джейн забелязва до черната дъска рисунка на Емили — поле с цветя, огрени от смеещо се слънце. Ако майка й бе следвала собствените си съвети, ако не бе закъсняла толкова много с програмата си, ако беше карала малко по-бавно…

— Здравейте, г-жо Уитакър — гласът на Пат Ръдърфорд е тих и деликатен като самата нея. — Отдавна ли ме чакате?

Изглежда малко напрегната.

— Току-що дойдох.

— Радвам се — учителката прибира един рус кичур зад ухото си. Проблясва голяма сребърна обеца. — Благодаря ви, че приехте да се видим днес. Дано не съм объркала плановете ви.

— Не, не се притеснявайте. Как е Емили в училище?

Джейн очаква да чуе няколко добри думи, но учителката мълчи.

— Проблеми ли има?

— Не — отвръща колебливо Пат Ръдърфорд. — И аз не знам… Точно затова исках да поговорим днес, а не в петък с останалите родители.

— Какво се е случило?

— Моля, седнете.

Джейн се опитва да се намести на един от малките чинове срещу катедрата на Пат Ръдърфорд. Учителката остава права. Разхожда се. От време на време се обляга върху катедрата. Тъмните й очи неспокойно шарят.

— Започвате да ме притеснявате — отбелязва Джейн.

Просто недоумява какво толкова може да й каже тази дама.

— Съжалявам, не го правя нарочно. Просто не знам как да се изразя.

— Говорете направо! Така е най-добре.

— Права сте — казва учителката и млъква. — Всъщност, не знам дали изобщо трябва да говоря с вас…

— Не ви разбирам.

— Това е моята първа година като учителка. Не съм имала подобен случай. Не съм сигурна, че постъпвам по най-добрия начин.

— Най-добрият начин за какво?

— Обикновено, при подозрения от такъв характер, се съобщава на властите…

— На властите? Господи, за какви подозрения говорите?

— При подобни обстоятелства една моя приятелка си изпати ужасно, защото постъпи, както е редът… Отишли двама полицаи, изплашили детето до смърт, родителите побеснели. Приятелката ми за малко не остана на улицата. На всичкото отгоре, усилията й отидоха напразно.

— За какво говорите? — Джейн седи на тясното детско чинче.

— Аз обичам работата, си. Никак не искам да я загубя. Затова премислих и реших вместо с властите да поговоря с директора на училището.

— С господин Секорд?

— Да.

— И какво му казахте?

— Смятам, че Емили е обект на сексуално влияние.

Думите, когато най-сетне осъзнава техния смисъл, се забиват като удари на кама в стомаха на Джейн. Вероятно имам слухови халюцинации, казва си тя. Мъчи се да се овладее. Не, тя не е чула такова нечувано нещо!

— Какво казахте?!

Пат Ръдърфорд се отпуска в стола зад своята катедра.

— Смятам, че Емили е подложена на сексуален тормоз — повтаря тя.

Думите й не стават по-ясни. Джейн диша все по-учестено. Бои се да не издиша стомаха и дробовете си навън. Не може да бъде! Наистина не може да бъде!

— Какво ви кара да мислите така? — пита с пресъхнало гърло.

— Нямам конкретни доказателства. Затова господин Секорд не се съгласи да информираме властите. Поведението на Емили би могло да се дължи на няколко причини. Нещо обаче ме кара да мисля само за една. За тази, която споменах. От всичко, което прочетох…

— Емили ли ви каза, че е била… — думите засядат в гърлото на Джейн, — сексуално насилвана?

Макар да произнася този израз, вътрешно го отрича.

— Не — отвръща Пат Ръдърфорд.

Джейн облекчено въздъхва. Учителката явно греши. Изводите й са погрешни. Кой знае какво е чела!?

— Напоследък обаче, поведението й недвусмислено говори, че й се въздейства сексуално.

— И какво е поведението й?

Пат Ръдърфорд отново звучи колебливо.

— Напоследък е неочаквано тиха и потайна. Винаги е била буйна, енергична, засмяна… Напоследък е тиха. Почти тъжна… Не сте ли забелязали вкъщи?

Джейн признава, че учителката е права.

— Все пак — възразява, — това едва ли е достатъчно за толкова сериозни твърдения.

— Ако беше само то и през ум нямаше да ми мине — пояснява учителката.

Джейн кимва, подканвайки я да продължи.

— Един ден — започва Пат Ръдърфорд, — през междучасието я видях в заниманията да играе с две кукли. Повечето нейни, връстници правят същото, така че не се изненадах. Но се спрях и се загледах, защото ми се стори странно онова, което Емили вършеше с тях. Тя не ме забеляза. Напълно бе погълната от играта.

— И какво представляваше тази игра?

— Опипваше ги по гърдите, между краката, търкаше и натискаше двете кукли една в друга.

— Не мислите ли, че това може да бъде най-обикновено детско любопитство? — прекъсва я Джейн, чувствайки, че започва да се дразни.

Явно тази неопитна млада учителка е скалъпила нелепата си история твърде прибързано.

— Да, естествено. Помислих и затова. Не стигнах до изводите си отведнъж. Предположих, че имитира нечие поведение, което е гледала по телевизията или на кино.

Джейн поклаща глава. Винаги много внимават какво гледа Емили. Ходят само на подходящи за възрастта й филми. Емили никога не е виждала сексуални сцени. И все пак всяко дете има очи. Всяко дете проявява интерес към собственото си тяло. Пък и говори с другарчетата си.

— Сигурно е чула нещо от някое дете — плахо казва Джейн. Владее се с усилие. Иска й се да се пресегне през катедрата и да сграбчи за гушата тази смахната даскалица. Какви безпочвени обвинения!

— Госпожо Уитакър, моля да ме разберете. Не говоря всичко това с лека ръка — казва учителката, сякаш прочела мислите й. От месеци обмислям как да подходя. Господин Секорд многократно ми напомняше, че вашият съпруг е човек с име в обществото, един от спомоществователите на училището. Знам и вие колко ни помагате. Разбирам, че сте съвестни родители. Затова не бих си позволила да ви тревожа без сериозен повод. Може би съществува съвсем логично обяснение за цялата работа.

— Цялата работа? Досега не чух нищо съществено. Нищо, което да ме накара да стигна до вашите заключения.

— Има още нещо.

Джейн затаява дъх.

— Може би всичко щеше да се размине, ако не беше онова, което се случи миналата седмица.

— Какво се случи тогава? — пита Джейн с равен глас.

— Заварих в класната стая Емили с още едно момиче в ъгъла зад чиновете. Едната й ръка беше на рамото на момичето, а с другата я пипаше по гърдите…

— Каква глупост! Две момиченца се пипали…

— Удиви ме не толкова това, което правеше, а онова, което й казваше.

— Казваше?

— Шепнеше й „Много си красива. Караш ме да искам да те пипам, защото си толкова мекичка и сладка.“

— Какво?

— Сигурна съм. Каза точно това. Записах думите й. Децата не си говорят така. Имам чувството, че имитираше някой възрастен… Нещо, което е подслушала, или й е приказвано на нея самата. Не мога нищо да кажа. Знам само, че сигурно сте шокирана, госпожо Уитакър, сигурно много ми се сърдите? Вярно е, нямам доказателства, не споря по този въпрос. Но положих неимоверни усилия да измисля какво би могло да накара едно нормално, отворено дете да се затвори в себе си. Какво би могло да изостри половото му чувство? При това тя е едва на седем години. Не успях да измисля нищо друго, освен…

— Освен какво?

— Освен, че е гледала детегледачката и гаджето й. Това възможно ли е? Може би е слязла от стаята си, когато са мислели, че спи и ги е видяла на дивана. Може би ги е чула какво си говорят.

Джейн обмисля този вариант. Двете деца на Карол идваха да я гледат доста редовно. Възможно ли е Силайн да си е канила приятел, когато са излизали вечер?

— Имате ли наоколо момчета тийнейджъри? — пита Пат Ръдърфорд. — Може някое от тях да се е опитало да я подлъже…

В съзнанието й изниква високата кльощава фигура на Ендрю Бишъп. Нима синът на Карол се е закачал с малката й дъщеря?

Джейн скача така рязко, че едва не преобръща чина.

— Трябва да говоря с Емили.

— Точно на това се надявах — поема дъх Пат Ръдърфорд. — Емили е на обяд. Ще сляза долу до трапезарията да я доведа, ако искате.

— Ако обичате.

Учителката излиза от стаята без да каже нито дума. Щом остава сама, Джейн стоварва юмрук върху катедрата.

— По дяволите! Не е възможно! Не е възможно!

Започва да крачи пред катедрата също като учителката до преди минута. Как може, пита се тя. Как може? Отговорът е само един. Не е възможно! Пат Ръдърфорд просто реагира неадекватно на една безспорно невинна ситуация. И тя ще се изясни след няколко минути.

Няколко минути, мисли си. Няколко минути, който могат да променят целия ми живот. Ето я сега — щастлива жена с чудесен съпруг, красиво дете — въобразяваше си, че е хванала Бога за шлифера… И наистина го беше хванала. Само че всичко стана на пух и прах само за миг. Заради едно нищо и никакво просто изречение: „Смятам, че Емили е обект на сексуално влияние.“

Не, не, това е абсурд!

Възможно ли е децата на Карол, непредумишлено да са причина за странното поведение на Емили? Може ли Силайн да е довела приятеля си, докато я е пазила? Да, разбира се, но е малко вероятно. Според Карол, Силайн почти не излиза с момчета, няма гадже и дори майка й се съмнява дали изобщо някога ще си намери. А Ендрю? Би ли могъл точно той да посегне на детето й? Винаги е имал вид на човек, за който женската половина на света е без значение. Интересите му са твърде категорични — баскет и бейзбол. За да обърне внимание на Емили, трябва да се спре поне за миг, а той е в непрекъснато движение. Въпреки това, единствено той може да бъде подозиран. Боже мой, Джейн едва се въздържа да не закрещи. Ще го убия! Ще убия това мръсно, извратено хлапе!

— Мамо? Здрасти, мамо — втурва се в стаята Емили.

Джейн прикляква и грабва в ръцете си момиченцето.

— Ох! — сърди се детето.

Джейн разбира, че я е стиснала много силно.

— Как си, хубавице?

— Добре. Дадох на Джоди ябълката си. Добре ли съм направила?

— Разбира се — Джейн прибира няколко кичура от сладкото личице на Емили и я води към близкия чин. — Хайде да поговорим малко.

На вратата се мярка Пат Ръдърфорд и прави знак, че ще е отвън, в коридора.

— Това не е моят чин, мамо — казва Емили и гордо завежда майка си до своето място.

Джейн с мъка се намества.

— Искам да ти задам няколко въпроса — започва Джейн с колеблив глас. — Трябва да ми кажеш истината. Разбираш ли?

Емили кимва.

— Няма да ти се карам, каквото и да ми кажеш. Става ли? Не искам да се боиш като ми отговаряш. Много е важно да ми кажеш точно какво се е случило.

— Добре, мамо.

— Миличка, когато Силайн идва да те пази, кани ли си някой за компания?

Емили поклаща глава и кичурите отново падат над челото й.

— Никога ли не е викала гаджето си, когато ние с татко ти сме излизали вечер?

— Не. Тя винаги си играе с мен.

— А Ендрю?

— Той никога не идва да ме гледа.

— Миналата година го викахме един, два пъти.

— А, да, вярно.

— И не е водил никого със себе си, така ли?

— Не, не е.

— Казвал ли ти е нещо, с което да те притесни?

— Не разбирам.

— Да те е карал да правиш нещо, което не ти е приятно?

— Пак не разбирам.

— Да те е пипал така, че да те е срам?

Емили мълчи.

— Емили? Пипал ли те е Ендрю така, че да те е срам?

Емили навежда глава. Джейн се владее с усилие. Вътрешно кипи от гняв… Ще го убия този негодник!

— Спомни си, миличка. Трябва да ми кажеш истината. Много е важно. Знам, че каквото и да е станало, ти не си виновна. И ти обещавам, че няма да ти се карам. Такова добро и хубаво дете не може да направи нищо лошо. Каквото и да е станало, ти не си виновна, но е важно да знам, слънчице, пипал ли те е Ендрю така, че да не ти е приятно? Пипал ли те е по срамните места? — Джейн потръпва. Не може да повярва, че тя изрича тези думи.

Може би целият този епизод е само един лош сън. Чува как часовникът на стената отмерва секундите. Сякаш минава цяла вечност, докато Емили най-после проговаря:

— Не е Ендрю.

— Какво?

— Не е Ендрю — повтаря Емили и не вдига поглед към майка си.

— Кой е тогава? — Джейн трескаво преценява възможностите. Щом не е Ендрю, значи е някой негов приятел. Или някое момче от по-горните класове. Или може би учител? Дали не е зъболекарят, при който водеше Емили преди няколко месеца? Дали не е някой непознат? Господи, кой е?!

— Кой беше, Емили? Кажи на мама. Кой те е пипал, миличка? Кой те караше да се срамуваш? Моля те, слънчице, кажи на мама.

Емили бавно вдига очи — погледите им се срещат.

— Татко — тихо прошепва тя.

В миг всичко замръзва — сърцето й спира да бие, часовникът на стената не се чува, дишането й замира. Чува само силно бучене в ушите си. Сигурно си въобразява, че е чула това, което Емили каза. Сигурно детето лъже, защото майка му го е притиснала и то се чувства безпомощно. Измисля си, с помощта на учителката, само и само да е доволна майката. Разбира се, нищо такова не се е случвало.

Не е възможно. Мъжът, за който е женена вече единайсет години, този любящ съпруг и уважаван детски лекар, този стожер в обществото, направил безброй милосърдни неща, обичан буквално от всички, които го познават! Той да подлага на сексуален тормоз собствената си дъщеря?! Просто е недопустимо. Направо е абсурд. На този човек има пълна вяра от толкова години. Този човек бе до нея в добро и зло, успокояваше я, когато избухваше, когато правеше скандали, когато губеше контрол над себе си. Това е толкова голяма клевета, че умът й просто не може да я асимилира. Изключено! Не е възможно! Не! Сълзите бавно се стичат по лицето на дъщеря й.

Ако е вярно, мисли си, къде съм била самата аз през всичките тези години? Нима съм била лъгана — толкова ли съм глупава? И въобще що за човек съм аз, щом мъжът ми няма нищо общо с онзи, за когото го мисля? Коя всъщност е Джейн Уитакър, щом човекът, който е приемала толкова години за свой съпруг, няма нищо общо с нейните представи за него? Що за майка е тя, щом дори за миг не й е минало през ума такова нещо? Какъв абсурд!? Да й го каже учителката? Що за невежа е тя? Защитава околната среда, а собственото й дете… Що за човек е наистина?

Джейн няма отговор на този въпрос. Вече нищо не знае.

— Сърдиш ли ми се, мамо?

— Не, разбира се — едва прошепва тя. — Не ти се сърдя, миличка.

— Татко каза да не ти казвам — продължава детето без подканяне.

Джейн иска да запуши уши и да изкрещи „Стига!“, но вече е късно. Ще изслуша Емили, колкото и да не й се ще.

— Каза, че това ще е нашата тайна.

— Знам, детето ми — простенва Джейн. — Знам.

Какво всъщност знам, пита се гневно. Преглъща горчилката в устата си и с треперещи устни прошепва следващия въпрос.

— Къде те пипаше татко, милинка?

Не ми казвай, моли се на ум. Не ми казвай! Не искам да зная! Не мога да го понеса! Нямам сили!

— Тук — Емили срамежливо сочи мястото на още липсващите гърди. — И тук — тя смутено поставя пръст между краката си. — Понякога и по дупето.

Джейн потръпва.

— Кога го прави? — в гласа си долавя облекчение.

Разбира се! Цялата работа е едно недоразумение. Майкъл просто е изтривал Емили след къпане, както всеки родител. Една свръх старателна учителка раздува въпроса до неимоверни размери, а майката веднага прави заключения. Напълно невинни действия се превръщат в злонамерени, дори срамни деяния.

— Когато ти си на събрания, татко ляга при мен — продължава Емили.

Сапуненият мехур на надеждите се пуква.

— Щастлив съм, вика, защото си имам такава хубава дъщеричка. — Емили изведнъж се разплаква с глас. — Всички бащи така обичат малките си дъщерички. Така е хубаво.

Джейн прегръща детето и с неимоверно усилие успява да произнесе следващия въпрос.

— Татко… Татко искаше ли и ти да го пипаш?

— Понякога. Но на мен не ми харесва.

— Къде… те караше да го пипаш?

Емили се измъква от прегръдката на Джейн, навежда глава и посочва с пръст към слабините си.

— Пенисът му?

Емили кимва.

— Аз не искам. Не ми харесва, защото става лепкав и мокър в ръцете ми.

Джейн се олюлява, страх я е, че ще припадне.

— Правил ли ти е… — тя замлъква. Наистина ли смята да зададе следващия въпрос? Какви още мръсотии трябва да чуе?! — Правил ли ти е нещо друго?

Емили клати глава.

— Нещо, от което да те боли?

— Не.

— Накара ме да обещая да не ти казвам. Сега ще ми се разсърди, защото го издадох.

— Не се тревожи. Баща ти ще е моя грижа — казва Джейн и се чуди какво точно има предвид. — Чуй, милинка. Сега отивам вкъщи, слагам някои неща в сака и идвам да те взема след училище. Заминаваме за няколко дни само двете — ти и аз. Какво ще кажеш?

— Без татко?

— Този път без него — … наистина ли казва всичко това? — Този път ще бъдем само двете. Момичешка екскурзия, съгласна ли си?

Емили кимва, избърсва сълзите с ръка и казва:

— Не забравяй моето одеяло.

— Как мога да го забравя?! Ще се погрижа за всичко — Джейн не знае дали няма да припадне. — Ти си играй през това време и помни, че много те обичам. Много.

— И аз те обичам, мамо.

Джейн обсипва лицето й с целувки.

— И татко никога повече няма да прави така. Нали? Обещавам ти, слънчице.

Емили не отвръща нищо. Джейн разбира, че тя обича баща си и чувства, че го е предала.

— Ти постъпи правилно, момичето ми, че ми каза. Сега слизай долу. Ще те чакам след училище.

Емили се затичва по коридора и изчезва надолу по стълбите.

— Каза ли ви нещо? — приближава се откъм гърба й Пат Ръдърфорд.

Джейн тръгва по коридора.

— Аз ще поема грижата — казва тя, без да се обръща и хуква с все сили.