Вода за слонове

1.

На деветдесет години съм. Или на деветдесет и три. Или едното, или другото.

Когато е на пет, човек знае възрастта си с точност до месец. Дори между двайсетте и трийсетте пак знае точно на колко години е. На двайсет и три години съм, казваш, или на двайсет и седем съм. Когато обаче преминеш трийсетте, започва да става нещо странно. В началото е просто един кратък миг, един момент на колебание. „На колко си години?“ „О, на…“ — започваш уверено и после спираш. Канел си се да кажеш на трийсет и три, но не е вярно. На трийсет и пет си. И тогава започваш да се тревожиш да не би това да е началото на края. Което, разбира се, е, но преди да го признаеш, ще минат десетилетия.

Започваш да забравяш някои думи; на върха на езика ти са, но вместо накрая да излязат от устата ти, те си остават там. Отиваш на долния етаж да вземеш нещо и докато слезеш по стълбите, вече си забравил какво търсиш. Наричаш детето си с имената на другите си деца плюс това на кучето, преди най-сетне да си спомниш неговото. Понякога забравяш кой ден е. И накрая забравяш и годината.

В действителност работата не е там, че съм забравил чак толкова много неща. По-скоро съм престанал да ги следя. Сега сме в новото хилядолетие, това поне знам — такова суетене и шум без никаква реална причина, всички онези младежи, които кипяха от тревога и купуваха храна в консерви само защото някой го е домързяло и е оставил място за две цифри, вместо за четири — но това може да е било както миналия месец, така и преди три години. И освен това има ли някакво значение? Каква е разликата между три седмици и три години или дори три десетилетия на блудкав грах, тапиока и бельо от „Дипендс“?

На деветдесет години съм. А може би на деветдесет и три. Или едното, или другото.

Или е станала някаква злополука, или навън има надбягване, защото цяло ято възрастни дами стоят залепени до прозореца в края на коридора като деца или пък като затворници. Всички те са тънки и крехки, с фина като мъгла коса. Повечето са поне с десет години по-млади от мен и това ме удивлява. Дори когато тялото ти те предава, съзнанието ти го отрича.

Паркиран съм в коридора заедно с проходилката си. Имам голям напредък след онази фрактура на бедрото и благодаря на бога за това. За известно време мислех, че никога няма да проходя отново, това бе главната причина, поради която се оставих да ме уговорят да се преместя тук, но сега на всеки два-три часа ставам и правя по няколко крачки и с всеки изминал ден стигам до малко по-далеч, преди да изпитам необходимост да се обърна и да поема обратно. Може все още да има живот у старото куче.

В момента са пет на брой: белокоси старици, сгушени една до друга, с изкривени пръсти, които сочат към прозореца. Изчаквам да видя дали няма да поемат нанякъде. Не го правят.

Свеждам поглед, за да се уверя, че спирачките ми са спуснати и внимателно се надигам, подпирайки се на страничната облегалка на инвалидната количка, докато завърша опасното прехвърляне в проходилката. След като се привеждам в пълна бойна готовност, сграбчвам сивите гумени подложки за ръцете и изтласквам проходилката напред, докато лактите ми се изпънат, което се оказва дължината на точно една плочка на пода. Изнасям напред левия си крак и след като се уверявам, че е изпънат, премествам до него и другия. Бутане, изнасяне напред, чакане, изнасяне напред. Бутане, изнасяне напред, чакане, изнасяне напред.

Коридорът е дълъг и краката не ми се подчиняват така както някога. Не съм куц като Кемъл, слава богу, но така или иначе това ме забавя. Горкият стар Кемъл, от години не съм се сещал за него. Стъпалата му се подгъваха ужасно, затова трябваше да повдига високо коленете си и да ги изнася рязко напред. Моите се влачат така, сякаш са натежали, и понеже гърбът ми е превит, се оказвам вперил поглед в чехлите си по-точно в онези части от тях, които не са скрити от проходилката.

Докато стигна до края на коридора, минава известно време, но най-после успявам, и то без чужда помощ, единствено със силата на собствените си крака. Доволен съм до немай-къде, макар че след като стигнах дотам, осъзнах, че ми предстои да измина и обратния път.

Възрастните дами се разделят, за да ми отворят място. Това са жизнените дами, онези, които или могат да се придвижват сами, или имат приятелки, които да карат количките им напред-назад. Тези стари момичета все още не са изкукуригали и се държат добре с мен. На това място присъствието ми е рядкост — един-единствен старец сред цяло море от вдовици, които все още страдат за покойните си съпрузи.

— О, ето — киска се Хейзъл, — хайде да оставим Якоб да погледне.

Тя издърпва количката на Доли няколко фута назад и се дотътря до мен, като пляска въодушевено с ръце. Бледите й очи блестят.

— О, толкова е вълнуващо! Тук са цяла сутрин!

Изтласквам се нагоре до прозореца и повдигам лице, присвивайки очи срещу слънцето. Светлината е толкова ярка, че ми трябват няколко мига, преди да разбера какво се случва и неясните форми да се избистрят пред очите ми.

В парка, на края на сградите е опъната огромна шатра, дебело нашарена с бели и пурпурни ивици и ясно забележим заострен връх…

Сърцето ми подскача толкова силно, че притискам ръка до гърдите си.

— Якоб! О, Якоб! — виква Хейзъл. — О, боже, о, боже! — размахва ръце и се обръща към коридора. — Сестра! Сестра! Побързайте! Господин Янковски!

— Добре съм — успокоявам я, като кашлям и се тупам по гърдите. Това им е лошото на тези мили старици — постоянно се боят, че ще се гътнеш и ще умреш. — Хейзъл! Добре съм!

Но вече е късно. Чувам стържещия звук на гумени подметки и само няколко мига по-късно съм заобиколен от медицинските сестри. Предполагам, че няма да ми се наложи да се тревожа как ще се добера обратно до количката все пак.

— И така, какво имаме за вечеря? — муся се аз, докато ме вкарват в трапезарията. — Овесена каша? Разварен грах? Или нещо по-изискано? О, нека да предположа: тапиока, нали така? Не е ли тапиока? Или тази вечер го наричаме „оризов пудинг“?

— О, господин Янковски, голям сте чешит — отвръща сестрата с равен глас. Няма нужда да отговаря и тя го знае. Днес е петък, следователно имаме обичайната хранителна, но скучна комбинация от месно руло, стара царевица, древно пюре от картофи и соев сос, няколко капки от който може някога да са попаднали върху парче говеждо в миналото.

А те се чудят защо постоянно губя тегло.

Знам, че някои от обитателите на този дом нямат зъби. Аз обаче имам и искам задушено. По-точно задушеното на жена ми, подправено с дафинови листа. Искам моркови. Искам картофи, сварени с кожичките. И искам хубаво, ароматно каберне совиньон, за да прокарам всичко това, а не ябълков сок от кутия. Но най-вече искам царевица от кочан.

Понякога си мисля, че ако мога да избирам между кочан царевица и това да правя любов с жена, ще избера царевицата. Не че не би ми харесало да изчукам някоя за последен път — все пак съм мъж, а някои неща никога не умират, но само при мисълта за онези сладки зрънца между зъбите ми от устата ми потича слюнка. Знам, че е само полет на въображението ми. Нито едното, нито другото ще се случи някога, ала просто обичам да претеглям възможностите, като че ли съм застанал пред самия цар Соломон: едно последно чукане или един кочан царевица. Каква възхитителна дилема. Понякога заменям царевицата с ябълка.

Всички в столовата говорят за цирка или поне тези, които все още могат да говорят. Мълчаливите, онези със скованите лица и вцепенените крайници или онези, чиито глави и ръце треперят прекалено силно, за да държат приборите, седят в ъглите на стаята, придружавани от помощнички, които пъхат в устата им малки хапки храна и ги придумват да ги сдъвчат. Напомнят ми на новоизлюпени птичета, само че за разлика от птичетата, на тях им липсва какъвто и да било ентусиазъм. Като се изключи лекото опъване на челюстта, лицата им остават спокойни и ужасяващо празни. Ужасяващо, понеже знам, че същото очаква и мен. Все още не съм стигнал дотам, но и това ще стане. Има само един начин да го предотвратя и не мога да кажа, че тази перспектива ме блазни особено.

Сестрата ме паркира пред порцията ми. Сосът върху месното руло вече е образувал коричка. Забучвам експериментално вилицата си в месото и менискусът подскача, като че ли ми се подиграва. Отвратен, вдигам поглед и срещам очите на Джоузеф Макгинти.

Седнал е точно срещу мен — новодошъл натрапник, който си пъха носа навсякъде. Адвокат в пенсия с квадратна челюст, надупчен от шарка нос и големи клепнали уши. Тези уши ми напомнят за Роузи, при все че с това приликата помежду им се изчерпва. Роузи бе нежна душа, а той е… е, той е пенсиониран адвокат. Не мога да си представя какво общо могат да имат един адвокат и един ветеринарен лекар, но сестрите очевидно са си въобразявали, че има нещо; онази първа вечер паркираха количката му на мястото срещу моето и продължиха да го правят всяка вечер.

Той ме поглежда свирепо, а челюстта му се движи енергично нагоре-надолу като на преживяща крава. Невероятно. Наистина яде тази храна.

Възрастните дами си бъбрят като ученички в блажено неведение за всичко, което става около тях.

— Ще бъдат тук до неделя — съобщава Дорис. — Били се отби, за да ги попита.

— Да, две представления в събота и едно в неделя. Рандъл и момичетата му ще ме заведат утре — заявява Норма и се обръща към мен: — Якоб, ти ще дойдеш ли?

Отварям уста, за да отговоря, но преди да успея, Дорис изтърсва:

— А видяхте ли конете? Мили боже, прекрасни са. Когато бях момиче, отглеждахме коне. О, как обичах да яздя — тя поглежда в далечината и за част от секундата мога да видя колко красива трябва да е била като млада.

— Спомняте ли си, когато циркът пътуваше с влак? — пита Хейзъл. — Плакатите се появяваха няколко дни преди пристигането му и покриваха всички стени и табла в града! Не можеше да се види и една тухла!

— О, да, помня, и още как — отвръща Норма. — Веднъж залепиха плакати дори от външната страна на нашия хамбар. Казаха на татко, че използват специално лепило, което ще изчезне два дни след представлението, но, дявол да го вземе, ако не е вярно, хамбарът ни стоя облепен с плакати месеци наред! — тя се подсмихва и клати глава. — Татко беше направо разярен.

— И тогава, няколко дни по-късно, влакът пристигаше на гарата. Винаги на зазоряване.

— Баща ми всеки път ни водеше долу да ги гледаме как разтоварват и ей богу, гледката си заслужаваше. И после парадът! И миризмата на фъстъците!

— И на карамелизирани пуканки!

— И бонбони, и сладолед, и лимонада!

— Ами стърготините! Влизаха направо в носа на човека.

— Едно време носех вода за слоновете — изтърсва Макгинти.

Захвърлям вилицата си и вдигам поглед към него. Направо се е надул от самодоволство и чака момичетата да заахкат от възхищение.

— Не си — отсичам.

За миг настава абсолютна тишина.

— Моля? — пита той.

— Не си носил вода за слоновете.

— Да, носих им.

— Не, не си.

— Лъжец ли ме наричаш? — изрича той бавно.

— Ако казваш, че си носил вода за слоновете, да, тогава си лъжец.

Момичетата ме зяпат с отворена уста. Сърцето ми се блъска силно в гърдите. Знам, че не бива да го правя, но незнайно защо не мога да се спра.

— Как смееш! — Макгинти обляга възлестите си ръце на ръба на масата и жилите му изпъкват.

— Слушай, приятелче — процеждам. — От десетилетия слушам как дърти глупаци като теб разправят, че са носили вода за слоновете и те уверявам, че нито един от тях не го е правил.

— Дърт глупак? Дърт глупак? — Макгинти се оттласва от масата и се изправя; инвалидната му количка отлита назад. Той насочва изкривен пръст към мен, а после се олюлява, като че ли под краката му е избухнала бомба, и изчезва под ръба на масата с облещени от изумление очи и все още отворена уста.

— Сестра! О, сестра! — викват възрастните дами.

Чувам познатия шум на гумени подметки; миг по-късно две сестри вече са уловили Макгинти за ръцете и са го повдигнали от пода. Той мърмори недоволно и прави слаби опити да ги избута настрана.

Появява се трета сестра — закръглено чернокожо момиче, облечено в бледорозово, която застава до края на масата и обляга ръце на хълбоците си.

— Какво, за бога, става тук? — пита тя.

— Този дърт кучи син ме нарече лъжец, това става — виква Макгинти, вече безопасно настанен отново на стола си. Изпъва ризата си, вдига покритата си със сиви косми брадичка и скръства ръце на гърдите си. — А също така и дърт глупак.

— О, сигурна съм, че господин Янковски не е имал предвид това — успокоява го момичето в розово.

— Точно това имах предвид — заявявам аз. — Точно такъв е. Пфу! Носил вода за слоновете, как ли пък не. Имате ли някаква представа колко вода му трябва на един слон?

— Никога не съм… — въздъхва Норма, като свива устни и поклаща глава. — Наистина не знам какво ви става, господин Янковски.

О, разбирам, разбирам. Ето каква била работата.

— Това е оскърбление! — сумти Макгинти и леко се навежда към Норма, тъй като разбира, че в момента тя е на негова страна. — Не виждам причина да позволя на когото и да било да ме нарича лъжец!

— И дърт глупак — напомням му.

— Господин Янковски! — повишава глас чернокожото момиче, застава зад мен и освобождава спирачките на инвалидната ми количка. — Струва ми се, че ще е по-добре да прекарате няколко часа в стаята си. Докато се успокоите.

— Я чакайте малко! — крясвам, докато тя ме обръща с гръб към масата и с лице към вратата. — Не ми трябва да се успокоявам. И освен това не съм се нахранил!

— Ще ви донеса вечерята в стаята — обажда се зад мен.

— Не я искам в стаята си! Върнете ме обратно! Не можете да ми причините това!

Обаче изглежда, че може. Избутва количката ми вън от залата със скоростта на светлината и с рязък завой ме вкарва в стаята ми. Пуска спирачките толкова силно, че цялата количка подскача.

— Просто ще се върна — тросвам се, докато повдига облегалките за краката ми.

— Нищо такова няма да направите — отвръща тя и поставя краката ми на пода.

— Не е честно! — в гласа ми се прокрадва скимтяща нотка. — Седя на тази маса от сто години. Той дойде преди две седмици. Защо всички са на негова страна?

— Никой не е на ничия страна — тя се навежда напред, пъхва рамо под моето. Като ме вдига от количката, главата ми се отпуска до нейната. Косата й е изкуствено изправена и ухае на цветя. Когато ме поставя на ръба на леглото, очите ми се оказват на едно ниво с бледорозовите й гърди. Както и с табелката с името и.

— Розмари — казвам.

— Да, господин Янковски?

— Той наистина лъже, нали знаете.

— Не знам нищо такова, нито пък вие.

— Не, аз го знам. Бил съм на такова място.

Тя примигва, очевидно раздразнена.

— Какво искате да кажете?

Поколебавам се и после си променям мнението.

— Няма значение — отвръщам.

— Да не сте работили в цирк?

— Казах, че няма значение.

Следва дълъг миг неловко мълчание.

— Господин Макгинти можеше сериозно да се нарани, нали знаете? — укорява ме тя, докато нагласява краката ми. Работи бързо, сръчно, но спира точно в мига, преди да може да се каже, че действа безцеремонно.

— Не, не можеше. Адвокатите са неразрушими.

Тя се взира в мен и остава така дълго време; наистина ме гледа, не просто като пациент, а като човек. За миг ми се струва, че чувам работата на мозъка й, а после тя отново се връща към задълженията си.

— Семейството ви ще ви заведе ли на цирка през почивните дни?

— О, да — отвръщам с някаква гордост. — В неделя винаги идва някой. Като по часовник.

Тя разгръща едно одеяло и го разстила върху краката ми.

— Бихте ли желали сега да ви донеса вечерята?

— Не — отговарям.

Неловко мълчание. Осъзнавам, че е трябвало да добавя „благодаря“ към отказа си, но вече е твърде късно.

— Добре тогава — съгласява се и добавя: — След известно време ще се върна, за да видя дали нямате нужда от още нещо.

О, да. Сто на сто ще се върне. Нали всички така казват.

Но по дяволите, ето я тук!

— Не казвайте на никого — предупреждава ме тя, влизайки забързано в стаята, и разтваря над скута ми масичката за хранене, която едновременно ми служи и за тоалетна масичка. Отгоре й слага хартиена салфетка, пластмасова вилица и купичка с плодове, които действително изглеждат апетитни — ягоди, диня и ябълка. — Бях си го донесла за обяд през почивката. На диета съм. Обичате ли плодове, господин Янковски?

Щях да й отговоря, но ръката ми е притисната към устата и трепери. Господи, ябълка!

Тя ме потупва по другата ръка и излиза от стаята, като тактично се преструва, че не забелязва сълзите ми.

Пъхвам в устата си парченце ябълка и с наслада усещам вкуса на сока й. Флуоресцентната лампа над главата ми облива с жестока светлина изкривените ми пръсти, докато те посягат към парченцата плод в купичката. Изглеждат ми чужди и непознати. Това не може да са моите пръсти, със сигурност не.

Възрастта е жесток крадец. Точно когато си успял да се научиш как се живее, тя подгъва краката ти и превива гърба ти. Потапя те в болки, замъглява разсъдъка ти и безмълвно разпространява рака в тялото на съпругата ти.

„Метастази — каза докторът. — Въпрос на седмици или месеци“. Но моята любима бе крехка като птиче и умря девет дни по-късно. След шейсет и една години, прекарани заедно, тя просто хвана ръката ми и изпусна последния си дъх.

Въпреки че има мигове, в които съм готов да направя всичко, за да я върна, се радвам, че си отиде първа. Загубата й бе като прорез в тялото ми и остави зейнала празнина в самия мен. Това бе мигът, в който целият ми свят се срина. Не бих искал тя да преживее същото. Понякога да останеш жив е ужасно.

Навремето си мислех, че остаряването е за предпочитане пред другото, но сега не съм сигурен. Понякога монотонността на бингото, напевните гласове на сестрите и съсухрените старци, паркирани в залата в инвалидните си колички, ме кара да копнея за смъртта, особено когато си спомня, че и аз съм един от тези древни хора, подредени в редица като някакви безполезни чочке1.

Но нищо не мога да направя. Мога единствено да отброявам дните в очакване на неизбежното и да гледам как призраците от миналото смущават празното ми, лишено от смисъл настояще. Блъскат се един в друг, трополят и се чувстват като у дома си, най-вече защото няма кой да им се противопостави. Отдавна съм спрял да се боря с тях.

Призраците, които се блъскат един в друг и трополят и сега, в този момент.

Чувствайте се като у дома си, момчета. Останете тук за малко. О, извинете, виждам, че вече сте го направили.

Проклети призраци.