Виж Джейн бяга…

Четиринайсета глава

— Всички да си приготвят билетите!

Джейн чува как острият глас на учителката пронизва съзнанието й. Вижда се на горната площадка на Южната гара сред голяма група деца, учители и неколцина родители-доброволци. Изглеждат уморени след прекарания в Музея на детето — в центъра на Бостън — следобед. Бързо преброява главите на осемте деца, включително Емили, за които отговаря.

— Помнете, че прекачването е за всички — продължава учителката. — Така че без блъскане и шум! Готови ли сме?

Нисък, набит мъжага с оплешивяваща, наведена напред глава се втурва да си пробива път през децата. Като Мойсей, който разделя на две Червено море, той ги разблъсква с ръце и върви напред. Едно момиченце се строполява върху другарчето си, двете падат и се разревават. На друго, този път момченце — за малко не избива окото. Мъжът се движи така, сякаш цялото пространство трябва да е негово — никому не се извинява, напредва с лакти през сащисаните деца, а родителите и учителите стоят и гледат, обзети от безпомощност и гняв. Вече доближават изхода, когато го настига гласът на Джейн:

— Ей, ти! — изкрещява тя, втурва се след него, замахва с голямата си, тежка чанта като с бейзболна бухалка и я стоварва в тила му.

Настъпва гробна тишина. Учителите и родителите-доброволци стоят със зяпнала уста и разширени от изненада очи. Децата ужасени гледат Джейн. Може би се страхуват, мисли си тя. Мъжът се извръща. Изправя се пред нея. Кръвта нахлува в лицето й.

По дяволите, казва си Джейн, той ще ме убие! Вместо това мъжагата — около петдесетгодишен, мускулест и грозен — само изкрещява:

— Какво те прихвана, ма! Ти луда ли си!

После се обръща и избягва.

Луда ли съм, пита се Джейн. Защо все аз трябва да се намесвам? Никой друг не се опълчи. Никой не защити децата. Търси очите на останалите. Гледат я втренчено, почти безизразно, сякаш се боят с нещо да не я предизвикат. Само в погледа на една от майките, се чете одобрение. Дори Емили се е дръпнала, засрамена заради невъздържаното поведение на майка си.

— Какво има? — пита някой зад гърба й.

— Моля?

Приливната вълна се стопи в нищото. Джейн бе сама с горчивата утайка на спомена. Обърна се. В очите на Паула имаше тревога. По същия начин я гледаха родителите и учителите от Арлингтънското частно училище.

— Мислиш ли, че съм луда? — попита тя.

Паула бързо отстъпи назад.

— Преживявате труден период.

— Не това те питам!

— Мога да отговоря само така.

И двете отбягваха погледите си.

— Хайде, Джейн, качвайте се да се прибираме!

— Не искам! — решителността в гласа й изненада и двете.

Паула запремигва, сякаш очакваше Джейн да я удари. Не е ли точно това моят коронен номер, рече си Джейн. Избухвам и излагам живота си на опасност. Странно, че още съм жива. Истинско чудо е, че съпругът ми все още не ме е изпратил в съответното заведение. Не е проблем да бъда освидетелствана. Иначе спомените ми нямаше да бъдат такава кавалкада от избухвания?

А може би те се опитват да ми подскажат нещо? Избирателността, с която подсъзнанието ми ги поднася има някакъв смисъл… Но какъв? Може би тези спомени са само ордьовърът? Какво ли е тогава основното блюдо, специалитетът на заведението, крайният дискретно скриван продукт, който бутна в ръцете ми почти десет хиляди долара, кървава рокля и празна глава? Толкова ли съм луда наистина?

— Искам да видя Майкъл?

— Д-р Уитакър ще се прибере за вечеря.

— Не, сега!

Паула се опитваше да заведе Джейн до отворената кола.

— Докторът е много зает. Да не смятате, да му се овесите на врата, докато се занимава с пациентите си!?

— Точно това искам.

— Не мисля, че е разумно.

— Закарай ме при мъжа ми! — заповяда Джейн. — Моментално!

Седна в автомобила и затръшна вратата.

— Държите се лекомислено — Паула се настани зад кормилото.

Борбата със запалването започна отново.

— Това ми се отдава най-добре — безапелационно изтърси Джейн.

— Моля ви, там не се влиза! О, Джейн, ти ли си!? Господи, не можах да те позная.

Сестрата на регистратурата я гледаше през големите си очила. Прозрачните стъкла не можеха да скрият изумлението, върху иначе безизразното й лице. Толкова ужасно ли изглеждам, помисли си Джейн. Опита се да се погледне в стъклото на картината, овесена над бюрото. Беше репродукция на Реноар — две момичета, прегърнати до едно пиано.

— Роузи — започна Джейн, прочитайки името й върху картончето на престилката, — на всяка цена трябва да говоря със съпруга си.

Разбира се, само се преструваше, че я познава.

— Не би ли изчакала няколко минути? В момента има пациент. Той знае ли, че ще дойдеш? — лицето й подсказваше, че верният отговор й е известен.

— Опитах се да ти кажа, Джейн… — долетя някъде отзад гласът на Паула.

За Бога, тя още ли е тук? Тази жена никога ли не си дава отдих?

— Не ме очаква — изрече на глас Джейн, — но съм сигурна, че ще ме приеме веднага, щом му кажете, че съм тук.

Сестрата, чието пълно име беше Роузи Фицгибънс, почука колебливо на вратата на вътрешния кабинет. После мушна глава през отвора така, че от чакалнята да не може да се види нищо.

— Не трябваше да идваме! Д-р Уитакър сигурно ще ми се сърди.

— О-о, я се разкарай! — едва чуто промърмори Джейн.

Потърка главата си, беше много по-бистра от предишните дни.

Остра кашлица привлече вниманието й към редицата столове отсреща. Жена с отчаян вид държеше в скута си малко, бледо и измъчено момиченце. То отказваше да играе с играчките, разпилени в краката й. Детето ту се давеше в пристъпи, ту протяжно хленчеше. Майката погледна часовника си. За да избегне погледа ми, мнително си рече Джейн. На стената — срещу нея висеше голям часовник с формата на Мики Маус. Под него се бе разположил мъж на средна възраст и малко момче със силно издадена заешка устна. Можеше да му бъде, както син, така и внук. За тези неща, напоследък, човек никога не може да е сигурен. Момчето играеше с няколко самолетчета, като използваше за писта краката на дядо си (или баща си?). Дали с някое от тези играчки-самолетчета не бяха отнесли част от черепа на Майкъл?

— Извинявай — приклекна до момчето тя. — Може ли да хвърля едно око на реактивния?

Хлапакът я погледна недоверчиво. Стисна играчката до гърдите си.

— Ще ти я върна веднага, обещавам!

— Дай самолета на госпожата, Стюарт — обади се мъжът.

Момчето подаде играчката.

Джейн го взе й опита на длан тежестта му. Изглеждаше доста лек. Беше ли възможно такъв безобиден предмет да предизвика рана с четирийсет шева? Затвори очи и се опита да си го представи как лети и се врязва в челото на съпруга й. Каква сила би трябвало да притежава онова дете?

— Джейн! — тя видя до себе си Майкъл.

Подаде й ръка. Помогна й да стане. Стюарт бързо грабна от нея играчката.

— Ужасно съжалявам, д-р Уитакър! Тя настоя да дойдем.

— Няма нищо, Паула. Правилно си постъпила, Джейн. Добре ли си?

— Искам да поговорим, Майкъл — чу се да произнася тя.

— Добре, да поговорим — широко се усмихна той. — Заповядай в кабинета ми!

Внимателно я поведе. Отвътре излязоха млада жена и нейният малък син.

— Благодаря ви за всичко, което направихте, д-р Уитакър! — прошепна жената, ръкувайки се с него.

— За мен беше удоволствие. Грижете се добре за този юнак! От време на време се обаждайте да ме информирате как е.

— Повече няма да го преглеждате, така ли? — в гласа на жената се долови разочарование.

— Само, ако възникне нещо неочаквано. Разбира се, звънете винаги, когато нещо ви притеснява.

Жената се усмихна с благодарност и още веднъж му стисна ръката, преди да си тръгне.

— Паула, защо не отидеш да пиеш едно кафе — предложи Майкъл.

Джейн едва сдържа порива си да го прегърне.

Последва го в кабинета. Интериорът много напомняше този в дома им — подобна мека мебел от зелена кожа, голямо дъбово бюро, библиотеки и рафтове с книги. Бързо откри своя снимка — на видно място — както и една по-малка — на засмяната им с щърба усмивка дъщеричка.

— Искам да видя Емили — започна тя, когато Майкъл затвори вратата.

— Ще я видиш.

— Да, но скоро. Сега, веднага!

— Добре, скоро — кимна той. — Но не сега, Джейн. Ти се съгласи, че ще е по-добре да поседи при родителите ми, докато възвърнеш паметта си.

— Тя се възвръща — бързо му разказа своето последно преживяване и споменът, споходил я пред училището.

— Джейн — тихо започна той, внимателно преценявайки думите си. — Не ме разбирай погрешно. Чудесно е, че започваш да си спомняш. Но това е само началото. Предстои ти много дълъг път. Вярно е, вече сънува няколко неща… все доста драматични инциденти. Случките от ежедневието обаче, още ти се губят. Смятам, че нито за теб, нито за Емили ще е от полза да се съберете точно сега.

— Струва ми се, че щом я зърна…

— Какво? Ще си спомниш всичко, така ли?

Джейн неуверено кимна. Наистина ли го мисли?

— Вероятността да си права е почти нищожна — осведоми я Майкъл. — Иначе отдавна щеше да е станало. Спомените ти се връщат на приливи и отливи, малко по малко. Не казвам, че паметта ти няма да се върне. Просто процесът ще е продължителен. Пъзълът ще се сглобява парче по парче.

— Може би цели месеци? — попита тя, за да предотврати мисълта за още по-продължителен срок.

— Щом се налага, ще чакаме. Дори и месеци.

— Ами Емили?

— Джейн, наистина ли смяташ, че е разумно да те види в това състояние?

Тя се отпусна в малкото кожено канапе до стената. Нямаше нужда да се оглежда. Знаеше какво има предвид съпругът й.

— Тази сутрин се чувствам: малко по-добре. Не си глътнах таблетките и смятам, че…

— Не си глътнала таблетките? Защо? Паула ли забрави да ти ги даде?

— Не, Просто не ги взех. Скрих ги, докато я нямаше.

— Скри ги!? Джейн, така ли постъпва човек, който иска да оздравее?

— От тях се чувствам по-зле.

Майкъл нервно закрачи из кабинета.

— Наистина, Майкъл! Напоследък се чувствам ужасно. Дори си мисля, че съм получила удар…

— Удар? — вече я гледаше като обезумяла.

— Или тези лекарства ми действат така… Може би съм алергична към тях, не знам. Сигурна съм в едно. Сутринта не ги взех и съм значително по-добре. Не чувствам главата си като бетонирана. Няма го и усещането, че ти говоря от единия край на дълъг тунел. Моля те, не ми се сърди!

Той се отпусна до нея.

— Джейн, Джейн! — взе ръцете й в своите и продължи. — Как бих могъл да ти се сърдя? И аз като теб съм изтормозен и объркан. Единственото, което искам, е да се оправиш. Имам нужда от своето семейство. Не мисли, че дъщеря ми не ми липсва. Какво ли не бих дал да сме отново заедно.

— И аз го искам. Всички да бъдем отново заедно.

— В такъв случай, трябва да спазваш инструкциите на д-р Мелоф. Трябва да пиеш лекарствата си!

— Не може ли поне да опитам без тях? Ако се почувствам зле, ще започна пак да ги взимам, обещавам ти!

— Това означава още няколко безценни дни, загубени за всички нас.

Тя не знаеше какво да отвърне. Безценни дни — да, въпросът е в каква посока?

— Извинявай — продължи Майкъл. — Не искам да ти причинявам мъки. Ако смяташ, че лекарствата не ти понасят, ще поговоря с д-р Мелоф. Може би ще ти предпише нещо друго. Струва ми се, сега е моментът да пробваме с хипноза. Ще се опитам да го уредя.

На вратата плахо се почука.

— Да — отвърна той. — Влезте!

Роузи Фицгибънс мушна глава и попита:

— Господин Бийти помоли да ви предам, че след двайсет минути трябва да е на работа. Ако не можете да прегледате Стюарт сега, ще трябва да вземе нов час.

— Не е необходимо — изправи се Майкъл и приглади престилката си. — Ще го приема веднага. Нали не възразяваш, Джейн?

Тя бързо се изправи.

— Искаш да си тръгвам ли?

— Не, разбира се. Знаеш ли, мога да се измъкна за обяд. Така ще имаме време да продължим разговора.

Изпрати я до чакалнята. Паула още я нямаше.

— Роузи, ще се грижиш ли за жена ми, докато се върне госпожица Маринели?

— С удоволствие, д-р Уитакър.

— До скоро — пошушна Майкъл, целуна Джейн по бузата и се оттегли в кабинета си, заедно с господин Бийти и малкия Стюарт.

— Чаша кафе или нещо друго?

— Не, благодаря — Джейн проследи как Роузи отиде до бюрото и седна на мястото си.

— Седни и се чувствай като у дома си.

Джейн я послуша.

— Не се занимавай с мен. И без това си доста заета.

— Така е. Знаеш какво е при нас. Ти наистина ни липсваш. Кога се връщаш?

Доколко е информирана тази жена, чудеше се Джейн.

— Още не знам.

— Майкъл каза, че си имала някакъв рядък вирус…

— Лекарите не са съвсем сигурни.

— И той така каза.

— Навярно изглеждам ужасно.

— Е, виждала съм те и в по-добър вид, няма да крия.

Иззвъня телефонът.

— Кабинетът на д-р Уитакър. Не, съжалявам. В момента има пациент. Ще запиша името и телефона ви. Той ще ви потърси. Моля ви, по-бавно. Третю? Записах. А номерът? Да, имам го. Ще ви се обади, щом се освободи. Благодаря — тя затвори и се обърна към Джейн, но отново се чу звън. — Просто не спира!

— Спомням си — излъга Джейн.

Всъщност, само си съчиняваше.

— Кабинетът на д-р Уитакър. Съжалявам, в момента има пациент. О, здравейте, госпожо Съмървил. Какъв е проблемът?

Джейн обърна поглед от далекогледата регистраторка към малкото момиченце, което хленчеше в скута на майка си.

— Няма страшно, Лиса, д-р Уитакър само ще те прегледа. Няма да боли.

— Не ща! Не искам при доктора — всяка следваща дума, детето произнасяше все по-високо.

— Ще свършим за пет минутки. Никакви инжекции, честна; дума! Ето, поиграй си малко с този строител — жената бръкна в големия кашон с играчки и извади една кутия.

Тя се разтвори в ръцете й. Дървените кубчета се разпиляха във всички посоки. Лиса изпищя, скочи от скута на майка си и започна да ги събира.

Жената улови втренчения поглед на Джейн.

— Не обича доктори. Онзи ден, мъжът ми спомена, че ще прави снимки. Писна с цяло гърло. Решила, че говори за рентгенови снимки! За да я прилъжем, сме й обяснявали, че е същото, както да те фотографират. Естествено, започна да протестира. Мислеше, че е като на рентген. Като й показахме, че е съвсем друго, разбра. Сега умира да я щракат. Същинска Синди Крауфорд!

СИНДИ КРАУФОРД.

Джейн погледна ръцете си, спомняйки си красивото самоуверено лице, което й се бе усмихвало от корицата на списанието, само миг преди да открие кървавото петно върху роклята си.

Споменът я накара да скочи от стола. Втурна се към вратата, без да знае къде отива. Едва когато в глезена й се удари нещо остро и болката я накара да спре, забеляза играчката самолет. Пресегна да я вземе. Дочу гласове, които приближаваха зад гърба й.

— Джейн, добре ли си? Къде отиваш?

— Извинявай, ако съм те разстроила!

— Госпожа Маринели ще се върне всеки момент.

— Мамо-о, искам да си ходим!

Джейн премести поглед от самолетчето. Огледа малката Лиса на пода, притеснената й майка, застанала в напрегната поза, Роузи Фицгибънс — седяща зад бюрото с телефонна слушалка в ръката…

— Може би ще е добре, да се отървете от тези неща — показа тя самолетчето на Роузи. — Опасни са.

— Трябва да внимаваш като стъпваш наоколо — съгласи се Роузи и остави слушалката.

Джейн отмести очи към износения килим в нозете си.

— Сигурно не ви е било лесно да изчистите кръвта?

— Кръв ли?

— Мамо! — дочула тази страшна дума, Лиса бързо се втурна към жената.

— След като онова момче е запокитило самолета в главата на Майкъл… Сигурно е текла доста кръв, за да го зашият с толкова шевове.

Роузи я изгледа напълно объркана.

— Струва ми се, не те разбирам…

Вратата на Майкъловия кабинет се отвори. Стюарт и дядо му (или баща му?) излязоха от там. В този миг се появи Паула. Майкъл също приближи до Джейн.

— Ще си дойда веднага, щом мога — прошепна той и свойски й намигна. — Ще обядваме заедно.

Джейн се усмихна, вдигна очи към челото му и си представи линията от скрити под косата шевове. Сигурна беше, че освен паметта си, вече губи и своя разсъдък.