Виж Джейн бяга…

Трийсет и първа глава

— Имаш ли вале?

— Вале? — Джейн огледа картите в ръката си и отново вдигна очи към Емили, която я наблюдаваше от другия край на масата. — Не, нямам. Вземи си една карта.

— Трябва да кажеш „Върви за риба!“

— Извинявай, все забравям. Върви за риба!

По нежното лице на Емили се появи смут.

— Какво има, миличко?

— Да не започнеш пак да забравяш? — попита детето.

Джейн занемя. Остави картите на масата. Взе ръцете на Емили в своите.

— Няма, съкровище. Нищо ми няма. Обещавам повече никога да не забравям.

— Честна дума ли?

— Честна дума. Заклевам се.

— Понякога и аз забравям — опита се да окуражи, както майка си, така и себе си Емили.

— Всеки забравя от време навреме — каза Сара Таненбаум и влезе в стаята.

Носеше розов халат. Косата й бе прибрана с две кокалени гребенчета.

— Майка ти вече е много добре. Не се тревожи за нея. Кой е готов за закуска?

Емили се засмя.

— Искаш да кажеш за обяд — рече Джейн на приятелката си. Седяха в нейната кухня.

— Защо не ме събудихте? — изръмжа Сара.

Решихме, че имаш нужда от сън. Не е лесно непрекъснато да обслужваш квартиранти.

— Шегуваш ли се? Толкова ми харесва. — Сара си наля портокалов сок и го изгълта на един дъх. — Надявам се да останете тук завинаги.

— В каната има кафе. С Питър сте страшно мили. Не знам как да ти благодаря.

— Толкова е хубаво, че сте тук. Никога в тази кухня не е стъпвало момиче. — Сара взе чашата си, седна на масата и се обърна към Емили. — Моите момчета са вече големи. Поне така си мислят.

— Ще освободим терена, още преди да се върнат от лагера — увери я Джейн.

— Докато не се уредят нещата, никакво мърдане! Край на спора! — Сара отпи от кафето и попита: — Е, каква е програмата за днес?

— Даян ще води Емили на кино.

— И в Макдоналдс — добави радостно Емили.

Джейн леко подскочи, припомняйки си своето кратко превъплъщение в Синди Макдоналд.

— Сали Бедоус ще дойде след около час. Даниел също може да се отбие — рече Джейн.

Искаше да овладее нервите си. Знаеше, че бъдещето й зависи най-вече от това.

Сара набързо допи кафето.

— Тогава да се обличам. Не мога да се появя пред мъж в този вид.

— Ами Питър? — попита Емили. — Нали е мъж?

— Питър ми е съпруг. Той не влиза в сметката. Освен това отиде да играе голф. Представяте ли си, да тръгнеш да блъскаш топката още преди осем сутринта! — Сара поклати глава — Пустите му мъже и пустите им игри!

Двете с Джейн се погледнаха тъжно. После Сара излезе.

Бяха минали точно две седмици, откакто Джейн промени своя живот и живота на Емили. Сара и Питър любезно ги приеха в своя дом. Майкъл отказа да напусне къщата на улица Форест. Но Джейн и без друго дълбоко се съмняваше, че някога ще може да се върне там. Имам прекалено много спомени, помисли си тя и се изсмя на глас.

— На какво се смееш? — попита Емили.

Джейн се поколеба и взе картите си от масата.

— Смея се, защото наистина държа вале — тя подаде картата на дъщеря си.

Момичето сякаш не забеляза, че майка й се беше изсмяла преди да вземе картите. Емили веднага извади още три валета и ги сложи на купчинка до няколкото други карета.

Същински пачки от стодоларови банкноти, помисли си Джейн. Успя да потисне неволното потръпване. Започваше да се дразни от навика да свързва всичко с близкото си минало. Цял живот ли сандвичите „Макдоналд“ ще са синоним на нейните изпитания? Във всяка детска игра ли ще съзира пачки с банкноти? Ще може ли някога да гледа снимки на модела Синди Крауфорд без да се изпотява?

— Имаш ли шестици? — попита я Емили.

Джейн внимателно разгледа картите си.

— Върви за риба! — каза тя решително, усещайки как самочувствието й расте.

След като се върна паметта й, лекарите я подложиха на цяла поредица медицински прегледи. Наблюдаваха я отблизо, докато организмът й постепенно се отучваше от лекарствата. Ходеше на консултации два пъти седмично. Твърдяха, че върви към пълно възстановяване. Благодарение изключителните гастрономически умения на Сара, дори беше наваксала няколко килограма от изгубеното тегло. Кожата й доби човешки цвят. Слюнката в ъгъла на устните се превърна в горчив спомен. Нарушената координация на движенията бе преодоляна. Повече не й бяха нужни усилия, за да стои будна. Макар че се уморяваше лесно и често си лягаше заедно с Емили. Подстрига косата си до брадичката. Новата фризура й отиваше повече, отколкото дългата коса, с която я харесваше Майкъл.

Тялото й се напрегна при мисълта за предпочитанията на съпруга й. Как не й бе направило впечатление, че той се разнежва най-силно, когато тя изглежда безпомощна като момиченце? Онези ужасни момичешки рокли, които й купуваше… Желанието му да я вижда облечена в меки пастелни тонове… Кошмарната памучна страстоубийка, смятана от него за много по-секси от коприненото дамско бельо…

На вратата се позвъни. Емили скочи.

— Аз ще отворя.

— Не, Емили. Аз ще отида — настоя Джейн и хвана детето за ръка. — Искам да се пораздвижа.

Стана и напусна модерната, цялата в стъкло и никел кухня. Коленете й се разтрепериха.

Всеки път, когато се позвънеше на вратата или по телефона, Джейн се страхуваше да не би да е Майкъл. Макар че чрез адвоката си се бе съгласил да стои настрана, докато областният съдия не реши, че са налице достатъчно доказателства за предявяване на обвинение. Все й се струваше, че той наднича отнякъде. Знаеше добре колко е коварен. Не се съмняваше, че няма да я остави за дълго на спокойствие. Това, че цели две седмици ги бе оставил намира, можеше да означава само едно — явно мътеше нещо. Само ако е абсолютно сигурен, че не може да бъде обвинен в нищо и ще получи родителските права, би могъл да си позволи да се прави на спокоен и сговорчив.

Джейн погледна през шпионката. На прага стоеше униформен пощальон. Тя бавно открехна вратата и спря поглед на елегантния младеж. Беше сигурна, че не го е виждала досега.

— Пакет за Джейн Уитакър — носово каза той и й подаде да разпише квитанцията. — Напишете си името до подписа, моля.

Джейн пое с отвращение малкия пакет, поблагодари и затвори вратата. Тръгна по облицованото с копринен тапет антре. Държеше пакета в протегнатата си напред ръка, сякаш се боеше да не избухне.

— Даян ли е? — провикна се Сара, докато слизаше по стълбите.

Беше облечена в бежови панталони и бяла фланелка. Наведе се над приятелката си. Току-що сресаната й коса докосна Джейн по бузата.

— Какво е това? — попита Сара.

Джейн поклати глава недоумяващо. Влязоха в хола.

— Не тиктака — каза Джейн и се засмя, за да прикрие мрачното си предчувствие.

— Мислиш, че е от Майкъл ли?

Джейн кимна.

— От кой друг?!

— Искаш ли да го отворя?

Джейн се поколеба.

— Не — отвърна след пауза. — Няма да се разтрепервам всеки път, когато получа неочаквана поща. Няма да му позволя отново да си играе с живота ми.

— Страхотна си! — възкликна Сара, докато приятелката й отваряше пакета.

Под обикновената хартия имаше нещо в станиол, завързано със синя панделка. Под нея — картичка. „Извинявай, че пропуснах рождения ти ден“ — беше написано на машина. Нямаше подпис. Веждите на Джейн се повдигнаха от изненада. Тя бързо свали станиола и отвори кутията. Вътре се мъдреше друга — по-малка.

— Е, не е автомобил — пошегува се Сара.

Джейн извади малка кутийка за бижута. Леко открехна капачето и възкликна.

— О, Господи! — погледът й прикова красива халка от ситни сърцевидни диаманти.

— Халка от диаманти! — прошепна Сара.

— Какво се опитва да направи? — учуди се Джейн.

Спомни си онази сутрин, когато Майкъл я беше замъкнал до бижутерския магазин на улица Нюбъри. Случайната й среща с Ан Халорен-Гимблет промени всичко. Тази улица се бе превърнала в нейния спасителен път.

Защо й пращаше този пръстен? За да потвърди своето господство над нея ли? За да й напомни за своята власт и сила?

— Готова съм! — викна Емили и се появи в хола.

Огледа се недоумяващо и попита:

— Къде е Даян?

— Още я няма — рече Сара, а Джейн затвори кутийката.

— Кой беше тогава?

— Момчето от пощата. Сбъркало адреса — Джейн върна малката кутийка в опаковката и остави пакета на масичката.

На вратата отново се позвъни.

Никой не помръдна.

— Няма ли да отворите? — попита Емили.

Сара прекоси хола и погледна навън.

— Я гледай ти. Двама наведнъж — тя отвори и пред нея се изправиха Даян и Даниел.

— Пристигнахме едновременно — рече Даян и целуна Джейн. — Изглеждаш страхотно. Харесва ми косата ти.

Даниел пристъпи бавно — почти срамежливо.

— Как си, Джейн?

— Добре съм — отвърна откровено тя.

Даян се обърна към Емили.

— Готова ли си да тръгваме по живот?

— Готова съм от сто часа.

— Наистина ли?

— Още от закуска. Играхме с мама на карти. Сара стана преди малко.

— Благодаря ти, малката. Бях забравила, че щом има дете вкъщи, тайни няма.

Настана неловка тишина.

— Хайде целуни мама и да тръгваме.

Емили се надигна и целуна майка си. Бавно и неохотно се откъсна от нея.

— Нали няма пак да ти стане лошо без мен? — попита тя.

— Разбира се.

— Не се притеснявай, миличка — успокои я Сара. — Ние ще се грижим за майка ти.

— Ще ме чакаш ли да се върна? — попита Емили.

— Няма да мърдам от тук.

— Обещай, че няма да излизаш.

— Обещавам.

— Хрумна ми нещо. Защо не дойдеш с нас? — Емили хвана Джейн за ръката и започна да подскача.

Джейн безпомощно впери очи в Даян.

— Майка ти ще дойде с нас другия път. Ще ми се поне веднъж да сме сами. Само ти и аз.

— Освен това тук не можем да останем само аз и Даниел — намеси се Сара с намусено лице…

Даниел се изсмя.

— Може да дойде и той.

Джейн коленичи.

— Не може, съкровище. Чакам един човек, с който имам важен разговор. Но вие вървете — продължи тя. — И ти и Даян очаквахте този ден с толкова нетърпение.

— Но… — опита се да протестира дъщеря й.

— Аз съм добре. Няма да ходя никъде. Обещавам, че ще съм тук, като се върнете. А сега тръгвайте, защото ще закъснеете.

Емили целуна майка, си по бузата, гушна се още веднъж в нея и хвана Даян за ръката.

— Ще ти я върна жива и здрава — увери Даян и поведе Емили към улицата.

— Приятно прекарване! — провикна се след тях Джейн.

Емили се настани в колата и веднага закопча предпазния колан.

— Ще направя още кафе — рече Сара, затвори входната врата и въздъхна.

— Да ти помогна ли? — попита Джейн.

— Не, ти си гледай госта — в следващия миг Сара изчезна, а Джейн и Даниел се озоваха на двата края на дивана.

— Винаги ли се бои толкова, като се разделяте? — попита Даниел.

— Тя е като моя сянка. Съвсем обяснимо е, след всичко, което преживя. Спим в една стая. Седя вечер до леглото й, докато не я надвие съня. Понякога капитулирам преди нея — усмихна се Джейн. — Право да си кажа, не знам кой от кого се нуждае повече. Тя от мен или аз от нея.

— Задава ли много въпроси?

— Отначало питаше. Искаше да знае точно какво е станало, защо не съм я взема след училище, както бях обещала, къде съм ходила, как е възможно да забравя коя съм, как се чувства човек в такава ситуация.

— И ти какво й каза?

— Истината. Или поне част от нея — толкова, колкото би могла да разбере. Аз самата още не съм наясно с всичко, което се случи — Джейн замълча. — Когато си живял с един човек толкова години, неизбежно си изграждаш някакъв образ. Много е тежко да разбереш, че представата ти е била грешна. Това нарушава душевното ти равновесие, кара те да се съмняваш във всичко.

Тя се загледа в сините очи на Даниел.

— Знаеш ли какво й е казал Майкъл?

Даниел поклати глава.

— Казал й, че това, което ми е разказала, толкова ме е разстроило, че съм се разболяла и се наложило да отида в болница. Представяш ли си? Да стовариш на гърба на седемгодишно дете такова чувство за вина?! — възмути се Джейн. — Като всичко останало, което й е направил…

Тя избърса една неволна сълза от окото си.

— Но ние ще се справим. И двете се лекуваме при една лекарка. Препоръча ни я д-р Мелоф. Много е добра. Мисля, че ще ни помогне — Джейн замълча, загледана към кухнята. Сара се бавеше с кафето повече от обикновено. — А ти как си? Как я караш?

— Добре съм. Е, не съвсем — продължи той на един дъх. — Чувствам се малко виновен. Още тогава, сутринта, трябваше да се сетя, че имаш сериозни проблеми. Сбърках, че звъннах на Карол, след твоето обаждане…

— Как би могъл да се сетиш? Да не си лекар? Не, това е изключено. Няма нищо неестествено, че си се обадил на Карол…

— Можех да опропастя всичко — Даниел стана от дивана, приближи до прозореца и се загледа към улицата. — Моето обаждане е накарало Карол да потърси прислужницата ви. Късмет, че не са успели да се свържат с Майкъл. Иначе щеше да те спре.

— Добре че не успяха. Не ме спряха. Няма да ме спрат и сега.

Даниел се отдръпна от прозореца и седна в един фотьойл.

— Докъде стигнахте с делото?

— Трудно е да се каже — призна Джейн. — Областният прокурор още проучва. Не могат да открият Пат Ръдърфорд. Шляе се някъде из Европа и ще се върне чак след една седмица. А г-н Секорд, директорът на училището, е на страната на Майкъл. Имали дълъг разговор, когато Майкъл отишъл да вземе Емили. Дори му превързвал главата — тя вдигна рамене. — Няма да е лесно.

— Но ти си сигурна, нали?

— Има една жена, която може би ще подкрепи обвиненията ми с показания — Джейн погледна часовника си. — Казва се Сали Бедоус. Дъщеря й е пациентка на Майкъл. Трябва да дойде след един час.

— Кафето е готово — обяви Сара, появявайки се с голяма табла в хола. Сложи я на масата и избута настрана станиоления пакет.

— Аз ще го дръпна — Даниел премести кутията, прочитайки написаното на картичката. — Някой има рожден ден, така ли?

— Майкъл решил да се шегува — каза Сара и му показа диамантената халка.

— Ама че шега! — Даниел затвори кутийката със същото презрение, с което я беше погледнала и Джейн. — Не разбира ли, че си подала молба за развод?

— Според мен, това е част от играта му. Любящ и предан съпруг до самия край.

— Но не отстъпва родителските права — Даниел не питаше, по-скоро констатираше.

— В понеделник имаме среща с адвокатите. Ще видим дали не можем да се споразумеем — Джейн пое чашата от ръката на Сара.

— Учудвам се, че си готова да се срещнеш с него след всичко, което направи!

— Какво е направил? — попита Джейн с престорена изненада — Аз съм тази, която си изгуби паметта. Аз съм тази, която бе на път да откачи. Аз съм грубиянката. Не стига, че се опитах да убия Майкъл, ами налетях с нож на прислужницата, а родителите му заплаших с ножица. Всички ще свидетелстват в негова полза.

— А лекарствата, с които те е тъпчел…

— Аз ги откраднах от чантата му. Той само ми биеше инжекции, когато буйствах.

— А лекарите…

— Те ще потвърдят, че съм страдала от хистерична амнезия, което едва ли ще ми спечели точки в очите на съдията. Те не са видял и как Майкъл ми дава погрешните лекарства. Въпросът е чия дума ще натежи повече — неговата или моята. Ако питаш тях, той е най-грижовният съпруг. Което е факт, недей забравя. Едва ли ще имат желание да злепоставят един толкова уважаван колега.

— Дори и д-р Мелоф, така ли? — попита Сара.

— Той знае само, че жената, която прегледа, беше в състояние на хистерично бягство, казано на техен език, пориомания. Когато се сваляха маските, беше в отпуска.

— Искаш да кажеш, че Майкъл може да спечели делото?

— Искам да кажа, че шансът е на негова страна.

Чу се звънецът на входа.

— Аз ще отворя — каза Джейн, усещайки неприятно присвиване в стомаха.

Дали Даян и Емили не се връщаха вече? Дали детето не се е разстроило, че цял следобед няма да е при майка си? Дали не я води, за да се увери, че майка й я чака, точно както обеща?

Или беше някаква нова изненада от Майкъл?

Позна жената на прага. Беше Сали Бедоус, майката на изплашеното момиченце от чакалнята пред кабинета на Майкъл.

Джейн бързо отвори вратата.

— Госпожа Бедоус? — покани я да влезе Джейн и погледна часовника си. — Извинете. Очаквах ви след около час.

Жената неспокойно погледна към улицата.

— Знам, че идвам по-рано. Но нямам никакво време. Мъжът ми чака в колата — тя посочи с ръка един черен форд на алеята.

— Защо трябва да чака отвън? — учуди се Джейн.

— Така предпочита. Казах му, че идвам тук само за минутка.

— За минутка? Госпожо Бедоус, имаме да говорим за доста неща.

— Няма ли да влезете, госпожо Бедоус? — приближи и Сара.

В този момент иззвъня телефонът.

— Току-що направих кафе.

— Благодаря, но наистина не мога.

Беше ясно, че жената няма да мръдне и крачка от входното антре.

— Трябва да се обадя — рече Сара и подкани Даниел. — Ще дойдеш ли да ми помогнеш?

Той скочи и я последва в кухнята.

— Госпожо Бедоус, боя се, че не ви разбирам…

— Напротив, разбирате много добре.

— Моля ви, не казвайте това, от което се опасявам.

— Съжалявам. Знам, че разчитате на мен и ми е много неприятно да ви разочаровам…

— Тогава недейте. Моля ви! — настоятелно прошепна Джейн.

— Снощи с мъжа ми цяла вечер спорихме. Боя се, че той е непреклонен. Не разрешава Лиза да свидетелства.

— Но д-р Уитакър е блудствал с детето ви!

— Нямаме никакви доказателства.

— Не вярвате ли на онова, което ви казва?

Сали Бедоус виновно наведе глава.

— Аз й вярвам. Но кой друг ще й повярва? Кой ще повярва на четиригодишно дете с доказан страх от лекари?

— Пропускате, че тя няма да е сама. Дъщеря ми също ще свидетелства. Съдът ще погледне с друго око, ако сме две. Прокурорът преглежда документацията на мъжа ми — опитва се да разбере дали няма и други момиченца, на които е посегнал — Джейн усети как отчаянието се прокрадва в гласа й. Знаеше, че до този момент при прокурора не се е явил нито един доброволец за съда.

— Лайза преживя толкова изпитания досега — прошепна Сами Бедоус, като едва удържаше сълзите си. — Шест тежки операции. Не разбирате ли? Ще бъде грешка от наша страна да я подложим на нови изследвания. На разпити от прокурора. От лукави адвокати… И без това е травмирана.

Жената вдигна очи към Джейн.

— Моля ви, опитайте се да ни разберете.

— Разбирам ви — искрено каза Джейн. — Наистина ви разбирам.

— Ужасно съжалявам — Сали Бедоус се завтече по пътеката към колата.

— О, Божичко! — простена тя, докато колата потегляше.

Чу, че Сара и Даниел приближават, обърна се и отчаяно се хвърли в ръцете на Даниел.

— О, Божичко, без нея съм загубена!

— Не се отказвай, Джейн — окуражи я Сара. — Истината е на твоя страна.

— Истината е, че ще ми отнемат малката дъщеря!

— Не, Джейн, ние няма да позволим!

— Наистина? Какво ще кажете, когато адвокатът на Майкъл ви накара да свидетелствате под клетва за нашия брак? Ще кажете, че винаги сте смятали бракът ни за идеален, че Майкъл е най-внимателният съпруг на света, че сама съм ви се хвалила, колко съм щастлива, колко го обичам… А онази вечер, когато дойдохте на гости, аз припаднах. Трябваше да ме занесат на ръце до леглото? Как мислите, че ще погледне на, това съдията?

— Ще му обясним — започна Даниел, но му липсваше убедителност.

— Да не мислите, че Майкъл няма да иска да се възползва от помощта ви? Хич не си правете илюзии. Той ще използва всичките ми приятели срещу мен.

— Карол ще свидетелства, че Майкъл я е излъгал за нас двамата — напомни й Даниел.

— Лъгал, или просто повтарял онова, което е чул от мен? — контрира Джейн. — Повярвайте ми. Той се е осигурил по всички линии.

— Все трябва да има нещо, което можеш да направиш — промърмори Сара.

— Има, наистина — каза Джейн и се упъти към стаята си.

— Къде отиваш, Джейн? Какво си намислила?

— Крайно време е пак да изчезна. Само че този път ще взема и Емили.

— Джейн, не прави това — последва я Даниел и я хвана за ръката. — Майкъл ще те намери. Ще те върне обратно. Тогава вече правата наистина не му мърдат.

— Това все пак е една възможност. Трябва да се възползвам.

— Джейн, хайде да седнем да обсъдим цялата работа — настоя Сара.

— Не можеш да прекараш живота си в бягство. Все да се озърташ. Какъв живот ще е това за Емили? — попита Даниел.

— А ако Майкъл спечели родителските права?

— Къде можеш да отидеш? — продължи Сара. — Как ще живееш?

Джейн нямаше отговор. Обори отчаяно глава.

По входната врата се разнесе чукане.

— Прощавайте, има ли някой?

— Кой е, дявол да го вземе?! — учуди се Сара.

Джейн се втурна към антрето, привлечена от познат глас. Не може да бъде, мислеше си тя. Не може да бъде.

На вратата стоеше Паула Маринели със сериозно както винаги лице.

— Беше отворено… — изрече тя.

— Какво правиш тук? — попита Джейн.

Дали не ги беше подслушвала.

— Майкъл ми каза, че сте тук. Трябва да поговорим.

— Нямам какво да ти кажа.

Тази жена не познаваше граници. Беше готова на всичко за мъжа — идол на своя живот.

— Съветвам ви да си вървите, преди да съм извикала полиция — намеси се Сара. Можеш да докладваш на своя работодател, че Джейн се чувства отлично.

— Добре — каза Паула.

Джейн едва се въздържаше да не скочи и да не я удуши.

— Първо трябва да кажа това, за което дойдох.

— В такъв случай — в Джейн се събуди неочаквано любопитство, — да седнем.