Вода за слонове

10.

Август пухти и сумти, а лицето му се зачервява дотолкова, че се доближава до пурпурно. После той гневно се отправя нанякъде, вероятно да си изясни нещата с чичо Ал.

Марлена и аз се споглеждаме. По негласно споразумение никой не тръгва след него.

Един по един хората от менажерията си отиват. Животните, най-после нахранени и напоени, започват да се приготвят за спане. В края на един неистов ден най-после се възцарява спокойствие.

Аз и Марлена сме сами и държим късове най-различни животински храни пред любознателния хобот на Роузи. Когато странният, подобен на гума пръст грабва стиска сено от ръката ми, Марлена надава радостен писък от смях. Роузи разтърсва глава и разтваря уста в усмивка.

Обръщам се и виждам, че Марлена е впила поглед в мен. Единствените звуци в менажерията са от преместване, сумтене и тихо дъвчене. В далечината отвън някой свири на хармоника — пронизителен тон в тривременен такт, макар да не мога да определя коя е нотата.

Не съм сигурен какво точно се случи: аз ли посегнах към нея, или тя към мен? Зная само, че в следващия миг тя е в прегръдките ми и двамата танцуваме, кривим се и подскачаме пред хлабаво провисналото въже. Докато се въртим, пред очите ми се мярват вирнатият хобот на Роузи и усмихнатото й лице.

Изведнъж Марлена се отдръпва.

Оставам неподвижен, с ръце, все още леко вдигнати, неуверен какво трябва да направя.

— Ъъъ — Марлена се изчервява силно и гледа всичко наоколо, освен мен. — Да. Добре. Дай сега да отидем да почакаме Август, нали?

За един безкраен миг не казвам нищо, просто се взирам в нея. Искам да я целуна. Искам го повече, отколкото някога съм искал каквото и да било в живота си.

— Да — отвръщам най-накрая. — Да, да отидем да го почакаме.

Един час по-късно Август се връща в купето, което делят с Марлена. Влетява вътре и затръшва вратата зад себе си. Марлена незабавно се отправя към един шкаф.

— Този безполезен, шибан кучи син е платил две хиляди за този безполезен шибан слон — беснее той, като запраща с яростно движение шапката си в ъгъла и смъква сакото си. — Две хиляди скапани кинти! — стоварва се в най-близкия стол и заравя глава в ръцете си.

Марлена изважда бутилка разредено уиски, спира за миг, поглежда към Август и после я прибира. Вместо нея взема шише чист малц.

— И това не е най-лошото, о, не! — продължава Август, докато разхлабва вратовръзката си и впива пръсти в яката на ризата си. — Искаш ли да знаеш какво още е направил? Давай, опитай се да отгатнеш.

Сега гледа право към Марлена, която остава съвършено невъзмутима и със спокойни движения налива по четири пръста уиски в три водни чаши.

— Казах, опитай се да отгатнеш! — излайва Август.

— Убедена съм, че не мога — отвръща спокойно Марлена и отново затваря бутилката.

— Похарчил е останалите пари за някакъв скапан слонски вагон.

Марлена се извръща рязко, изведнъж цяла превърната в слух.

— Искаш да кажеш, че не е наел никакви артисти?

— О, че е наел, наел е.

— Но…

— Да. Точно така — пресича я Август, преди да е довършила.

Марлена му връчва чашата, посочва ми да отида да взема своята и сяда.

Отпивам една глътка и изчаквам толкова дълго, колкото ми позволява търпението.

— Е, добре, вие двамата може и да знаете за какво, по дяволите, говорите, но аз нямам представа, тъй че имате ли нещо против да ме осветлите по въпроса?

Август изпуска въздуха от издутите си бузи и издухва кичура коса, паднал на челото му. После се навежда напред и подпира лакти на коленете си. И накрая вдига лице, така че очите му се приковават в моите.

— Това значи, Якоб, че сме наели още хора, без да има къде да ги сложим. Това значи, Якоб, че Чичо Ал е взел един от вагоните, в които спят работниците, и е обявил, че е вагон за спане на артистите. И понеже е наел две жени, ще трябва да го прегради на две. Това значи, Якоб, че за да може да побере вътре по-малко от една дузина артисти, сега трябва да сложим шейсет и четирима работници да спят под фургоните на платформите.

— Но това е пълна глупост — възкликвам. — Просто трябва да настани в онези вагони всички, които трябва да спят, все едно какви са те.

— Невъзможно — заявява Марлена.

— Защо да е невъзможно?

— Защото не можеш да сложиш работници и артисти под един покрив.

— Нали точно това правим аз и Кинко?

— Ха! — изсумтява Август и по устните му се плъзва крива усмивка. — Моля те, кажи ни нещо, умирам си да разбера. Как я карате вие двамата? — накланя глава настрани и се усмихва.

Марлена си поема дълбоко дъх и кръстосва крака. Миг по-късно обувката й от червена кожа започва да се движи напред-назад.

Изливам уискито в гърлото си и излизам.

Уискито беше в щедра доза и започва да ми действа някъде между купетата и обикновените вагони. Очевидно е, че не съм единственият, който се намира под въздействието му — сега, когато „бизнесът“ е приключен, всеки, който има някаква връзка с „Най-великолепното шоу на земята на братя Бензини“ най-после си позволява да се отпусне на спокойствие. Събиранията обхождат цялата гама, от тържествените соарета, които се отличават с пускания по радиото джаз и буйния смях, до рехавите групички на мръсни мъже, които се свиват на известно разстояние от влака и си предават от ръка на ръка бутилки с алкохол. За миг мярвам Кемъл, който вдига ръка в знак на поздрав, преди да подаде на съседа си бутилката стерно.

Дочувам звуци от блъскане някъде във високата трева и спирам за миг, за да проверя какво става. Виждам чифт голи женски крака, широко разтворени, и един мъж, легнал между тях. Панталоните му са смъкнати до коленете, косматият му задник се движи нагоре-надолу. Тя е сграбчила ризата му, стиска я в ръцете си и надава стон при всеки тласък. Трябва ми един миг, преди да осъзная на какво ставам свидетел и когато го правя, отмествам очи и започвам да се препъвам напред.

Докато се приближавам към вагона с животните за представления, виждам хора, насядали пред отворената врата и други, които кръжат наоколо.

Вътре са струпани дори още повече. Кинко се разпорежда над някакво празненство с бутилка в ръка и пиянска гостоприемност, изписана на лицето му. Когато ме вижда, се спъва и се люшва напред. Отвсякъде се протягат ръце, за да го хванат, преди да се е строполил на земята.

— Якоб! Мой човек! — виква той с ярко блеснали очи, отърсва се от хватката на приятелите си и се изправя. — Хора, приятели! — провиква се той над тълпата от трийсетина души, заели мястото, което обикновено е отредено за конете на Марлена. Преминава разстоянието, което ни дели, и обвива ръка около кръста ми. — Това е моят скъп, скъп приятел Якоб — прави пауза, за да отпие от бутилката, и после продължава: — Моля, накарайте го да се почувства добре дошъл. Като личен жест към мен.

Гостите му подсвиркват и се кискат. Самият Кинко избухва в смях и се кикоти, докато смехът му не преминава в кашлица. Тогава освобождава кръста ми и започва да маха с ръка пред придобилото си морав цвят лице, като не спира да пръска слюнки. После премята ръка през кръста на мъжа, застанал най-близо до него, и двамата, клатушкайки се, се отдалечават.

Тъй като стаята за козите е претъпкана до пръсване, се отправям към другия край на вагона, там, където бе мястото на Сребърна звезда, и се свличам надолу покрай дъсчената стена.

Купчината слама до мен тихо изшумолява. Пресягам се и я разбутвам, надявайки се да не се окаже плъх. Само за миг успявам да зърна късата бяла опашка на Куини, преди кучето да се зарови още по-дълбоко в сламата като рак в пясъка.

Не съм съвсем сигурен за реда на събитията оттук нататък. Знам, че ми подаваха какви ли не бутилки и съм съвсем сигурен, че пих от повечето. Не след дълго всичко започва да се размива пред очите ми и ме изпълва усещането за човешка топлота към всеки и всичко на този свят. Хората премятат ръце около раменете ми и аз около техните. Смеем се гръмогласно, не помня на какво, но всичко ми се струва много весело.

Има някаква игра, в която участниците трябва да хвърлят нещо и ако пропуснат мишената, трябва да обърнат по едно. А аз постоянно пропускам. Най-после започвам да си мисля, че ще повърна и изпълзявам настрани, което развеселява останалите още повече.

Сега седя в ъгъла. Не си спомням как точно съм се озовал тук, но ето ме, облегнат на стената, с отпусната на коленете глава. Ще ми се светът да спре да се върти, но той не иска, така че се опитвам да го укротя, като облягам глава назад на стената.

— Я, я, я, какво имаме тук? — произнася зноен глас някъде много отблизо.

Очите ми изведнъж се отварят. Направо под носа си откривам цепка на деколте, дълбока поне трийсет сантиметра. Очите ми се отправят нагоре по нея и в края на пътешествието си виждат лице — Барбара. Примигвам бързо в опит да видя само една Барбара. Мили боже, безнадеждно е. Но не, чакай. Не, не виждам няколко Барбари — виждам просто различни жени.

— Здрасти, сладурче — смее се Барбара, като се пресяга и ме гали по лицето. — Добре ли си?

— Ммм — отвръщам, опитвайки се да кимна.

Пръстите й се плъзват под брадичката ми, докато тя се обръща към русокосата жена приклекнала до нея:

— Толкова е млад. О, толкова е сладък, нали, Нел?

Нел вдишва от цигарата, която държи в ръка, и издухва дима с крайчеца на устата си.

— О, да. Мисля, че досега не съм го виждала.

— Беше при палатката за стриптийз преди няколко вечери, пазеше там — информира я Барбара и отново се извръща към мен: — Как се казваш, сладурче? — пита тя с нежен глас и плъзга пръсти по бузата ми.

— Якоб — отвръщам, като едва успявам да не се оригна.

— Якоб — повтаря тя. — О, така кажи, сега се сещам кой си. Точно за него говореше Уолтър — обяснява тя на Нел. — Съвсем нов е. Наистина добре се справи там, в шатрата за стриптийз.

Улавя ме за брадичката и я повдига, вглеждайки се дълбоко в очите ми. Опитвам се да й отвърна със същото, но нещо не мога да фокусирам погледа си.

— О, ама ти си голямо бонбонче. И тъй, кажи ми, Якоб, бил ли си някога с жена?

— Аз… ъъъ… — заеквам. — Ъъъ…

Нел се изкикотва. Барбара се обляга назад и слага ръце на кръста си.

— Как мислиш? Да го поздравим ли с „добре дошъл“, както се полага?

— Ние на практика сме длъжни да го направим — заявява Нел. — Ново попълнение и девственик при това? — ръката й се плъзва между краката ми и се спира върху чатала ми. Главата ми, която до този момент се е полюлявала апатично на шията, изведнъж се изправя. — Мислиш ли, че и там, отдолу, космите му са червени? — пита тя, обхващайки ме в дланта си.

Барбара се навежда напред, разтваря ръцете ми и вдига едната до устата си. После я обръща, плъзга по дланта един дълъг нокът и се взира право в очите ми, докато прокарва езика си по същото място. След това взема ръката ми и я поставя на лявата си гърда точно там, където трябва да е зърното.

О, господи! О, господи! Докосвам женска гърда. През дрехата наистина, но все пак…

За миг Барбара се изправя, приглажда полата си, оглежда се крадешком наоколо и после се привежда над мен. Все още разсъждавам над тази смяна на позициите, когато тя отново хваща ръката ми, притегля я този път под полата си и притиска пръстите ми под горещата, влажна коприна.

Затаявам дъх. Уискито, луната, джинът и бог знае какво още — всичко това изчезва само за миг. Тя започва да движи ръката ми нагоре-надолу, над тези странни и прекрасни нейни долини.

О, дявол да го вземе! Като нищо мога да стигна до оргазъм още сега.

— Хмммм? — измърква тя и намества ръката ми така, че средният ми пръст се плъзга още по-навътре в нея. От двете страни на пръста ми се издува топла коприна, която пулсира под допира ми. Тя отмества ръката ми, връща я обратно на коляното ми и стиска члена ми едва-едва, колкото за опит.

— Ммм — мърка с полупритворени очи. — Готов е, Нел. Дявол да го вземе, ама как обичам младоци като него.

Останалата част от нощта ми се явява като в проблясъци на епилептик. Знам, че в един момент се оказах притиснат между двете жени, но мисля, че паднах през вратата на вагона с животните. Поне знам, че се озовах проснат по лице в мръсотията. После отново ме дръпват нагоре и ме влачат в тъмното, докато накрая сядам на ръба на едно легло.

Сега вече определено виждам две Барбари. Както и два екземпляра от онази, другата, Нел, нали така беше?

Барбара отстъпва назад и вдига ръце във въздуха. Отмята глава и ги плъзга надолу по тялото си, движейки се в ритъма на някакъв танц в светлината на свещта. Определено съм заинтригуван, за това няма две мнения. Обаче просто не мога да седя повече изправен, така че падам по гръб назад.

Някой ми смъква гащите. Измънквам нещо — не съм съвсем сигурен какво, но май не е окуражаване. Изведнъж започвам да се чувствам зле.

О, боже. Тя ме докосва — докосва го, милва го експериментално. Надигам се на лакти и поглеждам надолу. Виждам, че е отпуснат — малко розово охлювче, скрито в черупката си. Освен това сякаш е залепено за крака ми. Тя го забелва, освобождава го, заравя ръце между бедрата ми, за да ги раздели и посяга към топките ми. Обхваща ги с една ръка, подхвърляйки ги като яйца в шепата си, докато изследва пениса ми. Той се свива безнадеждно под манипулациите й, а аз гледам ужасен.

Другата жена — сега отново е само една и как, по дяволите, да се ориентирам в ситуацията? — ляга до мен на леглото, измъква една доста постна гърда от роклята си и я повдига до устата ми, потрива с нея цялото ми лице. Сега към мен се приближават начервените й устни — зееща паст с хищно протегнат език. Обръщам глава надясно, където няма жена. А после усещам една уста, която се доближава до главата на пениса ми.

Ахвам. Жените се кискат, но това е някакъв мъркащ смях — окуражаващ звук, докато се опитват да изтръгнат реакция от тялото ми.

О, господи, о, господи, та тя го смуче. За бога, смуче го.

Не, няма да успея да…

О, боже, ей сега ще…

Извръщам глава и изсипвам върху Нел цялото злощастно съдържание на стомаха си.

Събуждам се от някакъв кошмарен скърцащ звук, а после тъмнината, която ме обгръща, е прорязана от лъч светлина.

Кинко поглежда към мен.

— Ставай, радост моя. Търси те шефът ти.

В ръката си държи някакъв повдигнат капак. И всичко това започва да придобива смисъл, защото, както схванатото ми тяло осъзнава едновременно с мозъка, се намирам натъпкан в куфар.

Кинко подпира капака отворен и се отдалечава. Успявам да разхлабя превития си врат и да се извия до седнало положение. Сега установявам, че куфарът се намира в палатка и е заобиколен от всички страни от море от закачалки с ярки костюми, реквизити и тоалетни масички с огледала.

— Къде съм? — изграчвам, задавям се и се опитвам да прочистя засъхналото си гърло.

— В „Клоун-али“ — отвръща Кинко, докато взема някакви бурканчета с боя от един скрин.

Вдигам ръка, за да закрия очите си, и забелязвам, че е облечена в коприна. В червен копринен пеньоар, ако трябва да бъда точен. Пеньоар от червена коприна, който е широко отворен. Поглеждам надолу и виждам, че някой е обръснал гениталиите ми.

Трескаво придърпвам двете страни на дрехата и се чудя дали Кинко ме е видял.

Мили боже, какво направих снощи? Нямам представа. Нямам нищо освен откъслечни спомени и…

О, господи. Повърнах върху жена.

Едва успявам да се изправя на крака, като завързвам пеньоара. Избърсвам челото си, което ми се струва необичайно мазно. Когато свалям ръката си, виждам, че е побеляла.

— Какво, по дя… — започвам, втренчен в нея.

Кинко се обръща и ми подава огледало. Поемам го, обхванат от тревога. Когато го вдигам към лицето си, отсреща ме гледа физиономията на цирков клоун.

Провирам глава през процепа на палатката, оглеждам се наляво и надясно и се понасям към вагона с животните, следван от вълна от кикот и освирквания.

— Уаууу, вижте само тая гореща кукличка!

— Хей, Фред, ела да хвърлиш едно око на новата стриптийзьорка!

— Я кажи, миличка, имаш ли планове за довечера?

Хвърлям се в стаята на козите, затръшвам вратата и се облягам на нея. Дишам тежко, вслушвайки се в смеха навън, докато най-после престава. Сграбчвам някакъв парцал и отново избърсвам лицето си. Вярно, че го избърсах на две на три, преди да изляза от палатката на клоуните, но някак все още не мога да повярвам, че е чисто. Не мисля, че която и да било част от мен някога отново ще бъде чиста. А най-лошото е, че дори не знам какво съм направил. Спомням си само някакви откъслеци и колкото и да са страховити, по-страшно е това, че не знам какво се е случило помежду тях.

Изведнъж ми хрумва, че дори не знам дали съм още девствен.

Мушвам ръка от вътрешната страна на пеньоара и почесвам покритите си с набола четина топки.

Кинко влиза в стаята на козите няколко минути по-късно. Лежа на постелята си, преметнал ръце върху главата си.

— По-добре си вдигни задника оттам — съветва ме. — Той все още те търси.

Нещо се завира в ухото ми и изсумтява. Повдигам глава и се удрям в един влажен нос. Куини отскача назад като изстреляна с катапулт и започва да ме изучава от един метър разстояние, като предпазливо ме души с муцуната си. О, обзалагам се, че тази сутрин може да засече по мен поне дузина миризми. Отново стоварвам глава на възглавницата.

— Да те уволнят ли искаш, или какво? — пита Кинко.

— В този момент хич не ме е грижа — промърморвам.

— Какво?

— Напускам, тъй или иначе.

— За какво говориш, по дяволите?

Не мога да му отговоря. Не мога да му кажа, че не само съм се унизил отвъд всяка вяра или изкупление, но също така съм и провалил първата си възможност да правя секс — нещо, за което си мисля постоянно през последните осем години. Да не споменаваме как повърнах върху една от жените, които ми го предлагаха, а после припаднах и дори не съм усетил как някой ми е обръснал топките, боядисал е лицето ми и ме е натикал в куфар. Макар че той сигурно знае поне част от тези неща; нали не друг, а той ме намери тази сутрин. Може дори да е взел участие във веселбата.

— Не ставай женчо — повишава глас. — Да не искаш да тръгнеш безцелно нагоре-надолу като онези нещастни задници там? А сега ставай, преди да са те уволнили.

Оставам все така бездеен.

— Казах, ставай!

— А на теб какво ти пука? — изръмжавам в отговор. — И престани да викаш, че ме боли главата.

— Просто ставай, по дяволите, или ще се погрижа да те заболи и останалата част от тялото ти!

— Добре! Само спри да крещиш!

Надигам се с мъка, заставам прав и му хвърлям кръвнишки поглед. Главата ми пулсира и имам чувството, че към всяка от ставите ми е прикачена огромна тежест. Тъй като Кинко не сваля очи от мен, се обръщам към стената, задържайки червения пеньоар пред тялото си, докато не вдигам гащите си в опит да прикрия обезкосмените си слабини. Въпреки това обаче чувствам, че лицето ми пламти.

— О, и приеми от мен един съвет — продължава Кинко. — Няма да е зле да пратиш на Барбара някое и друго цвете. Другата е най-обикновена курва, но Барбара е приятел.

Срамът ме преизпълва до такава степен, че съзнанието ми ми изневерява. След като се преборвам с желанието да припадна, приковавам поглед надолу към пода, сигурен, че никога вече няма да събера смелост да погледна в очите когото и да било.

През нощта са отместили влака на „Братя Фокс“ от железопътната линия, а станалият предмет на така разгорещена полемика слонски вагон сега е прикрепен към нашия локомотив, където пътуването ще бъде най-гладко. Той не е направен от дъски, а от метал, с процепи, които позволяват на обитателката му да диша. Момчетата от Летящия ескадрон вече са се заели с прибирането на палатките, вече са свили повечето от най-големите, разкривайки силуета на Жолиет в далечината зад тях. Малка тълпа от граждани се е събрала и наблюдава дейността.

Откривам Август в палатката с менажерията. Застанал е точно пред слона.

— Размърдай се! — вика той, размахвайки около лицето й остена.

Тя размахва хобот и примигва.

— Казах, размърдай се! — минава зад нея и я удря силно по задния крак. — Мърдай, мътните те взели! — Очите й се присвиват, а огромните й уши щръкват от двете страни на главата й.

Август ме вижда и замръзва на мястото си, после отпуска остена да виси в ръката му.

— Тежка нощ, а? — ухилва ми се злобно.

Тилът ми се сгорещява и червенината пропълзява по цялата ми глава.

— Няма значение. Вземи един прът и ми помогни да накараме този тъп звяр да се размърда.

Пийт се появява иззад него. Върти нервно шапката си в ръце.

— Август?

Август се обръща побеснял.

— О, за бога! Какво има, Пийт? Не виждаш ли, че съм зает?

— Месото за котките пристигна.

— Добре. Заеми се. Нямаме много време.

— Какво точно искаш да направя с него?

— А ти какво, по дяволите, си мислиш, че искам да направиш с него?

— Но, шефе… — подхваща Пийт, очевидно обезпокоен.

— Майната му! — ругае Август и вената на слепоочието му опасно се издува. — Всяко скапано нещо ли трябва да го правя сам? Ето — продължава той и ми натиква в ръцете слонския остен. — Научи това добиче на нещо. Каквото и да е. Доколкото разбрах дотук, знае само да сере и да яде.

Вземам въжето и го гледам как изфучава от палатката. Все още се взирам след него, когато хоботът на слона преминава покрай лицето ми и издишва в ухото ми струя топъл въздух. Завъртам се и се оказвам точно до едно кехлибарено око, което примигва към мен. Погледът ми се премества от това око към остена в ръката ми.

Отново поглеждам нагоре към окото и то пак примигва. Навеждам се и оставям остена на пода.

Тя размахва хобот над земята пред себе си и развява ушите си като две огромни листа. Устата й се отваря в усмивка.

— Здравей — говоря й нежно. — Здравей, Роузи. Аз съм Якоб.

След моментно колебание протягам ръка, съвсем малко. Хоботът изсвистява покрай нея, издишвайки. Окуражен, се пресягам и полагам ръка на рамото й. Кожата й е груба, неравна и удивително топла.

— Здравей — повтарям и я потупвам лекичко, колкото за проба.

Подобното й на корабно платно ухо се свива напред и после обратно, а хоботът се връща. Докосвам го колебливо, а после го погалвам. Вече съм влюбен и дотам запленен, че не виждам Август, докато той не спира рязко точно пред мен.

— Какво, по дяволите, ви става на всички тази сутрин? Би трябвало да ви уволня всичките, до последния скапан човек. Пийт не ще да се погрижи за бизнеса, ти правиш цяло шоу, като изчезваш, а после идваш да ми се лигавиш тук със слона. Къде е проклетият остен?

Навеждам се и го вдигам от пода. Август го изтръгва от ръката ми и ушите на слона отново прилепват до главата му.

— Ето принцесо — казва Август. Има предвид мен. — Имам за теб една работа, която може и да успееш да свършиш. Иди намери Марлена. Направи така, че за известно време да не стъпва зад менажерията.

— Защо?

Август си поема дълбоко въздух и стисва остена така силно, че кокалчетата му побеляват.

— Защото аз така казвам. Това достатъчно ли е? — процежда той през стиснати зъби.

Естествено минавам зад менажерията, за да разбера какво е това, което Марлена не бива да вижда. Свивам зад ъгъла точно когато Пийт срязва гърлото на един изнемощял сив кон. Конят надава ужасено цвилене, а фонтанът кръв от зейналата дупка във врата му достига височина два метра.

— Исусе Христе! — виквам, отстъпвайки назад.

Сърцето на коня започва да бие по-бавно и струите намаляват. Най-после животното рухва на колене и пада напред. Предните му копита разорават земята, преди най-сетне да застине с широко отворени очи. От врата му се стича море от тъмна кръв.

Пийт поглежда нагоре към мен, все още наведен над потръпващото животно.

Изнемощял дорест кон, обезумял от ужас, е привързан към един кол до него. Ноздрите му са издути, разкривайки червената си вътрешност, а муцуната му е издигната високо във въздуха. Въжето, с което е завързан, е опънато толкова здраво, че сякаш всеки момент ще се скъса. Пийт прекрачва през мъртвия кон, сграбчва въжето близо до главата на дорестия и му прерязва гърлото. Още фонтани кръв, още предсмъртни мъки, още едно паднало тяло.

Пийт се изправя и отпуска ръце до бедрата си. Ръкавите му са навити високо над лактите, а пръстите му все още стискат окървавения нож. Не откъсва поглед от коня до самия миг на смъртта му и после вдига лице към мен.

Избърсва носа си, изплюва се на земята и се връща към задачата си.

— Марлена? Там ли си? — провиквам се и хлопам по вратата на купето им.

— Якоб? — обажда се отвътре тих глас.

— Да.

— Влез.

Заварвам я изправена до един от отворените прозорци да гледа напред към влака. Докато влизам, обръща глава. Очите й са разширени, а в лицето й не е останала нито капка кръв.

— О, Якоб… — гласът й трепери.

— Какво? Какво има? — питам, пресичайки купето.

Тя притиска ръка към устата си и отново се извръща към прозореца.

Август и Роузи се придвижват с гръм и трясък към началото на влака. Напредването им е изпълнено с болка и всички навън са се спрели да гледат.

Август я удря отзад и Роузи прави няколко забързани стъпки. Когато той я настига, я удря отново, този път достатъчно силно, та тя да надигне хобот, да ревне и да хукне настрана. Август изригва серия от проклятия, втурва се след нея, размахал остена, и забива острия край в рамото й. Роузи изскимтява и този път не се помръдва дори на сантиметър. Дори отдалеч виждаме, че трепери.

Марлена сподавя едно ридание. Инстинктивно посягам към ръката й и когато я намирам, тя стисва пръстите ми така здраво, че изпитвам болка.

След още няколко удара Роузи забелязва слонския вагон отпред пред влака, вдига хобот, надава рев и се впуска в оглушителен бяг. Август се изгубва в облака прах зад нея, а паникьосаните работници се втурват да се отстранят от пътя й. Тя се качва във вагона с явно облекчение.

Прахта се сляга и Август отново се появява, крещи и маха с ръце. Диамантения Джо и Отис се отправят към вагона бавно, тежко, като че ли не се е случило нищо особено, и се захващат да го затворят.