Вода за слонове

16.

— Не се казвам Роузи. Казвам се Розмари. Вие знаете това, господин Янковски.

Стресвам се и се събуждам, примигвайки срещу непогрешимия блясък на флуоресцентните лампи.

— Ъъъ? Какво? — гласът ми е слаб, писклив. Една тъмнокожа жена се е надвесила над мен и увива нещо около краката ми. Косата й е благоуханна и гладка.

— Само преди една минута ме нарекохте Роузи. А името ми е Розмари — отвръща тя, като се изправя. — Ето. Така по-добре ли е?

Взирам се в нея. О, господи! Истина е. Аз съм стар. И лежа в легло. Един момент — нарекъл съм я Роузи?

— Искате да кажете, че съм говорил? На глас?

Тя се смее.

— О, боже, да. О, да, господин Янковски. Не сте спрели да говорите, откакто сме излезли от трапезарията. Направо ми проглушихте ушите.

Лицето ми се облива в червенина. Взирам се в сгърчените ръце, отпуснати в скута ми. Един господ знае какво съм й наприказвал. Знам само какво си мислех през това време и дори това го знам със закъснение, докато изведнъж не се озовах тук и сега, а си мислех, че съм там.

— Защо, какво има? — пита Розмари.

— Аз… Да не съм ви казал нещо… нали разбирате, нещо смущаващо?

— Милостиви боже, не! Не разбирам защо не сте казали на другите, особено сега, когато всички се канят да отидат на цирк и така нататък. Обзалагам се, че дори не сте го споменали, нали така?

Наблюдава ме очаквателно. А после челото й се сбърчва. Тя придърпва един стол и сяда до мен.

— Изобщо не си спомняте, че сте ми казали нещо, нали? — пита с нежен глас.

Поклащам глава.

Тя взема и двете ми ръце в своите. Нейните са топли, дланите й са твърди.

— Не сте казали нищо, от което да трябва да се срамувате, господин Янковски. Вие сте истински джентълмен и за мен е чест да ви познавам.

Очите ми се навлажняват. Навеждам глава, за да не го забележи.

— Господин Янковски…

— Не искам да говоря за това.

— За кое? За цирка ли?

— Не. За… О, по дяволите, нима не разбирате? Дори не бях осъзнал, че приказвам. Това е началото на края. Оттук нататък пътят е само надолу, а аз нямам сили да стигна кой знае колко далеч. Но се надявах да запазя разсъдъка си. Наистина.

— Все още не сте го загубили, господин Янковски. Умът ви е остър като бръснач.

Седим мълчаливо един до друг цяла минута.

— Страхувам се, Розмари.

— Искате ли да повикам доктор Рашид? — пита тя.

Кимвам. От окото ми се отронва една сълза и пада върху скута ми. Разтварям широко очи с надеждата да спра следващите.

— Има още цял час, докато трябва да сте готов за тръгване. Искате ли да си починете малко?

Отново кимвам. Тя ме потупва за последен път по ръката, спуска надолу най-горната част на леглото ми и излиза. Аз оставам да лежа по гръб, заслушан в тихото бръмчене на лампите и взрян в квадратните облицовъчни плоскости на наклонения таван. Нашествие от притиснати една до друга пуканки, от безвкусни оризови кексчета.

Ако искам да съм напълно откровен пред самия себе си, трябва да призная: имаше признаци, че от време на време загубвам връзка с действителността.

Миналата седмица, когато моите хора дойдоха на посещение, не ги познах. Престорих се, че ги познавам, когато се запътиха към мен и осъзнах, че са дошли да видят мен, а не някого другиго, се усмихнах и издадох всички обичайни умиротворителни звуци, всички „о, да“ и „боже мой“, които напоследък съставляват по-голямата част от разговорите ми. Мислех, че се справям добре, докато по лицето на майката премина някакъв тревожен израз — ужасен поглед, придружен от смръщено чело и леко отворена уста. Припомних си последните няколко минути от разговора и осъзнах, че съм казал нещо грешно, коренната противоположност на това, което би трябвало да изрека, и останах огорчен, защото в действителност нямам нищо против Изабел — аз просто не я познавам и затова не успях да обърна подобаващо внимание на подробностите от катастрофалния й танцов рецитал.

Но после тази Изабел се обърна, избухна в смях и в този момент видях жена си. Това ме накара да се просълзя и тези хора, които не можех да позная, се спогледаха крадешком и скоро след това оповестиха, че е време да си тръгват, защото дядо трябва да си почине. Потупаха ме по ръката, завиха коленете ми с одеялото и излязоха навън, в широкия свят, и ме оставиха тук сам. И досега нямам представа кои бяха те.

Не ме разбирайте погрешно, аз познавам децата си, но това не са те. Това са децата на моите деца, както и техните деца и може би дори децата на техните деца. Дали някога съм се прехласвал над бебешките им личица? Дали съм ги друсал на коляното си? Имах трима синове и две дъщери — наистина пълна къща — и никой от тях не може да бъде наречен сдържан по отношение на възпроизвеждането. Умножете пет по четири, а после пак по пет, и няма да ви е странно, че съм забравил кои точно са някои от тях. А и те не ме улесняват, като се редуват да идват на посещения, защото дори и да успея да разположа една група на мястото й в спомените си, нейните членове може да не се появят през следващите осем или девет месеца — достатъчно време, за да забравя всичко, което все пак съм си спомнил.

Но случилото се днес е съвсем различно и много, много по-страшно.

Какво съм й казал, в името на бога?

Затварям очи и се опитвам да достигна до най-отдалечените ъгълчета на съзнанието си. Вече не мога да определя къде точно се намират те. Мозъкът ми е като вселена, чиито газове се разсейват все повече и повече около краищата й. Но достигнал ръба си, той не се разтваря в празнота. Усещам, че там отвън има нещо; нещо, което се намира съвсем близо до обсега ми и все пак извън него. То се върти там и чака — и господ да ми е на помощ, но аз отново се плъзвам към него с широко отворена уста.