Вода за слонове

19.

— Господин Янковски? Време е да се приготвите.

Гласът се приближава все повече до мен и очите ми се отварят. Над мен се е надвесила Розмари и фигурата й се очертава върху плочките на тавана.

— Ъъъ? О, да — с усилие се надигам на лакти. Залива ме прилив на радост, когато осъзнавам, че не само си спомням къде съм и коя е тя, но помня също така и че днес ще ходя на цирк. Може би случилото се по-рано е било просто някакъв вид изтичане на мозък?

— Стойте така. Ще повдигна главата на леглото ви — нарежда ми тя. — Искате ли да минете през банята?

— Не, но си искам хубавата риза. И папийонката.

— Папийонката ви! — задавя се тя, отмята глава назад и избухва в смях.

— Да, папийонката ми — потвърждавам.

— О, боже, ама вие наистина сте забавен — подхвърля, докато отива към шкафа ми.

Докато се върне, успявам да разкопчая три копчета на ризата, която нося в момента. Не е зле за изкривени пръсти като моите. Оставам много доволен от себе си. Ум и тяло, и двете все още в действие.

Розмари ми помага да си сваля ризата, а аз поглеждам надолу към мършавото си тяло. Ребрата ми стърчат, а няколкото косъма, останали на гърдите ми са бели. Дори и в собствените си очи приличам на стара състезателна хрътка — само жили и мършави ребра. Розмари пъха ръцете ми в ръкавите на хубавата ми риза, а няколко минути по-късно се навежда над мен, за да оправи ръбовете на папийонката ми. После се отдръпва, накланя глава и прави последна корекция.

— Е, признавам, че папийонката се оказа удачно решение — одобрително кима тя. Гласът й е дълбок, сладък, лиричен. Мога да я слушам цял ден, без да ми омръзне. — Искате ли да се огледате?

— Изправихте ли я както трябва? — питам.

— Разбира се.

— Тогава не, не искам. Напоследък не изпитвам голяма любов към огледалото — намусвам се.

— Според мен сте много хубав — поставя ръце на хълбоците си и ме разглежда внимателно.

— О, пссст! — размахвам към нея костелива ръка.

Тя отново се смее и звукът на смеха й прилича на вино — затопля вените ми.

— И така, тук ли предпочитате да изчакате семейството си, или да ви изведа в преддверието?

— В колко часа започва представлението?

— В три — отвръща тя. — Сега е два.

— Ще ги почакам в преддверието. Искам да тръгнем веднага щом дойдат.

Розмари търпеливо изчаква да положа скърцащото си тяло в инвалидната количка. Докато ме изкарва, преплитам ръце в скута си и започвам нервно да ги въртя.

Преддверието е пълно със старци в инвалидни колички, строени пред местата, отредени за посетителите. Розмари ме паркира в самия край, до Ифи Бейли.

Ифи е превита на две, старческата й гърбица я принуждава почти да заравя глава в скута си. Косата й е рядка и бяла и някой — очевидно не Ифи — я е сресал грижливо така, че да скрие плешивите петна на главата й. Тя внезапно се обръща към мен и лицето й грейва.

— Морти! — провиква се тя, като протяга прилична на скелет ръка и я сключва около китката ми. — О, Морти, ти се върна!

Отдръпвам ръката си настрани, но нейната ме следва. Докато се опитвам да се отдалеча от нея, тя ме придърпва към себе си.

— Сестра! — виквам, опитвайки се да се освободя. — Сестра!

Няколко секунди по-късно някой ме откопчва от Ифи, която е убедена, че аз съм покойният й съпруг. Нещо повече, убедена е, че вече не я обичам. Тя се навежда през страничната облегалка на количката си, като ридае с глас и размахва ръце в отчаян опит да стигне до мен. Сестрата с конската физиономия ми се притичва на помощ, като ме премества на известно разстояние от Ифи и слага между нас проходилката ми.

— О, Морти, Морти! Недей да се държиш така! — стене Ифи. — Знаеш, че онова не означаваше нищо. Не беше нищо, само една ужасна грешка. О, Морти! Не ме ли обичаш вече?

Седя в количката и разярен разтривам китката си. Защо не осигурят на такива хора специално крило? Това старо пиленце явно е изкукуригало. Като нищо можеше да ме нарани. Разбира се, ако разполагаха с подобно крило, самият аз навярно щях да свърша там след станалото тази сутрин. Изправям се на мястото си, когато ми хрумва нова мисъл. Може би новите хапчета са причинили изтичането на мозъка; о, непременно трябва да задам на Розмари този въпрос. Или може би не. Тази мисъл ме бе ободрила и не искам да се лиша от това усещане. Трябва да предпазя малките парченца щастие, които все още са ми останали.

Минутите текат и старците изчезват един след друг, докато редицата от колички заприлича на беззъбата усмивка на фенер от тиква. Пристигат семейство след семейство и всяко се устремява към своя грохнал родственик под съпровода на оглушителни викове. Здрави тела се навеждат над грохналите; на бузите се лепят целувки. Ритат се спирачки и един по един хората излизат през плъзгащите се врати, заобиколени от роднини.

Когато пристигат, близките на Ифи, изиграват голямо театро колко са щастливи да я видят. Тя се взира в лицата им с широко отворени очи и уста, озадачена, но щастлива.

Вече сме останали само шестима и се измерваме един друг с подозрителни погледи. Всеки път, когато стъклените врати се отворят, всички лица се обръщат в синхрон и после едно от тях грейва. И това се повтаря пак и пак, докато накрая оставам само аз.

Хвърлям поглед към стенния часовник. Два и четирийсет и пет. По дяволите! Ако не дойдат скоро, ще пропусна спектакъла. Размърдвам се в количката си, чувствам се като постоянно хленчещ старец. По дяволите, та аз съм постоянно хленчещ старец, но трябва да се опитам да не избухна, когато все пак се появят. Просто ще ги подканя да тръгнем веднага, защото няма време за любезности. Могат да ми разкажат кой бил повишен или кой отишъл на ваканция по-късно.

В рамката на вратата се появява главата на Розмари. Тя се оглежда и в двете посоки и забелязва, че съм единственият останал в преддверието. Минава зад кабината на сестрите и оставя документите, които носи на гишето. После се приближава и сяда до мен.

— Все още ли няма следа от семейството ви, господин Янковски?

— Не! — изкрещявам. — И ако не се появят съвсем скоро, няма смисъл изобщо да идват. Сигурен съм, че всички хубави места вече са заети, а вече съм на път да пропусна спектакъла — отново се обръщам към часовника, нещастен и изпаднал в пристъп на хленчене. — Защо не идват? Винаги са тук по това време.

Розмари си поглежда часовника — златен, с еластична кожена каишка, която сякаш е впита в плътта й. Самият аз винаги съм носил часовника си разхлабен по времето, когато имах такъв.

— Знаете ли кой ще дойде днес? — пита тя.

— Не. Никога не зная. И всъщност няма значение, стига само да дойде навреме.

— Е, нека да видим какво ще успея да разбера.

Тя се надига и сяда зад бюрото в кабините на сестрите.

Изучавам всеки, който мине по тротоара зад плъзгащите се врати, надявайки се да видя познато лице. Но те преминават като петна, преливащи се едно в друго. Поглеждам към Розмари, която стои зад бюрото и говори в телефонната слушалка. Тя ме поглежда, затваря и набира друг номер.

Сега часовникът показва два и петдесет и три — точно седем минути преди началото на представлението. Кръвното ми налягане е толкова високо, че цялото ми тяло бръмчи като флуоресцентните лампи над главата ми.

Съвсем съм се отказал от мисълта да не избухна, когато дойдат. Който и да се покаже, ще си получи едно конско, да, да, точно така. Всяко старо пиленце и всеки дърт глупак в това място ще е видял цялото представление, включително и спектакъла. Не е честно! Ако има някого от живеещите тук, който да трябва да бъде там, то това съм аз. О, само почакайте, докато видя този, който идва, който и да е той. Ако е някое от децата ми, ще му се нахвърля веднага. Ако е някой от другите, ще почакам, докато…

— Толкова съжалявам, господин Янковски.

— Ъъъ? — бързо вдигам поглед. Розмари отново е тук, на стола до мен. Дори не съм забелязал кога се е върнала, до такава степен ме е обзела паниката.

— Загубили са представа чий ред е да дойде.

— Е, кой са решили да бъде в крайна сметка? След колко време ще е тук?

Розмари не отговаря веднага. Стисва устни и взема ръката ми в своите. Изражението й е на човек, който трябва да ми съобщи лоша вест, и адреналинът ми се покачва, докато чакам напрегнато.

— Не могат да дойдат — съобщава тя. — Трябвало е да бъде синът ви Саймън. Когато му позвъних, той си спомни, но вече бе поел друг ангажимент. На другите номера никой не вдигна.

— Друг ангажимент? — изграчвам.

— Да, сър.

— Казахте ли му за цирка?

— Да, сър. И той наистина много съжалява. Но другият ангажимент е нещо, от което просто не може да се измъкне.

Лицето ми се разкривява и преди да разбера какво става, съм се разхленчил като дете.

— Толкова съжалявам, господин Янковски. Знам колко важно бе това за вас. Ако можех, щях самата аз да ви заведа, но смяната ми продължава дванайсет часа.

Поднасям ръце към лицето си, за да скрия старческите си сълзи. Няколко секунди по-късно пред лицето ми се разлюлява кърпичка.

— Вие сте добро момиче, Розмари — прошепвам, поемайки кърпичката, и издухвам течащия си нос. — Нали го знаете? Не знам какво щях да правя без вас.

Тя остава загледана в мен за дълго време. Твърде дълго. Най-после казва:

— Господин Янковски, нали знаете, че утре напускам?

Рязко вдигам глава.

— А? За колко време? — о, мътните да го вземат, точно това ми трябваше. Ако излезе в отпуска, вероятно по времето, когато се върне, вече ще съм забравил как се казва.

— Местим се в Ричмънд. За да сме по-близо до свекърва ми. Напоследък не е добре със здравето.

Като зашеметен съм. За миг челюстта ми се раздвижва безмълвно, преди да успея да намеря думи.

— Омъжена ли сте?

— От двайсет и шест щастливи години, господин Янковски.

— От двайсет и шест години? Не може да бъде. Та вие сте още момиче.

Тя се смее.

— Аз съм баба, господин Янковски. На четирийсет и седем години съм.

За миг седим безмълвни един до друг. Тя бръква в светлорозовия си джоб и сменя изцапаната ми кърпичка с чиста. Попивам дълбоките кухини, в чиито дъна се намират очите ми.

— Той е късметлия. Съпругът ви — уточнявам.

— И двамата извадихме късмет. Наистина сме благословени.

— Както и свекърва ви. Знаете ли, че нито едно от децата ми не успя да ме вземе при себе си?

— Е… Това невинаги е лесно, нали знаете.

— Не съм казал, че е.

Тя взема ръката ми.

— Знам, господин Янковски. Знам.

Несправедливостта на всичко това ме съкрушава. Затварям очи и си представям старата Ифи Бейли с точещите се от устата й лиги в голямата палатка. Та тя няма дори да разбере, че е там, камо ли да запомни някой от номерата.

След няколко минути Розмари пита:

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Не — отвръщам и наистина е така, освен ако не може да ме заведе в цирка или да доведе цирка при мен. Или да ме вземе със себе си в Ричмънд. — Мисля, че бих предпочел да остана сам — добавям.

— Разбира — казва тя нежно. — Да ви върна ли в стаята ви?

— Не. Мисля, че ще поседя тук.

Тя се изправя, навежда се над количката и остава така достатъчно дълго, за да ме целуне по челото, а после изчезва в коридора, съпроводена от скърцането на гумените си подметки върху плочките.