Вода за слонове

18.

По времето, когато стигам до тях, Марлена тъкмо се плъзва от главата на Роузи на земята.

— Ти беше великолепна! Великолепна! — сияе Август и я целува по бузата. — Видя ли това, Якоб? Видя ли колко бяха прекрасни?

— О, да.

— Направи ми една услуга и прибери Роузи, става ли? Трябва да се връщам вътре — подава ми бастуна със сребърния връх, поглежда към Марлена, въздъхва дълбоко и се удря с длан по гърдите. — Великолепна. Просто великолепна. Не забравяй — напомня, докато се обръща и изминава няколко крачки назад, — остава ти номерът с конете, веднага след Лоти.

— Ще ида при тях още сега — успокоява го тя.

Август отново се отправя към голямата палатка.

— Беше зашеметяващо — обаждам се.

— Да, наистина беше добра, нали? — Марлена се навежда и залепя звучна целувка на рамото на Роузи, като оставя един съвършено оформен отпечатък от червило върху сивата й кожа. След миг се пресяга и го изтрива с палеца си.

— Имах предвид теб — казвам.

Тя се изчервява, без да сваля палец от рамото на Роузи.

Още в мига, в който думите излизат от устата ми, съжалявам, че ги изрекох. Не че не беше зашеметяваща — беше, но не в това бе въпросът и тя го знаеше. Сега я бях накарал да се почувства неудобно. Незабавно прибягвам до отстъпление.

— Chodz, Роузи — зова я, давайки й знак да пристъпи напред. — Chodz, moj malutki paczuszec37.

— Якоб, чакай! — Марлена докосва с пръсти вътрешната страна на лакътя ми.

В далечината точно до входа на голямата палатка, Август спира и замръзва на мястото си, като че ли е почувствал физическия ни контакт. Бавно се извръща към нас с мрачно лице. Погледът му среща моя.

— Ще ми направиш ли една услуга? — пита Марлена.

— Да, разбира се — отвръщам и хвърлям неспокоен поглед към Август. Марлена не е забелязала, че ни наблюдава. Поставям ръка на хълбока си, така че пръстите й да паднат от лакътя ми.

— Може ли да доведеш Роузи в палатката ми? Подготвила съм изненада.

— Ъъъ, да, струва ми се — пелтеча. — Кога искаш да е там?

— Заведи я още сега. След малко идвам. О, и си облечи нещо хубаво. Искам да празнуваме, както трябва.

— Аз ли?

— Ти, разбира се. Сега трябва да влизам за номера си, но няма да се бавя. И ако видиш Август, не му казвай нищо, става ли?

Кимвам. Когато отново поглеждам към голямата шатра, Август вече е изчезнал през входа.

Роузи проявява съвършена сговорчивост по отношение на цялото това необичайно начинание. Тя се влачи до мен към палатката на Марлена и после чака търпеливо, докато Грейди и Бил развързват долната част на страничното платнище от коловете, които го държат.

— Между другото, какво става с Кемъл? — пита Грейди, навежда се и се заема с едно въже. Роузи посяга към него, за да провери какво става.

— Все така е — отговарям. — Смята, че се подобрява, но аз не виждам такова нещо. Според мен не може да го разбере, защото не трябва да прави нищо. Е, и защото обикновено е пиян през целия ден.

— О, да, съвсем в стила на Кемъл — включва се Бил. — Откъде си намира алкохол? Алкохол е, нали? Нали не пие повече онзи скапан джейк?

— Не, алкохол е. Другарят ми по вагон го хареса още щом се запознаха.

— Кой? Онзи Кинко ли?

— Да.

— Мислех, че ненавижда работниците.

Роузи се пресяга и сваля шапката на Грейди. Той се обръща и посяга да си я вземе, но тя я държи високо във въздуха.

— Хей, няма ли да поукротиш този твой слон?

Поглеждам я в окото, което примигва в отговор.

— Potoz! — изричам твърдо, при все че ми е трудно да сдържам смеха си.

Огромното й ухо се раздвижва напред-назад и тя захвърля шапката. Навеждам се да я взема.

— На Уолтър — Кинко — няма да му се отрази зле малко да поомекне — усмихвам се, подавайки шапката обратно на Грейди, — но той наистина се държи добре с Кемъл. Отстъпи му леглото си и дори намери сина му. И го уговори да ни посрещне в Провидънс и да вземе Кемъл при себе си.

— Сериозно ли? — пита Грейди, като спира и ме поглежда с изненада. — А Кемъл знае ли?

— Ъъъ… Аха.

— И как го прие?

Сбърчвам лице и изпускам въздуха от дробовете си през стиснати зъби.

— Толкова добре, а?

— Нямахме кой знае колко други възможности.

— Не, наистина не — Грейди прави кратка пауза. — Онова, което се случи, всъщност не бе по негова вина. Досега дори и семейството му сигурно е разбрало. Войната накара много мъже да откачат. Ти нали знаеш, че е бил артилерист?

— Не. Дори не е споменавал.

— Я кажи, мислиш ли, че Кемъл би могъл да стои прав в редицата? Не, нали?

— Съмнявам се — отвръщам. — Защо?

— Носят се слухове, че най-после има пари, че може би ще има пари дори за работниците. Досега не им вярвах много, но след това, което току-що се случи в шатрата, започвам да мисля, че може би е възможно.

Долната част на страничното чергило вече плющи на вятъра. Бил и Грейди я повдигат, разкривайки променената обстановка в палатката на Марлена. В единия й край има маса, застлана с покривка от тежък лен, и три места за сядане. Другият край е изпразнен от всякакви мебели.

— Къде искаш да забия кола? Там ли? — пита Грейди, сочейки към празното пространство.

— Да, така мисля.

— След секунда се връщам — казва той и изчезва. След няколко минути се появява отново, носи два осемкилограмови чука, по един във всяка ръка. Запраща единия към Бил, който изобщо не изглежда обезпокоен от полетялата над него тежест, а я хваща за дръжката и влиза след Грейди в палатката. С няколко идеално изчислени удара железният кол е забит в земята.

Довеждам Роузи в палатката и коленича, за да прикрепя здраво веригата, която виси на крака й. Тя оставя този крак твърдо стъпил на земята, но пренася тежестта си основно върху другите. Когато се изправям, виждам, че се е навела към голяма купчина дини, натрупана в ъгъла.

— Искаш ли пак да го привържем? — пита Грейди и посочва плющящото чергило.

— Да, ако нямате нищо против. Мисля, че Марлена не иска Август да разбере за присъствието на Роузи, преди да е влязъл вътре.

Грейди сви рамене.

— Мен не ме бърка.

— Хей, Грейди? Имаш ли нещо против да наглеждаш Роузи? Само за две минути. Трябва да се преоблека.

— Не знам — колебае се той и поглежда към Роузи с присвити очи. — Нали няма да извади кола си от земята или нещо друго?

— Не мисля. Но ето виж — отправям се към купчината дини. Роузи извива хобот и отваря уста в широка усмивка. Вземам една диня и я запращам на земята точно пред нея. Тя се пръсва и хоботът незабавно се забива в червеното месо на плода. Към устата на слона политат цели парчета, както са си с кората. — Ето ти гаранция, че ще кротува.

Провирам се под чергилото и отивам да се преоблека.

Когато се връщам, Марлена е вече в палатката, облечена в украсената с мъниста копринена рокля, която Август й даде в нощта, когато тримата вечеряхме в купето им. На шията й блести диамантеното колие.

Роузи щастливо дъвче поредната диня — знам, че й е най-малко втората, но в ъгъла има още поне пет-шест. Марлена е свалила шапката от главата й и я е преметнала през облегалката на стола пред тоалетката си. Докато ме е нямало, са донесли маса за хранене, отрупана с чинии със сребрист кант и бутилки с вино. Надушвам миризмата на печено говеждо и стомахът ми се свива от глад.

Зачервена, Марлена рови в едно от чекмеджетата на тоалетката си.

— О, Якоб! — посреща ме тя, хвърляйки поглед през рамо. — Добре, че дойде. Вече бях започнала да се тревожа. Той ще се появи всеки миг. О, боже! Сега пък не мога да я намеря — изведнъж се изправя, като оставя чекмеджето отворено. Отвътре се подават копринени шалчета, които преливат през ръба му. — Ще ми направиш ли една услуга?

— Да, разбира се — отвръщам.

Тя изважда от един трикрак сребърен съд за охлаждане на вино бутилка шампанско. Ледът в съда се размества и започва да дрънчи. От дъното на бутилката се стичат капки вода. Марлена ми я подава.

— Може ли да я отвориш точно когато той влиза? Освен това искам да извикаш „Изненада!“.

— Разбира се — съгласявам се и поемам бутилката. Махам телта отгоре и чакам, поставил палец на тапата. Роузи протяга хобот, опитвайки се да го провре между пръстите ми и бутилката. Марлена продължава да рови в чекмеджето.

— Какво е това?

Поглеждам по посока на гласа. Август е влязъл в палатката, без да го забележа, и сега стои пред нас.

— О! — извиква Марлена, като се обръща към него. — Изненада!

— Изненада! — виквам и аз, като се извръщам настрана от Роузи и гръмвам тапата. Тя се удря в брезента, отскача и пада на тревата. По пръстите ми бликва шампанско и аз избухвам в смях. Марлена се втурва към мен с две високи чаши за шампанско, за да улови пяната. Когато най-после успяваме да влезем в синхрон, вече сме разлели една трета от бутилката, която Роузи все още се опитва да открадне от мен.

Поглеждам надолу. Розовите копринени обувки на Марлена са потъмнели от просмукалото се в тях шампанско.

— О, толкова съжалявам! — изричам през смях.

— Не, не! Не ставай глупав! — отвръща тя. — Имаме още една бутилка.

— Попитах, какво е това?

И двамата замръзваме с все още преплетени ръце. Тя поглежда към него и очите й внезапно се изпълват с тревога. В ръката си държи почти празната бутилка шампанско.

— Изненада. Празненство.

Август се взира в нея. Вратовръзката му е разхлабена, а жилетката — разкопчана. Лицето му е напълно лишено от всякакъв израз.

— Да, изненада — повтаря той, сваля си шапката и я завърта в ръце, за да я разгледа внимателно. Косата му се е накъдрила над челото. Внезапно поглежда към Марлена и вдига едната си вежда. — Или ти така си мислиш.

— Моля? — пита Марлена с глух глас.

Той извива китката си и шапката полита от ръката му към ъгъла. После сваля жилетката си бавно, методично. Отива до тоалетката и замахва с жилетката, като че ли се кани да я постави на облегалката на стола. Когато вижда там шапката на Роузи, променя намерението си, сгъва жилетката и я поставя внимателно върху седалката. Очите му се свеждат към отвореното чекмедже и преливащите отвътре копринени шалчета.

— Да не съм ви хванал в неудобен момент? — пита той и поглежда към нас. Гласът му звучи така равно и делнично, като че моли някого да му подаде солта или нещо друго, делнично.

— Скъпи, не знам за какво говориш — отвръща Марлена с тих глас.

Август посяга към чекмеджето и измъква отвътре един дълъг, почти прозрачен оранжев шал.

— Забавлявала си се с шалчетата, а? — дръпва края на шала и той отново се плъзва между пръстите му. — О, ти си била голяма палавница. Но това и преди го знаех.

Марлена го гледа онемяла.

— И тъй — процежда той, — това посткоитално тържество ли е? Разполагахте ли с достатъчно време? Или може би трябва да изляза за малко и после пак да се върна? Макар че трябва да отбележа, слонът е неочаквано допълнение. Чак ме е страх да си представя какво значи това.

— За какво, за бога, говориш? — пита Марлена.

— Две чаши — натъртва той и кимва към ръцете й.

— Какво? — тя вдига чашите толкова бързо, че съдържанието им се разплисква на тревата. — За това ли говориш? Третата е ей…

— За глупак ли ме мислиш?

— Август… — започвам.

— Млъкни! Просто млъкни, да те вземат мътните!

Лицето му е станало мораво, а очите му ще изхвръкнат. Целият се тресе от ярост.

Аз и Марлена оставаме съвсем неподвижни, онемели от изненада. А после изражението на Август отново се променя: на лицето му пак се изписва нещо като безразличие. Ръцете му продължават да си играят с шала и той дори му се усмихва. Сгъва го грижливо и го поставя обратно в чекмеджето. Когато се изправя, бавно поклаща глава.

— Ти… ти… ти…

Издига ръка нагоре, разцепвайки въздуха с пръстите си. После обаче променя намеренията си, тъй като вниманието му е привлечено от бастуна със сребърен връх. Той все още си стои облегнат на чергилото близо до масата, където съм го оставил. Август отива до него и го вдига.

Чувам зад гърба си плисъка на течност върху трева и бързо се обръщам. Роузи пикае на тревата, притиснала уши до главата си и свила хобота си надолу.

Август удря сребърната дръжка на бастуна върху дланта си отново, и отново.

— Колко дълго мислехте, че ще успеете да го скриете от мен? — за миг замлъква и после ме поглежда в очите. — А?

— Август — недоумявам, — не знам за какво…

— Казах да млъкнеш! — обръща се и размахва бастуна над подредената маса, помита чинии, прибори и бутилки и ги събаря на земята. После вдига крак и ритва масата, която се преобръща настрана; китайски порцелан, стъкло и храна политат във въздуха.

За миг Август се взира в бъркотията на пода и после вдига глава.

— Наистина ли си мислехте, че няма да разбера какво става? — очите му се приковават в Марлена, вената на слепоочието му пулсира. — О, ти наистина си добра, скъпа моя — поклаща пръст към нея и се усмихва. — Не мога да ти го отрека. Много си добра.

Връща се пред тоалетката и обляга бастуна върху ръба й. После се навежда и поглежда образа си в огледалото. Намества падналия върху челото му кичур и го приглажда с длан. После замръзва на мястото си, все още с ръка на челото.

— Ку-ку — казва, загледан в отраженията ни. — Виждам ви.

От огледалото ме поглежда ужасеното лице на Марлена.

Август се обръща и вдига шапката на Роузи от розови пайети.

— И точно в това е проблемът, нали така? В това, че ви виждам. Вие си мислите, че не ви виждам, но не е така. Трябва да призная, че това беше добър номер — започва да премята блестящото парче плат през пръстите си. — Преданата съпруга, скрита в килера, която шие и така премахва всяко подозрение. Или не беше килер? Може да е станало точно тук. Или отидохте в палатката на онази курва? Курвите си помагат една на друга, нали така? — поглежда към мен. — И тъй, къде го направи, Якоб? Къде точно се изчука с жена ми?

Улавям Марлена за лакътя.

— Ела. Да вървим.

— Аха! Значи дори не го и отричате! — крясва Август. Пръстите му с побелели кокалчета стисват шапката и яростно я дръпват. През стиснатите му зъби излизат крясъци, докато по дължината на плата в ръцете му плъзва процеп.

Марлена надава писък, изпуска чашите и притиска длан към устата си.

— Курва такава! — крещи Август. — Проститутка! Мръсна кучка! — с всеки епитет разкъсва шапката с все по-голяма сила.

— Август! — изкрещява Марлена и пристъпва напред. — Престани. Престани!

Викът й сякаш го стресна, защото наистина спира. Поглежда към нея и примигва. После поглежда към шапката и пак към Марлена с объркан вид.

След продължила няколко секунди пауза тя пристъпва към него.

— Оги? — изрича колебливо и го поглежда умолително. — Добре ли си вече?

Август се взира в нея озадачен, като че ли се е събудил от сън и не знае как се е озовал тук. Марлена бавно се приближава.

— Скъпи? — гласът й трепери.

Брадичката му се раздвижва, челото му се сбръчква, а шапката на Роузи пада на земята.

Струва ми се, че съм престанал да дишам. Марлена пристъпва още по-напред и застава точно пред него.

— Оги?

Той поглежда надолу към нея. Ноздрите му потръпват. После я отблъсква с такава сила, че тя пада по гръб върху преобърнатите на пода храна и чинии. Той прави една-единствена голяма крачка напред и се опитва да откъсне колието от шията й. Закопчалката обаче не се поддава и Август повлича Марлена за врата, докато тя пищи.

Хвърлям се през празното пространство и го удрям с всички сили. Зад мен Роузи надава рев, докато двамата с Август се стоварваме върху изпочупените чинии и разпилените сосове. Отначало предимството е на моя страна: аз съм отгоре му и удрям лицето му с всички сили. После се преобръщаме, така че отгоре се оказва той и ме удря с юмрук право в окото. Отблъсквам го и го издърпвам на крака.

— Оги! Якоб! — пищи Марлена. — Спрете!

Блъсвам го назад, но той ме сграбчва за реверите и двамата едновременно се удряме в тоалетката. С крайчеца на ухото си дочувам звъна, с който огледалото се разбива на парчета около нас. Август ме избутва настрана и двамата се борим в средата на палатката.

Премятаме се, сумтейки, наоколо. Толкова сме близо един до друг, че усещам дъха му по лицето си. Сега съм отгоре му, стоварвам юмруците си навсякъде, където сваря. После отгоре е той и блъска главата ми в земята. Надвесена над нас, Марлена ни крещи да спрем, но ние не можем или поне аз не мога. Цялата ярост, болка и гняв, натрупани през последните няколко месеца, се изливат в юмруците ми.

Сега съм с лице към прекатурената маса — към масата и към Роузи, която дърпа веригата на крака си и надава рев. После и двамата сме прави, хванали сме се един друг за реверите, избягваме удари и нанасяме удари. Най-сетне се олюляваме и падаме срещу брезента на изхода, приземявайки се насред насъбралата се отвън тълпа.

След броени секунди ме откъсват от Август и Грейди и Бил притискат здраво ръцете ми към тялото. За миг Август добива вид, като че се кани да тръгне към мен, но после изражението на разбитото му лице се променя, той се изправя и спокойно отърсва прахта от дрехите си.

— Ти си побъркан! Побъркан! — изкрещявам.

Той ме измерва със спокоен поглед, оправя си ръкавите и влиза обратно в палатката.

— Пуснете ме! — умолявам пазачите си, като обръщам глава първо в посоката на Грейди, а после и в тази на Бил. — За бога, пуснете ме! Той е луд! Ще я убие!

Мъча се да се освободя с такава ярост, че успявам да ги издърпам на около метър напред. От вътрешността на шатрата дочувам първо трясъка на строшени съдове, а после писъка на Марлена.

Грейди и Бил пъшкат, набивайки крака в земята, за да ми попречат да се отскубна от хватката им.

— Няма да я убие — опитва се да ме укроти Грейди, — не се бой.

От тълпата излиза Ърл и се навежда, за да се вмъкне в палатката. Трясъците спират. Чуват се две тупвания, последвани от трето, по-високо, и после настава подозрително мълчание.

Застивам, втренчен в платнището.

— Ето. Виждаш ли? — обажда се Грейди, без да охлабва здравата си хватка около ръката ми. — Добре ли си? Можем ли вече да те пуснем?

Кимвам, без да отделям поглед от палатката.

Грейди и Бил ме освобождават, но постепенно — първо охлабват хватката си и чак после ме пускат, ала остават наблизо, за да не ме изпускат от очи.

Усещам на кръста си нечия ръка. До мен е застанал Уолтър.

— Хайде, Якоб — приканва ме той. — Да си вървим.

— Не мога.

— Можеш. Хайде, оттук.

Отново се взирам в тихата палатка. След още няколко секунди откъсвам очи от издутото чергило и си тръгвам.

Двамата с Уолтър се качваме във вагона с животните. Куини се появява иззад куфарите, където хърка Кемъл, размахва късата си опашка и после спира, душейки въздуха.

— Седни! — нарежда й Уолтър и посочва към леглото.

Куини се настанява по средата на пода. Сядам на ръба на леглото. Сега, когато адреналинът се оттича от вените ми, започвам да осъзнавам колко лошо съм пострадал. Ръцете ми са набраздени от рани, дъхът излиза от устата ми така, сякаш дишам през противогаз, а зрението ми е ограничено от цепката на почти затвореното ми, подуто дясно око. Когато докосвам лицето си, ръката ми се покрива с кръв.

Уолтър се надвесва над един отворен куфар и когато се обръща, държи стомна контрабандно питие и една носна кърпичка. Застава пред мен и маха тапата.

— Ехо? Ти ли си, Уолтър? — провиква се Кемъл иззад куфарите. Винаги разчитай на него да се събуди при звука от отваряне на тапа.

— Превърнал си се в кървава каша — отбелязва Уолтър, без да обръща на Кемъл и капка внимание. Поставя кърпата до гърлото на стомната и я преобръща с дъното нагоре, след което прокарва по лицето ми влажния плат. — Стой мирен. Ще пари.

Оказа се, че „парене“ е много слаба дума в този случай. Когато усетих допира на алкохола до лицето си, се отдръпнах с вик назад.

Уолтър ме чака, без да сваля кърпичката.

— Искаш ли да ти дам да захапеш нещо? — навежда се и вдига тапата от пода. — Ето.

— Не — изричам през стиснати зъби. — Просто ми дай една секунда — притискам ръце до гърдите си и се полюлявам напред-назад.

— Хрумна ми нещо по-добро — Уолтър ми подава стомната. — Давай. Докато слиза надолу, гори като огън, но след няколко глътки вече не ти прави такова впечатление. Между другото, какво, по дяволите, стана там?

Поемам стомната. За да я повдигна към лицето си, ми трябват и двете ми потрошени ръце. Движенията ми са непохватни, като че ли ограничени от боксови ръкавици. Уолтър я държи изправена. Алкохолът изгаря разранените ми устни, пробива огнена пътека в гърлото ми и избухва в стомаха ми. Ахвам и отблъсквам стомната така бързо, че течността се плисва през ръба й.

— Да, да, вкусът не е от най-нежните — подхвърля Уолтър.

— Вие смятате ли да ме извадите оттук и да ми дадете и аз да пийна малко, или какво? — вика Кемъл.

— Затваряй си устата, Кемъл — тросва се Уолтър.

— Ей, ей! Това не е подходящият начин да разговаряш с един болен и стар…

— Казах да си затваряш устата, Кемъл! В момента се мъча да се справя с един проблем. Давай — обръща се той към мен и отново се опитва да ми натика стомната в ръцете. — Пийни още малко.

— Какъв проблем? — пита Кемъл.

— Якоб я е оплескал.

— Какво? Как? Да не е имало „Ей, селяндур!“

— Не — отвръща Уолтър навъсено. — По-лошо.

— Какво е „ей, селяндур!“? — измърморвам през подутите си устни.

— Пий — нарежда Уолтър и отново ми подава стомната. — Бой между нас и тях — между хората от цирка и селяндурите. Готов ли си?

Поемам още една глътка от напитката, която въпреки уверенията на Уолтър все още изгаря хранопровода ми като огън. Оставям стомната на пода и затварям очи.

— Мисля, че да.

Уолтър хваща брадичката ми в дланта си и обръща главата ми наляво и надясно, за да установи размера на щетите.

— Проклет вечен ад, Якоб. Какво, за бога, се е случило? — прокарва пръсти по косата на тила ми. Очевидно е направил там някакво ново ужасно откритие.

— Той блъсна Марлена.

— Искаш да кажеш физически?

— Да.

— Защо?

— Просто превъртя. Не знам как иначе да го обясня.

— Косата ти е пълна със стъкла. Не мърдай — пръстите му опипват скалпа ми, като вдигат и разделят кичурите. — И така, защо е превъртял? — пита той и поставя парчета стъкло върху най-близката книга.

— Проклет да съм, ако знам.

— Да бе, да, как ли пък не знаеш. Да не си се забъркал с нея?

— Не. Категорично не — отричам, макар да съм сигурен, че ако лицето ми вече не представляваше кървава каша, щях да се изчервя.

— Надявам се да е така — промърморва Уолтър. — За твое добро се надявам, че е така.

От дясната ми страна се чува шум от влачене и удари. Опитвам се да погледна натам, но Уолтър е хванал здраво брадичката ми.

— Кемъл, какво, по дяволите, се опитваш да направиш? — излайва той. Усещам върху лицето си горещия му дъх.

— Искам да видя как е Якоб.

— За бога — сопва се Уолтър. — Просто стой мирен, става ли? Няма да се учудя, ако след малко ни дойдат гости. Макар да търсят само Якоб, не мисля, че ще имат нещо против да награбят и теб.

Когато Уолтър приключва с почистването на раните ми и изваждането на стъкла от косата ми, долазвам до постелката и се опитвам да намеря възможно най-удобното положение за главата си, която ме боли и отпред, и отзад. Дясното ми око се е подуло така, че сега е съвсем затворено. Куини идва да провери какво става. Колебливо започва да души, отстъпва на около метър назад и накрая ляга на пода, без да ме изпуска от поглед.

Уолтър прибира стомната обратно в куфара и остава приведен, ровейки за нещо на дъното. Когато се изправя, виждам в ръката му голям нож.

Той затваря вътрешната врата и я запречва с парче дърво. Накрая сяда, подпрял гръб на стената, с ножа до себе си.

Малко по-късно чуваме шума на конски копита, които трополят по рампата. Пийт, Отис и Диамантения Джо разговарят с приглушен глас в другата част на вагона, но никой не почуква на вратата и никой не проверява дали е затворена. След известно време ги чуваме как свалят рампата и затварят външната врата.

Когато влакът най-после изпухтява и поема напред, Уолтър изпуска шумна въздишка. Поглеждам към него. Той провесва глава между коленете си и за миг остава така. После става и пъхва големия нож зад куфара.

— Голям си късметлия — въздъхва, докато освобождава парчето дърво. Отваря вратата и отива до редицата куфари, които скриват Кемъл от погледа ни.

— Аз ли? — питам със замъглен от алкохола мозък.

— Да, ти. Поне дотук си късметлия.

Отмества куфарите от стената и изважда Кемъл, след което го завлича до другата част на вагона, за да се погрижи за тоалета му.

Унасям се, замаян от комбинирания ефект на травмите и алкохола.

Едва-едва виждам как Уолтър помага на Кемъл да се нахрани. Спомням си как се изправих на лакът, за да пийна малко вода и после се строполих обратно на постелката. Следващото, което помня, е как Кемъл хърка, проснат по гръб на леглото, а Уолтър седи на конския чул в ъгъла с лампата на пода до себе си и книга в скута си.

Чувам стъпки по покрива на вагона и миг по-късно меко тупване точно пред вратата ни. Цялото ми тяло настръхва от тревога.

Уолтър пропълзява като рак по пода и сграбчва ножа иззад куфара, след което застава зад вратата, стиснал здраво дръжката му. Прави ми знак с ръка да отида до лампата. Повличам се през стаята, но тъй като едното ми око е напълно затворено, не виждам добре и се блъсвам.

Вратата се отваря. Пръстите на Уолтър се свиват и разпускат около дръжката на ножа.

— Якоб?

— Марлена! — извиквам.

— Исусе Христе, жено! — крясва Уолтър и захвърля ножа на пода. — За малко да те убия — сграбчва ръба на вратата и главата му започва да се върти наляво-надясно, докато се опитва да види пространството около нея. — Сама ли си?

— Да — отвръща тя. — Извинявай. Трябва да говоря с Якоб.

Уолтър отваря вратата още малко. Лицето му се отпуска.

— Уфф — изпуфтява той. — Влизай тогава.

Когато тя влиза в стаята, вдигам керосиновата лампа. Лявото око на Марлена е мораво и подуто.

— Исусе Христе! — простенвам. — Той ли го направи?

— О, боже, виж се само! — възкликва тя и посяга към мен. Пръстите й се плъзват по лицето ми. — Трябва да те види лекар.

— Добре съм.

— Кой, по дяволите, е това? — пита Кемъл. — Дама ли е? Нищо не виждам. Някой да ме обърне.

— О, извинете — Марлена е стресната от вида на осакатеното тяло на леглото. — Мислех, че тук сте само двама… О, толкова съжалявам. Ще си тръгвам.

— Не, няма — заявявам.

— Не исках да кажа… при него.

— Не искам да се разхождаш по покривите на движещи се вагони, а още по-малко да скачаш между тях.

— Съгласен съм с Якоб — обажда се Уолтър. — Ще се изнесем при конете и ще можеш да спиш на спокойствие.

— Не, не бих могла — възразява Марлена.

— Тогава нека ти дам онази постелка там. Ще я занеса при конете.

— Не. Не исках да… — поклаща глава. — О, господи. Изобщо не биваше да идвам — закрива лицето си с ръце и след миг избухва в плач.

Подавам лампата на Уолтър и я привличам към себе си. Тя се сгушва в мен, ридаейки с глас, и заравя лице в ризата ми.

— Уф! — отново пуфти Уолтър. — Това като че ли ме превръща в съучастник.

— Нали искаше да говорим? Давай — обръщам се към Марлена.

Тя подсмърква и се отдръпва. Минава през вратата в отделението на конете и аз я следвам, затваряйки вратата зад нас.

Разнася се приглушено цвилене. Познали са я. Марлена се отправя към Полунощ и го погалва по хълбока. Отпускам се до стената и чакам. След малко тя сяда до мен. Докато влакът взема един завой, подът под нас подскача и ни запраща един срещу друг, така че раменете ни се докосват.

Проговарям първи.

— Удрял ли те е преди?

— Не.

— Ако го направи пак, кълна се в бога, че ще го убия.

— Ако го направи пак, няма да ти се наложи.

Поглеждам към нея. Лунната светлина навлиза през процепите между дъските зад нея и профилът й е черен, не се открояват никакви подробности.

— Ще го напусна — заявява тя и навежда брадичка към гърдите си.

Инстинктивно посягам към ръката й. Пръстена й го няма.

— Каза ли му? — питам.

— Недвусмислено.

— И как го прие?

— Сам видя отговора му.

Седим, заслушани в потракването на съединителите под нас. Погледът ми е зареян над гърбовете на спящите коне и е насочен към отрязъците от нощта, видими през процепите между дъските.

— Какво смяташ да правиш? — питам.

— Предполагам, че когато пристигнем в Ери, ще поговоря с чичо Ал и ще видя дали не може да ме смести някъде в купето на момичетата.

— А междувременно?

— Междувременно ще остана в някой хотел.

— Няма ли да се върнеш при семейството си?

Пауза.

— Не. А и не мисля, че те биха ме приели.

Стоим облегнати на стената, все още уловени за ръце. След около час тя заспива и се плъзва надолу, докато главата й се отпуска на рамото ми. Аз оставам буден и попивам близостта й с всяка клетка от тялото си.