Вода за слонове

14.

От злополуката с Марлена са изминали шест дни, а тя все още не е излязла от купето си. Август не идва да се храни в готварницата, така че седя сам на нашата маса под погледите на всички останали. Когато един ден се сблъсквам с него при животните, той е учтив, но ме държи на разстояние.

От своя страна, всеки път, когато прекосяваме някой град, прекарват Роузи във фургона на хипопотама, а после я излагат на показ в менажерията. Тя се е научила да върви след Август от слонския вагон до палатката с менажерията и в замяна на това той е престанал да я смазва от бой. Тя се тътри до него, а слонският остен е забит малко над предния й крак. След като стигнат до менажерията, застава зад въжето и започва щастливо да очарова тълпите и да приема бонбоните, които й хвърлят посетителите. Въпреки че не го е изрекъл на глас, чичо Ал сякаш не възнамерява в скоро време да се опитва да представя друг номер с участието на слон.

Дните изтичат един след друг и тревогата ми за Марлена постоянно нараства. Всеки път когато се приближа до готварницата, се надявам да я зърна вътре. И всеки път когато видя празната маса, сърцето ми се свива.

Наближава краят на още един дълъг ден в поредния проклет град — всички те изглеждат еднакво от перона на железопътната гара — и Летящият ескадрон се готви да потегли. Изтегнат на постелката си, чета „Отело“, а Уолтър лежи на леглото си и чете Уърдсуърт. Куини се е сгушила до него.

Тя вдига глава и изръмжава. И двамата скачаме.

В ъгъла на рамката на вратата се появява голямата плешива глава на Ърл.

— Док! — вика той. — Хей, док!

— Здрасти, Ърл. Какво има?

— Трябва да ми помогнеш.

— Разбира се. За какво? — отвръщам, оставяйки книгата си на пода, и хвърлям поглед към Уолтър, който е притиснал съпротивляващата се Куини до хълбока си. Тя все още не е престанала да ръмжи.

— Кемъл — изрича Ърл приглушено. — Зле му е.

— Къде точно го боли?

— Краката. Изведнъж започнаха да не го слушат, някак се подгъват под него. И на ръцете му им има нещо.

— Да не е пиян?

— Точно сега не, но така или иначе няма голяма разлика.

— По дяволите, Ърл — въздъхвам. — Трябва да иде на лекар.

Челото на Ърл се сбръчква.

— Е, да. Точно затова дойдох.

— Ърл, аз не съм лекар.

— Нали си животински лекар.

— Не е същото.

Поглеждам към Уолтър, който се преструва, че чете.

Ърл примигва с очакване към мен.

— Виж — обаждам се най-после, — ако наистина е зле, нека да поговоря с Август или с чичо Ал и да видя дали не можем да повикаме лекар от Дубуки.

— Те двамата няма да му доведат лекар.

— Защо така смяташ?

Ърл се изправя в целия си ръст, обхванат от оправдано възмущение.

— Мътните да го вземат, ти май наистина нищо не разбираш, а?

— Ако му има нещо сериозно, те положително ще…

— Ще го хвърлят от влака, ето какво ще направят — довършва Ърл вместо мен. — Виж, ако ставаше дума за някое от животните…

Замислям се над думите му само за миг, преди да осъзная, че е прав.

— Добре. Сам ще повикам лекар.

— И как? Имаш ли пари?

— Ъъъ, всъщност не — отвръщам засрамено. — Той има ли?

— Мислиш ли, че ако имаше и пукнат грош, щеше да пие джейк и други гадости? О, хайде, няма ли поне да го погледнеш? Старецът направи и невъзможното, за да ти помогне.

— Знам това, Ърл, знам го — отвръщам припряно. — Но не разбирам какво очакваш от мен да направя.

— Ти си докторът. Просто ела и го виж.

В далечината изпищява свирка.

— Хайде — настоява Ърл. — Това е петминутната свирка. Трябва да побързаме.

Тръгвам след него към вагона, където се помещава голямата шатра. Конете са вече по местата си, а хората от Летящия ескадрон тичат наоколо, вдигат рампи, качват се на влака и затварят вратите.

— Хей, Кемъл — провиква се Ърл през отворената врата, — доведох док.

— Якоб ли? — изграчва глас отвътре.

Скачам във влака. Трябва ми един миг, преди да успея да се ориентирам в тъмнината. Когато очите ми свикват с нея, различавам в ъгъла свитата върху торби с храна фигура на Кемъл. Пресичам разстоянието, което ни дели, и коленича до него.

— Какво има, Кемъл?

— Не знам точно, Якоб. Преди няколко дни се събудих и краката ми бяха безчувствени. Просто не мога да ги накарам да ме слушат.

— Можеш ли да вървиш?

— Малко. Но трябва да си дигам коленете много високо, щото не си чувствам краката — гласът му се превръща в шепот. — Но не е само туй. И друго има.

— Какво друго?

Очите му се разширяват и се изпълват със страх.

— Мъжките работи. Не чувствам нищо… там отпред.

Влакът подскача напред бавно и започва да се тресе, докато муфите се затягат.

— Потегляме. Трябва да слезеш сега — Ърл ме потупва по рамото, отива до отворената врата и ми махва да го последвам.

— Този път ще пътувам с вас — обявявам.

— Не можеш.

— Защо не?

— Защото все някой ще чуе, че си се сдушил с работниците и ще те изхвърли или по-вероятно ще изхвърли тях от този влак — отвръща той.

— По дяволите, Ърл, ти не си ли пазач тук? Кажи им да се разкарат.

— Аз съм за главния влак. Този тук е територия на Блеки — обяснява той и започва да ми маха все по-тревожно. — Хайде, слизай!

Поглеждам Кемъл в очите — уплашени, изпълнени с молба.

— Трябва да вървя — казвам. — Ще дойда пак в Дубуки. Ще се оправиш. Ще те заведем на лекар.

— Нямам пари.

— Всичко ще се оправи. Ще намерим начин.

— Тръгвай! — изкрещява Ърл.

Полагам ръка на рамото на стареца.

— Ще измислим нещо. Разбираш ли?

Сълзящите очи на Кемъл просветват за миг.

— Разбираш ли?

Той кимва. Само веднъж.

Надигам се и тръгвам към вратата.

— По дяволите — недоумявам, когато виждам бързо бягащия пейзаж отвън. — Този влак е набрал скорост по-бързо, отколкото си мислех.

— И няма да се забави — Ърл слага ръка на средата на гърба ми и ме блъсва през вратата.

— Какво, по дяволите… — виквам, размахвайки ръце като луд. Удрям се в чакъла и се превъртам настрана. Чувам глухо тупване и зад мен се приземява друго тяло.

— Виждаш ли? — обажда се Ърл, като се изправя и отупва задницата на панталона си. — Нали ти казах, че е зле.

Само го гледам, без да мога да обеля и една дума.

— Какво? — изглежда искрено озадачен.

— Нищо — отговарям, надигам се и отупвам праха и чакъла от дрехите си.

— Хайде, побързай. По-добре се върни в твоя си вагон, преди някой да те е видял тук.

— Просто им кажи, че съм проверявал товарните животни.

— Добре. Да. Предполагам, че точно затова ти си докторът, а не аз, нали така?

Извивам глава, за да го погледна, но лицето му изглежда съвсем чистосърдечно. Предавам се и се упътвам към главния вагон.

— Какво има? — провиква се Ърл зад мен. — Защо клатиш глава, док?

— За какво беше всичко това? — пита Уолтър, когато прекрачвам прага на стаята за козите.

— Нищо — отвръщам.

— Да бе, да. И аз бях тук, поне в началото, и аз чух. Изплюй камъчето, док.

Поколебавам се.

— Става въпрос за един от хората от Летящия ескадрон. Зле е.

— Е, това поне беше ясно от самото начало. Как ти се стори?

— Уплашен. И честно казано, не го виня за това. Искам да го заведа на лекар, но съм гол като пушка, също както и той.

— Е, ти поне няма да си безпаричен задълго. Утре е ден за плащане. Какви са симптомите му?

— Загуба на чувствителност в ръцете и краката и… добре де, и някои други неща.

— Какви неща?

Поглеждам надолу.

— Нали разбираш…

— Ау, да го вземат мътните — Уолтър се надига, за да седне на леглото. — Така си и мислех. Не ти трябва лекар. Има крак от джейк.

— Какво има?

— Крак от джейк. Походката на джейк. Разхлопан крак. Както искаш, така го кажи, всички те означават едно и също.

— Никога не съм чувал за такава болест.

— Някой е направил голяма партида от особено вреден джейк — сложил е в него химикал или нещо такова — и този джейк се е разпространил из цялата страна. Само една бутилка и си свършен.

— Какво означава свършен?

— Парализиран. Симптомите започват да се проявяват до две седмици след изпиването на онази гадост.

Обхваща ме ужас.

— А ти откъде знаеш за това, по дяволите?

Той вдига рамене.

— Пише го във вестниците. Съвсем наскоро са открили какво е, но много хора са били засегнати, може би десетки хиляди. И то най-вече на юг. А ние минахме оттам на път за Канада. Може би точно оттам е купил този джейк.

Правя кратка пауза, преди да задам следващия си въпрос:

— Могат ли да му помогнат?

— Не.

— Съвсем нищо ли не могат да направят?

— Вече ти казах. Свършен е. Но ако държиш да си пръснеш парите само за да го чуеш от някой лекар, твоя воля.

Пред очите ми изригват черни и бели фойерверки и замъгляват погледа ми — блестяща мозайка, която закрива всичко друго. Строполявам се на постелката си.

— Ей, добре ли си? — пита Уолтър. — Ей, приятел, ама ти направо си позеленял. Нали няма да повърнеш?

— Не — отвръщам, докато сърцето ми лудо се блъска в гърдите, а кръвта пулсира в ушите ми. Току-що съм си спомнил за малката бутилка с противна на вид течност, която Кемъл ми предложи през първия ми ден в цирка. — Добре съм. Слава богу!

На другия ден, веднага след закуска, аз и Уолтър се подреждаме пред червения фургон за билети заедно с другите. Точно в девет мъжът там извиква името на първия човек — един работник. Мигове по-късно той се отдалечава от фургона с ругатни и се изплюва на земята. Следващият, втори работник, също напуска с накърнено честолюбие.

Хората в редицата започват да се споглеждат и да си шепнат зад шепите.

— О, не! — охка Уолтър.

— Какво става?

— Май чичо Ал отново забавя заплатите. Типично за него.

— Не те разбирам.

— Повечето циркове задържат част от заплатите и ги дават чак след края на сезона. Когато обаче парите на чичо Ал свършат, той задържа целите заплати.

— Дявол да го вземе! — казвам, когато от фургона изфучава трети мъж. Двамата работници — с помрачнели лица и ръчно свити цигари между устните — напускат редицата. — Защо тогава изобщо висим тук?

— Това важи само за работниците — пояснява Уолтър. — На артистите и шефовете винаги им се плаща навреме.

— Аз не съм нито едното, нито другото.

За няколко мига Уолтър спира върху мен изпитателен поглед.

— Не, не си. Всъщност и аз не знам какъв точно си, но човек, който седи на масата на ръководителя на представлението, не е общ работник. Това поне го знам.

— И тъй, често ли се случва да им удържи заплатите?

— Да — отговаря Уолтър, видимо отегчен, и започва да потропва с крак по земята.

— Той издължава ли им се все пак? Изобщо някога?

— Не мисля, че някой е стигал дотам да провери тази възможност. Общото правило е, че ако ти дължи заплата за повече от четири седмици, е по-добре да спреш да се появяваш в деня за заплата.

— Защо? — осведомявам се, щом поредният покрит с мръсотия мъж изхвърчава от фургона с порой проклятия на уста. Още трима от работниците напускат редицата пред нас и се отправят към влака с приведени рамене.

— Защото никой не иска чичо Ал да си помисли, че той представлява финансово задължение. Ако си го помисли за теб, някоя нощ направо изчезваш.

— Какво? Изхвърчаш на червена светлина?

— Дяволски си прав.

— Това не е ли малко прекалено? Искам да кажа, защо просто не им попречи да се качат на влака?

— Защото им дължи пари. Как според теб ще се развият събитията, ако просто ги остави зад нас?

Сега съм втори в редицата точно зад Лоти. Русата й коса блести на слънцето, грижливо навита на къдрици. Мъжът на прозореца на червения фургон й махва да се приближи и двамата си бъбрят известно време, докато той измъква от купчината пред себе си няколко банкноти. Когато й ги подава, тя навлажнява с език показалеца си, преброява ги, сгъва ги и ги пъха в деколтето на роклята си.

— Следващият!

Излизам напред.

— Име? — пита мъжът, без да ме поглежда. Доста е дребен и почти напълно плешив, само с няколко рехави косъмчета отпред и очила с рогови рамки. В този момент е зает да се взира в счетоводната книга пред себе си.

— Якоб Янковски — съобщавам, надниквайки над главата му към вътрешността на фургона. Стените са облицовани с дърво, а таванът е боядисан. В дъното са поставени бюро и един сейф, а до едната стена има мивка. На отсрещната стена е окачена карта на Съединените щати и от нея стърчат карфици, очевидно отбелязващи маршрута ни.

Мъжът прокарва пръст надолу по редовете, спира и после го премества към най-дясната колона.

— Съжалявам — отпраща ме.

— Какво искаш да кажеш с това „съжалявам“?

Той ме поглежда — самото въплъщение на искреността.

— Чичо Ал не иска никой да приключи сезона разорен, затова винаги задържа заплатата за последните четири седмици. Ще си я получиш в края на сезона. Следващият!

— Но на мен ми трябва сега.

Той ме приковава с поглед. Лицето му е неумолимо.

— Ще си я получиш в края на сезона. Следващият!

Докато Уолтър се приближава към отворения прозорец, аз се отдалечавам от него, спирайки само колкото да се изплюя в праха.

Отговорът ме спохожда, докато режа на парчета плодове за орангутана: през ума ми проблесва моментен спомен, изниква един надпис.

„Нямате пари?

Тогава какво имате?

Приемаме всичко!“

Прекосявам напред-назад перона пред вагона най-малко пет пъти, преди най-после да се покатеря вътре и да почукам на вратата на купе номер 3.

— Кой е? — пита отвътре Август.

— Аз съм, Якоб.

Моментна пауза.

— Влизай — чувам най-после.

Отварям вратата и влизам вътре.

Август е застанал пред един от прозорците. Марлена се е настанила в един от луксозните столове и е повдигнала босите си крака на една отоманка.

— Здравей — поздравява и се изчервява, после придърпва полата си над коленете и я приглажда над бедрата си.

— Здравей, Марлена — отвръщам. — Как се чувстваш?

— Оправям се. Вече започнах да пристъпвам по малко. Много скоро отново ще съм на седлото, както винаги.

— И тъй, какво те води тук? — прекъсва ни Август. — Не че не се радваме да те видим. Липсваше ни. Нали така, скъпа?

— Ъъъ… да — потвърждава Марлена, вдига очи към моите и аз се изчервявам.

— О, но аз съм ужасно невъзпитан. Искаш ли нещо за пиене? — пита Август. Очите му са неестествено сурови, а устните — стиснати.

— Не, благодаря — неочакваната му враждебност ме изненадва. — Не мога да остана. Исках само да те помоля за нещо.

— И какво е то?

— Искам да повикам тук някой лекар.

— Защо?

Поколебавам се.

— Предпочитам да не говоря за това.

— А — отвръща той и ми намигва. — Разбирам.

— Какво? — възкликвам ужасен. — Не, изобщо не е това — поглеждам към Марлена, която бързо се извръща към прозореца. — Става въпрос за един приятел.

— Да, разбира се — усмихва се Август.

— Не, наистина. И не е за… Виж, просто се чудех дали не познаваш някой лекар. Няма значение. Ще отида до града и ще проверя дали не мога сам да намеря някого — обръщам се, за да си тръгна.

— Якоб! — извиква Марлена след мен.

Спирам се в рамката на вратата, поглеждам през прозореца на тесния коридор и няколко пъти си поемам дъх, преди да се обърна с лице към нея.

— Когато утре пристигнем в Девънпорт, един лекар ще дойде да ме прегледа — тихо изрича тя. — Да ти го изпратя ли, като свършим?

— Ще ти бъда безкрайно задължен — докосвам шапката си и излизам.

На другата сутрин готварницата жужи от полугласните разговори, които се носят из строената в очакване редица.

— Заради онзи проклет слон е — заявява мъжът пред мен. — Който така или иначе нищо не умее да прави.

— Горките нещастници — отвръща приятелят му. — Срамота е един слон да струва повече от човека.

— Извинете — намесвам се. — Какво искате да кажете, кое е заради слона?

Първият мъж ме поглежда. Раменете му са широки, покрити с мръсно кафеникаво яке. Лицето му е набраздено от дълбоки линии, сгърчено и кафяво като стафида.

— Защото слонът струва страшно много пари, пък и нали купиха слонския вагон.

— Да, но какво е станало заради нея?

— Неколцина от мъжете изчезнаха тази нощ — най-малко шестима, а може и повече да са.

— Какво? От влака ли?

— Да.

Оставих полупълната си чиния на масата и се запътих към Летящия ескадрон. След първите няколко крачки хуквах.

— Хей, момче! — провиква се мъжът след мен. — Дори не си се нахранил!

— Остави го, Джак — спира го приятелят му. — Вероятно иска да се увери, че някой от приятелите му е жив и невредим.

— Кемъл! Кемъл, там ли си?

Заставам пред вагона, опитвайки се да различа нещо в царящия вътре полумрак.

— Кемъл! Вътре ли си?

Не чувам никакъв отговор.

— Кемъл!

Нищо.

Завъртам се с лице към терена.

— Майната му! — ритвам чакъла веднъж, а после пак. — Майната му!

И тогава чувам от вагона да се разнася немощно скимтене.

— Кемъл, ти ли си?

От един тъмен ъгъл долита приглушен шум. Скачам вътре. Кемъл лежи срещу стената в дъното.

Кожата му е студена като на мъртвец, а ръката му е стиснала една бутилка. Навеждам се и я издърпвам от пръстите му. Лимонов екстракт.

— Кой, по дяволите, си ти и какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — обажда се някакъв глас зад мен и аз се обръщам. Грейди. Застанал е на земята близо до отворената врата и пуши цигара. — О… здрасти. Извинявай, Якоб. Не те разпознах в гръб.

— Здрасти, Грейди — поздравявам и аз. — Как е той?

— Трудно е да се определи — отвръща той. — Струва ми се, че от снощи е доста зле.

Кемъл изсумтява и се опитва да се обърне. Лявата му ръка се отпуска безжизнено на гърдите му, той премлясква и започва да хърка.

— Днес ще му доведа доктор — казвам. — А ти го дръж под око, докато дойде лекарят, нали така?

— Разбира се — отговаря Грейди с обиден вид. — За кого ме вземаш, по дяволите? За Блеки ли? Кой според теб се погрижи да не го открият снощи, дявол да го вземе?

— Разбира се, че не те вземам за… о, по дяволите, просто го забрави. Виж, ако изтрезнее, постарай се да не пие повече, става ли? Ще дойда по-късно заедно с доктора.

Лекарят поема в дундестата си ръка джобния часовник на баща ми, обръща го и го изучава внимателно през пенснето си, след което го отваря, за да огледа циферблата.

— Да, това ще свърши работа. И така, какъв е проблемът? — пита той и пъхва часовника в джоба на жилетката си.

Намираме се в коридора точно пред купето на Август и Марлена, а вратата е все още отворена.

— Трябва да отидем някъде другаде — снишавам глас.

Докторът вдига рамене.

— Добре тогава, да вървим.

Веднага щом се озоваваме навън, лекарят се обръща към мен.

— И така, къде трябва да проведем прегледа?

— Не става въпрос за мен, а за един приятел. Ръцете и краката не го слушат, а има и други проблеми. Той сам ще ви каже, когато отидем при него.

— А — чуди се лекарят. — Господин Розенблат ме накара да помисля, че човекът с проблем сте вие… проблем от доста лично естество.

Лицето му се променя, докато върви след мен по линията. По времето, когато стигаме до прясно боядисаните вагони непосредствено след локомотива, изглежда разтревожен, а когато се оказваме край разбитите вагони на Летящия ескадрон, лицето му представлява разкривена гримаса на отвращение.

— Той е тук вътре — соча, скачайки във вагона.

— А ще благоволите ли да ми кажете как очаквате да стигна дотам? — пита той.

От сенките изниква Ърл, понесъл в ръце една дървена щайга. Той скача от влака, поставя щайгата пред вратата и я потупва шумно. За миг лекарят се взира в нея, след което се покатерва отгоре й, стиснал превзето пред себе си черната си чанта.

— Къде е пациентът? — пита той, присвил очи, като се мъчи да различи нещо в мрака на вагона.

— Ей там — отговаря Ърл. Кемъл се е свил в един ъгъл, Грейди и Бил са приведени над него.

Докторът отива до тях.

— Моля, отдръпнете се — нарежда им.

Двамата мъже се отдръпват и почват изненадано да си шепнат. Отиват в другия край на вагона и проточват вратове, дано видят как върви прегледът.

Лекарят се доближава до Кемъл и прикляква до него. Не мога да не забележа, че внимава да не допира коленете на панталона си до мръсния под. Няколко минути по-късно той се изправя и казва:

— Парализа, предизвикана от ямайски джинджифил, няма съмнение.

Поемам си дъх, който изсвистява през стиснатите ми зъби.

— Какво? Какво е това? — изграчва Кемъл.

— Разболял си се, защото си пил ямайски джинджифилов екстракт — докторът изрича последните три думи подчертано натъртено. — Или джейк, както обикновено го наричат.

— Но… но как? Защо? — очите на Кемъл отчаяно търсят лицето на лекаря. — Не разбирам. Пия го от години.

— Да. Да, така си и мислех.

Гневът изгаря гърлото ми като пелин. Прекосявам вагона и заставам до доктора.

— Не ви чух да отговаряте на въпроса — произнасям, като се мъча да запазя гласа си колкото се може по-спокоен.

Лекарят се обръща и изучава лицето ми през пенснето си. След кратка пауза изрича:

— Този ефект е предизвикан от крезол, включен в състава на екстракта от производителя му.

— Мили боже! — възкликвам.

— Точно така.

— Защо са го прибавили?

— За да заобиколят правилата, които изискват ямайският джинджифилов екстракт да бъде неприятен на вкус — отново се обръща към Кемъл и повишава глас: — Правилата, които трябва да предотвратят използването на джейк като алкохолна напитка.

— Ще се оправя ли? — гласът на Кемъл е висок и предрезгавял от страх.

— Боя се, че не.

Чувам как зад мен останалите притаяват дъх. Грейди излиза напред, застава пред доктора и рамото му се допира до моето.

— Чакай малко, искаш да кажеш, че не можеш да направиш нищо?

Лекарят се изправя и пъха ръце в джобовете си.

— Аз ли? Не — лицето му е съвсем безизразно, като че ли се опитва да затвори ноздрите си чрез свиване на лицевите мускули. Той вдига чантата си и се отправя към вратата.

— Почакай само един шибан момент — натъртва Грейди. — Щом ти не можеш да направиш нищо, няма ли някой, който да може?

Лекарят се обръща, за да говори направо на мен: предполагам, защото аз съм този, който му плаща.

— О, има мнозина, които с готовност ще ви вземат парите и ще ви предложат лек — газене през пълни с мазнина локви, електрошокова терапия и какво ли не, но от всичко това няма и капка полза. С времето може да възстанови чувствителността на крайниците си до известна степен, но това подобрение ще е съвсем минимално. В най-добрия случай. На първо място изобщо не е трябвало да пие тази гадост. Както знаете, това е нарушение на федералния закон.

Чувствам се така, сякаш съм загубил дар слово, а устата ми може дори да е отворена.

— Това ли е всичко? — пита той.

— Моля?

— Имате… ли… нужда… от… още… нещо? — пита той, като че ли съм бавноразвиващ се.

— Не — отвръщам.

— В такъв случай ви пожелавам приятен ден — докосва шапката си, стъпва предпазливо върху щайгата и слиза на земята. Изминава пет-шест метра, оставя чантата до краката си и изважда от джоба си носна кърпичка, в която грижливо избърсва ръцете си пръст по пръст. След това вдига чантата, изпъчва се и си тръгва, отнасяйки със себе си последната надежда на Кемъл и джобния часовник на баща ми.

Когато отново се обръщам към вътрешността на вагона, Ърл, Грейди и Бил са коленичили до Кемъл. По лицето на стареца се стичат сълзи.

— Уолтър, трябва да поговорим — изричам, нахълтвайки в стаята. Куини вдига глава, вижда, че съм аз и отново я отпуска върху лапите си.

Уолтър оставя книгата си на пода.

— Защо? Какво става?

— Искам да те помоля за една услуга.

— Е, добре, давай. Каква е тя?

— Един приятел е много болен.

— Онзи с крак от джейк ли?

Пауза.

— Да.

Отивам до постелката си, но съм прекалено развълнуван, за да седна.

— Добре тогава, хайде, изплюй камъчето — нетърпеливо възкликва Уолтър.

— Искам да го доведа тук.

— Какво?

— Иначе ще изхвърчи на червена светлина. Миналата нощ приятелите му са били принудени да го скрият зад купчина брезенти.

Уолтър ми хвърля поглед, изпълнен с ужас.

— Нали се шегуваш?

— Виж, знам, че далеч не беше очарован, когато се появих тук, знам, че е работник, всичко знам, но той е стар, болен е и има нужда от помощ.

— И какво точно предлагаш да направим ние с теб?

— Просто да го държим далеч от очите на Блеки.

— За колко време? Завинаги ли?

Стоварвам се на ръба на постелката си. Уолтър има право, разбира се. Не можем да държим Кемъл скрит завинаги.

— Майната му! — виквам и се удрям с ръка по челото, а после пак и пак.

— Хей, стига! — обажда се Уолтър, сяда на леглото си и затваря книгата си. — Питах те съвсем сериозно. Какво ще правим с него по-нататък?

— Не знам.

— Има ли роднини?

Погледът ми изведнъж се вдига към него.

— Веднъж спомена, че имал син.

— Добре, ето че има за какво да се хванем. Знаеш ли къде живее синът му?

— Не. Доколкото разбрах, не поддържат никаква връзка.

Уолтър се взира в мен и почуква с пръсти по крака си. След половинминутно мълчание изрича:

— Добре, доведи го. Но не позволявай никой да те види, иначе всички ще загазим здравата.

Гледам го с изненада.

— Какво? — пита той и прогонва от челото си една муха.

— Нищо. Не, всъщност искам да кажа благодаря ти. Много ти благодаря.

— Ей, и аз имам сърце — изляга се обратно на леглото си и взема книгата. — Не като някои други, които всички тук познаваме и обичаме.

Двамата с Уолтър си почиваме в паузата между сутрешното и вечерното представление, когато някой тихо похлопва на вратата.

Уолтър скача на крака, преобръщайки дървената щайга, и изругава, докато бърза да хване керосиновата лампа, преди да е паднала на пода. Аз се приближавам до вратата и хвърлям нервен поглед към куфарите, поставени плътно един до друг пред стената в дъното.

Уолтър изправя лампата и ми кимва бързо. Отварям вратата.

— Марлена! — възкликвам и разтварям вратата по-широко, отколкото възнамерявах първоначално.

— Какво правиш? Искам да кажа, добре ли си? Искаш ли да седнеш?

— Не — отговаря тя. Лицето й е само на сантиметри от моето. — Добре съм. Но бих желала да поговоря за малко с теб. Сам ли си?

— Ъъъ, не. Не точно — отвръщам, хвърляйки през рамо поглед към Уолтър, който клати глава и маха с ръце с всички сили.

— Би ли дошъл с мен в купето? — пита Марлена. — Няма да те задържам дълго.

— Да. Разбира се.

Тя се обръща и предпазливо отива до вратата. Забелязвам, че носи пантофки, а не обувки. Сяда на ръба и бавно се смъква надолу. За миг я проследявам с поглед и с облекчение установявам, че когато се движи предпазливо, куцането й не е така очевидно.

Затварям вратата.

— Ох, човече — клати глава Уолтър. — За малко да получа удар. Мътните да го вземат, човече. В какво сме се забъркали?

— Хей, Кемъл — викам, — добре ли си?

— Да — обажда се иззад куфарите приглушен глас. — Мислиш ли, че е видяла нещо?

— Не е. В безопасност си. Засега. Но трябва да бъдем много внимателни.

Заварвам Марлена седнала на луксозния стол с кръстосани крака. Когато влизам, тя се е привела надолу и разтрива свода на ходилото си, но щом ме вижда, престава и се изправя.

— Якоб. Благодаря, че дойде.

— Разбира се, че дойдох — свалям шапката от главата си и неловко я притискам пред гърдите си.

— Заповядай, седни.

— Благодаря — сядам на ръба на най-близкия стол и се оглеждам наоколо. — Къде е Август?

— Двамата с чичо Ал имат среща с началника на гарата.

— О — възкликвам. — Нещо сериозно ли е?

— Просто слухове. Някой е съобщил, че изхвърляме от влака хора на червена светлина. Сигурна съм, че Август и чичо Ал ще уредят всичко.

— Слухове. Да, разбира се — кимам и слагам шапката на коленете си. Плъзгам пръсти по ръба й и чакам.

— Затова… ъъъ… се разтревожих за теб — продължава Марлена.

— Така ли?

— Добре ли си? — пита тя с тих глас.

— Да. Разбира се — отвръщам, а после изведнъж разбирам какво всъщност ме пита. — О, господи, не, не е това, което си мислиш. Лекарят не беше за мен. Исках да го заведа да прегледа един приятел и изобщо не беше… изобщо не става дума за това.

— О — тя се разсмива нервно. — Така се радвам. Съжалявам, Якоб. Не исках да те поставям в неудобно положение. Просто се тревожех.

— Добре съм. Наистина.

— А приятелят ти?

За миг затаявам дъх.

— Не толкова.

— Но тя няма ли да се оправи?

— Тя? — поглеждам към нея, изненадан.

Марлена свежда поглед надолу и започва да чупи ръце в скута си.

— Просто предположих, че става дума за Барбара.

Започвам да кашлям, а после се задавям.

— О, Якоб, о, боже, така ужасно обърквам всичко. Това изобщо не ми влиза в работата, наистина. Моля те да ме извиниш.

— Не. Почти не познавам Барбара — толкова силно се изчервявам, че темето започва да ме сърби.

— Няма нищо. Знам, че тя е… — Марлена нервно извива пръстите си и оставя изречението недовършено. — Е, въпреки всичко не е лоша. Всъщност е доста разбрано момиче, макар че на мъжете им се иска да…

— Марлена — говоря достатъчно високо, за да я накарам да млъкне. Прочиствам гърло и продължавам: — Между мен и Барбара няма нищо. Почти не я познавам и не вярвам да сме разменили повече от две-три думи.

— О — въздъхва тя. — Съжалявам. Просто Оги каза, че…

Следващите трийсет секунди прекарваме в тежко, непоносимо мълчание.

— Значи краката ти оздравяват, така ли? — питам я.

— Да, благодаря ти за загрижеността — толкова здраво е стиснала ръце, че кокалчетата й са побелели. Преглъща и поглежда към скута си. — Исках да поговорим и за нещо друго. За това, което се случи в онази уличка. В Чикаго.

— Това беше изцяло моя грешка — изричам бързо. — Не мога да си обясня какво ме прихвана, временна лудост или нещо такова. Толкова съжалявам. Уверявам те, че повече няма да се повтори.

— О! — прошепва тя тихо.

Изненадано поглеждам към нея. Ако не бъркам много, току-що съм успял да я обидя жестоко.

— Не исках да кажа, че… Нямам предвид, че не си… Просто…

— Нима искаш да кажеш, че всъщност не си искал да ме целунеш?

Захвърлям шапката на пода и вдигам ръце.

— Марлена, моля те, помогни ми. Не знам какво искаш да ти кажа.

— Защото, ако не си искал, всичко ще е по-лесно.

— Кое да не съм искал?

— Да ме целунеш — прошепва.

Устните ми се раздвижват, но трябва да минат няколко секунди, преди от тях да излезе звук.

— Марлена, какво се опитваш да ми кажеш?

— Не съм… Не съм съвсем сигурна — признава тя. — Дори не знам какво да мисля. Не мога да спра да мисля за теб. Знам, че това, което изпитвам, е грешно, но просто… Е, просто се питах…

Когато поглеждам към нея, лицето й пламти, ръцете й се сплитат и разделят, а погледът й е прикован в скута й.

— Марлена — надигам се и правя крачка напред.

— Мисля, че трябва да си вървиш — казва тя.

В продължение на няколко секунди се взирам в нея.

— Моля те — довършва тя, без да отмества поглед от полите си.

И така, излизам, макар че всяка клетка в тялото ми крещи да остана.