Вода за слонове

23.

След паническото бягство, ден първи.

Продължаваме да търсим и прибираме животните. Успяхме да намерим немалко, но тези, които се оставят да ги хванем, не са онези, от които се страхуват местните хора. Все още не сме успели да хванем по-голямата част от котките, нито пък полярната мечка.

Веднага след обяда ни повикват от един градски ресторант. Когато пристигаме, заварваме Лео да трепери от ужас, скрит под кухненската мивка. До него е приклещен един също така ужасен мияч на чинии. Човек и лъв, буза до буза.

Чичо Ал също е изчезнал, но това не предизвиква никаква изненада. Теренът гъмжи от полиция. Тялото на Август бе намерено и изнесено още снощи и сега се провежда следствие — съвсем формално, тъй като е очевидно, че е бил стъпкан в паниката. Слуховете говорят, че чичо Ал възнамерява да стои настрана, докато не се увери, че никой няма да го обвини в нищо.

След паническото бягство, ден втори.

Животно след животно менажерията се запълва. Шерифът се връща на терена, придружен от гарови чиновници, и вдига голям шум с приказките си за законите срещу скитниците. Иска да се разкараме от коловоза колкото се може по-бързо. И иска да разбере кой е шефът ни.

До вечерта храната в готварницата свършва.

След паническото бягство, ден трети.

В късните часове на сутринта влакът на цирк „Братя Нески“ спира на съседния коловоз. Шерифът и гаровите чиновници се връщат и поздравяват управителя по начин, от който човек може да реши, че е най-малкото кралска особа. Минават заедно през терена и завършват срещата със сърдечни ръкостискания и гръмък смях.

Когато хората на „Братя Нески“ започват да преместват животните и оборудването на „Братя Бензини“ в палатките и в своя влак, дори и най-отчаяните оптимисти сред нас повече не могат да отричат очевидното.

Чичо Ал е офейкал. Всички ние, до един, сме безработни.

Мисли, Якоб. Мисли!

Разполагаме с достатъчно пари, за да се махнем оттук, но каква полза, когато няма къде да отидем? Очакваме дете. Трябва ни план. Трябва да си намеря работа.

Отивам до града, влизам в пощата и се обаждам на Дийн Уилкинс. Боях се, че няма да си спомни кой съм, но в гласа му прозвучава облекчение, че най-после може да разбере нещо за мен. Казва, че често се е чудил къде съм отишъл, дали съм добре и между другото, какво съм правил през последните три месеца и половина.

Поемам дълбоко дъх и още докато си мисля колко трудно ще е да му обясня всичко, думите започват да се изливат от устата ми. Избликват навън, борейки се за преднина, и понякога излизат така накъсани, че трябва да се върна назад и да започна да говоря за друга част от преживелиците си. Когато най-после млъквам, Дийн Уилкинс остава безмълвен толкова дълго, че се питам дали връзката не е прекъснала.

— Дийн Уилкинс? Там ли сте? — питам, отдалечавам слушалката от ухото си и я поглеждам. За момент ми се приисква да я ударя в стената, но се въздържам, понеже началничката на пощата ме вижда. Всъщност се взира в мен с трескава възбуда, защото внимателно е слушала всяка дума. Обръщам се към стената и отново вдигам слушалката към ухото си.

Дийн Уилкинс прочиства гърло, запъва се за миг и после казва, че да, разбира се, мога да се върна в колежа и да положа изпитите си.

Когато се връщам на терена, заварвам Роузи застанала на известно разстояние от менажерията заедно с управителя на „Братя Нески“, шерифа и един гаров чиновник. Затичвам се към тях.

— Какво, по дяволите, става тук? — питам, спирайки до рамото на Роузи.

Шерифът се обръща към мен.

— Вие ли сте управителят на този цирк?

— Не.

— Тогава не ви влиза в работата.

— Това е моят слон, следователно ми влиза в работата.

— Това животно е част от движимото имущество на цирк „Братя Бензини“ и като шериф съм упълномощен от името на…

— Как ли пък не е, по дяволите. Тя е моя.

Наоколо започва да се събира тълпа, състояща се главно от бивши работници от „Братя Бензини“. Шерифът и гаровият чиновник нервно се споглеждат.

Грег излиза напред. Очите ни се срещат. А после той се обръща към шерифа:

— Вярно е. Наистина е негова. Той е прекупвач на слонове. Пътуваше с нас, но слонът е негов.

— В такъв случай предполагам, че можете да го докажете.

Лицето ми пламва. Грег е вперил поглед в шерифа с неприкрита враждебност. След няколко мига започва да скърца със зъби.

— В такъв случай — заявява шерифът и се усмихва със стиснати устни — моля, оставете ни да продължим работата си.

Извръщам се рязко към управителя на „Братя Нески“ и виждам как очите му се разширяват от изненада.

— Повярвайте ми, не я искате — казвам. — Тъпа е като галош. Аз мога да я накарам да направи някои работи, но вие няма да изкопчите от нея и най-малкото нещо.

Веждите му се повдигат.

— Моля?

— Хайде, накарайте я да направи нещо — подканвам го.

Той се втренчва в мен така, като че ли са ми поникнали рога.

— Сериозно говоря — продължавам да го убеждавам. — Нали имате човек за слонове? Опитайте се да я накарате да направи нещо. Тя е съвсем безполезна, страшно е глупава.

Той ме гледа още една секунда. После обръща глава.

— Дик! — излайва. — Накарай я да направи нещо.

Напред излиза мъж със слонски остен в ръка.

Поглеждам Роузи право в очите. Моля те, Роузи. Разбери какво става. Моля те!

— Как се казва? — пита Дик и ми хвърля поглед през рамо.

— Гъртруд.

Той се извръща към Роузи.

— Гъртруд, ела при мен. Ела при мен веднага! — гласът му е висок и остър.

Роузи издишва и започва да полюшва хобота си.

— Гъртруд, ела при мен веднага! — повтаря той.

Роузи примигва, прокарва хобот по земята и после спира. Завива върха на хобота и бутва с крака си към него малко пръст. После го премята нагоре, разпръсквайки събраната пръст по гърба си и върху хората около нея. Неколцина от тълпата се разсмиват.

— Гъртруд, вдигни си крака — заповядва Дик, пристъпва напред и застава до рамото й. Потупва я отзад по крака с остена. — Вдигни го!

Роузи размърдва уши и го подушва с хобота си.

— Вдигни го! — нарежда той и я удря по-силно.

Роузи се усмихва и започва да претърсва с хобот джобовете му. И четирите й крака остават твърдо на земята.

Човекът за слоновете избутва хобота й настрана и се обръща към шефа си.

— Прав е. Тя не знае дори едно-единствено скапано нещо. Как изобщо успяхте да я извадите и да я докарате тук?

— Този човек я доведе — управителят сочи към Грег и после се обръща обратно към мен: — И така, какво все пак прави този слон?

— Стои в менажерията и посетителите я черпят с бонбони.

— И това ли е всичко? — пита той невярващо.

— Да — отвръщам.

— Нищо чудно, че скапаният цирк е пропаднал — заключава той и поклаща глава, след което отново се извръща към шерифа: — И така, какво друго имате?

Не чувам нито дума повече от разговора им, защото ушите ми бръмчат.

Какво направих, по дяволите?

Гледам окаяно към прозорците на вагон 48 и се чудя как да поднеса на Марлена новината, че сега притежаваме слон, когато тя изведнъж излита през вратата и скача на перона като газела. Още преди да се е приземила, вече се е устремила в бяг, изтласквайки се с ръце и крака.

Обръщам се да проследя траекторията й и веднага виждам причината за полета й. Шерифът и управителят на „Братя Нески“ стоят до палатката с менажерията, стискат си ръце и се усмихват. Нейните коне са строени в редица зад тях и хората на „Братя Нески“ държат юздите им.

Управителят и шерифът рязко се обръщат, когато тя стига до тях. Прекалено съм далеч, за да чуя кой знае колко от разговора им, но отделни изрази от гневната й реч — онези, изречени с най-висок глас все пак достигат до ушите ми — думи като „как смеете“, „ужасяващо хладнокръвие“ и „неописуема наглост“. Тя жестикулира буйно, размахва ръце и над терена съвсем ясно се чуват думите „грандиозен крадец“ и „съдебно преследване“. Или пък беше „затвор“?

Мъжете я гледат изумени.

Най-после тя спира. Скръства ръце, озъбва им се и започва да тропа с крак по земята. Двамата мъже се споглеждат с широко отворени очи. Шерифът се обръща към нея и отваря уста, но преди да успее да промълви и една дума, Марлена отново избухва. Пищи като вещица, насочва пръст към лицето му. Той отстъпва назад, но тя тръгва след него. Той спира и се примирява със съдбата си, изпъчва гърди и затваря очи. Когато спира да клати пръст, тя отново скръства ръце. Кракът й не престава да тропа по земята, главата й се тресе енергично.

Очите на шерифа се отварят и той се обръща да хвърли поглед към управителя. След напрегната пауза той уморено вдига рамене. Управителят се намръщва и се извръща към Марлена.

Успява да издържи около пет секунди, преди да отстъпи назад и да вдигне ръце в знак на поражение. На лицето му е изписано изражение, което сякаш казва: „всичко е наред“. Марлена поставя ръце на кръста си и чака, хвърляйки му страховити погледи. Най-после той се обръща с почервеняло лице и излайва нещо на мъжете, които държат конете й.

Марлена не откъсва поглед от тях, докато и последният, единайсетият, не е върнат в менажерията. После се отправя обратно към вагон 48.

Мили боже! Не само че съм безработен и бездомен, но сега вече имам бременна жена, осиротяло куче, слон и единайсет коня, за които трябва да се погрижа някак.

Отивам отново в пощата и се обаждам на Дийн Уилкинс. Този път мълчанието му продължава още по-дълго от предишния път. Най-после той успява да изломоти извинение: наистина съжалява, иска му се да може да ми помогне, все още съм добре дошъл в колежа, за да положа последните си изпити, но няма ни най-малка представа какво да направя със слона.

Връщам се, обзет от паника. Не мога да оставя Марлена и животните тук, за да се върна в Итака и взема изпитите си. Ами ако докато ме няма, шерифът продаде менажерията? За конете ще имаме пари за подслон, можем да си позволим да наемем хотелска стая, където Марлена и Куини да останат за известно време, но Роузи?

Прекосявам терена, като описвам широка дъга около разпилените парчета брезент. Работниците от „Братя Нески“ развиват различни части от голямата шатра под бдителното око на отговорника по палатките. Струва ми се, че проверяват за дупки, преди да предложат да я купят.

Докато се изкачвам по стъпалата на вагон 48, сърцето ми бие лудо, а дъхът излиза учестено от гърдите ми. Трябва да се успокоя, защото умът ми се върти във все по-смаляващи се кръгове, а от това полза няма. Изобщо никаква.

Отварям вратата. Куини се приближава до краката ми и вдига към мен поглед, в който се четат едновременно объркване и благодарност. Опашката й се размахва несигурно. Навеждам се и я почесвам по главата.

— Марлена? — викам, докато се изправям.

Тя излиза иззад зелената завеса. Изглежда угрижена, кърши пръсти и избягва да ме погледне в очите.

— Якоб… о, Якоб, направих голяма глупост.

— Какво? — питам. — Конете ли имаш предвид? Всичко е наред. Вече знам.

Тя ми отправя бърз поглед.

— Знаеш ли?

— Видях всичко. Повече от ясно беше какво става.

Тя се изчервява.

— Съжалявам. Не се замислих, просто… реагирах. Изобщо не се запитах какво ще правим с тях после. Просто толкова ги обичам. Не можех да му позволя да ги отведе. Той не е по стока от чичо Ал.

— Всичко е наред. Разбирам, — замлъквам. — Марлена, аз също трябва да ти кажа нещо.

— Така ли?

Устата ми се отваря и затваря, но отвътре не излиза нито звук.

Марлена изглежда обезпокоена.

— Какво? Какво става? Нещо лошо ли?

— Позвъних на Дийн в „Корнел“ и той е готов да ми позволи да положа изпитите си.

Лицето й грейва.

— Това е прекрасно!

— Освен това сега Роузи е наша.

— Роузи е какво?

— Беше същото като теб и конете — изричам бързо, изпълнен с желание да се защитя пред нея. — Техният човек за слоновете хич не ми хареса. Не можех да му позволя да я вземе — един бог знае какво щеше да стане с нея тогава. Обичам този слон. Не можех да й позволя да си отиде, затова се престорих, че е моя. Е, предполагам, че сега наистина е моя.

Марлена се взира в мен дълго време, без да каже нищо. После, за мое огромно облекчение, кимва и казва:

— Правилно си постъпил. И аз я обичам. Тя заслужава по-добър живот от досегашния. Но това означава, че сме загазили здравата — поглежда навън през прозореца и очите й замислено се присвиват. — Ще трябва да отидем в някой друг цирк — заявява тя най-накрая. — Нямаме друг избор.

— Как? Никъде не наемат нови хора.

— „Ринглинг“ винаги наемат, стига да са достатъчно добри.

— Мислиш ли, че наистина имаме някакъв шанс?

— Със сигурност имаме. Имаме прекрасен номер със слон, а ти си ветеринар от „Корнел“. Положително имаме шанс. Но все пак ще трябва да се оженим, преди да отидем там. Там наистина са много стриктни в това отношение.

— Скъпа, възнамерявам да се оженя за теб в мига, в който изсъхне мастилото върху смъртния акт.

Цялата кръв се оттича от лицето й.

— О, Марлена, толкова съжалявам — изохквам. — Изобщо не исках да прозвучи така. Исках само да кажа, че нито за миг не е имало съмнение, че ще се оженя за теб.

След продължила един миг пауза тя се пресяга и поставя ръка на бузата ми. После грабва портмонето и шапката си.

— Къде отиваш? — питам я.

Тя се завърта на пръстите на краката си и ме целува.

— Да им се обадя по телефона. Пожелай ми късмет.

— Късмет — повтарям.

Излизам навън след нея, сядам на металната платформа и наблюдавам как фигурата й се смалява в далечината. Върви така уверено, поставяйки единия крак точно пред другия, с изправени рамене. Докато минава край тях, всички мъже на терена се обръщат да я погледнат. Наблюдавам я докато не изчезва зад ъгъла на някаква сграда.

Когато се изправям с намерение да се върна в купето, от мъжете, които развиват брезентите, долита изненадан вик. Един от тях прави дълга крачка назад и се хваща за корема, а после се превива на две и повръща на тревата. Другите продължават да се взират в това, което са развили току-що. Отговорникът по палатките снема шапката си и я притиска до гърдите си. Един по един останалите последват примера му.

Отивам при тях и поглеждам към потъмнелия вързоп. Той е голям и като се приближавам, мярвам късчета яркочервен, обшит, със злато брокат и черни и бели карета.

Пред мен лежи чичо Ал. Около почернелия му врат е увита ръчно изработена гарота.

По-късно тази нощ двамата с Марлена се промъкваме в менажерията и вземаме Бобо в купето ни.

Ако ще е гарга, да е рошава.