Вода за слонове

25.

Представлението вече е свършило — при това дяволски добро шоу, макар да не е от величината нито на „Братя Бензини“, нито на „Ринглинг“. Но как би могло да бъде? За това трябва влак.

Седя на една пластмасова маса в задната част на впечатляващо обзаведен фургон, отпивам от чаша също така впечатляващо малцово уиски — „Лафроа“, ако не греша — и пея като канарче. Разказвам на Чарли всичко: за родителите си, за романа си с Марлена и за смъртта на Кемъл и Уолтър. Разказвам му как пълзях през нощта върху покрива на влака с нож между зъбите и с мисълта за убийство в съзнанието си. Разказвам му за мъжете, изхвърлени на червена светлина, за паническото бягство и как намериха чичо Ал удушен. И най-после му разказвам за това, което направи Роузи. Дори не се замислям, просто отварям уста и думите излизат от нея.

Облекчението, което ми донасят е огромно, почти физическо. Толкова години бях държал истината, стаена в себе си. Мислех, че ще се почувствам виновен, като че ли съм я предал, но това, което изпитвам — особено когато виждам съчувственото кимане на Чарли — е по-скоро близко до чувството, което човек изпитва след изповед. Може би дори освобождение.

Така и не разбрах със сигурност дали Марлена знае — в онзи момент в менажерията ставаха толкова неща, че нямам представа какво е видяла, а и никога не я попитах. Не можех, защото не исках да рискувам да променя чувствата й към Роузи — или, като става въпрос за това, чувствата й към мен. Роузи може да бе тази, която уби Август, но аз също исках той да умре.

Отначало мълчах, за да защитя Роузи — и нямаше нито капка съмнение, че тя се нуждае от защита, в онези дни екзекуциите на слонове не бяха нещо необичайно, но няма никакво извинение за това, че скрих истината от Марлена. Дори тази истина да накърнеше любовта й към Роузи, тя никога не би й причинила болка. Това бе единствената тайна, която пазих от нея по време на целия ни брак, и накрая нямах друг избор освен да продължа да я пазя. С такава тайна в един момент съдържанието й си губи значението, но не и фактът, че си я пазил.

След като чу докрай историята ми, Чарли не придоби ни най-малко шокиран или осъдителен вид, а облекчението, което изпитвам е толкова огромно, че когато приключвам разказа си за паническото бягство, продължавам да говоря. Разказвам му за годините, прекарани в „Ринглинг“ и как напуснахме цирка след раждането на третото ни дете. Марлена просто се бе уморила да скита по пътищата — предполагам, че инстинктът за създаване на гнездо си казва думата, а освен това възрастта на Роузи напредваше все повече. За щастие ветеринарят на зоологическата градина „Бруклин“ в Чикаго избра точно тази пролет за да умре, и аз бях кандидатът с най-големи шансове за успех от всички, прицелили се в това място — не само че имах седемгодишен опит с какви ли не екзотични животни и адски впечатляваща диплома, но притежавах и слон.

Купихме един селски имот, достатъчно отдалечен от зоологическата градина, за да можем да държим там конете, но достатъчно близо, та шофирането до работата ни да не се превръща в проклятие. Конете повече или по-малко престанаха да препускат, при все че Марлена и децата продължаваха да ги яздят от време на време. Ставаха все по-дебели и все по-щастливи — конете, не децата, нито пък Марлена, като става дума за това. Бобо естествено дойде с нас. През годините тази маймуна се забърка в повече неприятности, отколкото всички деца заедно, но въпреки това я обичахме.

Това бяха младите ни дни, спокойните години! Безсънните нощи, плачещите бебета; дните, в които къщата изглеждаше така, сякаш през нея е минал ураган; времената, в които имах пет деца, шимпанзе и съпруга, всички на легло с треска. Въпреки четирите чаши за мляко, счупени една след друга за една-единствена нощ, въпреки писъците, които заплашваха да пробият черепа ми, или когато трябваше да измъквам един или друг от синовете ни — или в един паметен случай Бобо — от разни дребни неприятности в полицейския участък — това бяха добри години, златни години.

Но всичко свърши изведнъж. В един момент с Марлена бяхме затънали до шия в този начин на живот с всичките му проблеми, а в следващия миг децата вземаха колата назаем и отлитаха към колежа. И ето ме тук сега. Прехвърлил деветдесетте и сам.

Чарли, благословено да е милостивото му сърце, наистина е заинтригуван от историята ми. Той взема бутилката и се навежда напред. Докато бутам чашата си към него, някой почуква на вратата. Веднага отдръпвам ръката си, като че ли е изгорена.

Чарли се смъква от пейката и се навежда към един прозорец, повдигайки внимателно завесата с два пръста.

— Проклятие! — ругае. — Ченгетата. Чудя се какво става?

— Дошли са заради мен.

Той ме поглежда сурово и напрегнато.

— Какво?

— Тук са заради мен — повтарям, като се опитвам да не отклонявам поглед от неговия, но не е лесно, тъй като страдам от нистагмус42 — резултат от старо мозъчно сътресение. Колкото повече се опитвам да се взра неотклонно в някого, толкова повече очите ми започват да се въртят неконтролируемо.

Чарли пуска завесата и отива до вратата.

— Добър вечер — чува се дълбок глас от вратата. — Търся Чарли О‘Брайън. Казаха ми, че мога да го намеря тук.

— Вече го намерихте. Какво мога да направя за вас, господин полицай?

— Надявах се, че ще успеете да ни помогнете. Един възрастен мъж е изчезнал от старческия дом на другия край на улицата. Персоналът мисли, че най-вероятно е дошъл тук.

— Не бих се изненадал. Хората обичат цирка, на каквато и възраст да са.

— Да, разбира се. Работата е там, че човекът е на деветдесет и три и е доста немощен. Сестрите се надяваха, че ще се върне сам след представлението, но оттогава са изминали няколко часа, а него още го няма. Много се безпокоят за него.

Чарли примигва към ченгето.

— Дори и да е дошъл, не вярвам все още да е наоколо. Приготвяме се да потеглим, и то съвсем скоро.

— Не си ли спомняте да сте видели някого, който да отговаря на това описание?

— О, да. Много хора. Сума ти семейства доведоха старците си да гледат шоуто.

— А не сте ли виждали един старец, който да е съвсем сам?

— Не съм забелязал, но пък тук минават толкова хора. След известно време просто преставам да ги забелязвам.

Ченгето пъха глава в стаята и очите му се спират върху мен с очевиден интерес.

— Кой е това?

— Кой, той ли? — пита Чарли и махва към мен.

— Да.

— Това е баща ми.

— Имате ли нещо против да вляза за малко?

След продължила само секунда пауза Чарли отстъпва настрана.

— Моля, заповядайте.

Ченгето се покатерва във фургона. Толкова е висок, че трябва да се наведе. Има издадена брадичка и силно изкривен нос. Очите му са разположени прекалено близо едно до друго, като на орангутан.

— Как сте, сър? — пита той, докато се приближава. Присвива очи и започва да ме разглежда внимателно.

Чарли ме стрелва с поглед.

— Татко не може да говори. Преди няколко години претърпя удар.

— Няма ли да е по-добре да си остане у дома? — пита офицерът.

— Това е неговият дом.

Оставям челюстта си да увисне и да започне да трепери. Посягам с трепереща ръка към чашата си и почти я преобръщам — почти, защото ще е срамота да прахосам толкова добър скоч.

— Хайде, татко, дай да ти помогна — втурва се към мен Чарли, сяда на пейката ми и посяга към чашата, за да я повдигне към устните ми.

Изплезвам език като папагал и го оставям да докосне кубчетата лед, който се търкалят към устата ми.

Ченгето ни гледа. Не гледам направо към него, но го виждам в ъгъла на зрителното си поле.

Чарли оставя чашата ми на масата и поглежда спокойно към ченгето.

Полицаят ни наблюдава за известно време, а после обхожда стаята с присвити очи. Лицето на Чарли е безизразно като стена, а аз старателно пускам струя слюнка, която се проточва от устата ми.

Най-после ченгето докосва фуражката си.

— Благодаря ви, господа. Ако видите или чуете нещо, моля, незабавно ни съобщете. Старецът наистина не е в състояние да издържи дълго сам навън.

— Със сигурност ще го направя — заявява Чарли. — Чувствайте се свободен да огледате целия терен. Ще бъде ужасно, ако на онзи старец му се случи нещо.

— Това е телефонният ми номер — ченгето връчва на Чарли картичка. — Обадете ми се, ако чуете нещо.

— Разбира се.

Полицаят хвърля един последен поглед из фургона и се упътва към вратата.

— Добре тогава, лека нощ — сбогува се той.

— Лека нощ — отвръща Чарли и тръгва след него към вратата. След като я затваря, се връща на масата, сяда и налива и на двама ни по още едно уиски. Отпиваме и седим безмълвни.

— Сигурен ли си? — пита той най-сетне.

— Да.

— Ами здравето ти? Не ти ли трябват лекарства?

— Не. Нищо ми няма, просто съм стар и предполагам, че рано или късно старостта сама ще си уреди сметките.

— Ами семейството ти?

Отпивам още една глътка уиски, завъртам останалата в чашата ми течност и после я изпивам на един дъх, до последната капка.

— Ще им изпращам пощенски картички.

Поглеждам го и осъзнавам, че думите ми са прозвучали съвсем погрешно.

— Не исках да кажа това. Обичам ги и знам, че и те ме обичат, но вече не съм част от живота им. По-скоро съм задължение. Затова трябваше да дойда сам тук тази вечер. Те просто забравиха за мен.

Челото на Чарли е сбърчено. Изражението му е несигурно.

Продължавам да го увещавам, напълно отчаян:

— Аз съм на деветдесет и три години. Какво имам да губя? Все още мога да се грижа сам за себе си общо взето. За някои неща ще ми трябва помощ, но не такава, каквато си мислиш — усещам как очите ми се навлажняват и се опитвам да изпиша на разрушеното си от времето лице някакво подобие на твърдост. Не съм някой безполезен слабак, слава богу. — Позволи ми да дойда с вас. Мога да продавам билети. Ръс може да прави какво ли не — той е млад. Дай ми неговата работа. Все още мога да смятам и не мамя с рестото. Знам, че не ръководиш някакво мошеническо шоу.

Очите на Чарли се замъгляват. Кълна се в бога, че е така.

Продължавам, без да спирам:

— Ако моите хора ме намерят, е, тогава просто ме намират. Ако ли не, на края на сезона ще им се обадя и ще се върна. А ако междувременно ми се случи нещо, просто им се обади и те ще дойдат да ме вземат. Какъв е проблемът?

Чарли се взира в мен. Никога не съм виждал човек, който да изглежда по-сериозен.

Едно, две, три, четири, пет, шест… Няма да ми отговори… Седем, осем, девет… Ще ме върне обратно там и защо не, все пак не ме познава кой знае откога… Десет, единайсет, дванайсет…

— Добре — изрича накрая.

— Добре?

— Добре. Нека да има какво да разказваш на внуците си. Или на правнуците си. Или на праправнуците си.

Изпръхтявам от радост. Струва ми се, че ще полудея от щастие. Чарли ми намигва и ми налива още един пръст уиски. После се замисля и отново обръща бутилката над чашата ми.

Посягам и я хващам за гърлото.

— По-добре не — казвам. — Не искам да се напия и да си счупя хълбока.

И се разсмивам, защото всичко това е толкова смешно и така прекрасно, и единственото, което мога да направя, е да не се разкикотя като луд. Какво като съм на деветдесет и три? Какво, като съм древен и ексцентричен и тялото ми е руина? Щом са готови да ме приемат заедно с чувството ми за вина, защо да не избягам с цирка?

Това, което Чарли каза на ченгето, е истина. За старец като мен това е моят дом.