Вода за слонове

9.

Унесъл съм се в някакви фантазии, загледан в небето, което се вижда през отворената врата, когато спирачките надават пронизителен писък и всичко се люшва напред. Опитвам се да се закрепя прав на твърдия под и после, след като съм си възвърнал равновесието, прокарвам ръце през косата си и си завързвам обувките. Най-накрая трябва да сме пристигнали в Жолиет.

Грубо издяланата врата до мен изскърцва и отвътре излиза Кинко. Той се обляга срещу рамката на голямата врата с Куини до краката и решително се взира в бягащия отвън пейзаж. От вчерашния инцидент нито веднъж не ме е погледнал и честно казано, и на мен самия ми е трудно да го погледна, защото се люшкам между истинско, дълбоко съчувствие заради унижението му, от една страна, и едва потисканото желание да се изсмея, от друга. Когато влакът най-после изпухтява, спира и изпуска дълбока въздишка, Кинко и Куини слизат с обичайните звуци от тракане на подметки и летящ скок във въздуха.

Навън цари тишина и тази тишина е някак зловеща. Въпреки че Летящият ескадрон е пристигнал половин час преди нас, неговите хора не промълвяват и дума, просто стоят безмълвно близо до влака.

Няма шум от тичане и спускане на рампи, никой не псува, не намотава въжета, не се събират на групи, само стотици неумити, разчорлени мъже са се втренчили изумено в издигнатите палатки на друг цирк.

Разкрилата се насреща ни гледка прилича на призрачен град. Има шатра за представления, но я няма тълпата зрители. Има готварница, но го няма знамето. В далечината се виждат множество фургони и палатки за преобличане, но хората, които са останали от цирка, безцелно кръжат наоколо или просто седят апатично в сянката.

Скачам от вагона с животните в същия миг, в който един открит „Плимут“ в черно и бежово се врязва в мястото за паркиране. От него слизат двама мъже в черни костюми, с куфарчета в ръка и разглеждат сцената изпод меките си шапки.

Чичо Ал се понася към тях sans entourage22, накипрен с цилиндъра си, стиснал бастуна със сребърна дръжка, и се ръкува с двамата. Лицето му сияе от добродушие и задушевност. Докато говори, той се обръща и махва с широк жест към тълпата. Мъжете кимат, скръстили ръце на гърдите си; размишляват, преценяват нещо.

Чувам как зад мен заскриптява чакъл и след миг до рамото ми се появява Август.

— Това е нашият Ал — казва той. — Може да подуши градски чиновник от цяла миля. До обяд кметът ще яде от ръката му, само гледай — потупва ме по рамото. — Хайде, ела.

— Къде? — питам.

— В града, за закуска. Не вярвам тук да ни чака някаква храна. Вероятно няма да има никакви доставки поне до утре.

— Боже господи, сериозно ли говориш?

— Е, ще се опитаме да намерим нещо, но агентът трябва да е пристигнал тук малко преди нас и едва ли е имал време да уреди всичко.

— А те какво ще правят?

— Кои те?

Посочвам към останките, които доскоро са били функциониращ цирк.

— Те ли? Когато огладнеят достатъчно, ще се разкарат и така ще е най-добре за всички, можеш да ми вярваш.

— А нашите хора?

— О, те ли? Ще изкарат някак, докато нещо се появи на хоризонта. Не се тревожи, Ал няма да ги остави да умрат.

Спираме в един крайпътен ресторант недалеч от железопътната линия. Заведението има маси покрай едната стена и изработен от ламинат бар с червени столове от другата. Неколцина мъже са насядали покрай бара, пушат и бъбрят с момичето, застанало зад него.

Задържам вратата на Марлена, която незабавно се отправя към една маса и сяда най-отвътре, до стената. Август се тръшва на срещуположната пейка, така че мога единствено да седна до нея. Тя кръстосва ръце и вперва поглед в стената.

— Добрутро. Какво да ви донеса? — пита момичето, все още от другата страна на бара.

— Закуска — отвръща Август. — Умирам от глад.

— Как обичате яйцата си?

— На очи, рохки.

— Мем?

— Само кафе — отвръща Марлена, премята крак връз крак и полюшва стъпалото си. Движението й е някак агресивно. Дори не поглежда сервитьорката. Или пък Август. Нито пък мен, като се замисля.

— Сър? — обръща се момичето към мен.

— Ъъъ, същото като него — отвръщам. — Благодаря.

Август се обляга назад и изважда пакет „Кемълс“. Разтърсва кутията и една цигара полита във въздуха. Той я улавя с уста и се отпуска срещу облегалката с блеснали очи и победоносно вдигнати ръце.

Марлена се обръща да го погледне и започва да ръкопляска бавно, отчетливо, с каменно лице.

— Хайде, скъпа, не ставай досадна — говори й Август. — Знаеш, че свършихме месото.

— Извини ме — казва тя и се плъзва покрай мен. Бързо отскачам настрани от пътя й. Тя излиза с маршова стъпка през вратата, трака с токчета и полюшва хълбоци под червената рокля с разкроена пола.

— Жени — измърморва Август, запалва цигарата иззад свитата си на фуния ръка и затваря запалката. — О, извинявай. Ти искаш ли?

— Не, благодаря. Не пуша.

— Не пушиш ли? — изненадва се той, вдъхвайки дима дълбоко. — Трябва да се научиш. Полезно е за здравето — връща пакета обратно в джоба си и щраква с пръсти към момичето зад бара. Тя стои над тигана с лъжица в ръка.

— Действай по-живо с тези яйца, става ли? Не разполагаме с цял ден.

Тя замръзва, а лъжицата застива във въздуха. Двама от мъжете на бара бавно се извръщат към нас с разширени очи.

— Ъъъ, Август — обаждам се.

— Какво? — той изглежда искрено озадачен.

— Правя ги толкова бързо, колкото ми е по силите — заявява студено сервитьорката.

— Добре. Само това исках — Август се навежда към мен и снишава глас: — Какво ти казах? Жени. Сигурно е от пълнолунието или нещо такова.

Когато се връщам при другите, заварвам разпънати няколко от по-специалните палатки на „Братя Бензини“: менажерията, палатката, която служи за обор на конете, и готварницата. Знамето се вее във въздуха, пропит от миризмата на стара мазнина.

— Не си прави труда — съветва ме някакъв мъж, излизайки отвътре. — Пържено тесто и малко цикория, за да го прокараш, нищо друго.

— Благодаря — отвръщам. — Оценявам предупреждението.

Той се изплюва и се отдалечава.

Хората от „Братя Фокс“ са се строили пред специалния вагон и мога да видя отчаяната надежда, която се излъчва от тях. Неколцина се усмихват и пускат шеги, но смехът им е пресилен и пронизителен. Други са втренчили поглед право пред себе си, скръстили ръце на гърдите си. Трети крачат наоколо със сведени глави. Един по един ги призовават във вагона за аудиенция с чичо Ал.

Повечето излизат оттам съкрушени. Някои си бършат очите и тихо започват да разговарят с хора в началото на колоната. Има и такива, които се взират стоически пред себе си, преди да се отправят към града.

Две джуджета влизат заедно; няколко минути по-късно излизат с мрачни лица и поспират, за да разменят няколко думи с малка групичка мъже, след което бавно се отправят към линията на влака едно до друго с високо вдигнати глави, преметнали през рамо натъпкани калъфки за възглавници.

Обхождам с поглед тълпата, търсейки прочутият изрод. Да, тук природни недоразумения не липсват: има джуджета и пигмеи, има гиганти, една жена с брада (Ал обаче си има такава, тъй че едва ли ще я огрее), чудовищно дебел мъж (може пък и да му проработи късметът, ако Ал иска да си направи двойка от един и същи калибър) и група от хора и кучета с тъжни изражения. Никъде обаче не виждам мъж с бебе, поникнало от гърдите му.

След като чичо Ал е решил кого ще задържи, нашите работници прибират палатките на другия цирк с изключение на тази за конете и менажерията. Останалите мъже от „Братя Фокс“, на които вече никой не плаща заплати, седят и гледат, като пушат и плюят струи тютюнев сок върху високи стръкове див морков и магарешки бодили.

Щом чичо Ал разбира, че градските чиновници все още не са описали товарните животни на „Братя Фокс“, няколко коня, нито един от които не притежава особени отличителни белези, биват примъкнати от една палатка обор в друга. Поглъщане, тъй да се каже. И чичо Ал съвсем не е единственият, на когото му е хрумнала тази мисъл — наблизо до цирка се размотават петима-шестима фермери, въоръжени с въжета, които се влачат зад тях.

— Те какво, смятат просто ей така да отведат конете, така ли? — питам Пийт.

— Най-вероятно — отвръща той. — Не ме бърка какво правят, стига да не докосват нашите. Не е зле обаче да си държиш очите отворени. Преди да се разбере какво на кого е, ще минат един-два дни, а не ми се ще някой от конете ни да изчезне.

Нашите товарни животни са свършили два пъти повече работа от обикновено и сега големите коне са покрити с пяна и дишат тежко. Убеждавам някакъв чиновник да отвори един пожарен кран, за да ги напоим, но все още не разполагаме нито със сено, нито с овес.

Август се връща, докато пълним последното корито.

— Какво правите, по дяволите? Тези коне са прекарали последните три дни във влак! Изкарайте ги ей там на пътя и ги разтъпчете, за да не се отпуснат.

— Да се отпуснат, как ли пък не — отговаря Пийт. — Я се огледай. Огледай се и ми кажи какво точно си си мислил, че са правили тези коне през последните четири часа, по дяволите?

— Използвал си нашите животни за тая работа, така ли?

— А какво според теб трябваше да използвам, мътните да го вземат?

— Трябваше да използваш техните животни!

— Откъде да знам кои са шибаните им животни? — изревава Пийт. — И какъв е смисълът да използвам техните коне, ако тъй или иначе ще трябва да разтъпкваме нашите, за да ги държим във форма?

Устата на Август се отваря, после се затваря и той изчезва.

Не след дълго се задават камиони. Един след друг те спират с платформи, обърнати към готварницата, и стоварват невъобразимо количество храна. Готвачите моментално се залавят за работа и за нула време казанът е включен и въздухът се напоява с аромат на вкусна храна — истинска храна.

Храната и сламените постелки за животните пристигат с фургони скоро след камионите. Когато занасяме сеното в палатката обор, конете започват да цвилят, да тропат с крак, да протягат шии напред и да ядат от сеното, преди изобщо да сме успели да го стоварим на земята.

Животните от менажерията са не по-малко зарадвани от появата ни: шимпанзетата надават викове и започват да се люлеят на решетките на клетките си, озарявайки ни с широки зъбати усмивки, месоядните крачат напред-назад, а тревопасните тръскат глава наляво-надясно, сумтят, надават писъци и дори лаят от възбуда.

Отварям вратата на орангутана и слагам на пода тава с плодове, зеленчуци и ядки. Докато отново затварям клетката, дългата ръка на маймуната се протяга през решетките и посочва към портокалите, които се намират в друга една тава.

— Това ли? Искаш това, така ли?

Тя продължава да сочи, примигвайки към мен с близко разположените си очи. Чертите й са хлътнали, а лицето й наподобява голяма чиния, украсена с ресни от червена козина. През ума ми минава мисълта, че никога не съм виждал нещо по-ексцентрично и по-прекрасно от нея.

— Ето — подавам й портокала, — заповядай.

Тя го поема и го поставя на пода. После отново се пресяга към мен. След няколко мига лошо предчувствие протягам ръка. Тя я обвива с дългите си пръсти и после я пуска, сяда на задницата си и започва да бели портокала си.

Стоя и се взирам в нея изумен. Тя ми бе благодарила.

— Значи, това е всичко — обявява Август, когато излизаме от менажерията, и ме потупва по рамото. — Ела да пийнем нещо, моето момче. В палатката на Марлена има лимонада, и то не онзи боклук от смесени сокове. Ще капнем вътре и малко уиски, нали така?

— Идвам след минута — отвръщам. — Трябва да проверя другата менажерия — поради неопределения статус на товарните животни на „Братя Фокс“, които с течение на следобеда ставаха все по-малко и по-малко на брой, лично се бях уверил, че са нахранени и напоени. Все още обаче не бях видял екзотичните им животни и тези, които излизаха на сцената.

— Не — отсича Август твърдо, — ще дойдеш сега.

Поглеждам към него, изненадан от тона му.

— Добре — съгласявам се. — Знаеш ли дали са нахранени и напоени?

— Ще бъдат. Накрая.

— Какво?

— Ще им дадат храна и вода. Накрая.

— Август, температурата е почти деветдесет градуса23. Дори да се наложи да забавим храненето, не можем да не им дадем поне вода.

— Не само че можем, ами и ще го направим. Така работи чичо Ал, така си урежда сделките. Двамата с кмета ще се надприказват известно време, кметът ще разбере, че няма никаква шибана представа какво да прави с жирафи, лъвове и зебри, ще се откаже от новите си придобивки и тогава — само тогава — ще приберем животните.

— Съжалявам, но не мога да го направя — заявявам и се извръщам с намерение да се отдалеча.

Пръстите му се сключват около ръката ми. Той застава пред мен и се навежда така близо, че лицето му е само на сантиметри от моето. Пръстът му се допира до бузата ми.

— Напротив, можеш. Ще се погрижим за тях. Просто не още. Така стават нещата.

— Това са глупости.

— Чичо Ал е превърнал създаването на този цирк в същинско изкуство. Ние сме това, което сме, благодарение на това изкуство. Кой, по дяволите, знае какво има в тази палатка? Ако вътре няма нищо, което да интересува чичо Ал, тогава добре. На кого му пука? Но ако има нещо, което той да иска, а ти си напъхаш носа в работите му и станеш причина да плати повече, отколкото би платил без твоята намеса, повярвай, че Ал ще се заеме с теб. Разбираш ли? — сега заговаря през стиснати зъби. — Кажи… разбираш… ли? — повтаря, като прави пауза след всяка дума.

Впервам поглед право в немигащите му очи.

— Напълно — отвръщам.

— Добре — той снема пръст от бузата ми и отстъпва назад. — Добре — повтаря, кима и лицето му се отпуска. Засмива се с половин уста. — Чуй какво ще ти кажа: и на двамата ще ни дойде добре малко уиски.

— Мисля, че ще го пропусна.

Той ме поглежда за миг и после вдига рамене.

— Както решиш.

Сядам на известно разстояние от палатката, в която се намират изоставените животни, и се втренчвам с нея с все по-голямо и по-голямо отчаяние. Страничното чергило хлътва навътре под внезапен порив на вятъра. Дори няма регулиране на въздушния поток. Никога не съм усещал по-остро горещината, която блъска като с чук по главата ми и сухотата в гърлото си, отколкото тогава. Свалям шапката си и прокарвам полепнала от песъчинки ръка по челото си.

Когато знамето в оранжево и синьо се издига над готварницата, за да ни призове за вечеря, някои от новите служители на „Братя Бензини“ се присъединяват към чакащите. Разпознавам ги без усилие по червените билети за вечеря, които стискат в ръка. Дебелият мъж е извадил късмет, както брадатата жена и няколко джуджета. Чичо Ал е наел само артисти, при все че един нещастник се оказал отново безработен в рамките на минути, след като Август го хванал да мери с твърде одобрителен поглед Марлена, докато излизал от специалния вагон.

Неколцина други се опитват да се присламчат към редицата, но никой не успява да се промуши покрай Езра, чиято единствена работа е да знае по лице всеки от цирка и ей богу, наистина си го бива. Когато вдигне палец към някой нещастник, Блеки пристъпва към него и се заема да уреди въпроса. Един или двама от отхвърлените успяват да отмъкнат шепа храна, преди да изхвърчат с главата напред от готварницата.

Изпити, мълчаливи мъже с гладни очи стърчат отвсякъде на границата на територията на цирка. Докато Марлена се отдалечава от масите, над които се извиват облаци пара, един от тези клетници я повиква — висок мъж с изнемощял вид и дълбоко набраздени бузи. При други обстоятелства навярно би бил привлекателен.

— Лейди, хей, лейди? Можете ли да ми дадете нещо? Само едно късче хляб?

Марлена спира и го поглежда. Лицето му е измършавяло, а погледът — отчаян. Тя поглежда към чинията си.

— Ооо, хайде, лейди, имайте милост. Не съм ял от два дни — той облизва с език напуканите си устни.

— Продължавай да вървиш — нарежда Август, улавяйки я за лакътя и твърдо я насочва към една от масите в средата на шатрата. Не е масата, на която сядаме обикновено, но съм забелязал, че хората избягват да спорят с Август. Марлена сяда, без да каже нито дума, и от време на време хвърля поглед към хората, събрали се отвън пред палатката.

— О, няма смисъл — тя захвърля приборите си на масата. — Не мога да ям, когато знам, че там отвън са се събрали всички тези клетници — става и вдига чинията си.

— Къде отиваш? — пита Август с остър тон.

Марлена свежда поглед към него.

— Нима очакваш да седя тук и да ям, когато те не са яли нищо от два дни?

— Няма да му дадеш тази чиния — сопва се Август. — А сега сядай на мястото си.

Няколко души от съседните маси се извръщат към нас. Август им отправя нервна усмивка и се накланя към нея.

— Скъпа — казва й настойчиво, — знам, че ти е трудно. Но ако сега дадеш на този човек нещо за ядене, ще го окуражиш да остане да се навърта наоколо и какво ще стане тогава? Чичо Ал вече е решил кого ще наеме и той не е сред избраните. Трябва да продължи по своя път и колкото по-скоро, толкова по-добре. За негово добро е. Това е проява на милосърдие, честна дума.

Очите на Марлена се присвиват. Тя поставя чинията си на масата, набучва на вилицата си парче месо и го стоварва върху парче хляб. Грабва хляба на Август, набожда го от другата страна на месото и изфучава вън от шатрата.

— Какво си мислиш, че правиш? — крещи Август.

Тя отива право при измършавелия мъж, взема ръката му и поставя в нея сандвича, след което се отдалечава с гневна стъпка под акомпанимента на откъслечните аплодисменти и подсвирквания на работниците в палатката.

Август буквално се тресе от гняв. На слепоочието му се издува пулсираща синя вена. След миг се надига, взима чинията си, изсипва съдържанието й в коша за боклук и излиза.

Взирам се в чинията си, претъпкана със свинско, зеле, картофено пюре и печени ябълки. Целият ден съм се пребивал от работа и все пак не мога да преглътна дори един залък.

Макар че часът е почти седем, слънцето е все още високо в небето, а въздухът — натежал от жега. Пейзажът е много по-различен от онзи, който оставихме на североизток. Тук земята е равна, суха като стара кост. Теренът на цирка е обрасъл с дълга трева, но не зелена, а кафява и изсъхнала, чуплива като сено. По границите, покрай следите от фургоните, са избуяли високи плевели — груби растения с остри стволове, малки листа и тесни цветчета. Растителност, предназначена да насочва цялата си енергия само към една цел — да издигне цветовете си колкото се може по-нагоре към светлината на слънцето.

Докато минавам покрай палатката обор, виждам Кинко, застанал в тясната й сянка с приклекналата пред него Куини, която се изхожда на редки струи, премествайки се с няколко сантиметра напред след всяко новоизбликнала струя.

— Какво става? — питам и спирам пред него.

Кинко ме поглежда с неприязън.

— На какво ти прилича, по дяволите? Хванал я е дрисъкът.

— Какво е яла?

— Майната му, откъде да знам?

Пристъпвам напред и поглеждам отблизо една от малките локвички, проверявайки за знаци от някакви паразити. Изглежда чиста.

— Провери дали в готварницата няма малко мед.

— Ъ? — отвръща Кинко, като се изпъва в целия си ръст и присвива очи към мен.

— Мед. Ако можеш да намериш бряст, прибави и малко от него. Но лъжица мед би трябвало и сама да свърши работа — обяснявам.

За миг той ми се въси, поставил войнствено ръце на кръста си.

— Добре — съгласява се с изпълнен със съмнение глас и пак се обръща към кучето си.

Отминавам нататък и най-после се спирам върху гъсто обрасло парче земя на известно разстояние от менажерията на „Братя Фокс“. Изоставената палатка изглежда зловещо, като че ли се намира сред минно поле. Никой не се приближава до нея на повече от двайсет метра. Условията вътре сигурно са убийствени, но освен ако не завържех и чичо Ал, и Август и не пресушах до дъно фургона с водата, не мога да се сетя и за едно-единствено скапано нещо, което бих могъл да направя. С всеки изминал миг отчаянието ми нараства все повече и повече, накрая не мога да седя и да чакам повече. Изправям се и отивам вместо в тази, в нашата менажерия.

Дори с преимуществото на коритата с вода и метода за насочването на въздушния поток така, че да се улови вятърът, животните са изпаднали в апатия — апатия, предизвикана от горещината. Зебрите, жирафите и другите тревопасни все още се държат на крака, но вратовете им са проточени, а очите — полузатворени. Дори и якът не помръдва въпреки мухите, които безжалостно бръмчат около ушите и очите му. Замахвам и пропъждам няколко, но те се връщат почти веднага. Безнадеждно е, няма смисъл.

Полярният мечок лежи по корем, протегнал пред себе си глава. В това състояние изглежда безобиден, дори мек и приятен за гушване, както е пренесъл по-голямата част от тежестта си върху долната третина на тялото си. Сега си поема дъх дълбоко и несигурно и го издишва като дълго, ръмжащо стенание. Бедничкият. Съмнявам се, че температурата на Северния полюс някога се е доближавала поне наполовина до сегашната.

Женският орангутан е проснат по гръб с прострени настрани ръце и крака. Главата на маймуната се извръща, тя поглежда към мен и примигва със съжаление, като че ли се извинява, задето не може да направи по-голямо усилие.

„Всичко е наред — казвам й с поглед. — Разбирам.“

Тя отново примигва и после извръща лице. Вече не гледа към мен, а отново към тавана.

Когато стигам до конете на Марлена, те изпръхтяват в знак, че са ме разпознали и махат с глава към ръцете ми, които все още миришат на печени ябълки. Щом установяват, че нямам какво да им дам, загубват интерес към мен и отново изпадат в предишното си състояние на полубезчувственост.

Котките лежат на една страна, съвсем неподвижни. Очите им не са затворени докрай и ако не беше надигането и спускането на ребрата им, бих могъл да си помисля, че са мъртви. Притискам чело към решетките на клетките им и дълго време не откъсвам поглед от тях. Най-после се извръщам и си тръгвам, но съм изминал едва три метра, когато внезапно пак се обръщам назад. Току-що съм осъзнал, че подовете на клетките им са подозрително чисти.

Марлена и Август се карат така високо, че ги чувам от двайсет метра. Поспирам край нейната палатка — далеч не съм сигурен, че искам да ги прекъсвам точно сега. Но не горя и от желание да слушам, затова набирам кураж и доближавам уста до брезента.

— Август! Хей, Август!

Гласовете утихват. Чуват се приглушени стъпки и някой, който казва на другия да мълчи.

— Какво? — провиква се Август.

— Клив ли е нахранил котките?

Лицето му се появява в процепа на платнището.

— А, да. Е, не беше съвсем лесно, но успях да уредя нещичко.

— Какво?

— Пристига утре сутрин. Не се тревожи за животните, ще се оправят. О, боже — изведнъж добавя той и проточва врат, за да види нещо зад мен. — Сега пък какво има?

Чичо Ал се носи към нас в червената си жилетка, с цилиндъра на глава и увитите му в шотландски кариран плат крака преодоляват разстоянието със смайваща скорост. Неговите подлизурковци и сега го следват, като се придвижват с големи скокове, за да не изостанат.

Август въздъхва и отваря брезента в знак на покана.

— Е, защо не влезеш и не седнеш? Струва ми се, че всеки момент ще получиш първия си урок по това как се прави бизнес.

Хлътвам вътре. Марлена седи пред тоалетната си масичка със скръстени ръце и кръстосани крака. Стъпалото й помръдва в пристъп на все още неутихнал гняв.

— Мила моя — казва Август. — Овладей се.

— Марлена? — обажда се чичо Ал точно отпред процепа. — Марлена? Мога ли да вляза, скъпа? Трябва да поговоря с Август.

Тя стисва устни и завърта очи.

— Да, чичо Ал. Разбира се, чичо Ал. Моля, заповядай, влез, чичо Ал — изрича тя в речитатив.

Чергилото на вратата се отваря и чичо Ал се вмъква в палатката, видимо задъхан и ухилен от ухо до ухо.

— Сделката е приключена — съобщава той, забавяйки ход, и спира точно пред Август.

— Значи си го докопал! — възкликва Август.

— Ъъъ? Какво? — примигва чичо Ал, очевидно изненадан.

— Изрода. Чарлс Не-знам-кой-си.

— Не, не, не, изобщо не ми пука за него.

— Как така изобщо не ти пука за него? — пита Август. — Мислех, че сме дошли тук точно заради него. Какво се е случило?

— Какво? — отвръща разсеяно чичо Ал. Иззад него надничат глави, които се поклащат яростно и предупредително. Собственикът на една от тях прави жест, сякаш си срязва гърлото.

Август ги поглежда и въздъхва.

— О. „Ринглинг“ са го докопали първи.

— Няма значение — виква чичо Ал. — Имам новина — голяма новина! Може да се каже дори слонска новина! — той хвърля поглед назад към придружителите си и те избухват в шумен, неподправен смях. Чичо Ал отново се извръща към Август. — Опитай се да отгатнеш.

— Нямам ни най-малка представа, Ал — заявява Август и поглежда очаквателно към Марлена.

— Не знам — отвръща тя кратко.

— Сдобихме се със слон! — вика чичо Ал и тържествуващо разтваря ръце. Бастунът му улучва един от подлизурковците, който бързо се отдръпва назад.

Лицето на Август замръзва.

— Какво?

— Слон! Истински слон!

— Сдобил си се със слон?

— Не, Август, ти се сдоби със слон. Казва се Роузи, на петдесет и три е и е самото съвършенство. Най-добрият слон, който някога са имали. Нямам търпение да видя какъв номер ще измислиш… — затваря очи, за да извика в съзнанието си мечтания образ. Пръстите му шават пред лицето му и той се усмихва в екстаз, все така без да отваря очи. — Мисля, че трябва да включва Марлена. Може да я язди по време на парада и големия спектакъл, а после можеш да измислиш някое специално солово изпълнение за арената. Е, идвайте! — обръща се и щраква с пръсти. — Къде е черпенето? Хайде, побързайте, глупаци такива!

Появява се бутилка шампанско; с дълбок поклон той я поднася на Марлена за одобрение, след което развива телта и гръмва тапата.

Някъде зад него се появяват високи чаши и се струпват върху тоалетната масичка на Марлена.

Чичо Ал налива малко шампанско и подава по една на Марлена, Август и мен.

Последната вдига високо във въздуха. Очите му се замъгляват, той въздиша дълбоко и удря с ръка по гърдите си.

— За мен е огромно удоволствие да отпразнувам този важен момент с вас — моите най-скъпи приятели в целия свят — полюшва се напред на обутите си в гети крака и пролива истинска сълза, която се търкулва по тлъстата му буза. — Сега имаме не само ветеринар — при това учил не къде да е, а в „Корнел“, — но имаме и слон. Слон! — подсмърква от щастие и прави кратка пауза, за да овладее чувствата си. — От години чакам да дойде този ден. И това е само началото, приятели мои. Сега сме в голямата лига — цирк, с който останалите ще трябва да се съобразяват.

Иззад него се разнасят откъслечни ръкопляскания. Марлена закрепя чашата си на коляното. Август държи своята сковано пред себе си. Ако се изключи това, че е поел чашата, не е помръднал и мускул.

Чичо Ал разплисква шампанското си във въздуха.

— За „Най-великолепното шоу на земята на братя Бензини!“ — провиква се той.

— „Братя Бензини!“ „Братя Бензини!“ — раздават се викове зад него. Марлена и Август не продумват.

Ал пресушава чашата си и я запраща към застаналия най-близо член на антуража си, който я прибира в джоба на якето си и излиза от палатката след Ал. Чергилото се затваря и в шатрата отново оставаме ние тримата.

За момент се възцарява абсолютна тишина. Никой от нас не помръдва. После главата на Август се завърта настрана, като че ли идва на себе си.

— Предполагам, че няма да е зле да видим тая гумена крава, а? — той пресушава чашата си с една-единствена глътка. — Якоб, сега можеш да отидеш да се погрижиш за онези животни. Доволен ли си?

Поглеждам към него с разширени очи, след което на свой ред изпразвам чашата си. С ъгълчето на окото си виждам Марлена да прави същото.

Менажерията на „Братя Фокс“ сега гъмжи от хора — хората от „Братя Бензини“. Те тичат напред-назад, пълнят корита, хвърлят сено и влачат настрана изпражнения. Някои части от стената на шатрата са повдигнати, насочвайки въздушния поток така, че в палатката да влезе малко вятър. Още докато влизаме, оглеждам шатрата да видя дали някое животно не се намира в критично състояние, но за щастие всички те са живи.

Слонът се надига до най-далечната стена — огромно животно с цвета на буреносен облак.

Пробиваме си път през работниците и спираме пред него — нея. Тя е грамадна — висока е поне три метра, и то без главата. Кожата й е изпъстрена с петна и набраздена като обжарено корито на пресъхнала река от върха на хобота до широките стъпала. Само ушите й са гладки. Поглежда ни с очи, които по някакъв тайнствен начин напомнят човешки — кехлибарени, разположени дълбоко в очните дъна и засенчени от необикновено дълги мигли.

— Мили боже — възкликва Август.

Хоботът й се протяга към нас, като че ли е същество, отделно от нея, което се движи единствено по своя воля, и се поклаща пред Август, пред Марлена и накрая пред мен. В самия му край има израстък, подобен на пръст, който мърда и души въздуха. Ноздрите се свиват и разширяват, всмукват и издухват въздуха, преди хоботът да се отдръпне. Сега започва да се полюшва пред нея като махало, като огромен, мускулест червей. Пръстът на върха му сграбчва няколко стръка сено от земята и после отново ги пуска. Наблюдавам движещия се хобот, изпълнен с желание отново да дойде към мен. Протягам ръка в знак на покана, но хоботът не се връща.

Август я гледа втрещен, а Марлена просто се взира в нея. Самият аз не знам какво да мисля. Никога досега не съм виждал толкова голямо животно. То се извисява над главата ми поне с един метър.

— Ти ли си човекът за слоновете? — пита някакъв мъж, който се приближава отдясно. Ризата му е мръсна и разпасана, издута отзад изпод тирантите му.

— Аз съм ръководителят на представленията и главен отговорник за животните — отговаря Август и се изпъва в цял ръст.

— Къде ви е човекът за слоновете? — пита мъжът, изплювайки струйка тютюнев сок от ъгълчето на устата си.

Слонът посяга с хобот и го потупва по рамото. Той също го потупва и отстъпва настрана, извън обсега му. Слонът разтваря приличната си на лопата уста в нещо, което може да бъде определено само като усмивка, и започва да се полюшва на място в ритъм с движенията на хобота си.

— Защо питаш? — отговаря Август.

— Искам да поприказвам с него, това е всичко.

— Защо?

— За да му кажа в какво се е забъркал — отвръща мъжът.

— Какво имаш предвид?

— Доведи ми човека си за слоновете и ще ти кажа.

Август ме хваща за ръката и ме издърпва напред.

— Ето. Това е моят човек за слоновете. Та значи в какво сме се забъркали?

Мъжът хвърля поглед към мен, избутва топчето тютюн по-навътре в бузата и продължава да говори все така на Август:

— Това проклето животно тук е най-глупавото в целия свят.

Август е стъписан.

— Мислех, че е най-добрият слон. Ал каза, че е.

Мъжът изсумтява и изплюва към огромния звяр струя кафява слюнка.

— Ако наистина беше най-добрата, защо тогава беше останала само тя? Да не мислиш, че сте първите, които се появиха да събират мършата? Вие дори не се появихте, преди да изтекат цели три дни. Е, пожелавам ви късмет — с тези думи се обръща с намерение да си тръгне.

— Почакай — бързо го спря Август. — Кажи ми нещо повече. Тя мързелива ли е?

— Не, просто е тъпа като цяла торба с чукове.

— Откъде идва?

— Размяна. Преди беше на някакъв прекупвач на слонове — мръсен поляк, който се тръшна и умря в Либъртивил. От града ни я продадоха на безценица. Обаче пак бяхме на загуба, защото, откак сме я купили, не прави нищо друго освен да яде.

Август се взира в него пребледнял.

— Искаш да кажеш, че дори не е пътувала с цирк?

Мъжът прекрачва през въжето и слонът го скрива от погледа ни. Когато отново се появява, държи в ръка дървен прът, висок около един метър и двайсет, с десетсантиметров метален ченгел, прикрепен към края му.

— Това е остенът ви за нея. Ще ви трябва. Пожелавам ви късмет. Колкото до мен, ще се смятам за късметлия, ако до края на живота си повече не видя слон — отново се изплюва на пода и се отдалечава.

Август и Марлена се взират след него. Аз поглеждам назад точно навреме, за да видя как слонът изважда хобот от коритото си, повдига го, прицелва се и залива мъжа с такава сила, че шапката му изхвърча от главата му и се понася настрани, пометена от силната струя.

Той спира, целият окъпан във вода, стичаща се от косата и дрехите му. За миг остава неподвижен, а после избърсва лицето си, навежда се да вдигне шапката си, покланя се на изумената тълпа работници от менажерията и спокойно продължава по пътя си.