Вода за слонове

17.

Докато Август е навън, зает да прави един Бог знае какво на Роузи, аз и Марлена стоим на колене на тревата в палатката й, вкопчени един в друг като маймуни. Не казвам нищо, просто притискам главата й до гърдите си, докато историята на живота й се излива от устните й в трескав шепот.

Разказва ми как е срещнала Август: била на седемнайсет и току-що била осъзнала, че потокът неженени мъже, които идвали у тях на вечеря, били всъщност нейните потенциални съпрузи. Когато един банкер на средна възраст с двойна гуша, оредяваща коса и треперещи пръсти, започнал да ги посещава по-често от другите, тя разбрала, че стените на бъдещето й са на път да се затворят около нея.

Но дори в момента, в който банкерът мърморел нещо, което накарало Марлена да побледнее и да го погледне с ужас над чинията със задушена риба, по всяка свободна повърхност на града се появявали плакати. Колелото на съдбата се въртяло. „Най-великолепното шоу на земята на братя Бензини“ се приближавало към тях в същия този миг, понесло във фургоните си една сбъдната фантазия, а за Марлена също така и бягство, което щяло да се окаже също толкова романтично, колкото и ужасяващо.

Два дни по-късно в един прекрасен слънчев ден семейство Л’Арк отишло на цирково представление. Марлена стояла в палатката с менажерията пред редица зашеметяващи бели и черни арабски коне, когато Август се доближил до нея за първи път. Родителите й се били отдалечили, за да разгледат котките, без да подозират за силата, която съвсем скоро щяла да връхлети в живота им.

А Август наистина представлявал сила. Чаровен, общителен и красив като дявол. Облечен безупречно в ослепително бели бричове, фрак и цилиндър, от него се излъчвали едновременно авторитет и неустоимо обаяние. След броени минути вече бил успял да изтръгне от Марлена обещание за тайна среща и изчезнал, преди възрастните Л’Арк да се присъединят към дъщеря си.

Когато по-късно се срещнали в една галерия за изящно изкуство, той незабавно започнал да я ухажва. Бил дванайсет години по-възрастен от нея и притежавал онзи блясък, който бил характерен само за ръководителите на представления. Направил й предложение още преди края на тази първа среща.

Бил чаровен и неуморен. Отказал да напусне града, докато тя не се омъжи за него. Засипвал я с истории за отчаянието, в което бил изпаднал чичо Ал, а самият чичо Ал го ударил на молба пред нея в полза на Август. Вече били изпуснали два прехода, а един цирк не може да оцелее, ако не се движи по маршрута си. Да, решението, което трябвало да вземе Марлена, било важно, но не можела ли да разбере как отказът й се отразявал на всички тях? Не проумявала ли, че животът на безброй други хора зависел от това тя да вземе правилното решение?

Седемнайсетгодишната Марлена прекарала следващите три вечери в размисъл над живота, който я очаквал в Бостън, а на четвъртата си стегнала куфара.

На това място тя прекъсва разказа си и избухва в плач. Все още я държа в прегръдките си и се полюшвам напред-назад. Най-после тя се отдръпва и избърсва очи.

— Трябва да си тръгваш — прошепва.

— Не искам.

Тя изхлипва, посягайки да помилва бузата ми с опакото на ръката си.

— Искам пак да те видя — промълвявам.

— Виждаш ме всеки ден.

— Знаеш какво имам предвид.

В палатката задълго се възцарява мълчание. Марлена свежда очи към земята. Устните й се раздвижват на няколко пъти, преди най-накрая да проговори:

— Не мога.

— Марлена, за бога…

— Просто не мога. Омъжена съм. Сама си постлах леглото и трябва да лежа в него.

Заставам на колене пред нея, оглеждам лицето й за някакъв знак — намек, който да ми подскаже, че иска да остана. След агонизиращо дълго чакане осъзнавам, че няма да видя нищо такова.

Целувам я по челото и излизам.

Преди да съм се отдалечил на над трийсет метра, вече знам повече, отколкото искам, за това как точно Роузи си е платила за лимонадата.

Очевидно Август е влетял побеснял в менажерията и е изгонил всички навън. Озадачените работници заедно с неколцина други стояли отвън, притиснали лица до брезента на огромната палатка, докато отвътре се носел порой от яростни крясъци. Това хвърлило останалите животни в паника — шимпанзетата запищели, котките заревали, а зебрите зацвилили. Въпреки това обаче обезпокоените слушатели успели да различат звука от остена, който се удрял в плътта на слона отново и отново.

Отначало Роузи надавала рев и скимтяла. Когато ревовете й преминали в жаловити писъци, не един от мъжете се отдръпнал от палатката, неспособен да понесе да слуша повече. Един от тях хукнал да доведе Ърл, който влязъл в палатката и издърпал Август навън, като го уловил под мишниците. Август ритал и се борел като полудял, докато Ърл го влачел през терена на цирка и после по стълбите към специалния вагон.

Останалите мъже заварили Роузи легнала на една страна. Треперела цялата, а кракът й все още бил привързан към пръта.

— Ненавиждам този човек — заявява Уолтър, докато се изкачвам обратно във вагона с животните. Заварвам го седнал на леглото да гали ушите на Куини. — Наистина го ненавиждам.

— Някой няма ли да ми каже какво става? — провиква се Кемъл от мястото си зад редицата куфари. — Защото знам, че става нещо. Якоб? Помогни ми да се измъкна оттук. Уолтър нищо не ми казва.

И аз замълчавам.

— Нямаше причина за такава жестокост. Изобщо никаква — продължава Уолтър. — Без малко да предизвика всеобща паника сред животните, да го вземат мътните. Можеше да ни убие всичките. Ти там ли беше? Чу ли нещо?

Очите ни се срещат.

— Не — отвръщам.

— Е, аз нямам нищо против най-после да разбера за какво говорите, дявол да го вземе — обажда се Кемъл. — Но изглежда, че вие двамата за нищо не ме смятате. Ей, не е ли време за вечеря?

— Не съм гладен — отговарям.

— Нито пък аз — потвърждава Уолтър.

— Да, но аз съм — недоволно отбелязва Кемъл. — Обаче бас ловя, че никой от вас не е и помислил за това. Бас ловя и че не сте се сетили да донесете на стареца дори и една коричка хляб.

Споглеждам се с Уолтър.

— Е, аз пък бях там — оповестява той с обвинителен поглед. — И искаш ли да знаеш какво чух?

— Не — отговарям, вперил поглед в Куини. Тя среща погледа ми и късата й опашка на няколко пъти се удря върху одеялото.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Мислех, че ще те интересува. Нали си ветеринарят на шоуто.

— Интересува ме — извисявам глас. — Но се боя какво мога да направя, ако разбера какво точно е станало.

Известно време Уолтър ме наблюдава, без да каже нищо.

— Е, кой ще отиде да донесе на стария негодник малко кльопачка? — пита след това. — Ти или аз?

— Хей! Внимавай как говориш! — провиква се старият негодник.

— Аз ще отида — обръщам се и слизам от влака.

Изминал съм половината път към готварницата, когато осъзнавам, че съм стиснал зъби.

Връщам се с храната на Кемъл, а Уолтър го няма. Идва след няколко минути, понесъл във всяка ръка по една голяма бутилка уиски.

— Бог да те благослови! — издърдорва Кемъл, който е променил положението си и сега седи на пода, облегнал гръб на ъгъла на двете стени. — Откъде, по дяволите, успя да го намериш?

— Един приятел от вагон-ресторанта ми дължеше услуга. Помислих си, че малко забрава ще се отрази добре и на трима ни.

— Е, тогава давай — подканя го Кемъл. — Спри да плещиш и го давай насам.

Двамата с Уолтър едновременно се обръщаме, за да го изгледаме застрашително.

Резките по сивото лице на Кемъл стават по-дълбоки.

— Е, тази вечер и двамата сте пълни с изненади. Какво става? Да не би някой да ви се е изплюл в супата?

— Вземи. Не му обръщай внимание — Уолтър притиска до гърдите ми бутилка уиски.

— Какво означава „не му обръщай внимание“? По мое време учеха момчетата да уважават възрастните.

Вместо да му отговори, Уолтър сяда на пети до него с другата бутилка в ръка. Когато Кемъл посяга към нея, той отплесва ръката му настрани и провлачва:

— А, не, старче. Само я разлей и се вкисваме и тримата.

Той повдига бутилката до устните на Кемъл и я задържа, докато той отпие пет-шест глътки. Старецът прилича на бебе, което суче от бутилката си. Уолтър се обръща и се обляга на стената. После на свой ред отпива дълга глътка.

— Какво има? Уискито ли не ти харесва? — пита, избърсвайки устата си и сочи към неотворената бутилка в ръката ми.

— Много ми харесва даже. Слушай, нямам никакви пари и не знам кога или дали изобщо ще мога да ти се издължа, но мога ли да го взема?

— Вече ти го дадох.

— Не, искам да кажа… мога ли да го дам на някого другиго?

За миг Уолтър спира поглед върху ми и очите му се присвиват в ъгълчетата.

— На някоя жена, нали?

— Не.

— Лъжеш.

— Не лъжа.

— Залагам пет кинта, че е жена — обявява той и отново отпива от своята бутилка. Адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу и кафявата течност намалява с почти три сантиметра. Изумителна е бързината, с която той и Кемъл могат да прокарат през хранопровода си твърдия алкохол.

— Тя наистина е от женски пол — казвам.

— Ха! — изсумтява Уолтър. — По-добре да не те чува как говориш за нея. Макар че която или каквото и да е, при всички положения е по-подходяща от тази, която те е обсебила в последно време.

— Трябва да й се извиня — обяснявам. — Днес я предадох.

Изведнъж Уолтър вдига поглед към мен, внезапно проумял за какво говоря.

— Може ли да ми дадете още малко от това? — пита Кемъл раздразнено. — Той може и да не иска, но аз да. Не че мога да обвинявам момчето, задето иска да предприеме някои действия. Младостта е само веднъж. Трябва да се възползваш от това, което ти предлага, винаги когато можеш, така казвам аз. Да, сър, възползвай се винаги когато можеш, дори и да ти струва цяла бутилка пиячка.

Уолтър се усмихва, поднася отново бутилката до устните на Кемъл и го оставя да поеме още няколко големи глътки. После я затваря, протяга се, все още седнал на пети, и ми я подава.

— Занеси й и тази. Кажи й, че и аз съжалявам. Много, много съжалявам, наистина.

— Хей! — крясва Кемъл. — На света няма жена, която да си струва две бутилки уиски! Хайде, стига!

Изправям се и пъхвам по една бутилка във всеки джоб.

— Ауу, хайде де! — умолява ме Кемъл. — Ауу, не е честно!

Оплакванията и опитите му да ме разубеди ме следват по пътя ми, докато не се отдалечавам достатъчно, та да не ги чувам повече.

Навън е мрак и на няколко места в отредената за артистите част на влака са започнали празненства, едно от които — не мога да не забележа — се вихри не другаде, а във вагона на Август и Марлена. Аз и не бих отишъл там, но фактът, че не съм поканен, говори много. Предполагам, че аз и Август пак сме скарани или по-скоро — тъй като и бездруго го ненавиждам повече от всеки друг на света, че аз съм скаран с него.

Роузи се намира в най-отдалечения край на менажерията и докато очите ми свикнат с полумрака вътре, забелязвам, че до нея е застанал някой. Грег, мъжът от лехата със зелките.

— Здравей — казвам, приближавайки се към него.

Той обръща глава към мен. В едната му ръка виждам туба с цинков мехлем, който втрива в грапавата кожа на Роузи. Само от тази страна по нея има няколко дузини бели петна.

— Исусе! — възкликвам, докато разглеждам щетите. Под цинковия мехлем се процеждат капки кръв и хистамин.

Кехлибарените й очи търсят моите. Тя примигва с тези невъзможно дълги мигли и въздъхва — дълбоко свистящо издихание, което пробягва по цялата дължина на хобота й.

Вината ме изпълва целия.

— Какво искаш? — изсумтява Грег, без да прекъсва работата си.

— Само исках да видя как е.

— Е, нали виждаш? А сега ме извини — дава ми знак да си тръгвам и отново се обръща към нея. — Noge — говори й. — No, daj noge32!

След миг слонът повдига крак и го задържа пред тялото си. Грег коленичи и втрива мехлем на мястото, където кракът се свързва с торса й точно през сивата й гърда, която е увиснала от гръдния кош като на жена.

— Jestes dobra dziewczynka — Грег се изправя и завива капачката на тубичката. — Potoz noge33!

Роузи връща крака си обратно на земята.

— Masz, moja piekna34 — не спира Грег, ровейки в джоба си. Хоботът й започва да се върти въпросително. Грег изважда един ментов бонбон, сваля опаковката и й го подава. Тя сръчно го взема от пръстите му и го пъхва в устата си.

Гледам я поразен, струва ми се, че устата ми е широко отворена от изненада. За две секунди мозъкът ми е превключил от нежеланието й да участва в циркови номера до историята й с прекупвача на слонове, оттам към кражбата на лимонада и накрая до случилото се в лехата със зелките.

— Исусе Христе — гледам невярващо.

— Какво? — пита Грег, милвайки хобота й.

— Тя разбира какво й казваш.

— Да, и?

— Какво означава „Да, и?“ Боже мой, имаш ли представа какво означава това?

— Чакай само един скапан миг — изсумтява Грег, докато се приближавам до Роузи, препречва пътя ми с рамо и лицето му става сурово.

— Направи ми удоволствието — настоявам. — Моля те. Последното нещо, което искам да направя, е да нараня този слон.

Той продължава да ме гледа. Все още не съм убеден, че няма да посегне да ме удари, докато съм с гръб към него, но все пак се обръщам към Роузи. Тя примигва насреща ми.

— Роузи, noge! — изричам.

Тя отново примигва и устата й се отваря в усмивка.

— Noge, Роузи!

Тя разперва уши и въздъхва.

— Prosze35? — говоря й.

Тя отново въздъхва, след което се размърдва и вдига крака си.

— Света Богородице! — чувам собствения си глас, като че ли излиза от самия център на тялото ми. Сърцето ми се блъска с луди удари, чувствам се замаян. — Роузи — поставям ръка на рамото й, — само още едно нещо — поглеждам я право в очите, умолявайки я да ме послуша. Сигурно разбира колко е важно. Моля ти се, господи, моля ти се, господи, моля ти се, господи…

— Do tytu, Роузи! Do tytu!36

Нова въздишка, още едно размърдване, а после тя прави няколко крачки назад.

Изкрещявам от радост и се обръщам към изумения Грег. Хвърлям се към него, улавям го за раменете и го целувам право в устата.

— Какво, по дяволите…?

Тичешком се устремявам към изхода. След около пет метра спирам и се обръщам. Грег все още плюе и отвратено бърше устата си.

Бръквам в джобовете си за бутилките. На лицето му се изписва интерес, докато ръката му все още е повдигната към устата.

— Ето, дръж! — запращам към него едната бутилка. Той я сграбчва във въздуха, поглежда етикета й и отправя изпълнен с надежда поглед към другата. И нея му хвърлям.

— Дай ги на нашата нова звезда, става ли?

Грег замислено накланя глава на една страна и се обръща към Роузи, която вече се усмихва и посяга към бутилките.

През следващите десет дни изпълнявам длъжността на частен учител на Август по полски език. Във всеки град, в който спираме, за него е отделен тренировъчен манеж в задния край и ден след ден ние четиримата — Август, Марлена, Роузи и аз — прекарваме часовете между пристигането ни в града и вечерното представление, като отработваме номера на Роузи. Макар вече да участва в ежедневния парад и спектакъла, все още не е изпълнявала солов номер. Чакането убива чичо Ал, но Август не желае да му каже какъв е номерът й, преди да го усъвършенства докрай.

Сега прекарвам дните си седнал на стол пред бордюра на манежа с нож в едната ръка и кофа между краката си: режа на парчета плодове и зеленчуци за приматите и крещя полски изрази, както се иска от мен. Акцентът на Август е отвратителен, но Роузи — може би защото той обикновено повтаря нещо, което аз съм изкрещял току-що — всеки път изпълнява командата без грешка. Откакто разбрахме за езиковата бариера, той не я е докоснал с остена. Да, върви до нея и го размахва под корема и зад краката й, но никога, нито веднъж не го е допрял до тялото й.

Трудно е да повярваш, че този Август и Август, когото видях преди няколко дни, са един и същи човек и за да бъда честен, трябва да призная, че дори не се опитвам особено. Виждал съм проблясъци от този Август и преди — тази ведрост, тази общителност, тази щедрост, но знам на какво е способен и никога няма да го забравя. Другите могат да вярват каквото си искат, но аз дори и за миг не вярвам, че това е истинският Август, а другият е някакво изключение. И все пак мога да разбера защо някой би се заблудил…

Той е прекрасен. Очарователен. Блести като слънцето. Отрупва огромното животно с цвят на буреносен облак и дребничката му ездачка с изобилно внимание от мига, в който се срещнем сутринта, до мига, в който те се отправят към парада. С Марлена се държи внимателно и нежно, а с Роузи — снизходително и бащински.

Въпреки моята резервираност на него сякаш и през ум не му минава, че помежду ни изобщо е имало лоши чувства. Усмихва ми се широко, потупва ме по гърба. Забелязва, че дрехите ми са опърпани и същия следобед господин Понеделник пристига с още дрехи. Обявява, че ветеринарят на шоуто не бива да се къпе със студена вода от ведрата и ме кани да се къпя в купето. А когато открива, че Роузи обича джин и джинджифилова бира повече от всичко на света с изключение може би на дините, й осигурява редовен запас и от двете всеки божи ден. Не престава да й се подмазва. Шепне в ухото й, а тя се разтапя от вниманието му и щом го види, надава щастлив рев.

Не си ли спомня?

Непрестанно го гледам, наблюдавайки за някой издайнически признак в поведението му, но новият Август си остава постоянен. Не след дълго оптимизмът му заразява всички останали. Дори чичо Ал не остава пощаден: всеки ден се отбива да наблюдава напредъка ни и след няколко дни поръчва нови плакати — на Роузи и възседналата главата й Марлена. Той спира да раздава удари наляво-надясно и скоро след това хората около него спират да се привеждат. Става приятен и общителен. Плъзват слухове, че в деня за заплата наистина ще има пари и дори работниците започват да се усмихват от време на време.

Едва в деня, когато виждам Роузи действително да мърка под любящите грижи на Август, силата на моята убеденост започва да се пропуква. И това, което остава на нейно място, е нещо ужасно.

Може би всичко е само в моята глава. Може би искам да го ненавиждам, защото съм влюбен в жена му. И ако наистина е така, що за човек съм тогава?

В Питсбърг най-сетне отивам на изповед. Рухвам в изповедалнята и облян в сълзи като бебе, разказвам на свещеника за родителите си, за нощта, която съм прекарал в разврат и за предателските си мисли. Донякъде изненаданият свещеник няколко пъти повтаря: „Хайде, хайде“ и после ми казва да изрека серия молитви и да забравя за Марлена. Срамувам се да призная, че нямам броеница за молитвите, затова при завръщането си във вагона с животните питам Уолтър и Кемъл дали някой от тях няма. Уолтър ми хвърля странен поглед, а Кемъл ми предлага зелена огърлица от лосови зъби.

Знам какво си мисли Уолтър. Омразата му към Август си е все така непоклатима и въпреки че не казва нищо, знам какво е мнението му за промяната в поведението ми. Аз и той все още си делим грижите около Кемъл и изхранването му, но през дългите нощи, прекарани на релсите, тримата вече не си разказваме истории. Вместо това Уолтър чете Шекспир, а Кемъл се напива и става заядлив и все по-взискателен.

Когато пристигаме в Мийдвил, Август решава, че днес е голямата нощ.

Когато научава добрата новина, чичо Ал е дотолкова зашеметен, че загубва дар слово, само притиска ръка до сърцето си и се взира пред себе си с насълзени очи. После, докато ласкателите около него за всеки случай се привеждат, той се пресяга и потупва Август по рамото. Стисва силно ръката му и тъй като е прекалено развълнуван, за да каже нещо, я стисва още веднъж.

Тъкмо разглеждам едно разцепено копито в палатката, когато Август изпраща да ме повикат.

— Август? — обаждам се, доближавайки лице до палатката на Марлена. Брезентът леко се издува и изплющява на вятъра. — Искал си да ме видиш.

— Якоб! — избумтява гласът му отвътре. — Така се радвам, че можа да дойдеш! Моля, заповядай! Влизай, момчето ми!

Марлена, в сценичния си костюм, седи пред тоалетката си, подпряла единия си крак на ръба му, и увива около глезена си дългата розова панделка на обувката. Август е седнал до нея с фрак и цилиндър. В ръцете си премята бастун със сребърен връх. Дръжката му е извита така, че да наподобява слонски остен.

— Моля, седни — той се надига от стола си и потупва седалката.

За част от секундата се поколебавам, след което пресичам палатката. Когато сядам, Август застава пред двама ни. Хвърлям бърз поглед към Марлена.

— Марлена, Якоб — моя най-скъпа любов и мой най-скъп приятелю — започва Август, сваля шапката си и се взира в нас с овлажнели очи. — Тази последна седмица бе удивителна. Мисля, че няма да е преувеличено да я наречем „пътуване на душата“. Само преди две седмици това шоу бе на път да се срине. Препитанието и дори при това финансово положение смея да кажа, животът, да, в буквален смисъл животът на всеки в това шоу бяха изложени на опасност. И искате ли да разберете защо?

Ярките му очи се местят от мен към Марлена, от Марлена към мен.

— Защо? — пита покорно тя, повдигнала другия си крак, за да увие широката атлазена панделка около глезена си.

— Защото пропаднахме в дълбока финансова дупка, като се сдобихме с животно, от което се очакваше да бъде спасителят на нашето шоу. И защото трябваше да купим специален вагон за нея. И защото впоследствие открихме, че това животно очевидно не знаеше нищо, макар да ядеше всичко. И защото, за да я храним, не можехме да си позволим да храним хората, които работят за нас, и трябваше да оставим някои от тях да си отидат.

Главата ми рязко се повдига по собствена воля при това уклончиво споменаване на изхвърчането на червена светлина. Август обаче не гледа към мен, а се взира в стената. Много дълго не казва нищо, като че ли е забравил, че не е сам в шатрата. После се стряска и си спомня за присъствието ни.

— Но ето че сме спасени — в отправения му надолу към мен поглед се чете обич — и причината, поради която сме спасени е, че сме благословени двойно. Съдбата ни се е усмихвала благосклонно в онзи юнски ден, когато доведе Якоб във влака ни. Тя ни дари не само с ветеринар, завършил в „Бръшляновата лига“ точно какъвто подобава на голямо шоу като нашето, но също така ветеринар, тъй отдаден на своите повереници, че успя да направи едно невероятно откритие, откритие, което в крайна сметка спаси шоуто.

— Не, наистина не. Всичко, което…

— Нито дума повече, Якоб. Няма да ти позволя да отречеш истината. Още първия път, когато те видях, разбрах, че у теб има нещо особено. Нали така, скъпа? — обръща се към Марлена и й поклаща пръст.

Тя кимва. Когато втората й пантофка е здраво привързана към глезена, сваля крака си от ръба на тоалетката и кръстосва крака. Стъпалата й незабавно започват да помръдват.

Август се вглежда в нея.

— Но Якоб не бе сам в работата си — продължава той. — Ти, моя прекрасна и талантлива любима, беше съвършена. Както и Роузи, защото точно тя не бива да бъде забравена в това уравнение. Така търпелива, така покорна, така… — замлъква и си поема въздух толкова дълбоко, че ноздрите му потръпват. Когато отново заговаря, гласът му е предрезгавял: — Защото тя е едно прекрасно, великолепно животно, чието сърце е изпълнено с дарбата да прощава и способността да разбира недоразуменията. Защото благодарение на вас тримата „Най-великолепното шоу на земята на братя Бензини“ ще се издигне до нови върхове на славата. Сега наистина ще станем част от редиците на големите циркове и това не би могло да се случи без вас тримата.

Усмихва ни се широко. Бузите му са така зачервени, че се боя да не избухне в сълзи.

— О! Почти бях забравил — възкликва той и плесва с ръце, след което се втурва към един от куфарите и започва да рови вътре. Накрая изважда оттам две кутийки, едната квадратна, другата правоъгълна и плоска. И двете са опаковани като подаръци.

— За теб, скъпа моя — и подава плоската на Марлена.

— О, Оги! Не трябваше!

— Откъде знаеш? — пита той усмихнат. — Може да е най-обикновена писалка.

Марлена разкъсва опаковката и отдолу се показва кутийка от синьо кадифе. Тя вдига към него несигурен поглед и после отваря закаченото на панта капаче. На червената кадифена подложка искри колие от диаманти.

— О, Оги! — възкликва тя и премества поглед от бижуто към Август. Челото й се набраздява от тревога. — Оги, прекрасна е, но навярно не можем да си позволим…

— Тихо — прекъсва я той и се навежда да хване ръката й и да целуне дланта. — Тази вечер поставяме началото на нова ера. Нищо не може да е прекалено хубаво за тази вечер.

Тя вдига огърлицата и я провесва между пръстите си, видимо слисана.

Август се обръща и ми подава квадратната кутийка.

Приплъзвам настрана панделката и внимателно разтварям хартията. Кутийката вътре също е от синьо кадифе. Усещам как гърлото ми се свива на буца.

— Хайде, давай — подканва ме нетърпеливо Август. — Отвори я! Не се стеснявай!

Капачката се повдига с щракване. Отдолу лежи златен джобен часовник.

— Август… — трудно ми е да продължа.

— Харесва ли ти?

— Прекрасен е. Но не мога да го приема.

— Да, можеш, разбира се, че можеш. И ще го приемеш — заявява той, като хваща Марлена за ръката и я изправя на крака, след което дръпва колието от ръката й.

— Не, не мога — отвръщам. — Това е прекрасен жест от твоя страна. Но е твърде много.

— Можеш да го приемеш и ще го приемеш! — настоява той твърдо. — Аз съм ти шеф и това е изрична заповед. А и защо да не приемеш подаръка ми? Като че ли си спомням как неотдавна се раздели с един такъв часовник за доброто на приятел.

Затварям очи. Когато отново ги отварям, Марлена е застанала с гръб към Август, вдигнала косата си нагоре, докато той закопчава колието на шията й.

— Готово — обявява той.

Тя се завърта и се накланя към огледалото на тоалетката, а пръстите й колебливо посягат към диамантите, обвили врата й.

— Да разбирам ли, че ти харесва? — пита той.

— Дори не знам какво да кажа. Това е най-прекрасното… О! — почти изписква тя. — Съвсем забравих! И аз имам изненада.

Издърпва третото чекмедже на тоалетката си и започва да рови вътре, като захвърля на земята прозирни части от сценични костюми, докато най-после измъква голямо парче блестящ розов плат, улавя го за краищата и леко го разтърсва. То заблестява, хвърляйки наоколо стотици светлинки.

— И така, какво мислиш? Как смяташ? — пита тя сияеща.

— Това е… Това е… — запъва се Август. — Какво е това?

— Шапка за Роузи — обяснява тя, притискайки я с брадичка към гърдите си, и разпростира останалата част пред тялото си. — Погледни, виждаш ли? Тази част се прикрепя отзад на нашийника й, тези тук отиват настрани, а това парче се спуска над челото й. Сама я направих. Работих над нея две седмици. Същата е като моята — и вдига поглед. На бузите й са избили малки петна от руменина.

Август се взира в нея. Устата му помръдва, но от нея не излиза никакъв звук. После се пресяга към Марлена и я притиска в обятията си.

Принуден съм да преместя поглед настрани.

Благодарение на ненадминатия усет на чичо Ал към рекламата, голямата шатра е претъпкана. Продадени са толкова много билети, че след като чичо Ал за четвърти път умолява зрителите да се приближат още по-плътно един до друг, става ясно, че и това не е достатъчно.

Работниците са изпратени да нахвърлят слама върху пътеката на хиподрума. По време на тази дейност публиката трябва да бъде заинтригувана с нещо друго, затова оркестърът започва да изпълнява концерт, а клоуните, включително и Уолтър, обикалят из редовете, предлагат на зрителите бонбони и пощипват малките деца по брадичката.

Артистите и животните са строени в редица отвън, готови да открият спектакъла. Стоят в очакване от двайсет минути и вече не ги свърта на едно място.

Чичо Ал нахлува през задния вход на шатрата.

— Добре, сега слушайте! — излайва той. — Тази вечер имаме сламена къща, затова се придържайте към вътрешната пътека и внимавайте да има поне метър и половина разстояние между животните ви и селяндурите. Дори само едно дете да бъде ударено, лично аз ще съдера кожата на човека, чието животно го е направило. Ясно ли е?

Отговарят му кимания, мърморене и наново започнало оправяне на костюмите.

Чичо Ал пъхва глава обратно в шатрата и вдига ръка към диригента на оркестъра.

— Добре. Давайте! Искам така да ги шашнете, че да умрат от възторг. Но не буквално, ако разбирате какво искам да кажа.

Не е ударено нито едно дете. В действителност всички се представят великолепно. И най-вече Роузи. По време на спектакъла тя изнася Марлена на сцената върху покритата си с розови пайети глава и изви хобот за поздрав. Пред нея върви един клоун — дългурест мъж, който от време на време минава отпред и се премята встрани. В един момент Роузи се пресяга напред и го улавя за панталоните. С такава сила ги дърпа, че краката му се отделят от земята и той се обръща вбесен, за да се озове лице в лице с усмихнатия слон. Тълпата подсвирква и ръкопляска, но след тази случка клоунът внимава да не застава прекалено близо до Роузи.

Когато наближава номерът на Роузи, аз се промъквам в голямата шатра и се долепям до стената срещу един ред места. Докато гърмят аплодисментите за акробатите, на централния манеж се втурват работници, които търкалят пред себе си две топки, едната малка, а другата голяма, и двете украсени с червени звезди и сини ивици. Чичо Ал вдига ръце и поглежда към задния изход точно покрай мен. Погледът му среща очите на Август и той едва забележимо кимва и махва с ръка на диригента, който се впуска във валса на Гуно.

Роузи влиза в шатрата, вървейки от едната страна на Август, с Марлена, седнала на главата й, извит в поздрав хобот и отворена в усмивка уста. Когато стъпват на централния манеж, Роузи вдига Марлена от главата си и я поставя на земята.

Марлена отскача театрално право към ръба на манежа като светкавица в розово, която искри на светлините в палатката. Завърта се усмихната, разтваря ръце и хвърля целувки на публиката. Роузи бързо прави същото с високо вирнат във въздуха хобот. Август се движи до нея, размахвайки не слонския остен, а бастуна със сребърен връх. Наблюдавам как устата му се движи и чета по устните му полските думи, които е научил наизуст.

Марлена отново започва да танцува по целия периметър на манежа и спира пред по-малката топка. Август завежда Роузи до центъра. Марлена ги наблюдава, а после се обръща към публиката, издува бузи и прекарва ръка по челото си в преувеличена демонстрация на изтощение. После сяда върху топката, кръстосва крака и полага върху тях лактите си, а главата й се скрива в дланите. Потропва с крак и вдига очи към небето. Роузи я наблюдава усмихната, все така вдигнала хобот във въздуха. След миг се обръща бавно и спуска огромната си сива задница върху по-голямата топка. През публиката пробягва вълна от смях.

Марлена се прави на стъписана и става. Челюстта й е увиснала в пресилена обида. Тя се обръща с гръб към Роузи. Слонът също се надига и тромаво се затътря напред, за да я закачи с опашката си. Тълпата надава радостен рев.

Марлена хвърля поглед назад и се навъсва. С подчертано драматичен жест повдига единия си крак и го поставя върху топката си. После скръства ръце пред гърдите си и кимва отсечено, само веднъж, като че ли иска да каже: „Така ти се пада, слоне.“

Роузи извива хобота си, вдига предния си десен крак и внимателно го отпуска върху своята топка. Привидно ядосана, Марлена й хвърля кръвнишки поглед. После разтваря широко ръце във въздуха и повдига и другия си крак от земята. Бавно изпъва коляното си, насочила настрани другия си крак с изпънати в шпиц като на балерина пръсти. Когато кракът й се изправя докрай, тя спуска надолу другия си крак, така че се оказва застанала права върху топката. Усмихва се широко, сигурна, че най-накрая е надхитрила слона. Публиката ръкопляска и подсвирква, и тя убедена в същото. Марлена се обръща с гръб към Роузи и вдига ръце в знак на победа.

Слонът изчаква за миг и поставя и втория си преден крак върху своята топка. Тълпата избухва в аплодисменти. Марлена хвърля поглед през рамо и се обръща, за да се озове лице в лице с Роузи. Отново поставя ръце на хълбоците си и се намръщва, като поклаща раздразнено глава. Изпъва пръст и започва да го клати заплашително към Роузи, но след миг застива на мястото си. Лицето й грейва. Идея! Тя вдига пръста си високо във въздуха, като се обръща с лице към зрителите, та всички да разберат, че възнамерява да надхитри слона веднъж завинаги.

За миг остава потопена в размисъл, загледана надолу в атлазените си пантофки. И после, под съпровода на все по-силните удари на барабаните, започва да движи краката си, търкаляйки топката все по-напред. Движи се все по-бързо и по-бързо, краката й се превръщат във вихрено въртящи се петна, търкалящи топката по манежа, докато публиката подсвирква и ръкопляска. А после избухва същинска буря от възторжени викове…

Марлена спира и се оглежда. Сега разбира, че е била дотолкова концентрирана върху топката, че не е забелязала абсурдната гледка зад себе си. Огромното дебелокожо животно е кацнало върху голямата топка, събрало четирите си крака един до друг и извило гръб в дъга. Барабаните отново започват да бият. В началото не се случва нищо, но после бавно, много бавно топката започва да се върти под краката на Роузи.

Диригентът дава знак на оркестъра да ускори ритъма и Роузи придвижва топката на около три-четири метра. Марлена се усмихва весело, изръкоплясква, протяга ръце към Роузи и подканва тълпата да я обожава. После скача от топката си и отива до Роузи, която слиза от своята доста по-предпазливо. Слонът навежда хобота си към манежа и Марлена сяда в извивката му, премята ръка през него и изящно изпъва пръсти в шпиц. Роузи вдига хобот, извисявайки Марлена във въздуха. След това я поставя върху главата си и излиза от шатрата под аплодисментите на изпълнената с възхита тълпа.

И тогава се посипва дъждът от пари — сладкият дъжд от пари. Чичо Ал не е на себе си от радост. Стои в средата на пътеката на хиподрума с вдигнати нагоре ръце и лице и се къпе в монетите, които валят отгоре му. Не навежда глава дори когато монетите започват да отскачат от бузите, носа и челото му. Струва ми се, че плаче с истински сълзи.