Вода за слонове

6.

Влакът изскърцва, съпротивлява се на нарастващата сила на спирачките. След няколко минути отеква дълъг, пронизителен писък, огромният железен звяр се разтърсва, спира и издиша.

Кинко отмята одеялото си и се изправя. В цял ръст е не по-висок от метър и двайсет, ако има и толкова. Протяга се, прозява се, премлясква с устни и почесва главата, мишниците и тестисите си. Кучето танцува около краката му и късо отрязаната му опашка енергично се развява във въздуха.

— Хайде, Куини — казва той и го вдига от пода. — Искаш да излезеш навън ли? Куини иска да излезе навън? — залепва целувка точно в средата на оцветената в кафяво и бяло глава на женския териер и прекосява малката стаичка.

Наблюдавам го, свит под своя измачкан конски чул.

— Кинко? — викам.

Ако не бе затръшнал вратата с такава ярост, навярно щях да си помисля, че не ме е чул.

Спрели сме на един страничен коловоз зад Летящия ескадрон, който явно е пристигнал преди няколко часа. Градът от палатки вече е издигнат за радост на събралата се тълпа от граждани. Върху Летящия ескадрон седят деца на цели редици и гледат наоколо с блестящи очи. Родителите им са се струпали отдолу, стиснали ръцете на по-малките им братчета и сестричета, и сочат едно или друго от чудесата, които се появяват пред очите им.

Работниците от главния влак слизат от спалните вагони, палят цигари и се отправят през тълпата към готварницата, чието знаме в синьо и оранжево е вече вдигнато, а от казана до него изригва пара — радостно свидетелство за присъствието на готова закуска във вътрешността на походната кухня.

От спалните вагони в края на влака, които очевидно са и по-луксозни, се появяват артисти. Йерархията е ясна: колкото по-близо си до края на влака, толкова по-впечатляващо е жилището ти. Самият чичо Ал се измъква от един вагон точно пред служебния вагон. Не мога да не забележа, че двамата с Кинко сме онези двама човешки обитатели на влака, които заемат място най-близо до машината.

— Якоб!

Обръщам се. С широки крачки към мен се е запътил Август. Ризата му е педантично чиста, брадичката — гладка. Очевидно напомадената му коса е била вчесана съвсем наскоро.

— Как си тази сутрин, момчето ми? — пита той.

— Добре — отвръщам. — Само малко уморен.

— Този малък трол притесни ли те по някакъв начин?

— Не — отговарям. — Държа се съвсем любезно.

— Хубаво, хубаво — той плясва с ръце. — В такъв случай какво ще кажеш да хвърлиш едно око на онзи кон? Не вярвам да е нещо сериозно. Марлена ужасно ги е разглезила. А, ето я и самата малка госпожица. Ела насам, скъпа — провиква се той бодро. — Искам да те запозная с Якоб. Той ти е голям почитател.

Усещам как се обливам в червенина.

Тя спира до Август и ми се усмихва, докато той се обръща към вагона с животните.

— Приятно ми е — тя протяга ръка. Дори отблизо прилича забележително на Катрин — фини черти, бледа като порцелан кожа с няколко лунички на носа, искрящи сини очи и коса, която е точно толкова тъмна, че да не й подхожда определението „руса“.

— Удоволствието е мое — отвръщам с болезненото съзнание, че не съм се бръснал от два дни, че дрехите ми са втвърдени от засъхналата по тях тор и че миризмата на тор не е единственият неприятен аромат, който се разнася от тялото ми.

Тя леко навежда глава.

— Я ми кажи, нали точно теб видях вчера? В менажерията?

— Не, не мисля — инстинктивно прибягвам към лъжата.

— Да, ти беше. Точно преди представлението. Когато клетката на шимпанзето се затръшна и се затвори.

Хвърлям поглед към Август, но той все още гледа на другата страна. Тя проследява погледа ми и сякаш разбира.

— Не си от Бостън, нали? — пита с понижен глас.

— Не. И никога не съм бил.

— Хмм — клати глава. — И все пак ми се струва, че отнякъде те познавам. Е, добре — продължава тя бодро, — Оги казва, че си ветеринар.

При звука на името си Август се обръща към нас.

— Не съм — отвръщам. — Искам да кажа, не точно.

— Просто се опитва да скромничи — намесва се Август. — Пийт! Хей, Пийт!

Пред вратата на товарния вагон с животните група мъже наместват рампа с вградени странични стени. Един от тях, висок и тъмнокос, се обръща.

— Да, шефе?

— Свали първо другите и после докарай тук Сребърна звезда, става ли?

— Става.

След като по рампата преминават единайсет коня — пет бели и шест черни, Пийт отново влиза във вагона, за да се върне само секунда по-късно.

— Сребърна звезда не иска да помръдне, шефе.

— Накарай го — заповядва Август.

— Да не си посмял! — обажда се Марлена и хвърля на Август унищожителен поглед, след което се отправя по рампата с маршовата стъпка на войник, тръгнал на поход, и се скрива във вагона.

Двамата с Август оставаме да чакаме отвън, заслушани в отчаяните молби и цъкането с език, долитащи от вътрешността на влака. След няколко минути Марлена се появява на вратата, придружена от арабския жребец със сребърната грива.

Момичето излиза на рампата преди коня, цъка с език и му шепне окуражително. Той вдига глава и се отдръпва назад. Най-накрая тръгва след нея надолу по рампата, но главата му летаргично се люлее на всяка стъпка. Когато стига до земята, се дръпва назад с такава сила, че почти сяда на хълбоците си.

— Господи, Марлена, нали каза, че само малко не го бивало! — възкликва Август.

Лицето й е станало пепеляво.

— Така беше. Вчера изобщо не беше толкова зле. От няколко дни нещо понакуцва, но изобщо не беше така.

Тя цъка с език и дърпа коня, докато най-накрая той стъпва на земята. Остава така, с извит гръб и съсредоточил цялата си тежест върху задните крака. Замръзвам на мястото си. Това е класическата стойка при ламинит14, като че ли конят върви върху яйчени черупки.

— Какво смяташ, че е? — пита Август.

— Дай ми една минута — казвам, въпреки че съм деветдесет и девет процента сигурен каква е диагнозата. — Имате ли инструменти, с които да проверя копитото?

— Не, но ковачът има. Да пратя ли Пийт?

— Не още. Може да не ми потрябват.

Прикляквам до лявото рамо на коня и прокарвам ръце надолу по крака му, от рамото до глезена. Той дори не трепва. Полагам длан върху предната част на копитото му. Усещам пареща горещина. Поставям палеца и показалеца си отзад на глезена му. Артерията му пулсира силно под пръстите ми.

— По дяволите! — изругавам.

— Какво има? — пита Марлена.

Изправям се и посягам към крака на Сребърна звезда, който остава на земята, без да трепне.

— Хайде, момче — говоря на коня, подръпвайки копитото му.

Най-после той го повдига. Долната му част е потъмняла и подута, а около ръба й се е проточила тънка червена ивица. Веднага отпускам копитото обратно на земята.

— Този кон има ламинит — обявявам.

— О, боже! — възкликва Марлена и вдига ръка към устата си.

— Какво? — пита Август. — Какво има?

— Ламинит — повтарям. — Тоест, съединителните връзки между копитото и копитната кост са отслабнали и копитната кост се върти срещу най-долната част на копитото.

— Говори на английски, ако обичаш. Много ли е зле?

Хвърлям поглед към Марлена, която все още притиска устата си с ръка.

— Да.

— Можеш ли да го оправиш?

— Бихме могли да го пристегнем здраво и да се опитаме да му попречим да се изправя на крака. Само сено, нищо зърнено. И никаква работа.

— Но можеш ли да го оправиш?

Поколебавам се, докато бързо поглеждам към Марлена.

— Най-вероятно не.

Август се взира в Сребърна звезда, издува бузи и бавно издишва.

— Я, я, я! — избумтява зад нас глас, който не може да бъде сбъркан с никой друг. — И това ако не е нашият животински доктор!

Чичо Ал се носи към нас в панталон на черни и бели карета и яркочервена жилетка. В ръката си стиска бастун със сребърен връх, който се полюлява екстравагантно на всяка крачка. Зад него вървят няколко души.

— И така, какво казва кресльото? Оправи ли коня? — пита той с добродушен тон и спира пред мен.

— Не точно — отвръщам.

— Защо не?

— Очевидно конят има ламинит — обяснява Август.

— Какво има?

— Краката му не са наред.

Чичо Ал се привежда и се вторачва в краката на Сребърна звезда.

— На мен ми изглеждат добре.

— Не са добре — обаждам се.

Той се извръща към мен.

— И какво предлагаш да направим?

— Оставете го да почива и не му давайте никакво зърно. Освен това не можем да направим нищо повече.

— Изключено е да го оставим да почива. Той е водачът в номера с конете.

— Ако този кон продължи да се движи, копитната му кост ще продължи да се върти, докато пробие копитото му, и тогава ще го загубите — заявявам недвусмислено.

Чичо Ал примигва и поглежда към Марлена.

— За колко време няма да може да играе?

Не отговарям веднага, подбирам грижливо думите си.

— Най-вероятно никога.

— По дяволите! — крясва той и започва да удря по земята с бастуна си. — И откъде, дявол да го вземе, да си намеря друг кон за представлението по средата на сезона? — оглежда се наоколо към придружителите си.

Те свиват рамене, започват да мънкат и отклоняват погледи.

— Безполезни кучи синове. Защо изобщо ви държа?!… Добре, ти… — посочва с бастуна към мен. — Ти вече си в шоуто. Оправи този кон. Девет кинта на седмица. Ще се отчиташ пред Август. Загубиш ли коня, изхвърчаш. Всъщност само един намек за беля, и изхвърчаш — пристъпва напред към Марлена и я потупва по рамото. — Хайде, хайде, скъпа. — Успокоява я нежно. — Не се притеснявай. Якоб ще се погрижи за него. Август, иди и донеси на това момиченце нещо да закуси. Трябва да потегляме.

Главата на Август се извръща към чичо Ал с бързината на светкавица.

— Какво искаш да кажеш с това „да потегляме“?

— Трябва да съборим всичко това — пояснява чичо Ал и махва широко с ръка към брезентовия град наоколо. — Да тръгваме.

— За какво говориш, дявол да те вземе? Нали току-що пристигнахме? Все още се подреждаме!

— Промяна в плановете, Август. Промяна в плановете.

Чичо Ал и приятелите му отминават нататък, а Август остава да се взира в гърбовете им. Челюстта му е увиснала, а устата — широко отворена.

Готварницата кипи от слухове.

Над зеленчуковата яхния:

— Преди няколко седмици хванали братята Карсън да мамят с рестото. Изгорили цялото място.

— Ха! — изсумтява някой. — Това обикновено е наша работа.

Над бърканите яйца:

— Чули са, че носим пиячка. Ще ни нападнат, за да я докопат.

— Да, наистина ще има нападение — долита отговорът. — Но над палатката за стриптийз, а не на пиячката.

Над овесената каша:

— Чичо Ал здравата е прецакал шерифа с таксата за престой миналата година. Ченгетата казват, че имаме два часа, преди да ни изритат.

Езра е превит в същото положение като вчера — със скръстени ръце и притисната до гърдите брадичка. Изобщо не ми обръща внимание.

— Хей, едрият — виква ми Август, когато ме вижда да се устремявам към платнената завеса, която разделя готварницата на две. — Къде си мислиш, че отиваш?

— От другата страна.

— Глупости! — изръсва той. — Ти си ветеринарят на шоуто. Ела с мен. Макар че, трябва да кажа, наистина се изкушавам да те пратя там, за да разбера какво се говори между тях.

Тръгвам след Август и Марлена към една от красиво застланите маси. Кинко е седнал няколко маси по-нататък заедно с три други джуджета и Куини, свита в краката му. Тя поглежда обнадеждено нагоре и провисналият от устата й език се люлее. Кинко обаче не обръща внимание нито на нея, нито на сътрапезниците си. Погледът му е прикован в мен, а мускулите на мрачно стиснатата му челюст потръпват.

— Яж, миличка — Август побутва купичка захар към овесената каша на Марлена. — Няма никакъв смисъл да се тревожиш. Вече си имаме истински ветеринар.

Отварям уста да възразя, но размислям и отново я затварям.

Приближава се дребничка жена с руса коса.

— Марлена! Миличка! Не можеш да се досетиш какво дочух току-що!

— Здравей, Лоти — поздравява я Марлена. — Нямам ни най-малка представа. Какво става?

Лоти се плъзга към масата, сяда до нея и започва да бърбори безспир, почти без да си поема дъх. Тя е акробатка и е научила новината от възможно най-авторитетния източник, безпогрешният й радар е дочул чичо Ал и агента да си разменят разгорещени реплики отвън до голямата шатра. Не след дълго около масата ни се събира цяла тълпа и между приказките на Лоти и апетитните подробности, подхвърляни от публиката й, разбирам какво означава този катастрофален курс в историята на Алън Дж. Бънкел и „Най-великолепното шоу на земята на братя Бензини“.

Чичо Ал е ястреб, лешояд, има навика да пирува с мърша. Петнайсет години по-рано е бил управител на някакво долнопробно шоу: жалка сбирщина разядени от пелагра15 артисти, които се влачели от град на град с фургони, теглени от коне с възпалени копита.

През август 1928 година, макар и не по вина на „Уол Стрийт“, „Най-великолепното шоу на земята на братя Бензини“ се разпаднало. Парите им просто свършили и те не могли да стигнат до следващия град, а да не говорим за зимните квартири. Управителят се качил на един влак и напуснал града, оставяйки всичко зад гърба си — хората, палатките, животните.

Чичо Ал извадил късмета да се намира наблизо точно в този момент и успял да измъкне един спален вагон и две открити платформи на безценица от някакви гарови чиновници, които отчаяно искали да освободят релсите си. Тези две платформи лесно побирали няколкото разнебитени фургона на чичо Ал и тъй като на вагоните вече било изписано „Братя Бензини: най-великолепното шоу на земята“, Алън Бънкел запазил името и официално се присъединил към редиците на пътуващите циркове.

Когато дошъл Сривът, големите циркове започнали да западат и чичо Ал просто не можел да повярва на късмета си. „Братя Джентри“ и „Бък Джоунс“ се сринали първи през 1929. На следващата година светът станал свидетел на края на „Братя Кол“, „Братя Кристи“ и могъщия Джон Робинсън. И всеки път, когато някой цирк прекратявал дейността си, чичо Ал се оказвал наоколо, готов да прибере останките: няколко вагона, дузина останали на милостта на съдбата артисти, един тигър, някоя камила. Имал информатори навсякъде и в мига, в който някакъв по-голям цирк покажел първи симптоми на беда, чичо Ал получавал телеграма и се втурвал към мястото на събитието.

И така, той се угоил от останките на тези големи циркове. В Минеаполис прибрал шест парадни фургона и един беззъб лъв. В Охайо се сдобил с гълтач на мечове и вагон платформа; в Демойн — с палатка за преобличане, хипопотам, подобаващ фургон, в който да го държи, и Прекрасната Лусинда. В Портланд придобил осемнайсет товарни коня, две зебри и един ковач, в Сиатъл — два спални вагона и един истински изрод — дама с брада — и това го направило много щастлив, защото ако има нещо, което чичо Ал да желае повече от всичко на света, което да изпълва мечтите му и сънищата му нощем, това са изродите. Не изкуствено сътворени изроди, не мъже, покрити от глава до пети с татуировки, нито пък жени, които повръщат портмонета и крушки по даден сигнал; не и момичета с изкуствено разбухната коса като пухкав облак над главите им или пък мъже, които пъхат колове в синусите си. Не, чичо Ал мечтае за истински, неподправени изроди. Изроди, които са родени такива. И това е причината, поради която заобикаляме Жолиет.

Циркът на братята Фокс току-що е фалирал и чичо Ал е изпаднал в екстаз, защото при тях работи световноизвестният Чарлс Мансфийлд-Ливингстън — красив, елегантен мъж с недоразвит близнак, сраснат за гръдния му кош, когото нарича Чез. Чез прилича на бебе с глава, потънала в ребрата на Чарлс. Той го облича в миниатюрни костюми, обува го с неизменно черни обувки и когато върви, Чез държи малките си ръчички в неговите. Според един слух миниатюрният пенис на Чез дори получавал ерекция.

Чичо Ал е ужасен, че някой друг може да го изпревари и да отмъкне Чарлс изпод носа му, ето защо отчаяно иска да стигне дотам пръв. Поради което, макар че плакатите ни са разлепени из целия Саратога Спрингс, въпреки че според плана трябваше да направим тук двудневен престой и току-що са ни доставили 2200 филии хляб, 116 фунта масло, 360 дузини яйца, 1570 фунта месо, 11 сандъка кисело зеле, 105 фунта захар, 24 щайги портокали, 52 фунта свинска мас, 1200 фунта зеленчуци и 212 кутии кафе; въпреки тоновете сено, ряпа, цвекло и какви ли не фуражи за животните, които са наблъскани отзад в палатката с менажерията; въпреки стотиците хора, дошли от града, струпани на ръба на парцела дори в този момент, първо въодушевени, после озадачени, а сега все по-гневни; въпреки всичко това си прибираме нещата и потегляме.

Готвачът е близо до апоплексия. Агентът заплашва да напусне. Главният коняр е бесен и налага обсадените хора от Летящия ескадрон със страст.

Всеки един в това шоу вече е изминавал този път. Най-голямата им тревога е, че по време на тридневното пътуване към Жолиет няма да получават достатъчно храна. Готвачите правят всичко по силите си, като се опитват да натоварят колкото се може повече провизии в основния влак и обещават да раздадат дюкис16 — очевидно някакъв вид ястие в опаковка — при първа възможност.

Когато Август разбира, че ни предстои тридневно пътуване на бързи обороти, изригва дълга поредица от проклятия и ругатни, а после започва да крачи напред-назад, като праща чичо Ал по дяволите и лае заповеди на нас, останалите. Докато мъкнем колкото се може повече храна за животните обратно към влака, Август се изгубва, за да се опита да убеди — или, ако се наложи, да подкупи — стюарда от готварницата да се раздели с част от храната, предвидена за хората.

Аз и Диамантения Джо пренасяме кофи карантия от задната част на палатката с менажерията обратно към влака. Карантията идва от местните кланици и е направо отвратителна — воняща, кървава и лигава. Поставяме кофите точно от вътрешната страна на входа на вагоните с животни. Обитателите им — камили, зебри и други тревопасни — ритат, вдигат врява и изразяват недоволството си по всички възможни начини, но ще трябва да пътуват заедно с месото, защото няма къде другаде да го сложим. Големите котки пътуват в парадните клетки най-отгоре върху вагоните платформи.

Когато свършваме, отивам да потърся Август. Намирам го зад готварницата да товари една ръчна количка с остатъците, които е успял да измоли от готвачите.

— Натоварили сме всичко — съобщавам. — Трябва ли да направим нещо за водата?

— Изпразнете кофите и пак ги напълнете. Вагонът с водата вече е пълен, но няма да има достатъчно за три дни. Ще трябва да спрем някъде по пътя. Чичо Ал може да е упорит стар гарван, но не е глупак. Никога няма да рискува да загуби животните. Няма ли животни, няма и цирк. Натоварихте ли всичкото месо?

— Толкова, колкото можа да се побере във вагона.

— Месото е най-важно. Ако трябва да изхвърлите част от сеното, за да направите място за месото, изхвърлете го. Котките са по-ценни от тревопасните.

— Натъпкали сме всяко ъгълче от вагона. Освен ако Кинко и аз не се преместим да спим някъде другаде, там няма място дори за една игла.

Август обмисля отговора си, потупвайки с пръст по свитите си устни.

— Не — изрича най-после. — Марлена за нищо на света няма да позволи да качим месо при конете й.

Сега поне знам на кое стъпало се намирам. Дори това стъпало да е по-ниско от котките.

Водата на дъното на ведрата за конете е потъмняла и в нея плуват овесени зърна, но е вода така или иначе, затова изнасям ведрата отвън, свалям ризата си и изсипвам това, което е останало върху ръцете, главата и гърдите си.

— Май не се чувстваме особено свежи, а, док17? — подхвърля Август.

Стоя приведен напред и от косата ми капе вода. Избърсвам очите си с ръка и се изправям.

— Съжалявам. Не видях да има друга вода, а така или иначе тази щях да я изхвърля.

— Не, не, няма нищо, няма нищо. Не можем да очакваме от нашия ветеринар да живее като прост работник, нали така? Ще ти кажа какво ще направим, Якоб. Сега вече е късно за това, но когато пристигнем в Жолиет, ще уредя да получаваш своя собствена вода. Артистите и шефовете получават по две ведра на човек и дори повече, ако си готов да дадеш нещо на този, който отговаря за водата — казва той, потривайки палец срещу пръстите си. Освен това ще те свържа с Понеделнишкия човек и ще видя какво мога да направя, за да те уредим с още един чифт дрехи.

— Понеделнишкия човек?

— В кой ден майка ти се е занимавала с прането, Якоб?

Зяпвам го безмълвно.

— Нали не искате да кажете…

— Цялото това миене и все пак чистотата ти виси на косъм. Ще бъде жалко, ако се окаже, че само си хабиш усилията.

— Но…

— Не казвай нищо, Якоб. Никога не задавай въпрос, ако не желаеш да узнаеш отговора. И недей да се миеш с тази гадост. Ела с мен.

И ме повежда обратно към мястото, където доскоро се намираше брезентовият град, към едната от единствените три палатки, които все още стоят на местата си. Вътре има стотици кофи, подредени по две през редица куфари и закачалки за дрехи, с имена или инициали, изрисувани на стените им. Мъже в различни стадии на разсъбличане се къпят или бръснат с водата от кофите.

— Ето — Август ми посочва две ведра. — Използвай тези.

— Но какво ще прави Уолтър? — питам, защото съм прочел името отстрани на едното от тях.

— О, познавам Уолтър. Той ще прояви разбиране. Имаш ли бръснач?

— Не.

— Имам един-два тук някъде — той посочва към другия край на шатрата. — Там отсреща. Името ми е написано на тях. Но побързай, предполагам, че след не повече от половин час вече ще сме на път.

— Благодаря — казвам му.

— Няма за какво — отвръща той. — Ще ти оставя една риза във вагона с животните.

Когато се връщам във вагона с животните, заварвам Сребърна звезда да стои до стената в най-отдалечения край в достигащата до коленете му слама. Очите му са стъклени, а сърцето му бие ускорено.

Останалите коне са все още вън, затова за пръв път получавам възможност да огледам помещението както трябва. Има шестнайсет клетки за конете, разделени от прегради, които се спускат, след като конете са въведени вътре. Ако вагонът не е бил изменян с цел да приюти някакви загадъчни и отсъстващи кози, щеше да побира трийсет и два коня.

Намирам чиста бяла риза, просната на долния край на леглото на Кинко. Изхлузвам своята и я запращам върху конския чул в ъгъла. Преди да облека новата, я поднасям към носа си и с чувство на благодарност долавям миризмата на сапун за пране.

Докато я закопчавам, погледът ми пада върху книгите на Кинко, които той е оставил върху щайгата точно до керосиновата лампа. Натъпквам ризата в панталона си, сядам на леглото и посягам към най-горната.

Това е пълно издание на творбите на Шекспир. Под него се намират сбирка от поемите на Уърдсуърт18, Библията и книга с пиесите на Оскар Уайлд. Под предната корица на Шекспир са скрити няколко книжки, които разпознавам незабавно — порнографски списания.

Разтварям едно от тях. Грубо нарисувана Олив Ойл лежи на едно легло с разчекнати крака съвсем гола, с изключение на обувките, и разтваря собственото си тяло с пръсти. Попай се появява в един въздушен мехур около главата й — очевидно нейните мисли — и ерекцията му е толкова голяма, че достига до брадичката му. Уимпи19, със също така голяма ерекция, наднича през прозореца.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Изтървавам списанието и бързо се навеждам, за да го вдигна.

— Остави го, дяволите да те вземат! — крясва Кинко, профучава през стаята и го грабва от ръцете ми. — И, по дяволите, стани от леглото ми!

Моментално скачам.

— Виж какво, приятелче — той посяга нагоре, за да забие пръст в гърдите ми, — това, че трябва да спя заедно с теб, не ме радва особено, но очевидно нямам друг избор. Но за твое добро те съветвам да повярваш, че имам избор дали да те оставя да ми бърникаш в нещата, или не.

Брадата му е необръсната, а сините му очи горят насред лице, което е придобило оттенък на цвекло.

— Прав си — пелтеча. — Съжалявам. Не биваше да ти пипам нещата.

— Слушай, тъпако, тук си се бях уредил много добре, преди да се появиш ти. Плюс това и бездруго съм в лошо настроение. Някакъв идиот днес ми е използвал водата, тъй че по-добре не ми се мяркай. Може да съм нисък, но не си мисли, че не мога да те направя на пух и прах.

Очите ми се разширяват. После се овладявам, но вече е твърде късно.

Очите на Кинко се присвиват в тесни цепки и преминават по ризата ми, по прясно избръснатото ми лице. Той запраща списанието на леглото си.

— Уф, да те вземат мътните. Не смяташ ли, че и така си ми причинил достатъчно неприятности?

— Съжалявам. Кълна се в господ, не знаех, че водата е твоя. Август каза, че мога да я използвам.

— А каза ли ти, че можеш да ми ровиш из нещата?

Забавям отговора си, защото съм смутен.

— Не.

Той взима книгите си и ги натъпква в щайгата.

— Кинко… Уолтър… извинявай.

— За теб съм Кинко, приятелче. Само приятелите ми могат да ми викат Уолтър.

Отивам в ъгъла и се отпускам върху конския чул, който използвам за одеяло. Кинко помага на Куини да се качи на леглото и ляга до нея. Погледът му е прикован в тавана така изпепеляващо, че почти очаквам да го подпали.

Не след дълго влакът излиза от гарата. За известно време ни преследват неколцина разгневени мъже, които размахват вили и бейзболни бухалки, не толкова да ни хванат, колкото да се сдобият с история, която да разказват на семействата си, когато седнат да вечерят. Ако целта им наистина беше сбиване, имаха повече от достатъчно време за това, преди да потеглим.

Всъщност мога да им вляза в положението: в крайна сметка жените и децата им са чакали от дни, за да видят цирка, а самите те най-вероятно са очаквали с нетърпение да се насладят на някои от другите забавления, мълвата за които се разнася от ухо на ухо — забавленията, предлагани в самия край на територията ни. А сега, вместо да вкусят от прелестите на великолепната Барбара, ще бъдат принудени да се задоволят с порнографските списания. Да, определено мога да разбера защо са напушени.

Двамата с Кинко се друсаме напред-назад в недружелюбно мълчание, докато влакът набира скорост. Той чете, проснат на походното си легло, а Куини е отпуснала глава върху краката му. През повечето време кучето спи, но когато е будно, не откъсва очи от мен. Аз седя на чула, пребит от умора, но все още не дотам, че да легна и да понеса нападенията на бълхите и миризмата на плесен.

Когато решавам, че е станало време за обяд, се изправям и се протягам. Очите на Кинко се стрелват иззад книгата му към мен и после пак се връщат към страницата.

Отивам при конете и гледам отвисоко техните редуващи се черни и бели гърбове. Когато ги натоварихме отново на влака, ги разместихме така, че да дадем на Сребърна звезда пространство от четири свободни клетки. Въпреки че се намират на непривични за тях места, конете не изглеждат обезпокоени, вероятно защото ги поставихме в предишния ред. Имената, издълбани в дървото на клетките, не съответстват на настоящите им обитатели, но мога да се досетя кой кой е. Четвъртият отвън навътре е Блеки. Чудя се дали нравът му прилича на този на неговия човешки съименник.

Не виждам Сребърна звезда, което означава, че трябва да е легнал на пода. Това е и добро, и лошо. Добро е, защото така не натоварва краката си, и лошо, защото означава, че го боли толкова много, че не иска да стои прав. Поради начина, по който са издигнати клетките, не мога да проверя как е, преди да спрем и да свалим от влака другите коне.

Сядам срещу отворената врата и се заглеждам в бягащия пейзаж, докато навън не става тъмно. Накрая се накланям настрана, смъквам се на пода и заспивам.

Струва ми се, че са изтекли едва няколко минути, когато спирачките на влака започват да скърцат. Вратата към стаята на козите се отваря почти незабавно и Кинко и Куини излизат в грубо измайсторения своеобразен коридор. Кинко обляга рамо срещу стената. Ръцете му са напъхани дълбоко в джобовете и той се старае да не даде никакъв знак, че забелязва присъствието ми. Когато влакът най-после окончателно спира, той скача на земята, обръща се и плясва два пъти с ръце. Куини скача в прегръдката му и двамата се скриват от погледа ми.

Изправям се на крака и надниквам през отворената врата.

Намираме се на железопътни релси по средата на нищото. Другите две секции на влака също са спрели: простират се пред нас по половин миля.

В светлината на ранното утро виждам как хората слизат от влака. Артистите навъсено протягат схванатите си тела и се събират на групички, за да си поговорят, докато работниците разтоварват рампите и свалят добитъка.

Август и неговите хора пристигат след броени минути.

— Джо, заеми се с маймуните — разпорежда се Август. — Пийт, Отис, разтоварете тревопасните и ги напойте, става ли? Използвайте потока, а не поилките. Трябва да пестим водата.

— Но недейте да сваляте Сребърна звезда — обаждам се аз.

Настава продължително мълчание. Мъжете поглеждат първо към мен, а после и към Август, чийто поглед е твърд като стомана.

— Да — кима най-после той, — точно така. Недейте да сваляте Сребърна звезда.

Обръща се и се отдалечава. Останалите мъже ме гледат с разширени от смайване очи.

Налага се да се позатичам малко, за да настигна Август.

— Извинете — казвам, като се изравнявам с него и тръгвам отстрани. — Не исках да прозвучи така, сякаш издавам заповед.

Той спира пред един вагон с камили и отваря вратата. Отвътре ни посреща хор от сумтене и оплаквания на притеснените едногърби обитатели на тази част от влака.

— Всичко е наред, момчето ми — заявява Август ведро, като ми протяга една кофа, пълна с месо. — Можеш да ми помогнеш да нахраня котките.

Улавям тънката метална дръжка и от вътрешността й излита цял рояк разгневени мухи.

— О, господи — простенвам, оставям кофата на пода и се извръщам настрани, за да повърна. После избърсвам сълзите от очите си, но все още продължава да ми се гади. — Август, не можем да ги нахраним с тази помия.

— Защо?

— Защото е развалено.

Няма никакъв отговор. Обръщам се и установявам, че Август е оставил близо до мен втора кофа и е напуснал вагона. Сега крачи по дирите, оставени от колелата на фургоните, понесъл други две кофи в ръце. Грабвам моите и се втурвам след него.

— Това месо е буквално разложено — продължавам. — Котките няма да искат да го ядат.

— Да се надяваме, че ще поискат. В противен случай ще бъдем принудени да вземем някои нелеки решения.

— Ъъъ?

— Все още ни остава да изминем много път, преди да стигнем Жолиет и уви, не разполагаме с кози.

Прекалено съм слисан, за да отговоря.

Когато стигаме до втората част от влака, Август скача върху вагона платформа и повдига подвижните стени на две отделения с котки. Освобождава катинарите, оставя ги да висят на вратите и скача отново на земята.

— Хайде, давай — потупва ме по гърба.

— Какво?

— За всяко от тях има по една кофа. Давай — подканя ме той.

Неохотно се покатервам горе на платформата. Вонята на котешка пикня е нетърпима. Август ми подава една по една кофите с месо и аз ги поставям на обрулените от вятъра дървени дъски, като се опитвам да не дишам.

Във всяко от отделенията на котките има по две клетки: от лявата ми страна се намират два лъва, а от дясната — един тигър и една пантера. И четирите са огромни. Те вдигат глава, душейки, и мустаците им започват да потръпват.

— Добре, давай — казва Август.

— Какво да направя, просто да отворя вратата и да хвърля кофата вътре ли?

— Освен ако не ти хрумне някоя по-добра идея.

Тигърът се надига — почти тристакилограмово великолепие от черно, оранжево и бяло. Главата му е огромна, мустаците — дълги. Приближава се до вратата, обръща се и си тръгва. Когато се връща обаче, започва да ръмжи и стоварва лапа върху вратата. Катинарът шумно издрънчава върху решетките.

— Можеш да започнеш с Рекс — съветва ме Август, сочейки към лъвовете, които също крачат напред-назад. — Ето го, онзи вляво.

Рекс е значително по-дребен от тигъра, със сплъстена грива и лишена от блясък козина, изпод която стърчат ребрата му. Събирам цялата си смелост и посягам към кофата.

— Чакай — обажда се Август и посочва към друга една. — Не тази. Тази тук.

Не виждам в какво се състои разликата, но тъй като вече съм се уверил, че да спориш с Август не е добра идея, се подчинявам.

Когато хищникът ме вижда, че идвам, се хвърля към вратата. Замръзвам на мястото си.

— Какво има, Якоб?

Обръщам се. Лицето на Август сияе.

— Нали не се боиш от Рекс? — продължава той. — Той е просто едно миличко мъничко писенце.

Рекс спира устрема си, за да потърка мърлявата си козина в решетките в предната част на клетката.

Отварям с непохватни пръсти катинара и го оставям на пода до краката си, а после вдигам кофата и започвам да чакам. Когато Рекс повторно се извръща с гръб към вратата, я отварям.

Преди да успея да изсипя месото от кофата, огромните челюсти на лъва се сключват над ръката ми. Надавам вик с всички сили. Кофата се стоварва на пода и навсякъде се разпиляват парчета вътрешности. Голямата котка пуска ръката ми и се нахвърля върху месото.

Затръшвам вратата и я натискам с коляно, докато проверявам дали все още имам ръка. Имам. Вярно, че е покрита със слюнка и е червена, като че ли съм я потопил във вряща вода, но кожата не е разкъсана. Миг по-късно осъзнавам, че зад мен Август се превива от смях.

Обръщам се към него.

— Какво ти става, по дяволите? Мислиш, че е смешно, така ли?

— Да, така мисля — отвръща той, без да направи и най-малко усилие да прикрие веселието си.

— Ама на теб наистина нещо ти хлопа, и то много, знаеш ли? — скачам от платформата, отново проверявам непокътнатата си ръка и гневно се отдалечавам.

— Якоб, чакай — смее се Август, следвайки ме по петите. — Не се сърди. Просто исках да се позабавлявам, нищо повече.

— Да се позабавляваш ли? Можех да загубя ръката си!

— Той няма зъби.

Спирам гневната си крачка и се взирам в чакъла под краката си, докато този новооткрит факт се утаи в съзнанието ми, а после продължавам да вървя. Този път Август не се и опитва да ме последва.

Кипящ от ярост, се отправям към потока и коленича близо до двама мъже, които поят зебри. Едно от животните се стряска и надава рев, отмятайки раираната си муцуна високо нагоре във въздуха. Мъжът, който държи въжето му, ме прострелва с поредица от гневни погледи, докато се бори да овладее зебрата.

— Пусто да остане! — крещи той. — Какво е това? Кръв ли?

Поглеждам надолу към краката си. При носенето на карантията наистина съм се опръскал с кръв.

— Да — отговарям. — Храних котките.

Вървя надолу по течението на потока, хвърлям поглед назад, докато се отдалеча достатъчно и зебрата се успокоява. Едва тогава се навеждам над водата, за да отмия кръвта и котешката слюнка от ръцете си.

Най-накрая се упътвам обратно към втората част на влаковата композиция. Виждам Диамантения Джо, качен на една платформа, точно пред клетката на едно от шимпанзетата. Навитите ръкави на сивата му риза разкриват косматите му, мускулести ръце. Шимпанзето е седнало на хълбоците си, яде с шепи зърна, смесени с плодове, и ни наблюдава с блестящите си черни очи.

— Искаш ли помощ? — питам.

— Неее. Мисля, че почти съм приключил. Чух, че Август здравата те е стреснал със стария Рекс.

Вдигам поглед към него, готов да избухна. Джо обаче не се усмихва.

— Внимавай какво правиш — предупреждава ме той. — Рекс може и да не ти откъсне ръката, но Лео — със сигурност, мога да се обзаложа. Изобщо не знам откъде му е хрумнало на Август да те накара да се захванеш с това. Клив е човекът, който отговаря за котките. Освен ако не е искал да ти набие нещо в главата — замлъква, пъха ръка вътре в клетката и докосва пръсти до пръстите на шимпанзето, преди да затвори вратата. После скача на земята. — Виж, ще ти го кажа само веднъж. Август е много особен и като казвам особен, нямам предвид веселяк или смешник. Много внимавай какво правиш. Той хич не обича някой да подлага на съмнение авторитета му. Освен това си има своите моменти, ако схващаш какво имам предвид.

— Мисля, че разбирам.

— Аз пък не мисля така. Но ще разбереш. Я кажи, успя ли вече да закусиш?

— Не.

Той посочва към вдълбаната в земята диря, чийто край стига до Летящия ескадрон. Покрай нея са проснати маси.

— Готвачите са извадили каквото ти душа иска за закуска. Освен това има и няколко кутии с Дюкис. Постарай се да се докопаш до някоя, защото това най-вероятно означава, че няма да спираме чак до довечера. Взимай, докато можеш, винаги казвам аз.

— Благодаря, Джо.

— Няма защо.

Връщам се във вагона с животните, стиснал в ръка кутията с дюкис, в която има сандвич, ябълка и две бутилки сарсапарила. Когато виждам Марлена, седнала в сламата до Сребърна звезда, отпускам надолу ръката с кутията и бавно тръгвам насреща й.

Сребърна звезда лежи на една страна, хълбоците му потръпват, а дишането му е плитко и учестено. Марлена седи до главата му с подвити под себе си крака.

— Сребърна звезда не се подобрява, нали? — пита тя и вдига поглед към мен.

Поклащам глава.

— Не разбирам как е възможно да се случи толкова бързо — гласът й е тих, приглушен. Струва ми се, че ей сега ще заплаче.

Навеждам се към нея.

— Понякога просто става така. Не е заради нещо, което сте направили вие.

Тя започва да гали муцуната му, плъзгайки пръсти по хлътналата му буза и надолу под брадата му. Очите му потрепват.

— Има ли още нещо, което да можем да направим за него? — пита тя.

— Освен да го свалим от влака, не. Дори и при най-благоприятните обстоятелства човек не може да направи нищо, освен да ги накара да лежат и да се моли.

Тя поглежда към мен и почти подскача, когато вижда ръката ми.

— О, боже. Какво се е случило?

Свеждам поглед надолу.

— О, това ли? Няма нищо.

— Не, има — настоява тя и се изправя на колене. Улавя ръката ми в дланите си и я премества към светлината, идваща между дъските, за да я види по-добре. — Струва ми се, че е ново. Ще ти излезе дяволска синина. Така боли ли? — хваща ръката ми, разглежда горната част и плъзга свободната си длан над синьото петно, което се разраства по кожата ми. Кожата й е хладна и гладка. Косъмчетата по ръцете ми настръхват.

Затварям очи и преглъщам с усилие.

— Не, наистина, добре…

В далечината отеква писък на свирка и Марлена поглежда към вратата, а аз се възползвам от разсейването й, за да издърпам ръката си. Надигам се.

— Двайсет минути! — изревава дълбок глас някъде от предната част на композицията. — Двайсссссет минути и тръгваме!

Джо подава глава през отворената врата.

— Идвай! Трябва да натоварим животните! О, извинете, мем20 — добавя той към Марлена и повдига шапката си в знак на уважение. — Не ви видях.

— Няма нищо, Джо.

Джо стои до вратата, явно е смутен, и ме чака.

— Просто трябва да започнем веднага с товаренето — казва той и в гласа му се прокрадва отчаяние.

— В такъв случай се захващайте за работа — окуражава го Марлена. — Аз ще остана тук със Сребърна звезда.

— Не може — бързо изтърсвам аз.

Тя вдига поглед към мен и аз забелязвам колко дълга и бяла е шията й.

— Защо да не може?

— Защото след като качим другите коне, няма да можете да излезете оттук.

— Точно така.

— Ами ако нещо ви се случи?

— Нищо няма да ми се случи, а ако все пак стане нещо, ще се покатеря по гърбовете им и ще изляза — отпуска се в сламата и отново подвива крака под тялото си.

— Не съм сигурен… — прошепвам със съмнение. Марлена обаче се взира в Сребърна звезда и изразът на лицето й ми подсказва, че нищо на света не е в състояние да я помръдне от мястото й.

Отново поглеждам към Джо, който раздразнено вдига ръце, и се предавам.

След един последен поглед към Марлена спускам преградата на клетката и се захващам с качването на останалите коне на влака.

Диамантения Джо позна, като каза, че пътуването ще е дълго. Спираме едва привечер.

Двамата с Кинко не сме разменили и дума, откакто напуснахме Саратога Спрингс. Очевидно е, че ме мрази. Не че го обвинявам — Август умишлено подреди нещата по този начин, но няма смисъл да се опитвам да обясня това на Кинко.

Оставам отпред с конете, за да му позволя да се уедини за малко, а и защото мисълта за Марлена, прикована в края на редица от животни, всяко по половин тон, все още ме притеснява.

Когато влакът спира, тя чевръсто се прехвърля през гърбовете им и пада на пода. Кинко се подава от помещението на козите, за миг очите му се присвиват тревожно, но после се преместват от Марлена върху отворената врата и в тях се изписва заучено изражение на безразличие.

Пийт, Отис и аз разтоварваме и напояваме цирковите животни, камилите и ламите. Диамантения Джо, Клив и още неколцина от хората, които работят с клетките, се устремяват към втората част на композицията, за да се заемат с животните там. Август не се вижда никакъв.

След като отново натоварваме животните, се качвам във вагона и надниквам в помещението за козите.

Кинко седи с кръстосани крака на леглото. Куини е заета да души чаршафа, заел мястото на гъмжащото от бълхи одеяло. Върху него са поставени грижливо сгънато одеяло на червени карета и възглавница в чиста бяла калъфка. По средата й лежи четвъртит лист твърда хартия. Когато се навеждам да го вдигна, Куини скача, като че ли съм я изритал.

Изненадан, вдигам поглед от листчето. Кинко ми хвърля унищожителни погледи.

— Не си загубил никакво време, преди да почнеш да си търсиш покровители, а? — изсъсква той.