Вода за слонове

Пролог

Под червено-бялото чергило на мазната будка за сандвичи бяхме останали само трима души: Грейди, аз и готвачът. Аз и Грейди седяхме на една очукана дървена маса и пред всеки от нас бе сложен по един сандвич в тенекиена чиния. Готвачът стоеше зад тезгяха и стържеше тигана си с домакинска шпатула. Преди известно време бе изключил печката, но миризмата на мас продължаваше да тежи във въздуха.

Останалата част от алеята, доскоро задръстена от хора, сега бе пуста. Виждаха се единствено неколцина от нашите хора и една малка група мъже, които чакаха да ги заведат до палатката за стриптийз и се оглеждаха нервно на всички страни, нахлупили ниско шапки и напъхали ръце дълбоко в джобовете. Положително нямаше да останат разочаровани: някъде отзад вече ги очакваха Барбара и нейните преливащи чарове.

Останалите хора от града — селяндурите, както ги наричаше чичо Ал — вече бяха успели да минат през палатката с животните и да влязат в голямата шатра, която се тресеше от лудешка, шумна музика. Оркестърът минаваше от едно към друго парче от репертоара си с обичайната оглушителна сила на звука. Можех да кажа наизуст всяка подробност от изпълнението: в този миг последните участници в спектакъла напускаха сцената и Лоти, акробатката, се катереше да изпълни номера си в централния кръг.

Погледнах към Грейди, опитвайки се да разбера какво казва. Той се огледа наоколо и се наклони по-близо до мен.

— Освен това — подхваща и задържа погледа ми — струва ми се, че точно сега ти имаш какво да губиш, и то много — той вдигна вежди, за да подчертае думите си. За миг сърцето ми спря да бие.

В шатрата избухна буря от аплодисменти и без да губи нито миг, групата се впусна във валса на Гуно. Инстинктивно се обърнах към менажерията, защото това бе знакът за началото на номера на слона. Марлена или се подготвяше да се качи на Роузи, или вече седеше върху главата й.

— Трябва да вървя — рекох.

— Седни — нареди ми Грейди. — Яж. Ако смяташ да си обираш крушите, скоро може да нямаш възможност да се докопаш до някаква храна.

В този момент мелодията се извиси до остър, пронизителен звук и замря. А после избухна експлозия от звуци, каквато не бях чувал досега — месингови и дървени духови инструменти се бореха с ударните, тромбони и пикола се сблъскваха в дива какофония, извиси се звукът на туба, а кухият звън на цимбал се промъкна вън от голямата шатра, заби се в мозъка ни и заглъхна.

Грейди застина на мястото си, както си бе наведен над сандвича си, с изпънати кутрета и широко отворена уста.

Огледах се наоколо. Никой не помръдваше, всички очи бяха вперени в голямата палатка. Няколко стръкчета сено се валяха из праха наоколо.

— Какво е това? Какво става? — попитах.

— Шшт! — изсъска Грейди.

Групата отново засвири, този път „Звезди и тигри завинаги“.

— О, Исусе Христе! Майната му! — Грейди захвърли сандвича си на масата и скочи, преобръщайки пейката.

— Какво? Какво става? — креснах след него, защото той вече се отдалечаваше тичешком.

— Маршът на бедите! — викна ми през рамо.

Обърнах се към готвача, който вече припряно смъкваше престилката си.

— Какво има предвид, по дяволите?

— Маршът на бедите — повтори готвачът и изхлузи престилката през главата си. — Означава, че нещо се е объркало, и то много.

— Какво например?

— Може да е всичко: пожар в голямата шатра, внезапна паника на хората или на животните, какво ли не. И, мили боже, горките селяндури дори не го знаят все още — наведе се, за да мине под чергилото на входа и излетя навън.

Навсякъде цареше пълен хаос — продавачи на бонбони прескачаха щандовете, занаятчиите излизаха, клатушкайки се, изпод чергилата на палатките, общите работници забързано си пробиваха път през тълпата. Всичко живо, което имаше някаква връзка с „Най-великолепното шоу на земята на братя Бензини“, се бе втурнало към шатрата.

Диамантения Джо ме задмина със скоростта на галопиращ кон.

— Якоб, менажерията! — изкрещя той. — Животните са на свобода. Върви, върви, върви!

Нямаше нужда да ми го повтаря. Там беше Марлена! Като се приближих, ме достигна ръмжене, което се просмука на вълна през тялото ми и ме уплаши до смърт, защото бе по-ниско от всеки звук, който бе възможно да долови човешкото ухо. Земята започна да се тресе под краката ми.

Вмъкнах се вътре, клатушкайки се, и се сблъсках с един як, голям като каменна стена — огромни, покрити с козина гърди и чаткащи копита, издути червени ноздри и очи, които се въртяха обезумяло във всички посоки. Устремен напред в лудешкия си бяг, якът премина толкова близо до мен, че отскочих назад, за да избегна набождането на един от извитите му рогове и излетях навън заедно с чергилото. В раменете му се бе вкопчила обезумяла хиена.

Стойката за номера в средата на шатрата бе съборена на земята и на нейно място кипеше жива маса от петна и ивици — задници, крака, опашки и нокти и всички те ревяха, виеха, пищяха и цвилеха. Една полярна мечка се извисяваше над останалите и махаше слепешком напред-назад с огромните си лапи. Улучи една от ламите и я повали. Буу-ум! Ламата се строполи на пода, разперените й на различни страни крака и врат наподобяваха петолъчна звезда. Шимпанзетата надаваха писъци и бръщолевеха, докато се люлееха на въжетата, за да са по-далече от котките. Зебра с обезумял поглед се олюля твърде близо до снишен до земята лъв, който замахна към нея, не я уцели и побягна вън от шатрата, така снишен, че коремът му почти се опираше до земята.

Очите ми светкавично обходиха палатката, търсейки отчаяно Марлена. Вместо това видях как една котка се провира през платното, което водеше до шатрата. Беше пантера и докато гъвкавото й черно тяло изчезваше под чергилото, аз събрах смелост. Ако селяндурите не знаеха какво става, сега щяха да разберат. Преди да чуя звука, минаха няколко секунди, но накрая все пак го чух — един дълъг, ужасен писък, последван от друг, а после и от трети, и тогава цялата шатра сякаш избухна от чудовищния шум на човешки тела, които се опитваха да се махнат от пейките, да се измъкнат преди другите и да се спасят. Музиката отново се извиси до кресчендо и замря и този път не засвири отново. Затворих очи. „Моля те, господи, направи така, че да излязат през задния вход. Моля те, господи, не им позволявай да се опитат да минат оттук.“

Отворих очи и отново пребродих с поглед шатрата с трескавата надежда да я зърна. Колко трудно можеше да бъде да намериш едно момиче и един слон, за бога?

Едва не извиках от облекчение, когато най-после мярнах розовите й пайети, а може и наистина да съм извикал, не помня.

Тя стоеше от отсрещната страна, до платното, спокойна и ведра като топъл летен ден. Пайетите й проблясваха като диаманти — ярко блещукащ факел между разноцветната окраска на животните. И тя ме видя, улови погледа ми и го задържа за, както ми се стори, цяла вечност. Беше спокойна и равнодушна, дори се усмихваше. Започнах да си проправям път към нея, но нещо в израза на лицето й ме накара да замръзна на място.

Онзи кучи син стоеше с гръб към нея. Лицето му беше почервеняло и той ревеше с пълно гърло, размахваше ръце и люлееше бастуна си със сребърен връх. Коприненото му бомбе лежеше на сламата до него.

Тя се пресегна към нещо. Помежду ни профуча жираф, дългият му врат се полюшваше грациозно дори в паниката му и когато отмина, видях, че е взела един железен прът. Държеше го хлабаво, подпряла края му на твърдата земя. Отново ме погледна изумено. А после очите й се преместиха на голия му тил.

— О, Исусе! — промълвих, внезапно осъзнал какво си е наумила. Залитнах напред и изкрещях, въпреки че нямаше надежда гласът ми да стигне до нея: — Не го прави! Не го прави!

Тя издигна пръта високо във въздуха и замахна надолу, разцепвайки главата му като пъпеш. Черепът му зейна отворен, очите му се разшириха, а устните му образуваха едно „о“. Той се свлече на колене и после се строполи в сламата.

Бях прекалено изумен, за да помръдна, дори когато един млад орангутан обви гъвкавите си ръце около краката ми.

Беше така отдавна. Така отдавна. Но споменът все още ме преследва.

Не говоря много за онези дни. Никога не съм го правил. Не знам защо — работил съм в различни циркове в продължение на почти седем години и ако това не е тема за разговор, тогава не знам какво е.

Всъщност знам: защото никога не съм имал доверие на самия себе си. Боях се, че все някога ще се изпусна и ще го изрека. Знаех колко е важно да запазя тайната й и я запазих; запазих я до края на живота й и дори след това.

В продължение на седемдесет години не я изрекох пред нито една жива душа.