Вода за слонове

8.

— Събудете се, господин Янковски. Сънувате кошмар.

Отварям очи. Къде се намирам?

О, проклет вечен ад!

— Изобщо не сънувах — възразявам.

— Да, но със сигурност говорехте насън — уведомява ме сестрата — онова приятно черно момиче отпреди. „Защо постоянно забравям как й е името“? — Нещо за това как трябвало да нахраните някакви котки със звезди. Само не се притеснявайте за котките — сигурна съм, че са ги нахранили, въпреки че се събудихте. А сега ще ми кажете ли защо са ви поставили тези? — пита тя, докато сваля ограничителните ленти от китките ми. — Нали не сте се опитали да избягате?

— Не. Имах нахалството да се оплача от храната, която ни сервират — поглеждам я косо. — А после чинията ми взе, че се хлъзна и падна от масата.

Тя спира работата си и поглежда към мен, след което избухва в смях.

— О, вие определено сте доста енергичен — не спира да се смее, взема китките ми в топлите си длани и започва да ги разтрива. — О, боже!

И изведнъж си спомням: Розмари! Ха! Значи изобщо не съм изкуфял все пак.

Розмари. Розмари. Розмари.

Трябва да измисля начин да го свържа с нещо познато, с някой спомен или рима, с каквото и да е. Защото това, че съм си го спомнил тази сутрин, не е гаранция, че и утре ще успея или дори по-късно днес.

Тя отива до прозореца и вдига щорите.

— Имате ли нещо против? — питам.

— За какво да имам нещо против? — чуди се тя.

— Поправете ме, ако греша, но това не е ли моята стая? Ами ако не искам щорите да са вдигнати? Честно ви казвам, направо ми се повдига всички да мислят, че знаят по-добре от мен какво искам аз.

Розмари се вторачва в мен, след това грубо пуска щорите и накрая излиза с отсечена стъпка от стаята, като оставя вратата да се затвори сама зад нея. Челюстта ми увисва от изненада.

Миг по-късно чувам три почуквания на вратата и тя се открехва едва забележимо.

— Добро утро, господин Янковски, може ли да вляза?

„Що за игра играе тя, по дяволите?“

— Попитах може ли да вляза — повтаря тя.

— Разбира се — отвръщам объркан.

— Много ви благодаря — казва тя, влиза и застава в долния край на леглото ми. — А бихте ли желали да вдигна щорите и да оставя щедро дареното от добрия бог слънце да влезе и да ви огрее, или предпочитате да седите в непрогледна тъмнина целия ден?

— О, хайде, давайте, отворете ги. И престанете с тази дивотия.

— Това не е дивотия, господин Янковски — заявява тя, като отива до прозореца и вдига щорите. — Съвсем не. Никога досега не бях се замисляла за това и ви благодаря, че ми отворихте очите.

Тя подиграва ли ми се, или какво? Присвивам — очи и се мъча да разчета отговора по лицето й.

— А сега да видим, права ли съм, като си мисля, че бихте предпочели да закусите в стаята си?

Не казвам нищо, тъй като все още се мъча да реша дали има нещо гнило в тая работа. Човек би си помислил, че предпочитанията ми вече са записани в картона ми, но не, сестрите продължават да ми задават все същия проклет въпрос всяка сутрин. Разбира се, че предпочитам да закуся в трапезарията. Закуската в леглото ме кара да се чувствам като инвалид. Но закуската се сервира непосредствено след сутрешната смяна на памперсите и коридорите са изпълнени с миризма на изпражнения, от която ми се повръща. Едва един-два часа след като и последният от неспособните да се обслужват сами обитатели е бил измит, нахранен и паркиран извън стаята си, става безопасно да подадеш глава навън от своята.

— А сега, господин Янковски, да се разберем: ако очаквате хората да правят нещата така, както ви харесва на вас, трябва да им кажете как ви харесва.

— Добре. Ако обичате, бих желал да закуся тук — решавам.

— Добре тогава. Кога бихте искали да се изкъпете, преди или след закуска?

— Какво ви кара да мислите, че имам нужда от къпане? — питам, безкрайно обиден, при все че далеч не съм сигурен, че нямам нужда.

— Защото днес е денят, в който близките ви идват на посещение — обяснява тя и отново ме озарява с онази своя широка усмивка. — И защото си мисля, че ще искате да сте чист и свеж за излизането този следобед.

Излизането ли? А, да! Циркът. Трябва да призная, че събуждането два дни поред с приятното очакване да отида на цирк бе доста добро начало на деня.

— Мисля, че ще се изкъпя преди закуска, ако нямате нищо против — отговарям учтиво.

Едно от най-големите унижения, които произтичат от старостта, е това, че хората настояват да ти помагат за интимни неща като къпането и ходенето до тоалетната.

Всъщност аз не се нуждая от помощ нито за едното, нито за другото, но всички тук толкова се боят да не се подхлъзна и отново да си счупя бедрото, че при такива случаи неизменно имам придружителка, все едно дали ми харесва, или не. Всеки път, когато трябва да отида до тоалетната, настоявам да ме оставят да отида сам и всеки път ме придружава някой, просто за всеки случай, и поради кой знае каква причина този някой е винаги жена. Карам я — която и да се случи — да се обърне с гръб, за да си сваля гащите и седна на чинията, и после я изпращам навън, докато свърша.

Къпането е дори по-унизително, защото трябва да се съблека пред присъстващата сестра така, както майка ме е родила, а някои навици така и не умират. В резултат понякога пенисът ми се надига, без да мога да го предотвратя. Те се преструват, че не забелязват. Така са обучени, предполагам, макар преструвката, че не забелязват, да е почти по-лоша от забелязването. Защото значи, че ме смятат за безобиден стар мъж с безобиден стар пенис, който от време на време си придава важност. Въпреки че ако някоя от тях го приеме сериозно и реши да направи нещо по въпроса, шокът най-вероятно ще ме убие, преди да е станало каквото и да било.

Розмари ми помага да вляза в душ-кабината.

— Така, сега само се хванете за тази пръчка отгоре…

— Знам, знам и преди съм си вземал душ — сграбчвам пръчката и се намествам върху стола за баня. Розмари спуска слушалката на душа по-надолу по стойката му, за да мога да я стигам.

— Добре ли е температурата, господин Янковски? — пита тя, като на няколко пъти опитва водата с пръст и дискретно е отклонила погледа си настрани.

— Да. Просто ми дайте шампоан и излезте, става ли?

— Ах, господин Янковски, днес май наистина сте в настроение, а?

Отваря бутилката и капва няколко капки шампоан в дланта ми — няколко капки е всичко, което ми трябва, защото на главата ми са останали не повече от пет-шест косъма.

— Ако ви трябва нещо, само извикайте — добавя тя, докато дърпа завесата. — Ще бъда тук отвън.

— Хмм — отвръщам.

След като тя излиза, най-после мога да се насладя на душа си. Вземам слушалката от поставката й и започвам да обливам отблизо тялото си, като насочвам струята към раменете и надолу по гърба си, а после и към всеки от мършавите си крайници. Дори отмятам главата си назад, затварям очи и оставям струята да бие в лицето ми. Представям си, че това е тропически душ, тръскам глава и се наслаждавам на всяка секунда от нея. Дори ми харесва усещането как водата се плъзга там долу, по съсухреното розово червейче, което преди толкова време е създало цели пет деца.

Понякога, когато лежа в леглото си, затварям очи и си спомням как изглежда — и особено как го усещаш в ръцете си — едно голо женско тяло. Обикновено това е тялото на съпругата ми, но невинаги. Бях й изцяло верен. Нито веднъж в продължение на над шейсет години не съм се разколебавал в предаността си към нея освен във въображението си, а ми се струва, че тя не би имала нищо против това. Беше жена, способна на необикновено разбиране.

Мили боже, колко ми липсва тази жена. И не само защото ако беше жива, сега нямаше да съм тук, макар че това е самата истина. Без значение колко щяхме да грохнем, двамата с нея щяхме да се грижим един за друг, както правехме през целия си живот. Но след като тя си отиде, не можах да се противопоставя на децата. Когато паднах за пръв път, те уредиха преместването ми за по-кратко време, отколкото би ми отнело да кажа „карамелизирани пуканки“.

— Но, татко, ти си си счупил бедрото — казваха ми те, като че ли не го знаех.

Противопоставих се твърдо на намеренията им, като ги заплаших да ги отрежа от завещанието си, без да им оставя и пукнат цент, докато не си припомних, че те вече управляваха парите ми. Не че самите те ми го напомниха, съвсем не, те просто ме оставиха да фуча като последния дърт глупак, докато сам не се сетих как стоят нещата и това ме вбеси дори още повече, защото ако изпитваха и капка уважение към мен, щяха най-малкото да ми напомнят неоспоримите факти. Чувствах се като малко дете, оставено да се сърди, докато остане без сили от гневния си изблик.

Осъзнаването на истинските размери на собствената ми безпомощност се стовари върху мен и защитата ми започна да отслабва.

— Имате право — заключих, — предполагам, че известна помощ ще ми дойде добре. Сигурно няма да е зле, ако някой идва през деня просто да ми помага с готвенето и чистенето. Не ли? Е, тогава една прислужница може да дойде да живее тук? Знам, че малко съм позанемарил къщата, откакто почина майка ви… Но нали казахте… Добре де, тогава някой от вас може да се пренесе при мен… Но как, не разбирам… Добре, Саймън, нали имаш голяма къща… Навярно бих могъл…

Ала не ми било писано.

Спомням си как излязох от къщата си за последен път, опакован като вързоп или като котка на път към ветеринаря. Докато колата се отдалечаваше, очите ми бяха така замъглени от сълзи, че дори не можах да погледна назад.

Това не е частна клиника, така ми казваха. Това е дом за всекидневна помощ — прогресивно, нали разбираш. Ще ти помагат само за нещата, с които не можеш да се справяш сам, и когато остарееш…

На това място винаги млъкват, като че ли така ще ме спрат да доведа неизречената фраза до нейното логично заключение.

Дълго време се чувствах предаден, задето нито едно от петте ми деца не предложи да ме вземе при себе си, но вече — не. Сега, когато имах време да размисля над всичко случило се, виждам, че те си имат достатъчно свои проблеми, за да се нагърбят и с мен.

Саймън е на около седемдесет и е преживял поне един инфаркт. Рут страда от диабет, а Питър има проблем с простатата. Жената на Джоузеф избяга с някакво момче от плажа, докато бяха в Гърция, а ракът на гърдата на Дайна засега е в ремисия — слава богу! — в момента тя е прибрала при себе си внучката си и се опитва да вкара момичето в правия път след две извънбрачни деца и арест за кражба в магазин.

И това са само нещата, за които знам. Защото има и един куп други, за които децата не споменават нищо, защото не искат да ме тревожат. За някои от тях се досещам, но когато задам директни въпроси, човекът насреща изведнъж онемява. Не бива да огорчаваме дядо, нали разбирате.

А защо да не бива? Това искам да знам. Ненавиждам тази чудновата политика на предпазване чрез премълчаване, защото тя направо ме изключва от картината. Как да се включа в разговора, ако не знам какво се случва в живота им?

Отдавна съм решил, че не го правят заради мен. Този защитен механизъм е създаден заради самите тях, той е начин да се защитят от болката, която ще им причини предстоящата ми смърт. По същия начин младежите започват да се отдалечават от родителите си в подготовка един ден да напуснат дома. Когато Саймън навърши шестнайсет и започна да води постоянни битки с нас, си помислих, че това идва от характера му. Когато Дайна достигна тази възраст, вече знаех, че грешката не е лично нейна — това поведение просто бе изначално заложено у нея.

Но въпреки навика си да премълчава неприятните неща, семейството ми проявява неизменна преданост по отношение на посещенията. Всяка неделя някой идва, колкото и да им е трудно понякога, и говори неспирно за това колко хубаво или лошо е времето, как е прекарал отпуската си и какво е ял на обяд и точно в пет часа облекчено поглежда към часовника и си тръгва.

Понякога се опитват да ме накарат да ги придружа до входната врата и да се присъединя към редиците на онези, които играят бинго в края на залата, както групата, която ме посети преди две седмици.

— Не искаш ли да се включиш? — попитаха ме. — Можем да те оставим там на излизане. Не ти ли звучи забавно?

— Да — отвърнах, — може би, ако си някой стар, съсухрен зеленчук.

И те се разсмяха; това ме зарадва, нищо, че не се шегувах. На моята възраст човек трябва да умее да се възползва от всяка възможност да остави умно впечатление. Ако не друго, реакцията им поне ми показа, че слушат какво говоря.

Баналните разговори, които водим, не могат да задържат вниманието им и аз не ги обвинявам за това. Истинските ми истории са ужасно, ужасно остарели. Кого го интересува, че съм бил очевидец на испанския грип или че мога да разкажа от първа ръка за създаването на автомобилите, за световните войни, за студените войни, за партизанските войни и „Спутник“? Всичко това сега е стара история. Но за какво друго бих могъл да им говоря? Вече нищо не ми се случва. Това е реалността на остаряването; предполагам, че това е и същността на основния проблем. Не съм готов да остарея, не още.

Но наистина не бива да се оплаквам, нали днес ще ходя на цирк.

Розмари се връща с поднос със закуска и когато сваля пластмасовия похлупак, виждам, че е сложила върху овесената ми каша сметана и кафява захар.

— Само недейте казва на доктор Рашид за сметаната — предупреждава ме тя.

— Защо? Забранено ли е да ми давате сметана?

— Не, не специално на вас. Това е част от специализираната диета. Някои от постоянните ни обитатели не могат да разграждат мазните храни както някога.

— Ами маслото? — кипя от възмущение. Мозъкът ми се връща назад, преравя последните дни, месеци, години в опит да си припомни кога за последен път е виждал сметана или масло. Дявол да го вземе, права е. Защо не съм забелязал? А може и да съм и точно това да е причината така да ненавиждам тукашната храна. Е, нищо чудно при тези обстоятелства. Предполагам, че и солта, която получавам, е в намалено количество.

— Тази диета трябва да ви помогне да съхраните здравето си по-дълго — клати глава Розмари. — Но така и няма да разбера какво лошо има в това да се насладите на някоя хапка масло през последните си години — поглежда изразително нагоре. — Жлъчният ви мехур все още си е на мястото, нали?

— Да.

Лицето й отново омеква.

— В такъв случай наслаждавайте се на сметаната си, господин Янковски. Искате ли телевизорът ви да е включен, докато се храните?

— Не. И бездруго напоследък не се случва нищо хубаво, само гадости.

— Напълно съм съгласна — кимва тя и наново сгъва одеялото в долния край на леглото ми. — Ако ви трябва още нещо, позвънете ми.

След като излиза, решавам да започна да се държа по-любезно. Ще трябва да измисля някакъв начин да си го напомням, за да не забравя. Може би да увия парче салфетка около пръста си, тъй като не разполагам с конец. Когато бях млад, постоянно гледах героите от филмите да го правят. Увиваха конци около пръстите си, за да им напомнят за разни неща.

Посягам към салфетката и при движението случайно поглеждам към ръцете си. Изкривени и възлести, покрити с изтъняла кожа и — също като съсипаното ми лице — осеяни с червеникавокафяви петна.

Лицето ми. Избутвам настрана овесената каша и поглеждам в ръчното си огледало. Досега трябваше да съм свикнал, но кой знае защо все още очаквам да видя самия себе си. Вместо това обаче отсреща ме поглежда някаква гротескна кукла, съсухрена и покрита с петна, с увиснала гуша и големи клепнали уши. От осеяния й с петна череп нелепо стърчат няколко бели косъма.

Опитвам се да ги пригладя с длан и замръзвам, когато огледалото ми показва гледката на старата ми ръка върху старата ми глава. Навеждам се по-близо и отварям очи колкото мога по-широко в стремежа си да проникна отвъд тази увиснала плът.

Но усилията ми са безполезни. Дори когато се взирам право в избледнялото синьо на очите в огледалото, не виждам в тях себе си. Кога аз съм престанал да бъда аз?

Прекалено ми е зле, за да ям. Поставям кафявия похлупак обратно върху кашата и после, с голяма доза затруднение, разпознавам дъската, върху която са разположени контролите на леглото ми. Натискам бутона, който снижава горната му част, оставяйки масата да се извисява над мен като хищник. О, един момент, има и бутон, който снижава и леглото. Добре. Сега мога да се извъртя на хълбок, без да ударя проклетата маса и да разсипя кашата. Не искам да го правя отново, защото може да решат, че е нов гневен пристъп и да повикат доктор Рашид.

След като леглото ми се изравнява и слиза толкова надолу, колкото въобще е възможно, се завъртам на една страна и се вторачвам през жалузите в синьото небе отвън. Само след няколко минути вече съм изпаднал в състояние на безметежно спокойствие.

Небето, небето. Винаги неизменно едно и също както преди толкова години.