Вода за слонове

5.

Започвам да цивря като стария глупак, който съм, ето какво правя.

Предполагам, че съм заспал. Мога да се закълна, че преди броени секунди бях на двайсет и три, а ето ме сега, отново прикован в това разбито, съсухрено тяло.

Подсмърквам и избърсвам от лицето си глупавите сълзи, като се опитвам да се съвзема, защото момичето отново е тук — онази дебеланка в розово. Или е била на работа цяла нощ, или съм загубил представа за времето. Ненавиждам, че не знам кое от двете е.

Също така ми се иска да можех да си припомня как й беше името, но не мога. Така стоят нещата, когато си на деветдесет. Или на деветдесет и три.

— Добро утро, господин Янковски — усмихва ми се и сестрата щраква ключа на лампата. Отива до прозореца и намества хоризонталните щори, за да пусне вътре слънчевата светлина. — Време е за ставане.

— За какво? — мръщя се.

— Защото добрият бог е решил да ви благослови, като ви подари още един ден — отвръща тя, като се приближава до мен. Пръстите й натискат един бутон на дъската на леглото ми, което веднага започва тихо да бръмчи. След няколко секунди вече седя изправен в него. — Освен това утре отивате на цирк.

Циркът! Значи не съм загубил един ден.

Тя поставя конусовиден накрайник за еднократна употреба на върха на един термометър и го пъхва в ухото ми. Това пъхане и ровене се повтаря всяка сутрин. Приличам на парче месо, изкопано от дъното на хладилника — подозират, че е негодно, докато не се докаже противното.

След като термометърът изписуква, сестрата запраща накрайника в кошчето за боклук и пише нещо в картона ми, после сваля от стената комплекта за мерене на кръвно.

— И така, в трапезарията ли искате да закусвате, или предпочитате да ви донеса нещо тук? — пита тя, докато увива меката част на уреда около ръката ми и започва да я напомпва.

— Не искам закуска.

— Хайде, хайде, господин Янковски — увещава ме тя, притиска стетоскопа в сгъвката на лакътя ми и гледа чертичката. — Трябва да пазите силите си.

Опитвам се да хвърля поглед на табелката с името й.

— И за какво? За да взема участие в някой маратон ли?

— За да не се разболеете и да трябва да пропуснете цирка — отговаря тя. След като апаратът е изпуснал въздуха си, тя го сваля от ръката ми и го окачва обратно на стената.

Най-после! Най-после мога да видя името й.

— В такъв случай предпочитам да закуся тук, Розмари — казвам, доказвайки по този начин, че си спомням името й. Да се преструваш, че всичко в главата ти си е на мястото не е лесна работа, но е важно. Все едно, не е като наистина да съм започнал да се смахвам. Просто имам повече неща, с които трябва да съм предпазлив, отколкото другите хора.

— Мога да заявя, че сте здрав като кон — обявява тя и добавя още едно, последно нещо към записа си, преди да затвори картона ми. — Обзалагам се, че ако се погрижите да наддадете малко, ще изкарате още десет години.

— Страхотно — отвръщам.

Когато Розмари пристига да ме паркира в трапезарията, я моля да ме остави до прозореца, за да мога да наблюдавам какво става в парка.

Денят е красив, слънцето наднича под пухкавите облаци. Което е много добре: спомням си съвсем ясно какво е да работиш в цирк, когато времето е гадно. Не че работата е като едно време, съвсем не. Чудя се дали дори изобщо все още се наричат „общи работници“ в наши дни. А спалните им помещения определено са се подобрили; само погледнете тези каравани. От някои даже стърчат сателитни чинии.

Скоро след обяда виждам първия обитател на частната болница, който поема нагоре по улицата в бутаната си от роднини количка. Десет минути по-късно навън се проточва същинска композиция от колички. Ето я Рути, о, и Нели Комптън, но какъв е смисълът да извеждат точно нея? Та тя е оглупяла като ряпа, дори няма да си спомни, че е излизала. А, ето и Дорис, това трябва да е нейният Рандъл, за когото говори постоянно. И онова копеле Макгинти. О, да, героят на деня, заобиколен от семейството си, с проснато върху коленете му одеяло. Най-вероятно разправя разни истории за слоновете, не се и съмнявам.

Зад голямата палатка се простира редица першерони, до един искрящо бели. Може би това са конете за прескоци? Такива коне винаги са бели, така че колофонът, който държи краката на жокеите прикрепени към гърбовете им, да не си личи.

Дори и да е свободен номер, няма причина да мисля, че може да стъпи и на малкия пръст на Марлена. Нищо и никой не може да се сравнява с Марлена.

Оглеждам се с надеждата да видя някой слон, и изпитвам равни части страх и разочарование.

Композицията от колички се завръща по-късно следобед със завързани към столовете балони и глупави шапки по главите на обитателите си. Някои дори държат торбички захарен памук в ръце! Този памук като нищо може да е вече на една седмица. По мое време захарният памук беше пресен, завит около хартиената шишарка направо от машината.

В пет часа една слаба сестра с конска физиономия се появява в края на дневната.

— Готов ли сте да вечеряте, господин Янковски? — пита тя, като вдига с ритник спирачките ми и ме завърта в обратна посока.

— Уф! — изпуфтявам, недоволен, задето не е изчакала да й отговоря, преди да премине към действие.

Когато стигаме до трапезарията, тя насочва количката ми към моята обичайна маса.

— Не, чакайте! — отсичам. — Днес не искам да седя там.

— Не се тревожете, господин Янковски — отвръща тя, — сигурна съм, че господин Макгинти вече ви е простил заради снощната случка.

— Да, но аз не съм му простил. Искам да седна там — и посочвам към друга една маса.

— Но там не седи никой — възразява тя.

— Именно.

— О, господин Янковски, защо просто не ми позволите да…

— Просто ме оставете там, където ви помолих, дявол да го вземе!

Количката ми спира и зад нея се възцарява мъртвешка тишина. След няколко секунди започваме отново да се движим. Сестрата ме паркира на избраната от мен маса и излиза. Когато се връща, за да тресне пред мен една чиния, устните й са строго свити.

Най-неприятната част да седиш сам на масата си е това, че няма какво да те разсейва, принуден си да слушаш разговорите на другите. Не че подслушвам, просто не мога да не ги чуя. Повечето от тях говорят за цирка и в това няма проблем. Проблемът е там, че дъртият гадняр Макгинти се е разположил на моята обичайна маса при моите приятелки от нежния пол и се държи като крал Артур на Кръглата маса. И това не е всичко. Очевидно е казал на някого, който работи в цирка, че е носил вода за слоновете, и те са му сменили билета с билет за предно място! Невероятно! И ето го сега, седи и дрънка безспир за специалните привилегии, които е получил, докато Хейзъл, Дорис и Норма му хвърлят възхитени погледи.

Не мога повече да търпя. Свеждам поглед надолу към чинията си. Вътре има нещо задушено под тънка прозрачна заливка и до него купчинка, която ми прилича на болно от шарка желе.

— Сестро! — излайвам. — Сестро!

Една от сестрите вдига очи и среща погледа ми. Очевидно е, че не съм тръгнал да умирам, затова жената изминава пътя до мен с доста спокойна крачка.

— Какво мога да направя за вас, господин Янковски?

— Можете да ми донесете някаква истинска храна.

— Моля?

— Истинска храна. Нали разбирате, онова, което ядът хората вън от това място.

— О, господин Янковски…

— Не ми викайте „О, господин Янковски“, млада госпожице. Това е бебешка храна, а доколкото знам, аз не съм на пет години. На деветдесет съм. Или на деветдесет и три.

— Това не е бебешка храна.

— Бебешка храна е и още как. Вътре няма нищо. Само вижте… — прокарвам вилицата си през покритата със заливка купчина. Тя се разпада на клисави късчета и вилицата остава в ръката ми, покрита единствено с малко заливка. — Вие на това храна ли му викате? Искам да получа нещо, в което да мога да забия зъбите си. Нещо, което да хрущи между тях. А какво точно трябва да бъде това? — питам, побутвайки купчинката червено желе? То се разтриса яростно, като женска гърда, която едно време познавах.

— Това е салата.

— Салата ли? Виждате ли някакви зеленчуци там вътре? Защото аз не виждам.

— Това е плодова салата — гласът й е спокоен, но се усеща, че се насилва, за да го запази такъв.

— А плодове виждате ли?

— Да, в действителност виждам — отвръща тя, сочейки към една пъпчица от шарка. — Ето тук. И тук. Това е парченце банан, а това е грозде. Защо не я опитате?

— Защо вие не я опитате?

Тя скръства ръце на гърдите си. Превзетата старомодна учителка е загубила търпение.

— Тази храна е за обитателите на дома. Менюто е съставено специално от диетолог, който е специалист по гериатрия…

— Не я искам. Искам истинска храна.

В трапезарията се възцарява гробовна тишина. Оглеждам се. Всички очи са приковани в мен.

— Какво? — питам високо. — Толкова много ли искам? Никой тук ли не иска истинска храна? Не може на всички вас да ви харесва тази… тази… кашица? — поставям ръка на ръба на чинията си и я побутвам настрана.

Съвсем лекичко.

Наистина.

Чинията ми прелита през цялата ширина на масата и се разбива на пода.

Призована е доктор Рашид. Тя сяда до леглото ми и започва да ми задава въпроси, на които се опитвам да отговоря колкото се може по-любезно, но съм толкова уморен да се отнасят с мен сякаш съм неблагонадежден, че се боя, че съм оставил у нея впечатление на някакъв капризен чудак.

След половин час, прекаран в разговор, тя моли сестрата да я придружи навън в коридора. Напрягам се да чуя какво си говорят, но старите ми уши, колкото и да са огромни, улавят единствено откъслечни изрази като „дълбока депресия“ и „проявява се под формата на агресия, което е често срещано при старите хора“.

— Нали знаете, че не съм глух! — провиквам се от леглото си. — Просто стар!

Доктор Рашид подава глава в стаята, хвърля поглед към мен и хваща сестрата за лакътя. Двете се отдалечават надолу по коридора и излизат от слуховия ми обхват.

Тази вечер в хартиената ми чашка се появява едно допълнително хапче. Хапчетата са вече в ръката ми, преди да забележа новото допълнение към лекарствата си.

— Какво е това? — питам, като го побутвам с пръст. Обръщам го и го поглеждам от другата страна.

— Кое? — прави се, че не разбира сестрата.

— Това — забивам пръст в новопоявилото се хапче. — Ето това тук. Ново е.

— Нарича се „Елавил“.

— За какво служи?

— Ще ви помогне да се почувствате по-добре.

— За какво служи? — повтарям.

Тя не отвръща нищо. Вдигам очи към нея и погледите ни се срещат.

— Против депресия — отговаря най-после сестрата.

— Няма да го изпия.

— Господин Янковски…

— Аз не съм в депресия.

— Доктор Рашид го предписа. От него ще…

— Искате да ме дрогирате. Искате да ме направите кротък като овца, която безропотно си яде желето. Няма да го изпия, казвам ви.

— Господин Янковски, освен вас имам дванайсет други пациенти, за които трябва да се погрижа. Сега ви моля да си изпиете хапчето.

— Мислех, че сме обитатели.

Всяка черта на мършавото й лице се втвърдява.

— Ще изпия другите, но не и това — заявявам и захвърлям хапчето, което полита във въздуха по дъговидна траектория и се приземява на пода. Натъпквам другите в устата си. — Къде ми е водата? — изричам с отвратително изкривяване на думите, защото се опитвам да задържа хапчетата по средата на езика си.

Тя ми подава една пластмасова чаша, взема хапчето от пода и отива в банята ми. Чувам я как пуска водата в тоалетната. После се връща.

— Господин Янковски, ще ви донеса още един „Елавил“ и ако не го изпиете, ще повикам доктор Рашид, която ще ви предпише инжекция вместо хапче. По един или друг начин ще изпиете този „Елавил“. От вас зависи как.

Когато донася хапчето, го поглъщам. Петнайсет минути по-късно все пак ми правят инжекция, не „Елавил“, нещо друго, но все пак не е честно нали изпих проклетото хапче.

След броени минути съм се превърнал в овца, която безропотно си яде желето. Е, поне овца със сигурност. Но тъй като продължавам да си спомням инцидента, докарал ме до това наказание, осъзнавам, че ако в този момент някой ми донесе желе, което е прекарало шарка и ми каже да го изям, ще го направя.

Какво са ми направили?

Вкопчвам се в гнева си с всяка човешка частица, която е останала в разрушеното ми тяло, но няма полза. Гневът се отдръпва от мен като вълна от бряг. Все още разсъждавам над този тъжен факт, когато осъзнавам, че тъмнината на съня е започнала да обвива мозъка ми, че е била там от доста време, изчаквайки благоприятния момент за нападението си и набирала сила с всяко завъртане. Отказвам се да подклаждам яростта у себе си — и бездруго вече го правя просто заради принципа — и си отбелязвам да не забравя утре сутрин пак да се ядосам. След което си позволявам да ме унесе сънят, защото няма как да му се противопоставя.