Вода за слонове

7.

Вагоните не са подредени по ред на номерата и ми трябва известно време, докато успея да намеря вагон 48. Когато най-после го откривам, виждам, че е боядисан в бургундскочервено и върху боята с трийсетсантиметрови букви е изписано: „Братя Бензини: най-великолепното шоу на земята“. Точно под надписа, вдълбано с релефни букви, едва доловими под блестящия нов слой боя, има и друго име: „Цирк братя Кристи“.

— Якоб! — разнася се от един прозорец гласът на Марлена. Няколко секунди по-късно тя се появява на платформата в края на вагона, навежда се през парапета и полата й се завърта около нея. — Якоб! О, колко се радвам, че успя да дойдеш! Моля, заповядай, влез!

— Благодаря — казвам, като се оглеждам наоколо. Качвам се на влака и тръгвам след нея по вътрешния коридор и през втората врата.

Купето е обзаведено разкошно. Освен това е и номерирано погрешно, тъй като заема половината вагон и в него е включена поне една допълнителна стая, входът на която е закрит с дебела завеса от кадифе. Стените на голямото помещение са облицовани с орехово дърво, а мебелите са покрити с дамаска. Има и част, отделена за трапезария, както и пулманова кухня21.

— Моля, настани се удобно — подканя ме Марлена и ми посочва един стол. — Август ще дойде само след минутка.

— Благодаря — повтарям.

Тя сяда срещу мен.

— О! — възкликва след миг и отново скача. — Къде отиде доброто ми възпитание? Ще желаеш ли бира?

— Благодаря — потретям. — Звучи чудесно.

Тя се понася покрай мен към хладилника.

— Госпожо Розенблат, може ли да ви задам един въпрос?

— О, моля те, наричай ме Марлена — усмихва се тя, отваряйки капачката на бутилката. Взема една висока чаша, накланя я и бавно започва да налива бирата по стената й, за да избегне по този начин образуването на пяна. — И да, разбира се, че можеш да ми зададеш какъвто въпрос искаш. Питай.

— Защо всички в този влак разполагат с толкова много алкохол?

— В началото на сезона винаги минаваме през Канада — отговаря тя и отново се връща на мястото си. — Законите там са много по-цивилизовани. Наздраве — добавя и вдига собствената си чаша.

Докосвам я със своята и отпивам. Бирата е студена, чиста и освежителна. Великолепна.

— А на границата не ви ли проверяват?

— Слагаме алкохола при камилите — обяснява тя.

— Извинявай, не те разбрах — отвръщам.

— Камилите плюят.

Напушва ме такъв пристъп на смях, че малко остава от ноздрите ми да захвърчи бира и да се полея целия. Марлена също се кикоти, благовъзпитано прикрила устата си с ръка, после въздъхва и оставя чашата си.

— Якоб?

— Да?

— Август ми каза какво се е случило днес сутринта.

Поглеждам към посинялата си ръка.

— Той се чувства ужасно, защото му харесваш. Наистина му харесваш, просто… Сложно е — тя свежда поглед към скута си и се изчервява.

— Няма нищо — успокоявам я. — Всичко е наред.

— Якоб! — изкрещява Август зад гърба ми. — Скъпи ми приятелю! Толкова се радвам, че можа да се появиш на нашето малко соаре. Виждам, че Марлена вече те е обзавела с пиячка. А успя ли да ти покаже и гримьорната?

— Гримьорната ли?

— Марлена — той се обръща и печално поклаща глава, след което укорително й размахва пръст. — Тц, тц, скъпа.

— О! — възкликва тя и скача на крака. — Съвсем забравих!

Август отива до кадифената завеса и я отдръпва.

— Та-да-да-да!

На леглото са проснати един до друг три чифта дрехи: два смокинга с подходящи обувки и красива рокля от розова коприна с мъниста по деколтето и подгъва.

Марлена надава радостен писък, плясва с ръце, втурва се към леглото, сграбчва роклята, притиска я към себе си и започва вихрено да се върти из стаята.

— Това не е от Понеделнишкия човек…

— Смокинг да се пере заедно с другите дрехи? Не, Якоб. Да си ръководител на представлението си има някои допълнителни привилегии. Можеш да се приведеш в ред там — добавя той и посочва към врата от полирано дърво. — Двамата с Марлена ще се преоблечем тук. Няма да видим нищо, което не сме виждали преди, нали, скъпа?

Тя хваща за токчето една розова копринена обувка и я мята по него.

Последното, което виждам, преди да затворя вратата на банята, са два чифта преплетени крака, които се сгромолясват на леглото.

Когато се връщам в стаята, Марлена и Август са самото въплъщение на достойнството, застанали в дъното на стаята, докато трима сервитьори с бели ръкавици се суетят около малка маса на колелца и няколко сребърни подноса.

Деколтето на роклята на Марлена едва покрива раменете й, излагайки на показ линията на ключицата й и една тънка ивица от сутиена. Тя проследява погледа ми и като отново се изчервява, пъхва ивицата обратно под плата.

Вечерята е превъзходна. Започваме със супа от стриди и продължаваме с ребърца, варени картофи и аспержи със сметана. После идва ред на салатата от омари. По времето, когато ни поднасят десерта — сливов пудинг по английски със сос от бренди — не мисля, че мога да изям дори една хапка повече и все пак след няколко минути установявам, че остъргвам последните остатъци от чинията с лъжицата си.

— Очевидно Якоб не смята, че вечерята е била на висота — бавно провлачва глас Август.

Замръзвам по средата на движението.

Август и Марлена избухват в смях. Отпускам лъжицата в чинията си, огорчен и унизен.

— Не, не, моето момче, само се шегувам, не е ли ясно? — задавя се от смях Август. — Яж. Наслаждавай се на храната. Хайде, вземи си още малко.

— Не, наистина не мога.

— Добре тогава, поне още малко вино — и без да чака отговора ми, ми долива чашата.

Поведението му е любезно, пленително и закачливо — дотолкова, че с напредването на вечерта започвам да мисля, че инцидентът с Рекс е бил просто неуместна шега. Лицето му засиява все повече с всяка чаша и с прилив на сантименталност, когато решава да ме нагости освен с вечерята и с разказа си как навремето е ухажвал Марлена. Как разпознал умението й да се оправя с конете още в мига, в който пристъпила в палатката с неговата менажерия, как почувствал тази нейна дарба от поведението на самите коне. И как, за голямо неудоволствие на чичо Ал, отказал да се помръдне от мястото си, докато не я запленил и не се оженил за нея.

— Доста усилия ми трябваха, за да го постигна — обяснява Август, докато изпразва последните капки от дъното на една бутилка шампанско в моята чаша и после се пресяга към друга бутилка. — Марлена не можеш да я убедиш лесно, а освен това по онова време беше на практика сгодена. Но така е много по-добре, отколкото да е съпруга на някакъв си скучен банкер, нали така, скъпа? Във всеки случай тя е родена точно за това. Не всеки може да работи с циркови коне. Това е истински дар от бога, шесто чувство, ако така ви харесва повече. Това момиче говори конски и повярвай ми, конете слушат.

По-късно, след четири часа и шест бутилки Август и Марлена танцуват под звуците на „Може би е от луната“, докато аз се изтягам в един тапициран стол, преметнал десния си крак през страничната облегалка. Август върти Марлена насам-натам и после изведнъж спира. Ръката му е протегната напред, държи нейната, която също е изпъната, така че ги разделя разстоянието от две ръце. Развързаната му вратовръзка виси около врата, а горните копчета на ризата му са разкопчани. Той се взира в Марлена така напрегнато, че изглежда като съвсем друг човек.

— Какво има? — пита Марлена. — Оги? Добре ли си?

Той продължава да се вглежда в лицето й, наклонил глава, като че ли я оценява. Ъгълчетата на устните му се извиват в нещо като усмивка; Започва да кима бавно, едва-едва помръдвайки главата си.

Очите на Марлена се разширяват. Тя се опитва да отстъпи назад, но той хваща брадичката й с ръка.

Сядам напрегнат, нащрек съм.

Август продължава да се взира в нея още миг. Очите му са блестящи и жестоки. А после лицето му отново се променя: на него се изписва такава лигава сантименталност, че за секунда решавам, че ще избухне в сълзи. Той я притегля към себе си за брадичката и я целува страстно по устните. След което минава в спалнята и се строполява по лице на леглото.

— Извини ме за момент — казва Марлена.

Гледам я как отива в стаята и го обръща, за да легне по гръб в средата на леглото. Събува му обувките и ги хвърля на пода. Когато се връща при мен, дръпва кадифената завеса, за да скрие спалнята от погледа ми, но веднага променя решението си — отваря я, изключва радиото и сяда срещу мен.

От Спалнята долита гръмотевично хъркане.

Главата ми бучи. Пиян съм до козирката.

— Какво, по дяволите, беше това? — питам.

— Кое? — Марлена изритва обувките си, кръстосва крака и се навежда да разтрие свода на ходилото си. Пръстите на Август са оставили червени следи по брадичката й.

— Това — изтърсвам. — Докато танцувахте.

Тя рязко вдига поглед към мен. Лицето й се разкривява и за миг изпитвам ужас, че ще заплаче. После тя се извръща към прозореца и докосва с пръст устните си. Не казва нищо в продължение почти на половин минута.

— Трябва да разбереш нещо за Оги — започва най-после тя, — а аз не знам как точно да ти го обясня.

Привеждам се напред в стола си.

— Опитай.

— Той е… непостоянен. Понякога може да бъде най-чаровният мъж на света. Както тази вечер.

Чакам я да продължи.

— И…?

Тя се обляга по-назад на стола си.

— И, е, той си има своите… пристъпи… както днешния.

— Какво е станало днес?

— За малко да нахрани котките с теб.

— О, това ли било? Е, не мога да кажа, че съм очарован от случилото се, но в действителност не се намирах в истинска опасност. Рекс няма зъби.

— Не, но тежи двеста килограма и има нокти — прошепва тя.

Поставям чашата си на масата, докато истинската чудовищност на случилото се бавно се просмуква в мозъка ми. Марлена замлъква, а после вдига очи, за да срещне моите.

— Янковски е полско име, нали?

— Да, разбира се.

— Поляците по принцип не обичат евреите.

— Не знаех, че Август е евреин.

— С име като Розенблат? — пита тя и свежда поглед към пръстите си, които неспокойно шават в скута й. — Моето семейство са католици. Отказаха се от мен, когато разбраха.

— Съжалявам. Макар да не съм изненадан.

Тя вдига глава и ме стрелва остър поглед.

— Не исках да прозвучи така — възкликвам. — Аз не съм… такъв човек.

В стаята се възцарява неловко мълчание.

— И така, защо съм тук? — най-после питам аз. Замъгленият ми от алкохола мозък не може да се справи с цялата тази ситуация.

— Защото исках да изгладя нещата.

— Ти си искала? Той не е ли искал да дойда?

— Да, разбира се, че искаше. И той искаше да ти се реваншира по някакъв начин, но за него е по-трудно. Не може да се въздържи от своите малки пристъпи. Те го притесняват. Единственото, което може да направи, е да се преструва, че не се е случило нищо — тя подсмърква и се извръща към мен със скована усмивка. — А ние наистина си прекарахме чудесно, нали така?

— Да. Вечерята беше прекрасна. Благодаря ти.

Докато ни обгръща нова вълна от мълчание, осъзнавам, че ако не искам да рискувам със скачане по вагоните пиян, и то посред нощ, ще трябва да остана да спя там, където се намирам в този момент.

— Моля те, Якоб — шепне Марлена, — толкова искам нещата между нас да потръгнат. Август е безкрайно доволен, че се присъедини към нас. Както и чичо Ал.

— И каква е причината за това?

— Чичо Ал много се ядосваше, задето си няма ветеринар, и после изведнъж се появи ти, и то не от къде да е, а от самата „Бръшлянова лига“.

Гледам я, без да обеля и дума и без да разбирам какво иска да каже.

— „Ринглинг“ имаха ветеринар — продължава Марлена, — а чичо Ал е щастлив винаги, когато може да се мери по нещо с „Ринглинг“.

— Мислех, че ненавижда „Ринглинг“.

— Скъпи, той иска да бъде „Ринглинг“.

Отпускам глава на облегалката и затварям очи, но това ми причинява ужасен световъртеж, затова отново ги отварям и се опитвам да съсредоточа погледа си върху краката, увиснали от края на леглото.

Когато се събуждам, влакът току-що е спрял — може би наистина да съм проспал пронизителния писък на спирачките? Светлината на слънцето нахлува пред прозореца и пада върху мен, а мозъкът ми болезнено се блъска в стените на черепа. Очите ми парят, а в устата си имам вкус на гнилоч.

Олюлявайки се, успявам да се изправя и поглеждам към спалнята. Август е обвит около Марлена, а ръката му е преметната върху тялото й. Лежат върху завивката и все още са напълно облечени.

Всички ми хвърлят странни погледи, когато излизам от вагон 48, облечен в смокинг и стиснал под мишница другите си дрехи. Повечето от хората, които пътуват в тази част на влака са артисти, така че свидетелите на оттеглянето ми ме наблюдават с някаква недружелюбна развеселеност. Когато минавам през спалните вагони на работниците, погледите стават по-остри и по-подозрителни.

Предпазливо се качвам във вагона за животните и отварям вратата на малката стая.

Кинко седи на ръба на леглото си, стиснал порнографско списание в едната ръка и пениса си в другата. Когато ме вижда, замръзва насред движението, а влажната зачервена глава на пениса продължава да набъбва в юмрука му. За част от секундата настава мълчание; в следващата част го нарушава свистенето на бутилка от кока-кола, която полита към главата ми. Незабавно се снишавам.

— Разкарай се оттук! — крясва Кинко, докато бутилката се разбива на парчета във вратата зад мен. Той скача и ерекцията му прави огромен скок. — Разкарай се оттук, мътните да те вземат! — запраща по мен втора бутилка.

Обръщам се към вратата, засланяйки главата си, но изтървам дрехите си. Чувам звук от вдигане на цип и миг по-късно пълното издание на Шекспир се удря в стената до мен.

— Добре, добре! — виквам. — Излизам!

Затварям вратата зад себе си и се облягам на стената. Проклятията продължават да валят зад гърба ми и няма признаци, че скоро ще спрат.

Отис се приближава откъм външната страна на вагона, поглежда обезпокоен към затворената врата и свива рамене.

— Ей, хубавелчо — подхвърля той, — ще ни помогнеш ли, или не с тези животни?

— Да. Разбира се — скачам на земята.

Той ме гледа втренчено.

— Какво? — питам.

— Няма ли преди това да свалиш тая изтупана дрешка?

Поглеждам към затворената врата зад гърба си и чувам как нещо тежко се блъска във вътрешната стена.

— Ъъъ, не. Засега смятам да остана така.

— Твоя воля. Клив е почистил на котките. Сега иска да им занесем месото.

Тази сутрин шумът, който идва от вагона на камилите, е дори по-оглушителен, отколкото вчера.

— На тревопасните никак не им харесва да пътуват заедно с месото — обяснява Отис. — Ще ми се обаче да престанат да вдигат такава врява. Остава ни още сума ти път.

Отварям вратата и отвътре изригва цял облак мухи. Виждам личинките в същия миг, в който миризмата ме удря в носа. Залитайки, успявам да се отдалеча на няколко крачки, преди да повърна. Отис се присъединява към мен, присвит на две и притиснал ръце към корема си.

След като пристъпите му утихват, той си поема няколко пъти дълбоко въздух и изважда от джоба си една вкоравена от мръсотия носна кърпа. След като я притиска пред устата и носа си, се връща при вагона, грабва една кофа, устремява се на бегом към дърветата и я изпразва там. Задържа дъха си, докато изминава половината от обратния път, след което спира и се превива на две, борейки се да си поеме въздух.

Опитвам се да му помогна, но всеки път, когато се приближа, диафрагмата ми се свива в нови спазми.

— Съжалявам — казвам, когато Отис се връща. Все още се давя от вонята. — Не мога да го направя. Просто не мога.

Той ми хвърля гаден поглед.

— Стомахът ми не е наред — продължавам, защото изпитвам необходимост да обясня как стоят нещата. — Снощи прекалих с пиенето.

— Аха, бас ловя, че си прекалил — подмята той. — Сядай някъде, смешнико. Аз ще се погрижа за това.

Отис запраща останалата част от месото близо до дърветата, а над купчината скоро се събират бръмчащи мухи.

Оставяме вратата на вагона на камилите широко отворена, но е очевидно, че едно обикновено проветряване далеч няма да е достатъчно.

Повеждаме камилите и ламите надолу по рампите и ги завързваме отстрани до влака. Изсипваме цели кофи вода върху пода на вагона и използваме четки с дълга дръжка, за да излеем насъбралата се мръсотия вън от влака. Вонята все още е непоносима, но това е най-доброто, което можем да направим.

След като привършваме с другите животни, се връщам при колата с животните за представления. Сребърна звезда лежи на хълбок, а Марлена е застанала на колене до него, все още облечена в розовата рокля от снощи. Преминавам покрай дългата редица отворени прегради, които разделят отделните клетки, и спирам до нея.

Очите на Сребърна звезда са едва-едва отворени и той потръпва и сумти в отговор на някакви невидими за нас дразнители.

— По-зле е — съобщава Марлена, без да ме погледне.

Минава миг, преди да отговоря:

— Да.

— Има ли шанс да се оправи? Изобщо някакъв?

Поколебавам се, защото отговорът, който инстинктивно идва на върха на езика ми, е лъжа и установявам, че не мога да го произнеса.

— Можеш да ми кажеш истината — отсича тя. — Трябва да знам.

— Не. Боя се, че няма никакъв шанс.

Тя поставя ръка на шията му и я задържа там.

— В такъв случай ми обещай, че ще стане бързо. Не искам да страда.

Разбирам за какво ме моли и затварям очи.

— Обещавам.

Тя се изправя и остава така, загледана надолу към Сребърна звезда. Възхищавам се и в същото време се изнервям от самообладанието, с което приема новината, когато от гърлото й излиза странен, приглушен звук. После чувам тихо стенание и в следващия миг тя избухва в плач, без да сдържа гласа си. Дори не се опитва да избърше сълзите, които текат по бузите й, просто стои, притиснала ръце към гърдите си, с потръпващи рамене, без да може да си поеме дъх. Изглежда така, като че ли самата тя ще се строполи на земята.

Наблюдавам я ужасен. Нямам сестри и оскъдният ми опит в утешаването на жени винаги е бил по повод, далеч по-малко съкрушителен от този. След няколко секунди нерешителност слагам ръка на рамото й.

Тя се обръща и се отпуска с цялата си тежест върху мен, притиснала мократа си буза в ризата на смокинга ми или по-скоро на смокинга на Август. Започвам да я галя по гърба, шепна успокоителни думи, докато риданията й най-после се уталожват в хълцания, които разтърсват цялото й тяло. След това тя се отдръпва.

Очите и носът й са подпухнали и зачервени, а лицето й лъщи от сълзите. Тя подсмърча и избърсва миглите си с опакото на ръцете си, като че ли си мисли, че ще има някаква полза. После изпъва рамене и излиза, без да погледне назад, а отдалечаващият се шум от високите й токчета отеква по цялата дължина на вагона.

— Август — казвам, заставайки до леглото, хващам го за рамото и го разтърсвам. Той се олюлява апатично, със същия успех бих могъл да разтърся и някой труп.

Навеждам се и виквам в ухото му:

— Август!

Той изръмжава нещо, видимо раздразнен от натрапването ми.

— Август! Събуди се!

Най-после той се размърдва, превърта се и закрива очите си с ръка.

— Мили боже — простенва. — Мили боже, струва ми се, че главата ми ще се пръсне. Я дръпни тая завеса, става ли?

— Имаш ли пушка?

Изведнъж ръката му пада от очите и той сяда в леглото.

— Какво?

— Трябва да застрелям Сребърна звезда.

— Не можеш.

— Трябва.

— Чу какво каза чичо Ал. Ако нещо стане с този кон, изхвърчаш на червена светлина.

— И какво точно означава това?

— Означава, че ще те изхвърлят от влака. В движение. Ако извадиш късмет, ще можеш да се ориентираш по червения фар на гарата и да успееш да стигнеш до града. Ако ли не, е, тогава е по-добре да се надяваш да не отворят вратата в момента, в който влакът преминава под някоя естакада.

Думите на Кемъл как щял да се разбере с Блеки внезапно придобиха смисъл, както и още някои реплики, изречени по време на първата ми среща с чичо Ал.

— Тогава ще рискувам и когато влакът потегли, няма да съм на него. Но така или иначе, този кон трябва да бъде убит.

Август ме гледа с широко отворените си очи с черни кръгове под тях.

— По дяволите — продумва най-после, премята крака през ръба на леглото и започва да разтърква наболата четина по бузите си. — Марлена знае ли? — пита и се навежда да почеше обутите си в черни чорапи крака.

— Да.

— Шибана работа! — той се изправя. Едната му ръка се вдига и притиска главата му. — Ал направо ще побеснее. Добре тогава, чакай ме пред вагона с животните. След няколко минути ще съм там. Ще донеса пушката.

Обръщам се и понечвам да си тръгна.

— О, и, Якоб?

— Да?

— Съблечи костюма ми, преди да се захванем с това.

Когато се връщам при вагона с животните, заварвам вътрешната врата отворена. Надниквам вътре, обхванат от далеч не леко безпокойство, но Кинко не е там, така че влизам и се преобличам в обичайните си дрехи. Няколко минути по-късно Август се появява, понесъл в ръце пушка.

— Ето — протяга ръка, изкачвайки се по рампата.

Подава ми оръжието и пъхва в свободната ми ръка два патрона.

Мушвам единия в джоба си, а другия връщам на Август.

— Един ще стигне.

— Ами ако пропуснеш?

— За бога, Август, нали ще съм застанал само на сантиметри от него, как ще пропусна?

Той ме гледа известно време и после взема излишния патрон.

— Добре, действай. Но го отдалечи от влака, преди да го направиш.

— Майтап ли си правиш? Той изобщо не може да върви.

— Не можеш да го направиш тук — не отстъпва Август. — Другите коне са отвън, ще чуят.

Не казвам нищо, просто му отправям многозначителен поглед.

— Майната му! — изругава той, обръща се и се обляга срещу стената, а пръстите му започват да барабанят по дъските. — Добре. Действай.

Отива до вратата.

— Отис! Джо! Изкарайте другите коне оттук. Закарайте ги поне до втората част на влака.

Някой отвън измърморва нещо.

— Да, знам — повишава глас Август. — Но просто ще се наложи да почакат. Да, да, знам. Ще говоря с Ал и ще му кажа, че имаме едно малко… затруднение.

Отново се обръща към мен:

— Ще отида да потърся Ал.

— Няма да е зле да потърсиш и Марлена.

— Нали каза, че вече е разбрала?

— Да, но не искам да е сама, когато чуе изстрела. Ти искаш ли?

Август впива в лицето ми суров поглед и го задържа дълго там, после тръгва с тежки стъпки надолу по рампата. Краката му се стоварват върху нея с такава сила, че тя подскача под него.

През следващите петнайсет минути не правя нищо: искам да дам на Август време да намери чичо Ал и Марлена, а също така и на останалите мъже да отведат животните, колкото се може по-далеч.

Най-после вземам пушката, поставям патрона в гнездото и щраквам затвора. Сребърна звезда е притиснал муцуна към стената на клетката си и ушите му помръдват. Навеждам се над него и прокарвам пръсти надолу по врата му. После пъхам цевта под лявото му ухо и натискам спусъка.

Изстрелът отеква с оглушителна сила и задната част на пушката ме блъсва в рамото. Тялото на Сребърна звезда се сгърчва, мускулите му се свиват в един последен спазъм и най-после се отпускат. Някъде в далечината се разнася едно-единствено жаловито изцвилване.

Ушите ми кънтят, докато слизам от вагона, но дори и така ми се струва, че сцената, която ме посреща, е неестествено тиха. Наоколо се е събрала малка тълпа от хора, които стоят съвсем неподвижно, с печални удължени лица. Един мъж сваля шапката от главата си и я притиска до гърдите си.

Отдалечавам се на двайсетина метра от влака, изкатервам се на тревистия насип и сядам, като разтривам рамото си.

Отис, Пийт и Ърл се качват във вагона. Когато излизат, тримата влачат безжизненото тяло на Сребърна звезда надолу по рампата за въже, завързано за десния му крак. Обърнатият му нагоре корем изглежда огромен и уязвим — гладка маса от чист бял сняг, прорязана от черното на гениталиите. Мъртвата му глава кима сякаш в знак на съгласие при всяко подръпване на въжето.

Оставам седнал на насипа близо цял час, взирайки се в тревата между краката си. Откъсвам няколко стръка и започвам да ги въртя между пръстите си, като се чудя защо, по дяволите, се бавят толкова с тръгването.

След известно време идва Август. Вглежда се в мен и се навежда да вдигне пушката. Дори не съм забелязал, че съм я донесъл със себе си.

— Хайде, приятелю — подканва ме той. — Не искам да потеглят без нас.

— Аз искам.

— Не се безпокой за това, което ти казах по-рано. Говорих с Ал и никой няма да изхвърчи от влака на червена светлина. Уреден си.

Не отговарям, само гледам навъсено надолу. След малко Август сяда до мен.

— Или не си? — казва.

— Как е Марлена? — отвръщам.

За миг Август ме наблюдава напрегнато, а после измъква от джоба си пакет „Кемълс“, разтърсва го, за да се подаде от него една цигара, и ми я предлага.

— Не, благодаря — отвръщам.

— За пръв път ли убиваш кон? — пита той и използва зъбите си, за да извади цигарата от пакета.

— Не. Но това не значи, че ми харесва.

— Това е част от професията на ветеринаря, моето момче.

— Какъвто аз, технически погледнато, не съм.

— Значи не си си взел изпитите. Голяма работа.

— Наистина е голяма работа.

— Не, не е. Дипломата е просто лист хартия и никой тук не дава и пукната пара дали я имаш, или не. Сега си част от шоуто. Тук правилата са различни.

— В какъв смисъл?

Той махва с ръка към влака.

— Кажи ми, наистина ли мислиш, че това е най-великолепното шоу на земята?

Не казвам нищо.

— Е? — пита той и се обляга с рамо върху ми.

— Не знам.

— Не, не е. Изобщо не. Вероятно дори не е и петдесетото най-великолепно шоу на земята. Разполагаме може би с една трета от капацитета на „Ринглинг“. Вече знаеш, че Марлена не е никакъв член на кралското семейство на Румъния. Ами Лусинда? Тя съвсем не тежи четиристотин килограма. Най-много двеста. И наистина ли мислиш, че Франк Ото е бил татуиран от разярени диваци в Борнео? Съвсем не, дявол да го вземе. Едно време караше колата на Летящия ескадрон. Девет години прекара да се рисува с това мастило. А искаш ли да разбереш какво направи чичо Ал, когато умря хипопотамката? Изля водата от аквариума й, замени я с формалдехид и продължи да я показва. Пътувахме с маринован хипопотам цели две седмици. Всичко тук е илюзия, Якоб, и в това няма нищо лошо. Това искат хората от нас. Това очакват да видят.

Изправя се и ми протяга ръка. След кратко колебание я поемам и го оставям да ме издърпа на крака.

Отправяме се заедно към влака.

— По дяволите, Август — казвам, — съвсем забравих. Котките не са яли. Трябва да натоварим месото им.

— Всичко е наред, моето момче — отвръща той, — това вече е уредено.

— Какво искаш да кажеш с това „уредено“?

Спирам на място.

— Август? Какво искаш да кажеш, как така е уредено?

Август продължава да крачи към влака с преметната през рамото му пушка.