Вода за слонове

22.

— Шшш, не мърдай.

Не мърдам, при все че главата ми се поклаща настрани и назад, нагоре-надолу в ритъм с движението на влака. Писъкът на машината ми се струва далечен, изпълнен с тъга звук, който незнайно как успява да си пробие път през упоритото бръмчене в ушите ми. Струва ми се, че тялото ми се е превърнало в дрипа.

Нещо студено и мокро се допира болезнено до челото ми. Отварям очи и виждам цял калейдоскоп от променящи се цветове и форми. Четири ръце, които виждам някак замъглено, докосват лицето ми и после се сливат в една-единствена, странно малка ръка. Прилошава ми, устните ми се разтварят. Обръщам глава настрана, но от устата ми не излиза нищо.

— Не си отваряй очите — казва Уолтър. — Просто лежи, без да мърдаш.

— Хрр! — изхриптявам. Оставям главата ми да се наклони настрана и платът пада от нея. Миг по-късно отново е там.

— Здравата са те праснали. Радвам се, че се върна.

— Свестява ли се? — пита Кемъл. — Ей, Якоб, още ли си с нас?

Чувствам се, като че ли излизам от дълбока мина и ми трябва малко време, за да се ориентирам в новата си ситуация. Изглежда, лежа на постелката. Влакът вече е тръгнал. Но как съм се озовал тук и защо бях заспал?

Марлена!

Очите ми изведнъж се отварят. Опитвам се да се надигна.

— Не ти ли казах да лежиш мирно? — сгълчава ме Уолтър.

— Марлена! Къде е Марлена? — изпъшквам, падайки обратно на възглавницата. Мозъкът ми се върти в главата с такава сила, та си мисля, че се е повредил при удара. Положението е по-лошо, когато очите ми се отворени, затова ги затварям отново. Всички визуални дразнители изчезват и в резултат черната дупка в главата ми ми се струва по-голяма от самата глава, като че ли черепната ми кухина се е обърнала с вътрешността навън.

Уолтър е на колене до постелката ми. Отмества парцала от челото ми, топва го във вода и после изстисква излишната течност. Водата започва да капе обратно в купата — чист, ясен звук, познато шумолене. Бръмченето в ушите ми започва да отслабва, заменено от туптяща болка, която се мести от ухо на ухо около задната част на черепа ми.

Уолтър поставя парцала обратно върху лицето ми и избърсва челото, бузите и брадичката ми. Охлаждането кара кожата ми да изтръпне, което пък ми помага да се концентрирам върху нещата, които се случват извън главата ми.

— Къде е тя? Той нарани ли я?

— Не знам.

Отново отварям очи и светът стремително се завърта пред погледа ми. С огромно усилие успявам да се изправя на лакът и този път Уолтър не ме бутва обратно. Вместо това се навежда и надниква в очите ми.

— Майната му. Едната ти зеница е по-голяма от другата. Да ти дам ли да пийнеш нещо?

— Ъъъ… да — изпъхтявам. Трудно ми е да намеря думи, в които да облека мислите си. Знам какво искам да кажа, но пътят между устата и мозъка ми сякаш е задръстен с памук.

Уолтър прекосява стаята и след миг чувам тропването на капачка по пода. Той се връща и поднася бутилката до устните ми. Сарсапарила.

— Боя се, че не ми е останало нищо по-добро — клати глава със съжаление.

— Проклети ченгета — намесва се намусено Кемъл. — Якоб, добре ли си?

Искам да му отговоря, но усилието да не падна по гръб на постелката е прекалено голямо и не ми оставя сили за нищо друго.

— Уолтър, добре ли е? — сега гласът на Кемъл звучи далеч по-тревожно.

— Така мисля — отговаря Уолтър и оставя бутилката на пода. — Искаш ли да се опиташ да седнеш? Или предпочиташ да изчакаш няколко минути?

— Трябва да доведа Марлена.

— Забрави за това, Якоб. Точно сега не можеш да направиш каквото и да било.

— Трябва. Ами ако той…? — гласът ми се пречупва. Дори не мога да довърша изречението. Уолтър ми помага да се изправя до седнало положение.

— Точно сега не можеш да направиш каквото и да било.

— Отказвам да го приема.

Уолтър се извръща към мен побеснял.

— За бога, ще ме изслушаш ли поне веднъж?

Гневът му е така неочакван, че наистина млъквам. Намествам коленете си в нова поза и се навеждам напред, за да облегна глава на ръцете си. Струва ми се, че е необичайно тежка, огромна, голяма поне колкото тялото ми.

— Изобщо не ми пука, че се намираме в движещ се влак и че имаш мозъчно сътресение. Затънали сме в каша. В голяма каша. И единственото, което можеш да направиш точно сега е да направиш нещата по-лоши, отколкото вече са. По дяволите, ако не беше в безсъзнание и не трябваше да се съобразяваме с Кемъл, за нищо на света нямаше да се кача пак в този влак.

Забил съм поглед в онази част от постелката, която мога да видя между коленете си, опитвайки се да се съсредоточа върху най-голямата гънка. Сега предметите ми се струват по-стабилни, не се местят толкова много. С всяка изтекла минута още една малка частица от мозъка ми се връща там, където й е мястото.

— Виж — продължава Уолтър с по-мек глас, — остават ни още три дни, преди да разтоварим Кемъл. И през тези три дни ще трябва да направим всичко възможно, за да оцелеем. Което означава да си пазим гърба и да не вършим глупости.

— Да разтоварим Кемъл? — обажда се Кемъл. — Така ли мислиш за мен?

— В момента, да! — тросва се Уолтър. — И трябва да си благодарен, че е така, защото какво, по дяволите, си мислиш, че ще стане с теб, ако решим да си хванем пътя още сега? А?

От леглото не идва никакъв отговор.

След кратка пауза Уолтър въздъхва.

— Виж, това, което става с Марлена, е ужасно, но мили боже! Ако си тръгнем преди Провидънс, с Кемъл е свършено. През следващите три дни Марлена ще трябва да се погрижи сама за себе си. По дяволите, нали го прави от години! Все ще издържи още три дни.

— Тя е бременна, Уолтър.

— Какво?

Дълго мълчание. Вдигам поглед от постелката.

Уолтър е сбръчкал чело.

— Сигурен ли си?

— Така казва.

Той ме поглежда право в очите и остава така дълго време. Опитвам се да срещна погледа му, но очите ми периодично се въртят настрани.

— Още една причина да бъдем внимателни. Якоб, погледни ме!

— Опитвам се! — възкликвам.

— Ще се измъкнем оттук. Но ако искаме всички да оцелеем, не трябва да допускаме грешки. Не можем да направим нищо — нищо! — преди Кемъл да е заминал. Колкото по-скоро проумееш това, толкова по-добре.

От леглото долита ридание. Уолтър обръща глава натам.

— Млъквай, Кемъл! Нямаше да те приемат, ако не ти бяха простили. Или предпочиташ да изхвърчиш оттук на червена светлина?

— Не съм сигурен! — извиква той.

Уолтър отново се обръща към мен.

— Погледни ме, Якоб. Погледни ме! — когато го правя, той продължава: — Тя ще се справи с него, казвам ти, ще се справи. Тя е единственият човек, който може да го направи. Знае какъв е залогът. Само за три дни.

— И след три дни какво? Както повтаряш през цялото време, нямаме къде да отидем.

Той разгневено извръща лице. После рязко се обръща обратно.

— Ти изобщо разбираш ли в какво положение се намираме, Якоб? Защото понякога се чудя.

— Естествено, че разбирам! Просто нито една от перспективите не ми харесва.

— И на мен не ми харесват. Но както казах, за това ще трябва да мислим по-късно. Нека засега просто се съсредоточим върху това да се измъкнем живи оттук.

Кемъл ридае и подсмърча през цялото време, преди да заспи, въпреки постоянните уверения на Уолтър, че семейството му ще го посрещне с отворени обятия.

Най-после се унася. Уолтър отива да му хвърли още един поглед, преди да угаси лампата и двамата с Куини да се настанят на конския чул в ъгъла. Няколко минути по-късно Уолтър вече хърка.

Надигам се внимателно, като грижливо пазя равновесие във всеки един момент от всяко едно движение. Когато успешно ставам от леглото, правя неуверена крачка напред. Все още съм замаян, но като че ли мога да пазя равновесие. Правя няколко стъпки една след друга и когато нито залитам, нито падам, прекосявам разстоянието до другия край на стаята, където се намира куфарът.

Шест минути по-късно се придвижвам по покрива на вагона с животните на длани и колене. Между зъбите си стискам ножа на Уолтър.

Това, което от вътрешността на влака звучи като леко потракване, отвън е оглушително трещене. Вагоните се накланят настрани и подскачат, когато взимаме един завой, и аз спирам, стиснал гредата на покрива, докато отново не излизаме на прав участък.

Когато достигам до края на вагона, оставам неподвижен и претеглям възможностите си. На теория бих могъл да сляза по стълбичката, да скоча на платформата и да прекося всички вагони поред, докато не стигна до този, който търся. Но не мога да рискувам някой да ме види.

Тъй. И тъй.

Стоя прав, все още стиснал ножа между зъбите си. Краката ми са разкрачени, коленете присвити, ръцете ми се движат напред-назад, за да запазя равновесие, като на въжеиграч.

Разстоянието между този вагон и следващия изглежда огромно — грамадна празнина, под която зее вечността. Набирам смелост, притискайки език към студения метал на ножа. После скачам, напрягам всеки мускул в тялото си, за да изхвърля тежестта си колкото се може по-напред във въздуха. Размахвам диво ръце и крака, подготвяйки се да се хвана за нещо, каквото и да е, в случай че падна.

Стоварвам се върху съседния вагон. Вкопчвам се в гредата на покрива, дишам повърхностно като куче покрай двете страни на острието. От ъгълчетата на устата ми закапва нещо топло. Все още коленичил върху релсата, изваждам ножа от устата си и облизвам кръвта от устните си. После го пъхвам обратно, внимателно свил устни, за да не ги порежа отново.

Изминавам по този начин пет вагона. При всеки следващ скок се приземявам все по-лесно, все по-леко. На шестия се налага да си напомня, че трябва да бъда предпазлив.

Когато достигам специалния вагон, сядам на покрива и се замислям. Всеки мускул ме боли, главата ми се цепи и не мога да си поема дъх.

Влакът подскача на поредния завой и аз впивам ръце в гредата, като хвърлям поглед към локомотива. Заобикаляме един горист хълм и сме се устремили право към някакъв мост. Доколкото мога да видя, мостът се спуска до един скалист речен бряг двайсет метра по-надолу. Влакът отново се разтриса и аз вземам решение. Останалата част от пътуването ми към вагон 48 ще бъде през вътрешността на влака.

Все още здраво стиснал ножа между зъбите си, се отблъсквам от ръба на покрива. Вагоните, в които спят артистите и шефовете, са свързани един с друг с метални свръзки, така че трябва само да се уверя, че ще се приземя точно там. Влакът се разлюлява за пореден път тъкмо когато съм увиснал на ръце и краката ми се понасят настрани към стената на вагона. Вкопчвам ръцете си отчаяно в опората им и усещам как потните ми пръсти се плъзгат надолу по метала.

Когато влакът отново се изправя, рухвам върху съединителя. Платформата е снабдена с парапет и за миг се облягам на него, за да се съвзема. С болезнено туптящи, треперещи пръсти измъквам часовника от джоба си. Почти три сутринта е. Едва ли ще се сблъскам с някого по коридорите, но все пак предпазливостта не е излишна.

Не знам какво да правя с ножа. Прекалено е дълъг, за да се побере в джоба ми, и прекалено остър, за да го мушна под колана си. Най-после го увивам в якето си и го пъхвам под мишница. След това прокарвам пръсти през косата си, избърсвам кръвта от устните си и отварям вратата.

Коридорът е празен, осветен от лунните лъчи, идващи през прозореца. Оставам на мястото си достатъчно дълго, за да хвърля поглед навън. Сега сме на моста. Очевидно съм подценил височината му — в момента висим на около четирийсет метра над каменистия речен бряг, а пред прозореца няма нищо, абсолютно нищо. Влакът се полюшва, а аз изпитвам задоволство, че вече не съм на покрива.

Скоро се озовавам пред вратата на купе номер 3. Развивам ножа и го оставям на пода, за да облека наново якето. После го вдигам и оставам загледан в дръжката на вратата за още един миг.

Докато завъртам облата й топка, се чува високо щракване. Замръзвам, но не я връщам в първоначалното й положение, защото искам да видя дали отвътре са ме чули. След няколко секунди продължавам да я обръщам и бутвам вратата навътре.

Оставям я отворена, защото се боя, че може да го събудя, ако я затворя.

Ако лежи по гръб, един-единствен прорез в трахеята ще го довърши. Ако е по корем или лежи настрани, ще забия ножа странично и ще се постарая острието да мине през трахеята. И в единия, и в другия случай ще го промуша в шията. Не мога да си позволя никаква засечка, защото раната трябва да е достатъчно дълбока, та кръвта му да изтече бързо, преди да има време да извика.

Промъквам се към спалнята, стиснал ножа в ръка. Кадифената завеса е спусната. Улавям края й, придърпвам го към себе си и надниквам. Когато виждам, че е сам, въздъхвам с облекчение. Тя е в безопасност, навярно спи във вагона на момичетата. Всъщност сигурно съм пропълзял точно над нея на път за насам.

Безшумно се плъзвам вътре и се спирам пред леглото. Той спи от страната по-близо до мен, оставил място за липсващата Марлена. Завесите на прозорците са завързани и лунната светлина се промъква между дърветата и влиза в помещението, като последователно осветява и скрива лицето му.

Поглеждам към него. Облечен е в раирана пижама и изглежда съвсем спокоен. Прилича на дете. Тъмната му коса е разрошена, а ъгълчето на устата му се свива и разпуска в усмивка. Сънува. Внезапно се размърдва, премлясква с устни и се превърта от гръб на една страна. После посяга към частта от леглото, в която би трябвало да спи Марлена, и потупва празното място няколко пъти едно след друго. Потупванията му се изкачват все по-нагоре, докато достигат възглавницата й. Той я хваща и я притиска до гърдите си, прегръща я, заравя лице в нея.

Издигам ножа с две ръце и задържам върха му на половин метър над гърлото на Август. Трябва да го направя с едно-единствено точно попадение. Нагласям ъгъла на острието за възможно най-силен страничен удар. Линията на дърветата отвън свършва и лунната светлина се плисва върху острието. То засиява, разпръсквайки наоколо малки късчета блясък, докато нагласявам ъгъла. Август отново се раздвижва, изхърква и рязко се обръща по гръб. Лявата му ръка увисва от ръба на леглото и спира само на сантиметри от бедрото ми. Ножът все така блести, улавя и разпръсква светлината. Но движението му вече не се дължи на моите приготовления за удара, а на силата, с която треперят ръцете ми. Устата на Август се отваря и той си поема дъх с ужасно ръмжене и облизване на устни. Ръката до бедрото ми е съвсем отпусната. Пръстите на другата му ръка шават напред-назад.

Навеждам се над него и внимателно поставям ножа на възглавницата на Марлена. Наблюдавам го още няколко секунди и после си тръгвам.

Без прилива на адреналин в кръвта ми отново ми се струва, че главата ми е по-голяма от тялото. Вървя, препъвайки се, по коридорите, докато достигам края на вагоните с купета.

Трябва да реша какво да правя. Трябва или отново да се покатеря на покрива, или да продължа през специалния вагон, където съществува немалка вероятност някой да е все още буден и да играе на комар, и после да мина през всички спални вагони, след което така или иначе пак ще бъда принуден да се покатеря на покрива, за да се добера до вагона за животните. И тъй, решавам да предприема изкачването сега, а не по-късно.

Задачата се оказва почти непосилна. Главата ми тупти с ужасни, тежки удари, едва успявам да пазя равновесие. Покатервам се на парапета на една платформа и незнайно как успявам да стигна до покрива. Веднъж издрапал дотам, лягам върху гредата и оставам така цели десет минути, преди да събера сили да запълзя напред. На края на вагона правя втора почивка, проснат между напречните греди. Изцеден съм до капка. Не знам как ще успея да продължа да се придвижвам, но трябва да го направя, защото заспя ли тук, ще падна още при първия завой.

Бръмченето се завръща, а очите ми започват да се въртят на всички страни. Четири пъти се каня да прескоча огромната дупка, зейнала между двата вагона, и всеки път съм сигурен, че няма да успея. На петия почти не успявам. Ръцете ми улучват тънките стоманени връзки, но ръбът на вагона се забива в корема ми. Увисвам на ръце зашеметен, така уморен, че в един миг ми минава мисълта колко по-лесно ще е, ако просто се пусна. Навярно така се чувстват удавниците в последните няколко секунди, когато най-после се отказват да се борят и се отпускат в прегръдката на водата. Само че мен не ме очаква прегръдката на водата, а кошмарно разкъсване на части.

Сепвам се и започвам да драпам с крака, докато стигам до покрива на вагона. Сега не е толкова трудно да се изтегля нагоре; миг по-късно отново лежа отгоре и се опитвам да си поема дъх.

Влаковата свирка изпищява и аз надигам огромната си глава. Намирам се на покрива на вагона с животните за представления. Трябва само да изпълзя до отвора и да се пусна вътре. Установявам, че е отворен, което е странно — мислех, че съм го затворил. Напъхвам се в процепа, пускам се и се сгромолясвам на пода. Един от конете изцвилва и продължава да хърка и да потропва с копито, раздразнен кой знае от какво.

Обръщам глава и виждам, че външната врата е отворена.

Подскачам на пода и с рязко движение се обръщам към вътрешната врата. И тя е отворена.

— Уолтър! — изкрещявам. — Кемъл!

Отговаря ми само шумът от вратата, която тихо се блъска в стената отзад в ритъм с тракащите под нас съединители.

Някак си успявам да се изправя на крака и се хвърлям към вратата. Превит на две, успявам да не падна, като подпирам едната си ръка на рамката, а другата на бедрото си, и претърсвам стаята с невиждащи очи. Цялата кръв се е оттекла от главата ми, а пред погледа ми отново изригват бели и черни петна.

— Уолтър! Кемъл!

Зрението ми започва да се връща, затова извръщам глава, мъчейки се да различа нещата в периферията на зрителното си поле. Единствената светлина се процежда през процепите между летвите и в бледото й сияние, виждам празното легло. На постелката също няма никого, както и на конския чул в ъгъла.

Започвам да се препъвам към редицата куфари до отсрещната стена и се навеждам над тях.

— Уолтър?

Но намирам само Куини — разтреперана и свита на топка. Тя ми отправя поглед, изпълнен с ужас, и след този поглед не ми остава и капка съмнение.

Свличам се на пода, съкрушен от скръб и вина. Запращам една книга в стената. Удрям по пода. Вдигам юмруци към небесата и бога, а когато най-после избухвам в неудържими ридания, Куини се измъква иззад куфарите и се плъзва в скута ми. Притискам топлото й тяло към себе си, докато най-накрая и двамата се полюшваме напред-назад в пълно мълчание.

Искам да повярвам, че дори и да не бях взел ножа на Уолтър, нещата пак щяха да завършат по същия начин. И все пак ме изгаря мисълта, че съм го оставил без оръжие, без никакъв шанс.

Искам да повярвам, че са оцелели. Опитвам се да си представя как двамата се търкулват върху мъхестата горска почва сред дъжд от възмутени проклятия. Вероятно в същия този момент Уолтър се е отправил да потърси помощ. Настанил е Кемъл някъде на завет и сега търси помощ.

Добре. Добре. Не е толкова зле, колкото си помислих отначало. Ще се върна за тях. На сутринта ще грабна Марлена, ще се върнем до най-близкия град и ще ги потърсим в болницата или може би дори в затвора, в случай че местните хора са ги сметнали за скитници. Сигурно няма да е трудно да разберем кой град е най-близо. Мога да изчисля по разстоянието до…

Не са го направили. Не биха могли. Няма човек, който да е готов да изхвърли на червена светлина един сакат старец и едно джудже от мост. Даже и Август. Нито дори чичо Ал.

Остатъка от нощта прекарвам, като обмислям всички начини, по които бих могъл да ги убия. Прехвърлям идеите през главата си и изпитвам удоволствие от подробностите, като че ли прокарвам пръсти по приятни гладки камъчета.

Скърцането на въздушните спирачки ме изтръгва от транса ми. Още преди да е спрял влакът, скачам на чакъла и се устремявам към спалните вагони. Изкачвам се по стълбите на първия, който ми изглежда достатъчно порутен, за да подслонява работници, и отварям вратата с такава сила, че тя отново се затваря. Пак я отварям и нахлувам във вагона.

— Ърл! Ърл! Къде си? — гласът ми излиза дълбоко от гърлото с омраза и ярост. — Ърл!

Отправям се по коридора, надничам през всяка врата. Нито едно от слисаните лица, които ме посрещат, не е на Ърл.

Тогава в следващия вагон.

— Ърл! Тук ли си?

Спирам ход и се обръщам към един стъписан мъж в едно от леглата:

— Къде, по дяволите, е той? Тук ли е?

— Искаш да кажеш Ърл от охраната!

— Да, за него говоря.

Той посочва с палец назад през рамото си.

— Вторият вагон оттук нататък.

Преминавам през още един вагон, избягвайки краката, които стърчат изпод леглата, и ръцете, увиснали през ръбовете им.

Отварям вратата с ужасен трясък.

— Ърл! Къде си, по дяволите? Знам, че си тук! Възцарява се стъписана тишина, докато мъжете от двете страни на пътеката се размърдват в и под леглата си, за да видят по-добре кой е гръмогласният натрапник. Изминал съм три четвърти от дължината на вагона, когато виждам Ърл. Незабавно се хвърлям в атака.

— Кучи син! — крещя и посягам надолу да го сграбча за врата. — Как можа? Как можа?

Ърл скача от мястото си за спане, хваща ръцете ми и ги притиска на една страна.

— Кой… почакай, Якоб. Успокой се. Какво става?

— Знаеш добре за какво говоря! — изтърсвам, започвам да извивам ръце напред-назад и се изтръгвам от хватката му. Отново се хвърлям към него, но преди да го стигна, той отново ме задържа на една ръка разстояние.

— Как си могъл да го направиш? — по лицето ми се стичат сълзи. — Как можа? Ти беше приятел на Кемъл! И какво, по дяволите, ти беше направил Уолтър?

Ърл побледнява и замръзва на мястото си, все още обвил ръце около китките ми. На лицето му се изписва толкова неподправен шок, че ме кара да престана с усилията си да се освободя и отново да го нападна.

Гледаме се с ужас. Секундите текат. През останалите мъже във вагона преминава шепот на луда паника.

Ърл ме пуска и казва:

— Ела с мен.

Слизаме от влака и когато се отдалечаваме на десетина метра, той се обръща към мен.

— Значи са изчезнали?

Взирам се в лицето му с надеждата да прочета там някакви отговори, но не виждам нито един.

— Да.

Ърл рязко си поема дъх. Очите му се затварят и за миг ми минава мисълта, че може да заплаче.

— Да не би да ми казваш, че нищо не си знаел? — питам.

— Не, по дяволите! За какъв ме вземаш? Никога не бих направил нещо подобно. Майната му. По дяволите! Клетият старец! Я чакай малко… — внезапно ме приковава с очи. — А ти къде беше?

— На друго място — отвръщам.

За миг Ърл продължава да ме гледа и после навежда очи към земята. Слага ръце на кръста си и въздъхва, клатейки глава в размисъл.

— Добре — произнася най-сетне. — Ще разбера колко още нещастни копелета са били изхвърлени тази нощ, но ще ти кажа едно: артистите не ги изхвърлят от влака, нито дори най-нископоставените. Ако са изхвърлили Уолтър, това означава, че са търсели теб. На твое място щях да си тръгна още сега, без дори да отправя прощален поглед през рамо.

— Ами ако не мога?

Той рязко вдига поглед. Челюстта му се мести от една страна на друга. Изучава лицето ми много дълго време.

— През деня ще си в безопасност — изрича най-после. — Ако довечера пак се качиш на този влак, не припарвай до онзи вагон. Движи се около общите вагони и лягай да спиш под платформите. Не се оставяй да те хванат и постоянно бъди нащрек. И направи това шоу на пух и прах веднага щом можеш.

— Ще го направя, повярвай ми. Но първо трябва да уредя някои неща.

Ърл ме удостоява с последен продължителен поглед.

— Ще се опитам да те намеря по-късно — въздъхва той и се отправя към готварницата, където мъжете от Летящия ескадрон се събират на малки групички с уплашени лица и тревожно стрелкащи се във всички посоки очи.

Оказва се, че освен Кемъл и Уолтър са изчезнали още осем души — трима от основния влак, а останалите от Летящия ескадрон, което означава, че Блеки и неговите хора са се разделили на групи и всяка е нападнала различна част от влака. При положение че циркът е на ръба на банкрута, работниците по всяка вероятност пак щяха да бъдат изхвърлени, но не и от мост. Това бе предназначено за мен.

През ума ми минава мисълта, че съвестта ми ме спря да не убия Август в същия миг, в който някой е изпълнявал нареждането му да убие мен.

Питам се как ли се е почувствал, когато се е събудил и е видял ножа. Надявам се да разбира, че докато първоначално го бях оставил там в знак на заплаха, сега заплахата се е превърнала в обещание. Дължа го на всеки един от мъжете, които бяха изхвърлени на червена светлина.

Цяла сутрин се промъквам крадешком насам-натам с отчаяната надежда да зърна Марлена. Нея обаче я няма никъде.

Чичо Ал обикаля наоколо в панталоните си на черни и бели карета и яркочервената жилетка, удряйки по главата всички, които не са успели да се отдръпнат навреме от пътя му. В един момент ме забелязва и застива на мястото си. Гледаме се право в очите, разделени от седемдесет метра разстояние помежду ни. Не откъсвам поглед от него, опитвайки се чрез очите си да изразя цялата си омраза. След няколко мига устните му се извиват в студена усмивка. После изведнъж се обръща рязко надясно и продължава по пътя си с вечната група блюдолизци по петите си.

Гледам от разстояние как знамето се издига над готварницата, когато става време за обед. Марлена е там, облечена в делнични дрехи и строена за храна. Очите й неспирно преброждат тълпата; знам, че търси мен, и се надявам да е разбрала, че съм добре. Почти веднага след като сяда на масата, отнякъде изниква Август и сяда срещу нея. Не си е взел никаква храна. Казва й нещо, а после посяга и я хваща за китката. Тя се отдръпва назад и разлива кафето си. Около тях хората се обръщат да гледат. Той я пуска и се надига толкова бързо, че пейката му се преобръща и пада на тревата. После изфучава вън от помещението. Веднага щом изчезва от погледа ми, се втурвам към готварницата.

Марлена поглежда към мен и пребледнява.

— Якоб! — ахва.

Изправям обърнатата пейка и сядам на ръба й.

— Той нарани ли те? Добре ли си? — питам.

— Добре съм, но ти? Чух, че… — гласът й се задавя и тя покрива уста с ръката си.

— Тръгваме още днес. Ще те наблюдавам. Просто напусни терена, когато ти се удаде възможност, и аз ще те последвам.

Тя се взира побледняла в мен.

— А Уолтър и Кемъл?

— Ще се върнем и ще видим какво можем да открием.

— Трябват ми няколко часа.

— За какво?

Чичо Ал стои пред готварницата и щрака с пръсти във въздуха. Ърл се приближава отвътре.

— В стаята ни има малко пари. Ще ги взема, когато той не е там — обяснява тя.

— Не. Не си заслужава риска.

— Ще внимавам.

— Не!

— Хайде, Якоб — вика ме Ърл и ме хваща за горната част на ръката. — Шефът иска да отминеш нататък.

— Дай ми една секунда, Ърл — отвръщам.

Той въздъхва дълбоко.

— Добре. Давай, съпротивлявай се. Но имаш само няколко секунди, преди да те разкарам оттук.

— Марлена — казвам отчаяно, — обещай ми, че няма да ходиш там.

— Трябва. Половината от парите са мои и ако не ги взема, няма да имаме и пукнат цент.

Изтръгвам се от хватката на Ърл и заставам лице в лице с него или поне с гръдния му кош.

— Кажи ми къде са и аз ще ги взема — изръмжавам, забивайки пръст в гърдите на Ърл.

— Под пейката до прозореца — забързано прошепва Марлена, надига се и заобикаля масата, за да застане до мен. — Тя се отваря. Намират се в една кутия за кафе. Но ще е по-лесно, ако аз…

— Добре, сега трябва да те отведа — Ърл ме обръща и извива ръката ми зад гърба, след което така ме блъсва напред, че се превивам на две.

Обръщам глава към Марлена.

— Аз ще ги взема. Ти дори не се доближавай до онзи вагон. Обещай ми!

Извивам се в приклещилата ме хватка и Ърл ме оставя да го направя.

— Казах, обещай ми! — изсъсквам.

— Обещавам — отвръща Марлена, — но внимавай.

— Пусни ме, кучи син такъв! — крясвам на Ърл. Само за ефект, разбира се.

Двамата разиграваме чудесно представление, докато напускаме палатката. Чудя се дали някой е разбрал, че силата, с която извива ръката ми, не е достатъчна, за да ми причини и най-слаба болка. Но пък той компенсира тази подробност, като ме избутва така, че отлитам поне на три метра през тревата.

Целият следобед минава в надничане иззад ъглите, промъкване зад палатки и привеждане под фургони. Но нито веднъж не се появява възможност да се приближа до вагон 48, без да ме забележат, а освен това не съм виждал Август от обеда, така че е напълно възможно да е там вътре. Затова търпеливо чакам удобен момент.

Днес няма сутрешно представление. Някъде около три следобед чичо Ал стъпва върху една кутия в средата на терена и съобщава на всички, че е в техен интерес днешното вечерно представление да бъде най-доброто в целия им живот. Не уточнява какво ще се случи, ако представлението не е най-доброто и никой не пита.

И така, импровизираният парад минава по улиците на града, след което животните са отведени в менажерията и продавачите на бонбони и другите концесионери излагат стоките си. Тълпата, която е тръгнала от града след парада, се събира на главната алея и не след дълго Сесил вече обработва наивниците пред входа за страничните атракции.

Притискам се към външната страна на палатката с менажерията и повдигам ръбовете на леко оцветения в различни цветове брезент, за да мога да надникна вътре.

Виждам Август, който води навътре Роузи. Размахва бастуна със сребърен връх под корема й и зад предните й крака, заплашвайки я с него. Тя послушно върви до него, но очите й са замъглени от враждебност. Той я завежда до обичайното й място и привързва крака й към един кол. Тя поглежда надолу към приведения му гръб с прилепнали към главата уши и после май си променя настроението — започва да полюшва хобота си и да разучава земята пред себе си. Намира нещо малко и го вдига. Завива навътре хобота си и потрива предмета до него, за да провери дали е мек. После го пъха в устата си.

Конете на Марлена вече са на мястото си, но нея все още я няма. Повечето от селяндурите вече са се запътили към голямата шатра. Досега трябваше вече да е дошла. Хайде, хайде, къде си…

Минава ми мисълта дали пък въпреки обещанието си не е отишла в купето им. По дяволите, по дяволите, по дяволите! Август все още се суети с веригата на Роузи, но не след дълго ще забележи, че Марлена я няма, и ще тръгне да я търси.

Някой ме подръпва за ръкава. Обръщам се рязко със стиснати юмруци.

Грейди примирително вдига ръце.

— Ей, приятел. Успокой се.

Свалям юмруците си.

— Просто съм малко нервен, това е всичко.

— Да, е, добре, не мога да кажа, че нямаш причина — кима той и оглежда наоколо. — Я кажи, нахрани ли се вече? Видях как те изхвърлиха от готварницата.

— Не — отвръщам.

— Хайде. Да отидем до щанда за сандвичи.

— Не, не мога. Нямам пукната пара — казвам, изпълнен с отчаяно желание да го накарам да се махне. Обръщам се към брезента и разделям ръбовете му, за да надникна вътре. Марлена все още я няма.

— Ще ти дам назаем.

— Не, наистина, добре съм — обръщам му гръб с надеждата да схване намека и да си тръгне.

— Виж, трябва да поговорим — изрича тихо той. — По-безопасно е на алеята.

Обръщам глава и срещам погледа му.

Тръгвам след него към главната алея. От вътрешността на голямата палатка оркестърът подхваща музиката на спектакъла.

Заставаме в редицата пред щанда за сандвичи. Мъжът зад тезгяха подхвърля и приготвя сандвичи с невероятна скорост, бързайки да ги подаде на малкото останали закъснели.

Аз и Грейди си проправяме път до началото на редицата и Грейди вдига два пръста.

— Два сандвича, Сами. Не бързай.

След броени секунди мъжът зад тезгяха ни протяга две тенекиени чинийки. Вземам едната, а Грейди взема другата, след което подава една навита на руло банкнота.

— Я изчезвай — махва с ръка готвачът — Тук не трябва да плащаш.

— Благодаря, Сами — Грейди пъха банкнотата в джоба си. — Наистина го оценявам.

Запътва се към една очукана дървена маса и премята крак над пейката. Заобикалям, за да седна от другата страна.

— И тъй, какво става? — питам, прокарвайки пръсти по един чеп в дървото.

Грейди хвърля скрит поглед наоколо.

— Няколко от мъжете, които снощи изхвърчаха от влака, се върнаха — съобщава, после вдига сандвича си и изчаква, докато на чинията му падат три капки мазнина.

— Какво? Сега тук ли са? — сядам по-изправен на мястото си и обхождам с поглед централната алея. С изключение на шепа мъже, които все още стоят пред страничните атракции — вероятно очакват да ги заведат при Барбара — всички селяндури са в голямата палатка.

— Говори по-тихо! — сгълчава ме Грейди. — Да, петима от тях са тук.

— Уолтър…? — сърцето ми се блъска с луди удари.

Очите на Грейди трепват в мига, в който произнасям името. Не е нужно да ми казва нищо, вече знам отговора.

— О, Исусе — прошепвам и извръщам глава настрана. Примигвам, за да не позволя на сълзите да бликнат и преглъщам мъчително. Трябва ми миг, за да се съвзема. — Какво се е случило?

Грейди поставя бургера си в чинията. Минават пет секунди, преди да проговори, и когато най-после го прави, гласът му е тих, лишен от каквото и да било чувство:

— Хвърлили са ги от моста, всичките. Кемъл си е разбил главата в камъните. Умрял е веднага. Краката на Уолтър са били смазани. Наложило се е да го оставят — преглъща и след това добавя: — Не вярват да е преживял нощта.

Впервам поглед в далечината пред себе си. На ръката ми кацва една муха и аз я отпъждам.

— А останалите?

— Оцелели са. Двама от тях са успели да избягат, а останалите се върнали тук — очите му се местят тревожно от една страна на друга. — Единият от тях е Бил.

— Какво смятат да правят? — питам.

— Не ми каза. Но тъй или иначе мислят да измъкнат килимчето изпод краката на чичо Ал. И аз ще им помогна, стига да мога.

— Защо ми го казваш?

— За да те предупредя да стоиш настрана от цялата тази история. Ти беше добър приятел на Кемъл и това няма да го забравим — привежда се напред, така че гърдите му се притискат до масата. — Освен това — продължава съвсем тихо — струва ми се, че точно сега имаш какво да губиш, и то много.

Рязко вдигам поглед към него. Той се взира право в очите ми. Едната му вежда е повдигната.

В шатрата избухва буря от аплодисменти и без да губи нито миг, групата се впусна във валса на Гуно. Обръщам се към менажерията, движен от рефлекса си, защото Марлена или се подготвя да се качи на Роузи, или вече е седнала върху главата й.

— Трябва да вървя — заявявам.

— Седни — спира ме Грейди. — Яж. Ако смяташ да си обираш крушите, може да мине доста време, преди да успееш да се докопаш до някаква храна.

Подпира лакти на грубото сиво дърво и взема сандвича си.

Поглеждам своя, питайки се дали ще успея да го преглътна.

Посягам към него, но преди да го взема, мелодията се извисява до остър, пронизителен звук и спира. Избухва кошмарна какофония от духови инструменти, която завършва с кухия звън на цимбал. Той се промъква вън от голямата шатра, понася се над терена и после замира, оставяйки след себе си мъртвешка тишина.

Грейди застива на мястото си, все още наведен над сандвича си.

Оглеждам се наоколо. Никой не помръдва дори на косъм — всички очи са вперени в голямата палатка. Няколко стръкчета сено се реят из праха наоколо.

— Какво е това? Какво става? — питам.

— Шшт! — изсъсква Грейди.

Оркестърът отново започва да свири, този път „Звезди и тигри завинаги“.

— О, Исусе Христе! Майната му! — Грейди захвърля сандвича си на масата и скача, преобръщайки пейката.

— Какво? Какво става?

— Маршът на бедите! — виква той през рамо, докато се обръща и се впуска в бяг.

Всеки, който е свързан с шоуто, е хукнал към голямата шатра. Ставам от пейката и заставам зад нея поразен, без да разбирам нищо от случващото се. Обръщам се към готвача, който припряно смъква престилката си.

— Какво има предвид, по дяволите?

— Маршът на бедите — отвръща готвачът и изхлузва престилката през главата си. — Означава, че нещо се е объркало, и то много.

Някой ме блъсва по рамото, преминавайки покрай мен. Диамантения Джо.

— Якоб — менажерията! — крясва той. — Животните са на свобода! Върви, върви, върви!

Не става нужда да ми го повтаря два пъти. Докато се приближавам, изпод краката ми се надига ръмжене и ме хвърля в паника, защото не е обикновен шум. Това е движение — вибрацията, предизвикана от ударите на копита и лапи по твърдата земя. Земята започна да се тресе под краката ми.

Тичам към менажерията и после незабавно се хвърлям към най-близката стена на палатката, докато якът трополи гръмотевично покрай мен, а извитият му рог преминава само на сантиметри от гърдите ми. В раменете му се е вкопчила една хиена с разширени от ужас очи.

Пред погледа ми кипи жива маса от петна и ивици. Всички клетки са отворени, а средата на палатката представлява неясно кълбо. Когато се взирам в него, виждам части от шимпанзе, орангутан, лама, зебра, лъв, жираф, камила, хиена и кон. В действителност виждам не един, а много коне, включително и тези на Марлена, и всички те са полудели от ужас. Животни от всякакъв вид обикалят на зигзаг, тичат, крещят, люлеят се, галопират, сумтят и цвилят. Те са навсякъде, увиснали на въжетата и катерещи се по коловете, скрити под фургоните, притиснати до стените или плъзгащи се по центъра.

Очите ми обхождат палатката, търсейки Марлена, но вместо нея виждат как една пантера се провира през платното, което води до шатрата. Докато гъвкавото й черно тяло изчезва под чергилото, се подготвям за неизбежното. Преди да чуя звука, минаха няколко секунди, но накрая все пак го чух — един дълъг, ужасен писък, последван от друг, а после и от трети, и тогава цялата шатра сякаш избухна от чудовищния шум на човешки тела, които се опитваха да се махнат от пейките, да се измъкнат преди другите и да се спасят.

Моля те, господи, направи така, че да излязат през задния вход. Моля те, господи, не им позволявай да се опитат да минат оттук.

Зад кипящото море от животни мярвам двама мъже, които люлеят въжета и тласкат животните към все по-буйна паническа лудост. Единият е Бил. Той улавя погледа ми и го задържа за миг. После се промъква в голямата шатра заедно с другия. Мелодията отново се извисява още по-пронизително и замира и този път не се възобновява.

Очите ми обхождат палатката, отчаянието ми стига до ръба на лудостта. Къде си? Къде си? Къде си, по дяволите?

Пред погледа ми се мярват розови пайети. Главата ми рязко се извръща към тях. Когато виждам Марлена, застанала до Роузи, извиквам от облекчение.

Август стои пред тях — разбира се, че е там, къде другаде би могъл да бъде? Марлена е покрила устата си с ръце. Все още не ме е видяла, но Роузи ме е забелязала. Отправя ми дълъг, настойчив поглед и нещо в израза й ме кара да замръзна на мястото си. Август не забелязва нищо — той реве с пълно гърло, с почервеняло лице, размахва ръце и люлее бастуна си. Цилиндърът му лежи на сламата до него, спаднал, като че ли е бил пробит с крак.

Роузи изправя хобот, посягайки към нещо. Помежду ни профучава един жираф — дългият му врат се полюшва грациозно дори в паниката му — и когато отминава, виждам, че Роузи е измъкнала пръта си от земята. Държи го хлабаво, подпряла края му на твърдата земя. Веригата все още е привързана около крака й. Роузи ме поглежда озадачено. А после очите й се преместват към голия тил на Август.

— О, Исусе! — прошепвам, внезапно разбрал какво си е наумила. Залитам напред и отскачам встрани от хълбока на един преминаващ покрай мен кон. — Не го прави! Не го прави!

Тя вдига пръта високо във въздуха, като че ли е безтегловен и разцепва главата на Август с едно-единствено движение — пук! — като че ли е счупила твърдо сварено яйце. Продължава да държи пръта, докато Август се прекатурва напред, и после почти лениво го забива обратно в земята. После отстъпва назад и зад нея виждам Марлена, която може да е или да не е видяла какво се случи току-що.

Почти незабавно пред тях преминава цяла група зебри. Между трополящите черни и бели крака проблясват вършеещи човешки крайници. Нагоре, надолу, тук ръка, там крак се извиват и отскачат, като че ли са лишени от кости. Когато зебрите отминават, Август се е превърнал в безформена маса от плът, черва и слама.

Марлена се взира в него с широко отворени очи. После се строполява на земята. Роузи разперва уши, отваря уста и прави крачка встрани, така че застава директно над нея.

Въпреки че животните продължават да тичат, обзети от паника, без да дават никакви признаци за скорошно спиране, сега поне знам, че Марлена няма да бъде стъпкана, преди да успея да измина разстоянието, което ни разделя.

Разбира се, зрителите се опитват да излязат от голямата шатра по пътя, от който са влезли — през менажерията. Стоя на колене до Марлена и държа главата й в дланите си, когато през тунела започват да се изсипват хора. Вече са навлезли на около метър във вътрешността на менажерията, преди да осъзнаят какво става.

Тези, които са най-отпред, спират като приковани и са изблъскани на земята от онези зад тях. Единствената причина да не ги прегазят, е това, че хората зад тях също са видели паническото безумие на животните.

Животните изведнъж променят посоката си на движение. Приличат на стадо, съставено от най-различни видове — лъвове, лами и зебри, тичащи съвсем близо до орангутани и шимпанзета; хиена, хукнала рамо до рамо с тигър; дванайсет коня и жираф с една маймуна, увиснала на врата му; полярната мечка, стъпила на четирите си крака. И всички те са устремени към хората, влезли в менажерията.

Тълпата се обръща, надава писъци и се опитва да се върне обратно в голямата палатка. Хората най-отзад подскачат от отчаяние и удрят стоящите пред тях по гърбовете и раменете. Настава всеобща паника и хора и животни побягват, слети в една обща пищяща маса. Трудно е да се каже кой е по-ужасен — единственото, което искат животните в този момент, е да оцелеят. Един бенгалски тигър профучава между краката на някаква жена и я повдига от земята. Тя поглежда надолу и припада. Съпругът й я сграбчва под мишниците и я дръпва от тигъра, след което я завлича в шатрата.

За броени секунди в менажерията са останали само три живи същества, ако не броим мен: Роузи, Марлена и Рекс. Жалкият стар лъв е пропълзял обратно в клетката си и сега лежи и трепери в ъгъла.

Марлена надава стон, повдига ръка и я пуска надолу. Хвърлям бърз поглед към онова, което е останало от Август, и решавам, че не мога да й позволя отново да го види. Вдигам я на ръце и я изнасям през входа за билети.

Теренът е почти пуст. Периметърът му е ясно очертан от хора и животни, които гледат да избягат колкото се може по-бързо и колкото се може по-надалеч, разширявайки и стеснявайки обема на кълбото си като кръгове по спокойната вода на езеро.