Вода за слонове

24.

И ето до какво се свежда всичко това, нали така? До днешния ден, когато седя сам в преддверието в очакване на семейство, което няма да дойде.

Не мога да повярвам, че Саймън е забравил. Особено днес. Особено Саймън; та това момче прекара първите седем години от живота си в цирк „Ринглинг“.

Ако трябва да бъда честен, момчето е на седемдесет и една. Или на шейсет и девет? По дяволите, толкова съм уморен, не знам със сигурност. Когато Розмари се върне, ще я попитам коя година е и това ще реши въпроса веднъж и завинаги. Тя е толкова добра с мен, тази Розмари. Няма да ме накара да се почувствам като глупак, дори и наистина да съм. Всеки човек трябва да знае на колко е години.

Спомням си толкова много неща с кристална яснота. Като деня, в който се роди Саймън. Боже, каква радост беше това! Какво облекчение! Колко бях замаян, когато пристъпвах към леглото, и какъв трепет ме изпълваше. И там беше моят ангел, моята Марлена, която ми се усмихваше, уморена, лъчезарна, с увит в одеяло вързоп, сгушен в сгъвката на лакътя й. Лицето му бе толкова тъмно и набръчкано, изобщо не приличаше на човешко същество. Но когато Марлена дръпна завивката от косата му и видях, че е червена, си помислих, че ще припадна от радост. Не че съм се съмнявал, не наистина, а дори и да беше така, пак щях да го отгледам и да го обичам, но все пак… По дяволите, едва не се строполих на пода, когато видях тази червена коса.

Поглеждам към часовника и едва не полудявам от отчаяние. Спектакълът сто на сто е свършил. О, не е честно! Всички тези грохнали старци, които дори няма да знаят какво гледат, а ето ме аз къде съм! Прикован в това преддверие!

Или пък не?

Сбърчвам чело и примигвам. Кое точно ме кара да мисля, че съм прикован?

Оглеждам се от едната страна на фоайето до другата. Никой. Обръщам се и поглеждам към коридора. Една сестра преминава забързано покрай мен, стиснала един картон, загледана в обувките си.

Премествам се на ръба на количката си и посягам към проходилката. Според собствените си изчисления съм само на пет метра от свободата. Е, вярно, че след това ще трябва да измина цялото разстояние до следващата пресечка, но ако все пак се отправя пеш натам, обзалагам се, че ще успея да хвана последните няколко номера и края — няма да компенсира пропускането на спектакъла, но все пак е по-добре от нищо. През тялото ми преминава топъл пламък и трябва да вдишам дълбоко, за да сподавя кикота, който заплашва да се откъсне от устните ми. Може и да съм прехвърлил деветдесетте, но кой казва, че съм безпомощен?

Стъклената врата се отваря при приближаването ми. Благодаря на бога за това, защото не мисля, че щях да успея да се справя едновременно с проходилката и с обикновена врата. Не, краката ми не са стабилни, признавам го, но няма нищо. Въпреки това мога да се справя.

Достигам до тротоара и спирам, заслепен от слънцето.

Толкова време съм бил откъснат от реалния свят, че от комбинацията от шума на двигателите, лаенето на кучетата и свирките на колите в гърлото ми се свива буца. Хората по тротоара се разделят пред проходилката ми и отминават нататък, като че ли не съм човешко същество, а подводен камък в някаква река. На никого не му се струва странно, че някакъв старец по чехли е застанал на тротоара точно пред старческия дом. На мен обаче ми хрумва, че все още съм в полезрението на всяка сестра, минаваща през фоайето.

Повдигам проходилката си, извъртам я на няколко сантиметра вляво и отново я пускам. Пластмасовите й колела застъргват върху асфалта и от силата на този звук ми се вие свят. Това е шум — истински шум, а не скърцането или потрепването на гума.

Не бива да вървя прекалено бързо. Ако падна, това ще е катастрофално по много начини. Тук няма плочки на пода, затова измервам прогреса си в крачки — моите крачки. Всеки път когато направя стъпка напред, поставям петата на единия си крак успоредно на пръстите на другия. И така продължавам, по десет инча40 наведнъж. От време на време спирам, за да проверя напредъка си — бавен, но стабилен. Червено-бялата палатка става малко по-голяма всеки път, когато погледна към нея.

Трябва ми половин час и на два пъти ми се налага да спра, но вече съм почти там и усещам радостта от победата. Малко съм запъхтян, но краката ми все още са стабилни. Имаше една жена, за която си мислех, че може да създаде проблеми, но успях да се отърва от нея. Не се гордея с това — обикновено не говоря на никого по този начин, а още по-малко на жени, но да пукна, ако позволя на някаква сплетница, която се изживява като голяма самарянка да провали излизането ми. За нищо на света не възнамерявам да се връщам в онзи дом, преди да съм видял това, което е останало от представлението. Дори ако сестрите ме настигнат в същия този миг, ще направя сцена. Ще вдигна скандал. Ще ги поставя в неудобно положение на обществено място и ще ги накарам да доведат Розмари. Когато тя види колко твърдо съм решен да отида на това представление, ще ме заведе там. Дори и да пропусне края на смяната си, някак ще го преживее, все пак това е последният й работен ден.

О, господи. Как ще оцелея на това място, когато тя си отиде? Мисълта за предстоящото й заминаване изпълва старото ми тяло с непоносима тъга, но тя бързо е заменена от радост: сега съм достатъчно близо, за да чуя музиката, която се разнася от голямата шатра. О, този сладък, сладък звук на циркова музика. Изплезвам език от ъгълчето на устата си и забързвам. Вече почти съм стигнал. Само още няколко метра…

— Ей, деденце. Къде си мислиш, че отиваш?

Стряскам се и спирам. Поглеждам нагоре. Зад прозореца за билети седи едно хлапе и около лицето му висят торбички с розови и сини бонбони. В стъкления шкаф под пръстите му блестят искрящи играчки. През веждата му минава халка, на долната му устна има пиърсинг, а на всяко от рамената му — по една огромна татуировка. Ръцете му завършват с лакирани в черно нокти.

— А на теб къде ти се струва, че отивам? — питам кисело. Нямам време за разправии и бездруго съм изпуснал достатъчно от представлението.

— Билетът е дванайсет кинта.

— Нямам пари.

— Тогава не можеш да влезеш.

Оставам поразен. Все още се опитвам да намеря думи, когато до мен изниква някакъв мъж — по-възрастен от хлапака, гладко избръснат, добре облечен. Готов съм да се обзаложа, че е управителят.

— Какво става, Ръс?

Хлапето ме сочи с пръст.

— Хванах този старец да се опитва да се вмъкне без билет.

— Да се вмъкна! — възкликвам с оправдано възмущение.

Новодошлият поглежда към мен и се обръща отново към хлапето:

— Какво, по дяволите, ти става?

Ръс се намусва и забива поглед в земята.

Управителят застава пред мен и се усмихва любезно.

— Сър, ще бъда щастлив да ви заведа в палатката. Няма ли да ви е по-лесно, ако имате количка? Така няма да трябва да се тревожим дали ще ви намерим хубаво място.

— Това е много мило от ваша страна. Благодаря ви — готов съм да заплача от облекчение. От препирнята с Ръс ме бяха побили тръпки — самата мисъл, че съм стигнал толкова далеч само за да ме изгони някакво хлапе с пиърсинг на устната е ужасяваща. Но сега всичко си идва на мястото. Не само че успях да стигна дотук, но може би дори съм на път да се сдобия с предно място.

Управителят заобикаля голямата палатка и се връща с една обикновена инвалидна количка — от онези, които ги има във всяка болница. Оставям го да ми помогне да се настаня в нея и после отпускам горящите си мускули, докато той ме бута към входа.

— Не си мислете лошо за Ръс — заговаря ме. — Всъщност той е добро момче под всички тези дупки, макар че е чудо как така не е започнал да протича, когато пие.

— По мое време на будката за билети поставяха старите хора. Нещо като край на пътя им.

— В цирк ли сте работили? — пита мъжът. — В кой?

— Работил съм в два. Първият беше „Най-великолепното шоу на земята на братя Бензини“ — изричам гордо, подчертавайки всяка сричка. — А вторият беше „Ринглинг“.

Количката спира. Лицето на мъжа неочаквано се появява пред моето.

— Били сте с „Братя Бензини“? През кои години?

— Лятото на 1931.

— Значи сте били там по време на паническото бягство?

— И още как! — възкликвам. — По дяволите, бях в самия му център. Насред самата менажерия. Аз бях ветеринарят на цирка.

Той се взира в мен с невярващо изражение.

— Не мога да повярвам! След пожара в Хартфорд и катастрофата на „Хагенбек-Уолъс“41 това навярно е най-прочутата циркова трагедия на всички времена.

— Е, наистина беше нещо. Спомням си го като че ли беше вчера. По дяволите, помня го по-добре от вчера.

Мъжът примигва и ми протяга ръка.

— Чарли О‘Брайън Трети.

— Якоб Янковски — казвам, поемайки ръката му. — Първи.

Чарли О‘Брайън се взира в мен дълго време, притиснал ръка до гърдите си, като че ли изрича тържествена клетва.

— Господин Янковски, сега ще ви заведа да видите представлението, докато все още има какво да се види, но за мен ще бъде чест и привилегия, ако ме придружите да пийнем по нещо във фургона ми след края на шоуто. Вие сте жива история и много бих желал да чуя за онази катастрофа от човек, който е бил пряк участник в нея. Ще се радвам да ме посетите у дома.

— За мен ще е удоволствие — отвръщам.

Той възвръща деловия си вид и минава зад количката.

— Значи се разбрахме. Надявам се представлението ни да ви хареса.

Чест и привилегия.

Усмихвам се от все сърце, докато той ме води към арената.