Вратата на Абадон

13. Бика

Пристигането в близост до Пръстена бе политически акт, но това не променяше същината му. Нямаше материална граница, отвъд която да се каже, че са в обсега на космическия обект. Нямаше порт, към който да се скачат. Датчиците на „Бегемот“ засмукваха информация от Пръстена още откакто бяха напуснали Тихо. Марсианските научноизследователски кораби и земните военни сили, заели позиции там, преди онова нещастно хлапе от Пояса да стане първата жертва на Пръстена, бяха останали по местата си и в момента попълваха припасите. Нови марсиански кораби се бяха присъединили към тях на синхронизирана орбита и сега висяха кротко в небето. Земната флотилия, подобно на „Бегемот“, бе в последен стадий на спирачния режим, доближавайки избраната предварително дистанция. За да заяви: „Преодоляхме огромно разстояние, за да пристигнем тук. И ето ни вече“.

Ала доколкото можеше всеки от тях да види, Пръстенът не даваше и пукната пара.

Имаше нещо зловещо в гигантското съоръжение. Повърхността му бе поредица от криволичещи хребети, извиващи се спираловидно около тялото. В началото изглеждаха неравни, почти слети. Математици, архитекти и физици обаче твърдяха, че там съществува строго определен ред — височината на хребетите бе в сложна хармония с ширината и разстоянието между върховете и долините. Съобщения се редяха едно след друго, откриваха се нови и нови връзки и следствия, намек за целенасоченост на строежа, без обаче да се разкрива какъвто и да било смисъл във всичко това.

— Официалните марсиански доклади са много консервативни — отбеляза научният офицер. Казваше се Чан Бао-Жи и на Земята щеше да е китаец. Тук обаче беше поясен от станция Палада. — Преобладават заключенията и почти няма сурова информация. За щастие, успяхме да съберем данни за техните експерименти и върху тях да направим свои анализи.

— Което вероятно прави и Земята — подметна Ашфорд.

— Без съмнение, сър — потвърди Чан.

Подобно на всеки ритуал, служебните срещи вдъхваха повече авторитет, отколкото да осигуряват информация. Присъстваха началниците на всички големи отдели на „Бегемот“ — Сам от инженерния, Бика като представител на охраната, Чан за изследователската група, Бени Кортленд-Мапу от здравната служба, Анамари Руис за инфраструктурата и така нататък, насядали на десетината фотьойла в залата. Ашфорд се бе настанил на почетното място и зад гърба му бе окачен поредният добродушен Христос. Па седеше вдясно от него, а Бика — по традиция — отляво.

— И до какво стигнахте? — попита Ашфорд. — Накратко.

— Много е странно, сър — отвърна Чан и всички присъстващи се засмяха. — Според анализите ни Пръстенът представлява изкуствено поддържан Айнщайн-Розенов мост. Ако преминем през него, няма да излезем тук от другата страна.

— Значи е портал — кимна Ашфорд.

— Да, сър. Излиза, че протомолекулата, или Фебският вирус, или както искате да го наречете, е бил пратен в Слънчевата система преди няколко милиарда години, прицелен в Земята с намерението да се възползва от органиката на примитивния живот там, за да построи портал. Предполагаме, че този, който е създал протомолекулата, го е направил като първа крачка към улесняване пътуването към нашата слънчева система.

Бика си пое дълбоко въздух и го издиша бавно. Току-що бяха чули нещо, което си мислеха всички, но произнесено по такъв официален начин, то веднага придобиваше повече тежест. Пръстенът беше способ някой да стигне до тук. Не само портал. Плацдарм.

— Когато „Уай Кю“ премина през него, масата и скоростта на кораба са задействали някакъв механизъм — продължаваше Чан. — Марсианците разполагат с богата информация за момента, в който това се е случило, и са засекли масивен изблик на енергия в структурата на Пръстена, както и цяла каскада промени на микрониво. Температурата на обекта се е покачила с пет хиляди градуса по Келвин и оттогава той изстива равномерно. Така че очевидно е необходима голяма мощ, за да се задейства това чудо, но не и за неговата поддръжка.

— Знаем ли какво има от другата страна? — попита Па. Лицето ѝ беше безизразно, гласът ѝ — приятен и лишен от емоции.

— Трудно е да се научи каквото и да било — сви рамене Чан. — Надзъртаме просто през ключалка, а и самият Пръстен, изглежда, създава доста смущения и радиация, което затруднява събирането на данни. Знаем, че „Уай Кю“ не е бил разрушен. Все още получаваме видеосигнала, който хлапето е задействало при приближаването си, но на него не се вижда много.

— Звезди? — подсказа Ашфорд. — Нещо, по което да се ориентираме?

— Не, сър — отвърна Чан. — От другата страна на Пръстена няма звезди, а фоновата микровълнова радиация се различава значително от нашите очаквания.

— И какво значи това? — попита Ашфорд.

— Означава… пфу, наистина странна работа — завъртя глава Чан. — Сър.

Ашфорд кимна с хладна усмивка на научния офицер, давайки му знак да продължи. Чан се закашля сконфузено.

— Има още две аномалии, които не знаем как да категоризираме. Изглежда, от другата страна има ограничение на максималната скорост.

— Какво по-точно означава това? — намеси се Па.

— „Уай Кю“ премина през Пръстена с доста висока скорост — каза Чан. — Около седем десети от секундата след като се озова оттатък, започна масивно забавяне. За около пет секунди скоростта се стопи почти до незначителни стойности. Предполагаме, че тъкмо това бързо отрицателно ускорение е предизвикало смъртта на пилота. Оттогава корабът се отдалечава от Пръстена и навлиза все по-навътре в онова, което е от другата страна.

— Знаем, че когато протомолекулата е активна, тя е в състояние да въздейства… по необичайни за нас начини на инерцията — обади се Сам. — Дали тя е спряла кораба?

— Напълно е възможно — кимна Чан. — Марс изстрелва сонди през Пръстена и ефектът започва да се наблюдава при скорост от шестстотин метра в секунда. Под тази скорост масата се държи според очакванията ни. Над нея сондите замират неподвижни, сетне се отдалечават в същата посока, в която и „Уай Кю“.

Сам подсвирна под носа си.

— На това му казвам бавно. Главните двигатели ще са почти безполезни.

— По-бавно е от скорост на изстрелян куршум — потвърди Чан. — Добрата новина е, че въздейства на масата само над квантово ниво. Електромагнитният спектър, изглежда, има нормално поведение, включително и видимата светлина.

— Слава на Бога и за тези дребни услуги — засмя се Сам.

— Какво ни казват сондите?

— Че там има нещо — каза Чан и за пръв път в гласа му се прокрадна страх. — Сондите виждат обекти. Големи. Но няма много светлина, освен тази, която преминава през Пръстена, и от самите сонди. Та както вече казах, Пръстенът не издава много за себе си. Същото важи и за онова оттатък. Навярно е обяснимо, ако е направено от сходна материя.

— Кораби? — предположи Ашфорд.

— Може би.

— Колко?

— Над сто, под сто хиляди. Вероятно.

Бика се наведе напред и опря лакти на масата. Лицата на Ашфорд и Па бяха помръкнали. Вече го знаеха, вероятно бяха получили информацията преди срещата. Сега преценяваха реакциите. Нека видят неговата. Няма да има такава.

— Щеше да е по-странно, ако там нямаше нищо. Ако е готвеща се за нападение флотилия, досега да е атакувала.

— Така е — потвърди Руис, но сякаш се вкопчваше в тези думи.

Ашфорд даде думата за въпроси. Колко сонди е пратил Марс? Колко време ще отнеме на кораб, летящ със скорост под шестстотин метра в секунда, да достигне някоя от онези конструкции? Опитвали ли са да пращат по-малки сонди? Имало ли е нови контакти със самата протомолекула, чути ли са откраднати човешки гласове, каквито идваха от Ерос? Чан се стараеше да отговаря успокоително, без да добавя нищо повече от това, което вече бе казал. Бика предположи, че е предоставил по-обстоен доклад за Ашфорд и Па, и се зачуди какво ли е имало вътре. За да го запазят в тайна.

— Е, добре. Всичко това е интересно, но малко встрани от темата — каза Ашфорд и сложи край на въпросите и отговорите. — Не сме тук, за да пращаме сонди през Пръстена. Нито да започваме война. Трябва само да се уверим, че каквото и да предприемат вътрешните планети, ще става с наше участие. Ако нещо се покаже от Пръстена, тогава ще му мислим.

— Да, сър — обади се Бика, оказвайки неочаквана поддръжка на своя началник. Не че беше избрал нова стратегия. Но е по-добре, когато хората виждат, че са обединени. И без това положението бе напрегнато.

— Госпожо Па? — попита Ашфорд. Заместникът кимна и погледна към Бика. Инстинктът задейства тревожен сигнал дълбоко в тялото му.

— Бяха регистрирани нередности в счетоводната дейност на кораба — съобщи Па. — Главен инженер Розенберг?

Сам кимна, но на лицето ѝ се четеше изненада.

— Да, заместник?

— Боя се, че ще трябва да ви поставя под домашен арест и да огранича правата ви за достъп до изясняване на случая. Началник Уатанабе ще ви смени. Господин Бака, погрижете се за това.

В помещението продължаваше да цари мълчание, но сега значението му беше различно. Сам се бе облещила от учудване и надигащ се гняв.

— Простете? — рече тя. Па срещна с хладно изражение ококорения ѝ поглед и Бика в миг разбра какво става.

— Според събраните данни вие сте прехвърляли за работа материали и ресурси, неодобрени от бюджета — оповести Па, — и докато случаят не бъде изяснен…

— Ако става въпрос за техническата поддръжка, значи е по моя вина — намеси се Бика. — Аз съм го одобрил. Няма нищо общо със Сам.

— Разпоредила съм пълна ревизия, господин Бака. Ако установя, че вие също сте извършвали отклоняване на ресурси, ще предприема необходимите действия. На настоящия етап мога само да ви информирам, че Самара Розенберг ще бъде поставена под домашен арест в каютата си и достъпът ѝ до корабните системи ще бъде блокиран. Имате ли някакви въпроси?

Тя бе изчакала да изминат пътя, да стигнат там, закъдето бяха тръгнали, и сега бе ударил часът да си осигури пълната власт над всичко. Да му го върне за наркодилъра, когото бе изхвърлил в космоса, и да накаже Сам като негов съюзник. Щеше да е глупаво да предприема каквото и да било, докато се носеха насам. Ала ето че сега му бе дошло времето.

Бика сплете пръсти. Отказът му бе на върха на езика. Щеше да е проява на неподчинение, но бе лесно, като да дишаш. Имаше години — дори десетилетия, — през които би го направил и би приел последствията като почетен знак. Ръкавицата бе хвърлена в лицето му и да не защити Сам, би означавало да прояви неуважение към нея, дори безчестие. Па го знаеше добре. Всеки, прочел служебното му досие, щеше да го знае. Ако от това зависеше само неговата мисия, неговата кариера, щеше да го направи. Но Фред Джонсън го бе помолил да свърши тази работа. Оставаше му само една роля, която да играе.

— Нямам въпроси. — Той се надигна. — Сам, трябва да дойдеш с мен.

Докато напускаха помещението, другите продължаваха да мълчат. Всички, с изключение на Ашфорд и Па, изглеждаха сащисани и объркани. Лицето на Па бе безизразно като на опитен играч на покер, в дръпнатите крайчета на устните на Ашфорд се долавяше самодоволство. Сам дишаше шумно. Лицето ѝ бе пребледняло от гняв и прилив на адреналин. Бика ѝ помогна да се настани на съседната седалка на неговата служебна кола, после се намести зад пулта. Понесоха се с рязко дръпване, придружени от бръмченето на четирите малки двигателя. Почти бяха стигнали асансьорите, когато Сам се разсмя. Кратък, нерадостен звук, по-скоро вик на болка, отколкото нещо друго.

— Майка му стара — изруга тя.

Бика не знаеше какво да отговори, затова само кимна, докато вкарваше колата в кабината. Предполагаше, че тя никога досега не е била излагана на подобно служебно унижение. Или поне не се е случвало достатъчно често, за да развие мазоли. Безчестието да я изостави в такъв момент бе като да глътне нещо, което не е сдъвкал, и сега то отказваше да слезе надолу.

Когато влязоха в офиса, завариха Серж на пулта. Той повдигна вежди, като видя Бика да влиза.

— Здрасти, шефе — посрещна го дежурният офицер. Беше бивш уличен побойник на име Джойо, наемник от СВП. — Que passa?

— Нищо хубаво. Какво пропуснах?

— Оплакване от месарницата надолу по улицата за изчезнала коза. Съобщение от един от земните кораби за изгубен член на екипажа, чудят се дали при нас няма един в повече. Двама койоси са се натряскали и ги затворихме в каютите им, като ги заплашихме, че ще кажем на Бика.

— Как го понесоха?

— Трябваше да мием след тях.

Бика се разсмя, преди да въздъхне.

— Така. Отвън в колата седи Самара Розенберг — поде той. — Заместничката иска да я поставим под домашен арест за неоторизиран разход на ресурси.

— А аз искам пони във водолазен костюм — ухили се Джойо.

— Има заповед за това — продължи Бика. — Така че очаквам от теб да я отведеш в каютата ѝ. Ще трябва да поставим пост пред вратата. Тя е бясна.

Джойо се почеса по врата.

— Ние ли трябва да го направим?

— Аха.

Лицето на Джойо се изопна. Бика кимна към вратата. Джойо излезе и Бика зае мястото му на бюрото, въведе идентификационния си код и се зае с процеса по отстраняване на Сам от системата на нейния собствен кораб. Докато програмата за безопасност правеше своите проверки с всички останали подсистеми на „Бегемот“, той се опря на лакти, зареял поглед в екрана.

Първия път, когато Фред Джонсън му спаси живота, го бе направил с пушка и мобилен медекип. Втория път го постигна с кредитен чип. Бика се бе демобилизирал на трийсет и отнесе пенсията си на Церера. През следващите три години просто живя там. Тъпчеше се с евтина храна, пиеше прекалено много и спеше в собственото си легло, без да може да определи дали му е зле от алкохола, или от въртенето. Не че това го интересуваше особено. На няколко пъти участва в сбивания и си създаде неприятности с местната полиция. Не разбираше, че има проблем, докато не стана очевидно, а по това време проблемът бе наистина голям.

Депресията бе честа гостенка в тяхното семейство. Също и самолечението. Дядо му бе починал от двете. Майка му на няколко пъти бе изкарвала курсове на лечение. Брат му премина на хероин и живя пет години в специален център в Розуел. Нито едно от тези събития сякаш нямаше някаква връзка с Бика. Той беше космопехотинец. Беше се отказал от живота на помощи и бе избрал звездите, ако не тях, то поне камъните, зареяни из нощното небе. Беше убивал хора. Не можеше едно шише да го надвие. Но почти успя.

Денят, в който Фред Джонсън се появи на вратата му, бе като странен сън. Бившият му командващ офицер изглеждаше различен. По-стар и по-силен. Истината бе, че рождените им дати не бяха особено раздалечени, но Джонсън винаги бе Стария. Бика бе проследил новините за провала на станция Андерсън и как Фред бе преминал на другата страна. Някои от старите космопехотинци, които познаваше на Церера, бяха разгневени. Но той си каза, че Стария знае какво прави. Не би го сторил без причина.

„Ей, Бик“ — поздрави го Фред. Само това, в началото. Все още си спомняше как черните очи на Фред се втренчиха в неговите. И как се засрами, когато се опита да се изправи и да поприбере увисналото си шкембе. В този момент видя колко ниско е паднал. Бяха му достатъчни две секунди през очите на Фред Джонсън.

„Сър“ — отвърна уставно Бика и се отдръпна, за да го пропусне в своята дупка. Вътре миришеше на мухъл и развалена храна. И на пот. Фред пренебрегна всичко това. „Идвам да те върна на служба, войнико.“

„Добре“ — бе отговорът на Бика. А тайната, която носеше със себе си, същата, която щеше да отнесе и в гроба, бе тази: не го искаше. В този момент би предпочел Фред Джонсън да си тръгне и да позволи на Бика да го забрави отново. Да излъже бившия си командващ офицер, човека, който го бе спасил, когато губеше кръв под вражески огън, се оказа лесно, като да диша. Нямаше нищо общо със Земята, Пояса или станция Андерсън. Не беше заради някаква възвишена лоялност. Просто не беше приключил със собственото си унищожаване. И дори сега, когато остана на бюрото, след като предаде Сам, той си помисли, че Фред е знаел. Или се е досетил.

Фред бе пъхнал в ръката му кредитен чип. Един от онези сивкави, безлични чипове на СВП, използвани за непроследяеми транзакции в лошите стари дни. „Купи си нова униформа.“ Бика козирува, но вече пресмяташе колко много пиячка може да си купи.

Сумата бе колкото шест негови заплати от едно време. Ако беше по-малко, Бика нямаше да си мръдне пръста. Той се избръсна за първи път от много дни насам, купи си нов костюм, извади пътната чанта и хвърли вътре всичко, което имаше някаква стойност. Не беше пил оттогава, дори в нощите, когато алкохолът му бе по-нужен от кислород.

Системата оповести с мелодичен сигнал, че програмата е задействана. Бика кимна и се облегна назад, докато преглеждаше една бележка от „Церизиер“, но мислите му витаеха другаде. Когато дойде Гатони, за да поеме смяната, той извървя два коридора до пазарния център, купи пакет с четири кутии бира и се отправи към апартамента на Сам. Постовият отвън му кимна. По закон не беше нужно да чука на вратата. Като шеф на службата за охрана би могъл да влиза в каютата на Сам по всяко време, без да бъде поканен. Той почука.

Сам бе облечена със семпъл пуловер и черни работни панталони с магнитни ивици отстрани. Бика ѝ подаде бирата. Известно време тя просто стоеше и го гледаше. След това отстъпи назад и встрани. Той я последва.

Стаята бе чиста и подредена. Миришеше на индустриална смазочна течност и старо пране. Тя се облегна на пенопластовата кушетка.

— Това предложение за мир ли е? — попита огорчено.

— Нещо такова — отвърна Бика. — Па ми е ядосана и си го изкарва на теб. Очакваше или да избухна, или да изгубя най-добрия си съюзник, а не биваше да допускам да поставят и мен под домашен арест. Не мога да ѝ позволя да ме победи.

— Това са глупости.

— Така е — потвърди Бика. — И ужасно съжалявам за цялата тази история.

Сам все още дишаше пресекливо от гняв. Бика чакаше. Тя прекоси помещението и измъкна с рязко движение една кутия с бира.

— Ти искаш ли? — попита.

— За мен само вода.

— Най-много ме ядоса начинът, по който Ашфорд си седеше, направо безумно щастлив от цялата тази работа. Той знае много добре какво става, защото е същият като Па. Не си мисли, че ще ме купиш с няколко евтини бири. И ти си същият негодник като тях.

— Така е.

— Преминах в инженерния отдел тъкмо защото ми писна от всички тези интриги. И виж ме сега.

— Аха — рече Бика.

Сам се хвърли с въздишка на кушетката и изруга цветисто и нецензурно. Бика седна срещу нея.

— Добре де, престани — озъби се тя.

— Какво?

— С това противно поведение. Имам усещането, че трябва да ти се извинявам. Гадно е. — Тя надигна кутията и в началото стените ѝ се свиха, сетне част от въздуха нахлу вътре и кутията отново се изду. — Двамата с Па вършите това, което смятате за редно, но аз пострадах. Аз си го получих. И какво — трябва ли да съм доволна от това? Лошото е, че си прав. Тя иска да изгубиш съюзниците си. Какъв смисъл да ти казвам, че трябва да продължиш борбата? Няма да го направя, това ще е още един начин да призная, че Па е победила.

— Благодаря ти за това, Сам.

— Върви да се бориш, човече.

Ръчният му терминал изписука.

— Господин Бака? — беше Гатони. — Мисля, че трябва да се върнете в офиса.

Сам видимо изтрезня, пресегна се и остави кутията. Бика усети, че стомахът му се свива.

— Какво е станало? — попита той. Когато Гатони отговори, гласът му бе студен и овладян като на лекар, съобщаващ неприятна промяна в състоянието на пациент.

— Нали знаете земния разрушител „Сенг Ун“? Току-що е избухнал.