Вода за слонове

11.

Кинко прекарва първите няколко часа от пътуването до Чикаго в това да примамва с парченца телешка пастърма Куини, очевидно възстановена от диарията, да върви на задните си крака.

— Горе! Горе, Куини, горе! Браво, момиче! Добро момиче!

Лежа на постелката си, свит на кълбо, с лице към стената. Физическото ми състояние е също толкова лошо, колкото и умственото, а това значи нещо. Главата ми е препълнена с видения, разбъркани като топка от жица: родителите ми живи, докато ме оставят в „Корнел“; родителите ми мъртви с онези плочки в зелено и бяло на пода под тях; Марлена, която танцува с мен в менажерията; Марлена тази сутрин, бореща се със сълзите си до прозореца; Роузи и нейния любопитен, душещ хобот; Роузи, висока три метра и солидна като скала, скимтяща под ударите на Август; Август, танцуващ върху покрива на движещ се влак; Август, размахващ слонски остен; Барбара, люлееща онези свои пъпеши на сцената; Барбара и Нел и опитните им грижи за мен.

Споменът за последната нощ ме пронизва със силата на унищожителна топка. Стисвам очи, опитвам се да изпразня съзнанието си от всякакви мисли, но не се получава. Колкото по-болезнен е споменът, толкова по-упорит е в присъствието си.

Най-после въодушевеното джафкане на Куини утихва. След няколко секунди пружините на леглото на Кинко изскърцват. И се възцарява тишина. Той ме наблюдава, усещам го. Обръщам се на другата страна, за да го погледна в лицето.

Той е на ръба на леглото си, кръстосал босите си крака. Червената му коса е разбъркана. Куини се покатерва в скута му, оставяйки предните си лапи да висят малко по-навън, като жабешки.

— И тъй, каква е твоята история?

Ивиците слънчева светлина проблясват като остриета през отворите между дъските зад него. Покривам очите си с ръка и се смръщвам.

— Не, сериозно те питам. Откъде си?

— От никъде — отвръщам и се претъркулвам обратно с лице към стената.

— Защо си толкова вкиснат? Заради снощи ли?

Споменаването на предната вечер е достатъчно, за да ме накара да почувствам гадене.

— Притесняваш ли се, или какво?

— О, за бога, няма ли просто да ме оставиш на мира? — избухвам.

Той замлъква. След няколко секунди отново се претъркулвам с лице към него. Кинко все още ме гледа, навивайки около пръстите си ушите на Куини. Тя облизва другата му ръка и върти късата си опашка.

— Извинявай — казвам. — Никога преди не съм правил нещо такова.

— Добре, струва ми се, че е очевидно и без да го казваш.

Хващам туптящата си глава с две ръце. Какво ли не бих дал сега за един галон вода…

— Виж, не е станало кой знае какво — продължава той. — Ще се научиш как да носиш на алкохол. Колкото до другото — е, просто трябваше да ти го върна заради онзи ден. Според мен това изравнява резултата. Дори може да се окаже, че съм ти длъжник. Този мед запуши Куини като тапа. И така, можеш ли да четеш?

Примигва няколко пъти.

— Ъъъ? — отвръщам.

— Може би ще ти хареса повече да четеш, отколкото да лежиш там и да се пържиш в собствения си сос?

— Мисля, че просто ще остана да лежа тук и да се пържа в собствения си сос — затварям очи и ги покривам с ръка. Мозъкът ми май е прекалено голям за черепа, болят ме очите и може да повърна. Освен това ме сърбят топките.

— Както желаеш — подхвърля той.

— Може би някой друг път.

— Разбира се. Когато решиш.

Мълчание.

— Кинко?

— Да?

— Наистина оценявам предложението ти.

— Разбира се.

По-продължително мълчание.

— Якоб?

— Да?

— Можеш да ми викаш Уолтър, ако искаш.

Както са покрити с ръка, очите ми изведнъж се отварят широко.

Леглото му изскърцва, докато той премества тежестта си. Поглеждам го крадешком през разперените си пръсти. Той сгъва възглавницата си на две, ляга по гръб и взема една книга от щайгата. Куини се сгушва в краката му, без да сваля поглед от мен. Веждите й са сбърчени от тревога.

Влакът наближава Чикаго рано следобед. Въпреки туптящата си глава и болките в цялото си тяло, заставам в рамката на отворената врата на вагона и протягам врат, за да видя по-добре гледката. В края на краищата това е градът на Клането на свети Валентин24, на джаза, гангстерите и контрабандните пивници.

Виждам в далечината силуетите на няколко високи сгради и точно когато се опитвам да отгатна коя от тях е прочутата „Алертън“, пристигаме в ограденото място за добитък. Това място се простира на цели мили и преминаването ни през кланиците става ужасяващо бавно, сякаш пълзим. Те са плоски и грозни, а оградените места — претъпкани с обезумял, мучащ добитък и мръсни, ровещи навсякъде прасета. Но това е нищо в сравнение с шумовете и миризмите, долитащи от постройките: след броени минути проклетата воня и пронизителните писъци ме изпращат отново в стаята на козите, където притискам нос до плесенясалия конски чул — готов съм на всичко, само и само да отмия вкуса на миризмата на смъртта.

Стомахът ми е дотолкова разбъркан, че дори когато преминаваме далеч от огражденията с добитък, оставам във вагона, докато всичко навън отново се подреди. След това, почувствал нужда да бъда в присъствието на животни, влизам в менажерията и обхождам периметъра й.

Невъзможно е да се опише приливът на нежност, който ненадейно ме заля към всички тях: към хиените, към камилите и към всички останали, дори към полярния мечок, който седи на задницата си, хапейки десетсантиметровите си челюсти с десетсантиметровите си зъби. Любовта към всички тези животни изниква у мен изведнъж, като буен поток, и се загнездва в сърцето ми, твърда като обелиск и нежна като водата.

Баща ми смяташе, че е негов дълг да продължи да се грижи за животните дълго след като хората престанаха да му плащат. Не можеше да стои и да гледа кон да се мята с колики или крава, която се мъчи с обърнато седалищно теле, дори и това да означаваше разруха за самия него. Паралелът е неизбежен. Няма съмнение, че аз съм единственият, който стои между тези животни и деловия подход на Август и чичо Ал, и това, което баща ми щеше да направи — това, което би искал и от мен да направя — е да се погрижа за тях. Изпълва ме дълбока, непоколебима решителност. Каквото и да съм сторил снощи, не мога да напусна тези животни. Аз съм техният пастир, техният закрилник. И това е нещо повече от задължение към тях. Това е дълг към баща ми.

Едно от шимпанзетата има нужда от прегръдка, така че го оставям да виси, подпряно на хълбока ми, докато обикалям палатката. Достигам до едно широко празно място и осъзнавам, че е предназначено за слона. Август сигурно не може да я изкара от вагона й. Ако изпитвах към него поне зрънце съчувствие, щях да се опитам да му помогна. Но не изпитвам.

— Хей, док — викна ми Пийт. — Отис смята, че един от жирафите може да е настинал. Ще му хвърлиш ли едно око?

— Разбира се — отвръщам.

— Ела, Бобо — Пийт протяга ръце към шимпанзето.

Косматите ръце и крака на маймуната се затягат около мен.

— Хайде, върви — обръщам се към него, опитвайки се да откопча ръцете му. — Ще се върна.

Бобо не помръдва дори на сантиметър.

— Хайде, върви — повтарям.

Никаква реакция.

— Добре, една последна прегръдка и това е всичко — обявявам и притискам лице към тъмната му козина.

Шимпанзето ме озарява със зъбата усмивка и ме целува по бузата. После се смъква надолу по тялото ми, пъхва длан в тази на Пийт и бавно тръгва заедно с него, леко приклекнало.

По дългия назален проход на жирафката се стичат капки гной — нещо, което не би ме притеснило у един кон, но тъй като не съм запознат с жирафите, решавам да заложа на сигурно и й слагам лапа на врата — процедурата налага да се покатеря на подвижна стълба, докато Отис долу държи инструментите ми.

Жирафката е кротка и прекрасна и вероятно най-странното създание, което някога съм виждал. Краката и вратът й са деликатни, тялото — с изящни извивки и изпъстрено с петна, напомнящи парченца на пъзел. От върха на триъгълната й глава, точно над големите й уши, стърчат странни пухкави туфи. Очите й са тъмни и огромни, устните — кадифеномеки като на конете. Около шията й е преметнато въже и аз се държа за него, но през повечето време тя стои съвсем неподвижно, докато бърша ноздрите й и увивам гърлото й в мек вълнен плат. Когато привършвам, слизам долу по стълбата.

— Можеш ли да ме покриеш за малко? — питам Отис, докато бърша ръцете си с парцал.

— Да. Защо?

— Трябва да отида някъде.

Очите на Отис се присвиват.

— Нали не смяташ да се размотаваш наоколо, провесил нос?

— Какво? Не. Разбира се, че не.

— По-добре ми кажи отсега, защото, ако смяташ да се мотаеш унил наоколо, няма да те покривам за това.

— Нямам намерение да се мотая унил наоколо. Защо да го правя?

— Заради… Е, нали знаеш. Заради някои неща.

— Не! Никъде няма да се мотая. Просто престани, става ли?

Има ли в този цирк някой, който да не е чул всяка подробност от унижението ми?

Излизам навън, тръгвам пеш и след няколко мили се озовавам в една жилищна част. Къщите имат занемарен вид и прозорците на много от тях са заковани с дъски. Преминавам покрай една опашка за получаване на храна — дълга редица опърпани, обезкуражени хора — която стига до вратата на една мисия. Едно черно момче предлага да ми лъсне обувките. Иска ми се да му позволя, но нямам и пукнат цент.

Най-после виждам една католическа църква, влизам и сядам на пейка близо до вратата. Дълго време оставам така, взирайки се в цветното стъкло зад олтара. Въпреки че от цялото си сърце се моля да получа опрощение, не мога да се заставя да изрека на глас греха си. Най-после ставам от пейката и отивам да запаля свещи за родителите си.

Когато се обръщам да си тръгна, внезапно забелязвам Марлена — навярно е влязла, докато съм бил в алкова. Оттук виждам само гърба й, но знам със сигурност, че е тя. Седи на предния ред, облечена в бледожълта рокля и подходяща шапка. Шията й е деликатна, раменете — изправени. Няколко къдрици светлокестенява коса надничат изпод периферията на шапката й.

Тя коленичи на една възглавничка и започва да се моли, а около моето сърце се затяга здрава ръка.

Излизам от църквата, преди да съм опетнил душата си с още един грях.

Когато се връщам в цирка, Роузи вече е паркирана в палатката с менажерията. Не знам как са успели, а и не питам.

Когато я доближавам, тя се усмихва и после потрива око, свивайки върха на хобота си като юмрук. В продължение на няколко минути я наблюдавам и после прекрачвам през въжето. Ушите й се изправят и очите й се присвиват. Сърцето ми се стяга, защото си мисля, че реагира така на моето приближаване. После обаче чувам гласа му:

— Якоб?

Наблюдавам Роузи още няколко мига и после се извръщам към него.

— Виж — започва Август, като заравя носа на ботуша си в прахта, — знам, че през последните дни бях малко груб с теб.

Наясно съм, че на това място би трябвало да кажа нещо, да го накарам да се почувства по-добре, но не го правя. В този момент далеч не съм изпълнен с отзивчивост.

— Това, което се опитвам да кажа, е, че отидох твърде далеч. Напрежението от работата, нали знаеш. Понякога може да подлуди човек — протяга ръка. — И тъй, приятели ли сме пак?

Оставам безучастен още няколко секунди. После поемам ръката му. Нали ми е шеф в края на краищата. След като съм решил да остана, ще бъде върховна глупост да го раздразня така, че да ме уволни.

— Ти си добър човек — изтърсва той, сграбчва твърдо ръката ми и ме потупва по рамото. — Тази вечер ще ви изведа с Марлена някъде навън. Ще ви се реванширам и на двамата. Знам едно страхотно местенце.

— Ами представлението?

— Засега няма смисъл да правим представление. Все още никой не знае, че сме тук. Така става, когато изоставиш предварително обявения си маршрут и хукнеш през цялата проклета страна — въздъхва. — Но чичо Ал си знае най-добре. Очевидно.

— Не знам — опитвам се да се измъкна. — Снощната вечер беше малко… груба.

— Каквато болестта, такова и лекарството, Якоб! Ела в девет — усмихва ми се ведро и се отправя към изхода.

Гледам го как излиза, поразен от току-що озарилото ме прозрение: колко огромно е нежеланието ми да прекарам с него и една минута и колко много ми се ще да прекарам времето си с Марлена.

Вратата на купето се отваря и в рамката й се появява Марлена, неотразима в червен атлаз.

— Какво? — пита тя, свеждайки поглед надолу, за да огледа роклята си. — Има ли й нещо на роклята ми? — извива се, за да види по-добре тялото и краката си.

— Не — прошепвам. — Много си елегантна.

Август, издокаран с бяла вратовръзка, се появява иззад зелената завеса. Хвърля само един поглед към мен и заявява:

— Не можеш да дойдеш в този вид.

— Нямам нищо друго.

— Тогава ще трябва да вземеш назаем от някого. Само че побързай. Таксито ни чака.

Профучаваме през същински лабиринт от паркинги и малки улички, преди внезапно да спрем на един ъгъл в промишлена зона. Август слиза и подава на шофьора навита на руло банкнота.

— Идвайте — нарежда ми той и помага на Марлена да слезе от задната седалка. Слизам и аз.

Озоваваме се в уличка, от двете страни на която се издигат складове, изградени от червени тухли. От едната й страна виждам натрупан до стената боклук, а от другата редица паркирани коли — спортни автомобили, двуместни коли, седани и дори лимузини, до една блестящи, до една чисто нови.

Август спира пред една вдадена навътре дървена врата, похлопва силно и после започва да потропва с крак от нетърпение. Правоъгълната шпионка се отваря, разкривайки око на мъж под една-единствена буйна вежда. В сградата очевидно се вихри някакво празненство, ако се съди по звуците, които долитат иззад мъжа.

— Да?

— Тук сме за шоуто.

— Какво шоу?

— Шоуто на Франки, разбира се — усмихва се Август в отговор.

Шпионката се затваря. Последователно се чуват изщракване и звънтене, следвани от непогрешимия звук от вдигане на резе. И вратата се отваря.

Мъжът бързо ни преценява с поглед, после ни прави знак да влизаме и затръшва вратата. Пресичаме настланото с плочки фоайе, преминаваме покрай един гардероб с униформени служители и изкачваме няколко стъпала, за да се озовем в бална зала с мраморен под. От високия таван се спускат кристални полилеи със сложна украса. На един подиум са се настанили група музиканти, които свирят, а дансингът е претъпкан с танцуващи двойки. Маси и сепарета с формата на буквата П са подредени около него от всички страни. Няколко стъпала по-нагоре и близо до подпорната стена има облицован с дърво стъклен шкаф, обслужван от сервитьори и съдържащ стотици бутилки, подредени на рафтовете пред едно опушено огледало.

Аз и Марлена се настаняваме в едно от покритите с кожа сепарета, докато Август донесе напитките. Марлена гледа групата. Краката й са кръстосани, а стъпалото й отново тупа по пода в такт с музиката.

На масата пред мен се тръшва една чаша. Миг по-късно Август се друсва до Марлена. Изучавам чашата и откривам, че съдържа ледени блокчета и скоч.

— Добре ли си? — пита тя.

— Добре — отвръщам.

— Малко си позеленял — продължава.

— Нашият Якоб е малко нещо махмурлия — намесва се Август. — Опитваме се да го оправим с алкохол.

— Е, тогава се постарайте да ме осведомите, ако трябва да изчезна за малко — казва Марлена с колебание в гласа и отново се извръща към групата.

Август вдига чаша.

— За приятелите!

Марлена поглежда назад точно навреме, за да види пълната си с разпенена течност чаша и я протяга над масата, за да се чукнем. Отпива изискано от сламката си, почуквайки чашата с лакираните си нокти. Август запраща скоча си обратно на масата. В мига, в който скочът докосва устните ми, езикът ми инстинктивно се повдига, за да предотврати проникването му в устата ми. Август обаче ме наблюдава, затова се преструвам, че преглъщам, преди да оставя чашата на масата.

— Ето това е то, момчето ми. Още няколко чашки и ще си свеж като кукуряк.

Не знам за мен, но след като изпива второто си бренди „Александър“, Марлена определено се оживява и повлича Август към дансинга. Докато той я върти насам-натам, скришом изливам чашата си.

Марлена и Август се връщат в сепарето, зачервени от танцуването. Тя въздъхва и започва да си вее с едно меню. Август запалва цигара.

Очите му падат върху празната ми чаша.

— О, виждам, че съм проявил небрежност — той се изправя. — Пак ли същото?

— О, каквото и да е — отвръщам без ентусиазъм. Марлена просто кимва, отново насочила вниманието си върху случващото се на дансинга.

Август тръгва да донесе питиетата. След около трийсет секунди Марлена скача и ме хваща за ръката.

— Какво правиш? — питам и избухвам в смях, докато тя ме тегли за ръката.

— Хайде! Нека да танцуваме!

— Какво?

— Обичам тази песен!

— Не… аз…

Но няма полза. Вече съм на крака и тя ме повлича на дансинга, подрипва и щрака с пръсти. Когато се озоваваме заобиколени от други двойки, тя се извръща към мен. Поемам си дълбоко дъх и я вземам в обятията си. Изчакваме няколко удара на сърцето и се понасяме по дансинга, губейки се в едно трептящо море от хора.

Марлена е лека като перце, не пропуска нито една стъпка, а това си е цяло постижение, като се има предвид колко съм тромав аз. И не че не знам да танцувам, не е това. Не разбирам какво, по дяволите, става с мен. Абсолютно сигурен съм, че не съм пиян.

Тя се завърта настрана от мен и после се връща, като се провира под ръката ми, така че гърбът й е притиснат към мен. Ръката ми почива на ключицата й, плът до плът. Усещам как се издигат и спускат гърдите й. Главата й е отпусната под брадичката ми, от косата й се излъчва благоухание, а тялото й е загрято от изтощение. И после тя отново се отдръпва, развивайки се като панделка.

Когато музиката спира, танцуващите започват да свиркат и да пляскат с ръце над главите, Марлена — най-силно от всички. Хвърлям поглед към сепарето ни. Август ни гледа, кипнал от ярост, със скръстени ръце. Стреснат, отстъпвам настрана от Марлена.

— Проверка!

За миг всички замръзват, а после се надига втори вик.

— Проверка! Всички да изчезват!

Люшвам се напред, повлечен в безредна маса от тела. Хората крещят и се блъскат един друг в трескав опит да достигнат изхода. Марлена е на няколко човека пред мен и гледа назад пред море от въртящи се глави и отчаяни лица.

— Якоб! — крещи тя. — Якоб!

Опитвам се да стигна до нея, да си проправя път през хората.

В кипящия океан от плът улавям нечия ръка и по погледа на Марлена разбирам, че е нейната. Стискам я здраво, оглеждайки се за Август, но виждам само непознати.

На изхода тълпата ни разделя; секунди по-късно се озовавам избутан на една уличка. Около мен хората крещят и се тъпчат с бясна скорост в колите. Заревават мотори, надуват се клаксони, запищяват гуми.

— Хайде! По-бързо! По-бързо да се махаме оттук, по дяволите!

— Раздвижи я тая кола!

Отнякъде изниква Марлена и сграбчва ръката ми. Двамата побягваме, а наоколо започват да вият сирени и да пищят полицейски свирки. Разнасят се изстрели, повличам Марлена след себе си и хлътвам в една по-малка уличка.

— Чакай — задъхана, тя спира и започва да подскача на един крак, за да свали обувката си. Вкопчва се с всичка сила в ръката ми, когато изхлузва и другата. — Готово — стиснала е и двете обувки в една ръка.

Хукваме да се спасяваме и тичаме, докато шумът на сирените, тълпите и свистящите гуми остава зад нас; проправяме си път през задни улички и алеи и най-накрая спираме под един железен противопожарен изход и се борим да си поемем глътка въздух.

— О, боже — възкликва Марлена, — о, боже, на косъм бяхме. Чудя се дали Август е успял да излезе навреме.

— Надявам се да е — едва успявам да отговоря, докато се опитвам да си поема дъх. Привеждам се, като облягам ръце на бедрата си.

След миг поглеждам нагоре към Марлена. Тя се взира право в мен, дишайки през устата. Когато очите ни се срещат, тя избухва в истеричен смях.

— Какво? — питам я.

— О, нищо. Нищо — продължава да се смее, но изглежда застрашително близо до сълзите.

— Какво има? — питам отново.

— О — произнася тя, като подсмърква и вдига пръст към ъгълчето на окото си. — Мислех си колко е шантав този проклет живот, това е всичко. Имаш ли кърпичка?

Пребърквам джобовете си и изваждам една. Тя я поема и избърсва челото си, а после потупва с нея и бузите, и брадичката си.

— Ай, на какво съм заприличала. И погледни чорапите ми! — изписква тя и сочи към краката си без обувки. — Ауу, а са копринени! — гласът й звучи пискливо и неестествено.

— Марлена? — прошепвам нежно. — Добре ли си?

Тя притиска свития си юмрук до устата си и надава сподавен стон. Посягам да я уловя за ръката, но тя се извръща настрана. Очаквам да остане с лице към стената, но вместо това тя продължава да се обръща, върти се като изпаднал в транс дервиш. При третото завъртане я хващам за раменете и притискам уста до нейната. Тя се вцепенява, ахва, всмуквайки въздух от устните ми. Миг по-късно омеква и пръстите й се вдигат към лицето ми. После се отскубва, отстъпва заднишком няколко стъпки и впива в мен изумен поглед.

— Якоб — гласът й се пречупва. — О, боже, Якоб.

— Марлена — правя крачка към нея и се спирам закован. — Толкова съжалявам. Не биваше да го правя.

Тя се взира в мен, притиснала ръка към устата си. Очите й приличат на тъмни бездни. Обляга се на стената, нахлузва обувките си и забива поглед в асфалта.

— Марлена, моля те — безпомощно простирам ръце напред.

Тя завързва втората си обувка и побягва, препъвайки се и залитайки, напред по улицата.

— Марлена! — виквам и пробягвам няколко стъпки.

Тя затичва по-бързо и вдига ръка отстрани на лицето си, за да го скрие от погледа ми.

Спирам.

Тя продължава да тича и токчетата й тракат надолу по алеята.

— Марлена! Моля те!

Не свалям поглед от нея, докато не завива зад ъгъла. Ръката й остава долепена до лицето, просто в случай че все още съм достатъчно близо, за да я видя.

Трябват ми няколко часа, преди да успея да намеря цирка.

Минавам покрай стърчащи от вратите крака и табели, обявяващи, че тук или там се раздава безплатно храна. Минавам покрай витрини с надпис „Затворено“ и ми е ясно, че нямат предвид „затворено само за през нощта“. Отминавам табели с надпис „Вход за мъже забранен“ и надписи на вторите етажи, които гласят „Подготовка за класовата борба“. Отминавам една табела в един магазин за зарзават, на която чета:

Отминавам една кутия за вестници и виждам заглавието на първа страница: „Нов удар на хубавото момче Флойд25: офейква с четири хиляди долара, докато тълпите го аплодират“.

На по-малко от миля от цирка се натъквам на сборище от скитници. В средата на групата гори огън, заобиколен от хора, някои седнали и вперили поглед в пламъците, други налягали върху сгънати дрехи. Минавам достатъчно близо до тях, за да видя лицата им и да забележа, че повечето от тях са млади — по-млади от мен. Има и няколко момичета, а една двойка прави секс. Дори не са си направили труда да се скрият в храстите, само малко са се отдалечили от огъня. Други две от момчетата ги наблюдават разсеяно без капчица интерес. Тези, които спят, са си свалили обувките, но са ги привързали към глезените си.

Един по-възрастен мъж е седнал до огъня. Челюстта му е покрита с нещо, което би могло да бъде и четина, и струпеи, а може би и двете. Бузите му са хлътнали като на човек, който няма зъби. Погледите ни се срещат и остават задълго приковани един в друг. Чудя се защо изразът му е така враждебен, но после си спомням, че нося вечерен костюм. Той обаче няма откъде да знае, че този костюм е единствената разлика помежду ни. Изпитвам някаква дива, нелогична потребност да му го кажа, но я потискам и продължавам по пътя си.

Когато най-после стигам до цирка, спирам и се вглеждам в огромната палатка с менажерията, силуетът й ясно се очертава на нощното небе. Няколко минути по-късно установявам, че стоя пред слона. Виждам го само като тъмна фигура и дори това е възможно едва след като очите ми свикат с мрака. Роузи спи и огромното й тяло е съвсем неподвижно, ако не броим бавното й, спокойно дишане. Искам да я докосна, да усетя с пръста си грубата й топла кожа, но не мога да се заставя да я събудя.

Бобо лежи в един ъгъл на клетката си. Едната ръка е преметната над главата, а другата — отпусната на гърдите му. Чувам как въздъхва дълбоко, а после премлясква с устни и се извърта настрана, без да се събужда. Съвсем по човешки.

Най-накрая излизам от менажерията, връщам се във вагона с животните за представления и се просвам на постелката си. Куини и Кинко вече спят и нито един от двамата не се събужда при влизането ми.

Лежа буден до зазоряване, слушам хъркането на Куини и се чувствам като най-нещастния човек на света. Преди по-малко от месец броени дни ме деляха от дипломирането ми в „Бръшляновата лига“ и от работа рамо до рамо с баща ми. Сега съм на крачка от това да се превърна в скитник — цирков работник, който се е опозорил неведнъж, а два пъти в течение само на два дни.

Вчера не бих си помислил, че е възможно някога да направя нещо по-жалко от това да повърна върху Нел, но миналата нощ май успях да затъмня това си постижение. Какво, по дяволите, съм си мислил?

Чудя се дали ще разкаже на Август. През ума ми преминават кратки сцени, в които слонският остен профучава към главата ми, следвани от дори по-кратки, в които ставам още сега, в този миг, и се връщам при скитниците. Но не го правя, защото мисълта да изоставя Роузи, Бобо и останалите е непоносима.

Ще се стегна. Ще спра да пия. Ще направя така, че никога вече да не оставам насаме с Марлена. Ще отида на изповед.

Избърсвам сълзите си с ъгъла на възглавницата. После затварям очи и извиквам в съзнанието си образа на майка си. Опитвам се да се вкопча в него за колкото се може по-дълго, но след малко той изчезва и пред погледа ми се появява Марлена — хладна, далечна, докато гледаше танцуващите и потупваше с крак по пода. Сияеща, докато се носехме по дансинга. Изпаднала в истерия и после обзета от ужас там, в алеята.

Но последните ми мисли са свързани с много осезаеми усещания: ръката ми, отпусната върху издутината на гърдите й. Устните й под моите, меки и пълни. И онова, което не мога нито да проумея, нито да прогоня, онова, което ме преследва и когато най-после се унасям в сън: усещането за допира на пръстите й, проследяващи чертите на лицето ми.

Кинко ме събужда след няколко часа.

— Хей, Спяща красавице — разтърсва ме той. — Знамето е вдигнато.

— Добре. Благодаря — отвръщам, без да се помръдна.

— Но ти не ставаш.

— Ти си същински гений, знаеш ли го?

Гласът на Уолтър се извисява с цяла октава:

— Хей, Куини! Тук, момиче! Тук, момиче! Хайде, Куини. Оближи го хубаво. Давай!

Куини се хвърля към главата ми.

— Хей, стига! — възкликвам и вдигам ръка да се защитя, защото езикът на Куини влиза в ухото ми, а самата тя танцува върху лицето ми. — Стига! Хайде, спри!

Но тя е неудържима, така че рязко се изправям. Куини изхвърчава от главата ми и пада на пода. Уолтър ме поглежда и избухва в смях. Куини се настанява в скута ми и се изправя на задни крака, за да може спокойно да ближе врата и брадичката ми.

— Добро момиче, Куини. Добро момиче — говори й той. — И тъй, Якоб, изглеждаш така, сякаш си прекарал още една… ъъъ… интересна вечер.

— Не точно — отвръщам и тъй като Куини тъй или иначе се е настанила в скута ми, я погалвам. Това е първият път, когато тя ми позволява да я докосна. Тялото й е топло, а козината — жилава.

— Скоро ще можеш да ходиш, без да се клатушкаш. Върви и хапни нещо. Храната ще помогне на стомаха ти да се успокои.

— Не съм пил снощи.

Той ми хвърля кратък поглед.

— А — кима мъдро.

— И какво трябва да означава това? — питам.

— Проблем с жена.

— Не.

— Да.

— Не, не е това!

— Учудвам се, че Барбара вече ти е простила. Или не е? — за няколко секунди спира поглед върху лицето ми и после продължава да кима. — Аха. Май най-накрая започвам да схващам картинката. Не си й занесъл цветя, нали? Трябва да започнеш да се вслушваш в съветите ми.

— Защо не си гледаш работата? — избухвам, избутвам Куини на пода и се изправям.

— Уф, ама ти си бил голям сърдитко, знаеш ли? Хайде, да отидем да си намерим малко кльопачка.

След като сме напълнили чиниите си, тръгвам след Уолтър към неговата маса.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — сопва се той и спира да върви.

— Мислех, че ще седнем заедно.

— Не може. Всеки си има определено място. Освен това, ако седнеш с мен, ще си снижиш позицията тук, в шоуто.

Поколебавам се.

— Какво ти става? — пита той и поглежда към обичайната ми маса. Август и Марлена се хранят мълчаливо, вперили поглед в чиниите си. Очите на Уолтър трепват.

— О, не, не ми казвай нищо.

— Аз и дотук не ти казах нито едно скапано нещо — отвръщам.

— Няма и нужда. Слушай, хлапе, това е място, на което не би искал да седнеш, чуваш ли ме? Искам да кажа, в преносен смисъл. В буквален смисъл ще си завлечеш задника на оная маса и ще се държиш, като че нищо не се е случило.

Отново хвърлям поглед към Август и Марлена. Очевидно е, че демонстративно не си обръщат внимание един на друг.

— Якоб, чуй ме добре — подхваща Уолтър. — Той е най-гадният кучи син, когото съм срещал, така че каквото и, по дяволите, да става…

— Не става нищо. Абсолютно нищо…

— … е по-добре да спре веднага или ще умреш, без да разбереш откъде ти е дошло. Ако имаш късмет, ще изхвърчиш оттук на червена светлина и вероятно ще се разбиеш в някой мост. Сериозно говоря. Сега отивай там. Незабавно.

Отправям сърдит поглед надолу към него.

— Къш! — казва той и посочва към масата.

Докато се приближавам към тях, Август поглежда нагоре и ме забелязва.

— Якоб! — виква. — Радвам се да те видя. Снощи не бях сигурен, че ще успееш да намериш обратния път. Никак не ме блазнеше мисълта, че може да се наложи да те измъквам от затвора, нали разбираш. Можеше да създаде някои проблеми.

— И аз се тревожех за вас двамата — изричам и сядам.

— Така ли? — пита той с преувеличена изненада.

Поглеждам към него. Очите му блестят, а усмивката му е странно изкривена.

— О, но ние успяхме да се завърнем без каквито и да било проблеми, нали така, скъпа? — той отправя поглед към Марлена. — Но я ми кажи, Якоб, как, за бога, стана така, че вие двамата се разделихте? Нали бяхте толкова… близо един до друг на дансинга?

Марлена бързо вдига поглед от чинията си и на бузите й избиват червени петна.

— Нали ти казах снощи — отговаря тя. — Тълпата ни отдели един от друг.

— Питах Якоб, скъпа. Но все пак ти благодаря — Август вдига с претенциозен жест една препечена филийка, усмихвайки се широко със стиснати устни.

— Раздвижването беше доста силно — обяснявам, взимам вилицата си и я плъзвам под яйцата си. — Опитах се да видя накъде я завлича тълпата, но не успях. Когато излязох, потърсих и двама ви, но по едно време реших, че ще е по-добре просто да изчезна оттам.

— Мъдър избор, момчето ми.

— И така, значи сте успели да се намерите? — питам, вдигайки вилицата към устата си, като се опитвам гласът ми да звучи колкото се може по-нормално.

— Не, върнахме се с отделни таксита. Това означава две сметки, разбира се, но бих платил и сто, за да съм сигурен, че безценната ми съпруга е в безопасност. Нали така, скъпа?

Марлена гледа право в чинията си.

— Казах, нали така, скъпа?

— Да, разбира се, че би платил — отвръща тя с равен глас.

— Защото, ако си мислех, че се намира в каквато и да било опасност, не знам какво бих могъл да направя.

Вдигам очи към него. Август е вперил поглед право в мен.