Вратата на Абадон

23. Мелба

Джули я спаси. Нямаше друг начин да го обясни.

Вярна на стила си, заместничката на Холдън бе успяла да разкрие всичко пред света. Коен, притиснат от обстоятелствата, разказа каквото знае и добави към това моделирано изображение. Мелба го имаше на ръчния си терминал — портрет на млада жена, наподобяващ ледена скулптура. Нямаше представа, че аудиотехникът бе събрал тези данни по време на срещата им, а би трябвало да се досети. В ретроспекция грешката ѝ бе очевидна.

Това би трябвало да приключи случая. Хората с достатъчно власт трябваше да прегледат информацията, да я заловят и да я изхвърлят през шлюза. Само че новината дойде със своето собствено погрешно тълкуване. „Виновната — бе казал Холдън — е Джули Мао.“ И така го разбраха всички. Разлики, които бяха очевидни за нея, останаха невидими за другите. Те приеха, че това е протомолекулата, която прониква сред тях, заплашва ги и възкресява мъртъвци, само това виждаха в случая.

Тя направи каквото можа, за да попречи на когото и да било да забележи приликата. Беше се срещнала с Коен на Земята, където гравитацията ги притискаше като пранги. Когато „Принц Томас“ вече се бе приближил до ограничението в скоростта, на борда нямаше ускорителна тяга. Бузите ѝ изглеждаха по-пълни, лицето ѝ — по-закръглено. Тогава бе пуснала косата си и затова сега я пристегна назад в плитка. Радикалните промени щяха да привлекат вниманието и затова тя се ограничи с дребни изменения. Може би не се налагаше да прибягва дори до тях.

Графикът ѝ на „Принц Томас“ бе претоварен. Караха ги да работят до пълно изтощение. Това не я безпокоеше. В шахтите и сервизните коридори нямаше опасност да срещне познат. Никой нямаше да узнае, че Клариса Мао е била тук. Стараеше се да избягва обществените места на кораба и когато се налагаше да се вземе нещо от склада, пращаше някого от другите.

През свободното от смяна време увеличаваше арсенала си.

За момента Холдън бе недостъпен за нея. Каква ирония. Беше положила огромни усилия, за да го изкара отвратителен мегаломан, а когато той се измъкна от ръцете на правосъдието, внезапно се обяви за посланик на цялата човешка раса. Джули също бе успяла да го измами. Ако имаше късмет, щеше да загине в престрелка или да го убие протомолекулата. Задачата ѝ сега се свеждаше до унищожаване на доказателствата за неговата невинност. Нямаше да е трудно.

„Росинант“ бе започнал кариерата си като ескортираща корвета на разрушителя „Донагър“. Беше солидно построен и отлично конструиран, но бяха минали години от последното му осъвременяване. Имаше слабо място в отбраната му: вратите на хангара в близост до реактора бяха повредени и поправени, и със сигурност щяха да са по-неустойчиви от оригиналните. Програмата за командване на предния шлюз също имаше дефект — позволяваше лесно да бъде хакната. На истинските марсиански военни кораби този недостатък вероятно беше отстранен, но Холдън едва ли знаеше, че го има.

Първата ѝ надежда бе шлюзът. Сред арсенала си имаше и близкообхватен предавател, предназначен за поправка и отваряне на повредени шлюзове. Ако не успееше с него, следваше по-трудната задача да проникне през вратите на хангара. Надяваше се да си набави експлозив, но на „Принц Томас“ се отнасяха сериозно към съхранението на мунициите. Сред екипировката ѝ имаше също и ремонтен механобот за горната част на тялото. Той покриваше гърдите и ръцете — не беше предназначен за краката — и въоръжена с горелка, би могла да изреже отвор, през който да проникне. Екзоскелетът беше малък и лесен за пренасяне, а картата ѝ за достъп позволяваше да го взема със себе си.

Проникне ли вътре, нататък щеше да е лесно. Ще избие всички, ще пусне реактора на претоварващ режим и ще взриви кораба на атоми. Ако има късмет, това ще събуди подозренията, възникнали след взрива на „Сенг Ун“. Ако се измъкне — също добре. Ако ли не — значи така е писано.

Сега ѝ оставаше само да стигне дотам и да изчака — като всички останали — новините от станцията.

Мелба сънуваше, когато настъпи катастрофата.

В съня си тя вървеше през поляната пред училищната сграда. Знаеше, че сградата гори и че трябва да намери начин да влезе. Чуваше воя на пожарните сирени, но тъмните очертания на хеликоптерите така и не се появиха в небето. В училището имаше хора и тя трябваше да им помогне да се измъкнат. Да ги освободи или да им попречи да избягат.

Озова се на покрива и погледна надолу през една дупка. Обгръщаше я гъст дим, но тя все още можеше да диша, тъй като бе неуязвима за пламъците. Пресегна се и ръцете ѝ докоснаха ръкохватките за ниска гравитация. Осъзна, че някой я държи за китките, помага ѝ да се спусне долу в мрака и пламъците. Рен. Нямаше сили да го погледне. Изпълваха я мъка и чувство за вина и тя се стовари в един озарен от синкава светлина бар, където вместо маси имаше противоускорителни койки. В сумрака наоколо видя хора, които вечеряха или правеха секс. Човекът срещу нея бе едновременно Холдън и баща ѝ. Опита се да заговори, да каже, че не иска да направи това. Мъжът я улови за раменете и я притисна върху мекия пенопласт. За момент се изплаши, че ще пропълзи върху нея, но той стовари юмрук в гърдите ѝ и тя се събуди под звуците на сигнала за тревога и с капки кръв, реещи се из въздуха.

Болката в тялото ѝ бе толкова силна и необяснима, че дори не я усещаше като болка — беше по-скоро предчувствие, че нещо не е наред. Тя се закашля и от устата ѝ излетяха нови пръски кръв. Помисли си, че по някакъв начин в съня си е задействала псевдожлезите, но корабната аларма ѝ подсказваше, че става нещо далеч по-лошо. Посегна към терминала, но го нямаше на стойката. Откри го да виси на половин метър от нея във въздуха, където бавно се въртеше. Пукнатина с формата на звезда в гумения корпус показваше, че се е ударил в нещо твърдо и се е счупил. Вместо открит достъп до мрежата имаше широка червена лента. Без данни. Системата бе изключена или повредена.

Мелба се надигна мъчително, подпря се на вратата и я отвори.

Мъртвата жена, която се полюшваше в коридора, бе протегнала безпомощно ръце напред, а косата ѝ се бе разпиляла като на удавница. Очите ѝ бяха широко отворени, бялото в тях — изпъстрено от разкъсани кръвоносни съдове. Мелба заобиколи трупа. Надолу по коридора имаше сфера от кръв с размерите на футболна топка, която се издигаше бавно към отвора на вентилационната шахта. Нямаше представа откъде може да се е взела.

В по-широките коридори към централната част на кораба нещата бяха дори по-зле. Имаше трупове пред всички врати, пред всички разклонения. Предметите, които не са били закрепени, се носеха покрай стените, запокитени към носа. Меките сивкави стени бяха изпъстрени с вдлъбнатини от удрялите се в тях ръчни терминали, инструменти и вероятно човешки глави. Миришеше на кръв и на още нещо — по-дълбоко и интимно.

Пред продоволствения магазин трима войници използваха изолираща пяна, за да залепват мъртвите към стените и да разчистват прохода. Ако имаше гравитация, навярно щяха да ги трупат на куп.

— Ей ти, как си? — попита я една от тях. На Мелба ѝ бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае, че жената говори на нея.

— Добре съм — отвърна. — Какво е станало?

— Кой може да знае, мамка му? Ти си от техниците по поддръжката, нали? — погледна я втренчено жената.

— Аха — потвърди Мелба. — Мелба Кох. Електрохимик.

— В такъв случай закарай си задника в инженерната — тросна се жената. — Обзалагам се, че имат нужда от теб.

Мелба кимна неволно и движението завъртя тялото ѝ. Жената се пресегна и я спря.

Никога досега не бе участвала в битка, нито бе попадала на място с природно бедствие. Единственият ѝ опит в тази насока бе от урагана, който удари Сан Пауло, когато бе на осем и баща ѝ бе скрил семейството в корпоративното убежище, докато отмине потопът. Видя повечето щети по телевизията, а не на живо. „Принц Томас“ бе като картина от ада. Тук-там виждаше хора, които работеха трескаво, ала труповете преобладаваха. Капки кръв и дребни отломки се носеха по невидимите въздушни течения. При нулева гравитация кръвта полепваше за раната и не можеше да се почисти. С възпалението бе още по-лошо. Дробовете се изпълваха с течност, която не можеше да се откашля. Скоро броят на мъртвите щеше да се увеличи. Ако не бе лежала в противоускорителното кресло, щеше да бъде запокитена към стената със скорост от шестстотин метра в секунда, също като останалите. Никой не би могъл да преживее подобен удар.

Малко по-късно стигна до службата за поддръжка и влетя вътре с облекчение, сякаш бе изпълнила важна задача. Като че ли поне донякъде бе възвърнала контрола си над ситуацията.

Тук миришеше на озон и изгоряла коса. Млад мъж с лице, покрито със синини, бе пристегнат към една преграда с помощта на въже и два електромагнита. Той размахваше в ръце нещо като огромна четка за под, завършваща накрая с масивна мрежа. Приличаше на мухобойка, но всъщност с нея събираше кръвта във въздуха. Пострадалото му лице беше безстрастно, застинало в шок. По бузите му се виждаха пътечки от засъхнали сълзи.

— Ей, коя, по дяволите, си ти?

Мелба се обърна. Непознат мъж във флотска униформа. Десният му крак бе пристегнат в надуваема шина. Пръстите, които се подаваха отпред, бяха подпухнали и тъмновиолетови. Мъжът дишаше тежко и на пресекулки, като някой с пневмония или вътрешен кръвоизлив.

— Мелба Кох. Цивилен електрохимичен техник от „Церизиер“.

— Кой е шефът ти?

— Микелсон е надзорник на нашата група — отвърна тя, с мъка припомнила си името. Беше го срещала само веднъж и той не ѝ направи особено впечатление.

— Аз се казвам Никос — представи се мъжът със строшения крак. — Сега вече работиш за мен. Идвай.

Той се оттласна с далеч по-голяма грация, отколкото ѝ се струваше възможно. Тя го последва, ала твърде припряно и едва не се блъсна в гърба му. Мъжът я поведе през един дълъг коридор към инженерния отдел. Редица от тънки метални листове покриваше едната стена, изписани с предупреждения на различни езици. Върху последния от тях имаше белези от удари. Миришеше на изгоряла пластмаса и още нещо. В центъра бе пробита дупка с диаметър шейсетина сантиметра. В дупката бе затъкнато човешко тяло, задържано от забилите се в него парчета разкъсан метал.

— Знаеш ли какво е това, Кох?

— Инсталация за въздушно пречистване.

— Това е система за преработка на въздуха — отвърна мъжът, сякаш не я бе чул. — И освен това е голям шибан проблем. В този момент резервният процесор все още е обхванат от пламъци, а вторият резервен ще издържи само няколко часа. Повечето от хората ми са тежко ранени или мъртви, така че от теб се очаква да ремонтираш този. Ясно?

„Не мога да го направя — помисли си тя. — Та аз дори не съм електрохимичен техник. Не зная как се прави.“

— Аз… ще си взема инструментите.

— Няма да те спирам — отвърна Никос. — Намеря ли някой да ти помогне, веднага го пращам.

— Ще бъде наистина добре. Ами вие? Не бихте ли могли вие да ми помогнете?

— Отговори си сама. Имам смазан таз, може би и други увреждания в коремната кухина. От време на време губя съзнание. — Той се ухили измъчено. — Засега адреналинът ме държи. Дано изкарам още.

Тя се оттласна. Гърлото ѝ се бе свило, имаше чувството, че всеки миг умът ѝ ще изключи. Свръхстимулация. Шок. Проправи си път през разрушението до склада, където държаха инструментите от „Церизиер“. Картата ѝ все още бе валидна. Една от кутиите с инструменти бе разбита и из въздуха се носеха парчета и керамични отломки. Кутията, в която бе напъхала Рен, също бе тук, преместена въпреки магнитните закопчалки. За един кратък миг в съзнанието ѝ се върна споменът за съня. Зачуди се дали още не спи и тази вълна от смърт е само някакъв черен порив на съзнанието ѝ. Сложи ръка върху кутията на Рен, почти очаквайки да го усети как тропа отвътре. Изведнъж ѝ се зави свят, имаше чувството, че тя и корабът пропадат и че накрая той ще се стовари върху нея. Ще я смаже. Че цялата тази кръв по коридорите, труповете, които ги изпълваха, ще се скупчат отгоре ѝ и ще я притиснат. Всеки извършен от нея грях, минал и предстоящ, бяха събрани в костите под ръката ѝ.

— Спри — нареди си тя. — Просто спри.

Взе кутията с инструменти — истинската — и забърза назад към инженерното и разбитата система за преработка на въздуха. Никос бе намерил още двама души — мъж с цивилни дрехи и жена с флотска униформа.

— Ти ли си Кох? — попита жената. — Хубаво, хващай го за краката.

Мелба остави кутията на пода и включи магнитите, след това се пъхна през отвора във въздухопреработвателната инсталация. Машината се бе освободила от металните болтове и имаше малко повече място за маневриране. Мелба стисна с ръце панталона на мъртвия и опря крака на рамката на машината.

— Готова ли си? — попита мъжът.

— Готова.

Жената преброи до три и Мелба дръпна с всичка сила. За един кратък миг си помисли, че трупът няма да излезе, но после нещо се скъса и по ръцете ѝ преминаха вибрации. Тялото се освободи и се завъртя във въздуха.

— Едно на нула за добрите — обяви Никос от другия край на хангара. Лицето му придобиваше сивкав оттенък. Сякаш умираше. Би трябвало да отиде в лазарета, но тя предполагаше, че е претъпкан. Можеше да издъхне още сега, докато работят. — Махнете го оттук. Не ни трябва да се рее наоколо.

Мелба кимна, хвана трупа и се оттласна така, че да достигне далечната стена. Тилът на нещастника бе смазан до неузнаваемост, но смъртта го бе споходила толкова бързо, че имаше съвсем малко кръв. Когато опря в стената, тя го залепи там с изолираща пяна и го задържа няколко секунди, докато пяната стегне. Лицето на мъртвия се озова съвсем близо до нейното. Виждаше космите, които бе пропуснал при бръснене. Кафявите му очи бяха съвсем пусти. Изведнъж я споходи желанието да го целуне и тя неволно се отдръпна.

Съдейки по униформата, мъжът е бил офицер. Може би лейтенант. На бялата идентификационна карта, завързана с шнур на шията, лицето му изглеждаше сериозно и мрачно. Тя я дръпна леко с пръсти. Не е лейтенант, а заместник-командир. Заместник-командир Степан Арсенау, който не би преминал през Пръстена, ако не беше тя. Не би срещнал смъртта си тук. Опита се да почувства вина, но като че ли бе изгубила тази способност. Твърде много кръв се бе проляла.

Готвеше се да пусне картата, когато един тънък глас в ума ѝ прошепна: „Обзалагам се, че с тази карта може да се вземе реактивна раница“. Мелба премигна. Умът ѝ сякаш възвърна концентрацията си с тихо изщракване, последните останки от съня напуснаха съзнанието ѝ. Ето възможност за достъп до екипировка, от каквато се нуждаеше. На кораба цареше хаос. Това е шансът, който чакаше. Тя освободи картата от шнура и я прибра в джоба си. След това се огледа боязливо.

Никой не я забеляза.

Мелба облиза устни.

— Ще ми трябва нещо, за да разбия това — рече младият мъж. — Главата на болта е смачкана. Не мога да го извадя.

Жената изруга и се обърна към нея.

— Имаш ли нещо, което да свърши работа?

— Не при мен — отвърна Мелба. — Но имам идея как да го пробием с бормашина.

— Действай по-бързо. Инак скоро тук ще стане доста задушно.

— Ясно. Вие правете каквото можете. Аз се връщам веднага — излъга Мелба.