Вратата на Абадон

35. Ана

Когато тя дойде, Бика още не беше в кабинета си. Мускулеста млада жена с пистолет на колана сви рамене, докато Ана питаше дали би могла да го почака, после се извърна и продължи да работи. Стенният екран бе настроен на вълната на Радио „Свободна бавна зона“, където един млад землянин се бе навел разпалено към Моника Стюарт и говореше пламенно. Кожата му бе яркорозова, но това не бе естественият ѝ цвят. Сякаш съвсем наскоро се бе олюпила.

— Не съм променил идеята си за създаване на автономия за свободна бразилска търговия — казваше той. — Нещо повече, мисля, че дори съм готов да я разширя.

— Да я разширите в какъв смисъл? — попита Моника. Изглеждаше искрено заинтригувана. Това беше дарба. Мъжът с розовата кожа размаха пръст във въздуха. Ана бе почти сигурна, че го е виждала на „Принц Томас“, но не можеше да си спомни името му. Имаше смътното чувство, че е художник. Или артист.

— С идването си ние всички се променихме — изтъкна той. — Като преминахме през изпитанията, на които бяхме подложени, ние се променихме. Когато се върнем обратно, вече няма да сме хората, които сме били. Трагедията и загубата на усета за странното променят човешката същност. Разбирате ли какво имам предвид?

Изненадващо, но Ана си помисли, че го разбира.

Да си проповедник означаваше да си свързан с проблемите на хората. Ана бе давала съвети за любовни връзки, бе кръщавала деца и в един сърцераздирателен миг дори бе отслужила заупокойна литургия за смъртта на едногодишно бебе. Хората от нейното паство я включваха в най-важните събития в живота си. В повечето случаи тя харесваше тази дълбока, сърдечна връзка с тях. Даваше си сметка, че всяко събитие променя хората, оставя по някого от тях от другата страна. Преминаването през Пръстена и последвалата трагедия не можеха да не окажат подобно влияние.

Евакуацията на хора към „Бегемот“ вървеше с пълна сила. Палатковият лагер, разположен на извитата вътрешна повърхност на гигантската централна зала, растеше като пролетна поляна с цветя. Високи, мършави поясни помагаха да разтоварват и настаняват ранени земляни, да им поставят системи, да нагласяват апаратурата, носеха одеяла и възглавници. Ана не можеше да не изпита радост от подобна гледка дори в сянката на скорошното бедствие. Вярно е, че трябваше да се случи истинска трагедия, за да ги накара да заработят заедно, но все пак се получи. Всичко това вселяваше в душата ѝ надежда.

Да можеха само да разберат колко по-добре е да го правят без истерични крясъци и кръвопролитие.

— Работата ви бе подложена на критики — чу гласа на Моника Стюарт. — Защото прокламира насилие.

Розовият мъж кимна.

— Аз също в началото го отхвърлях. Но стигнах до извода, че може би това е пътят. Мисля, че когато се приберем у дома, ще настъпят някои промени.

— Заради Пръстена?

— И бавната зона. Както и заради това, което се случи тук.

— Смятате ли, че ще можете да накарате и други хора на изкуството да дойдат тук?

— Сигурен съм.

А Крис, младият офицер от нейното ново паство, бе попитал дали не могат да организират смесена църковна служба на „Бегемот“. В началото тя си помисли, че става дума за смесване на религии, но се оказа, че има предвид земляни, марсианци и поясни. Смесени, сякаш Господ Бог категоризираше хората съобразно гравитацията, в която са израснали. Ана си помисли, че няма такова нещо като „смесена“ група. Както и да изглеждат хората, когато решат да се обърнат към Него, те всички стават едно. Дори ако няма Бог, или богове. „А сега остават тия три: вяра, надежда и любов — бе написал апостол Павел, — но по-голяма от тях е любовта.“3 Вярата и надеждата бяха важни за Ана. Но сега вече разбираше по друг начин какво бе имал пред вид Павел. Любовта не се нуждае от нищо друго. Не ѝ е нужна всеобща вяра, нито обща идентичност. Достатъчно бе Ана да си спомни за детето си и тя се изпълваше с тъга и усещане за самота. Почти усещаше Нами в ръцете си, долавяше омайния мирис на косицата ѝ. Угандката Ноно и рускинята Ана се бяха събрали в едно, за да създадат Нами. Но тя не бе смесица от тях двете, или поне не можеше да се гледа на нея като на толкова грубо творение. Бе много повече от сума на съставящите я части. Ново съзнание, индивидуално и неповторимо.

Значи не биваше да използва и термина „смесена“ група. Просто група. Нова, съвършена и необикновена. Не би могла да си представи, че Господ Бог би погледнал на тези неща по друг начин. Ана бе почти сигурна, че е готова с първата си проповед. Тъкмо бе нахвърлила в общи черти проповедта под надслов „Няма смесени групи в Божиите очи“, когато на вратата се появи Бика, чиито механични крака жужаха и трополяха при всяка стъпка. Ана си помисли, че това придава на Бика дори повече тежест, отколкото преди. Движеше се с увереност, дължаща се на механиката, но това лесно можеше да се сбърка с педантичност и решителност. Електрическият вой на машините и тежкият тропот бяха нещо като глашатай, оповестяващ пристигането му.

Ана си представи колко ще се ядоса Бика, ако му каже какво си мисли, и неволно се засмя.

Бика разговаряше с някого от помощниците си и дори не я забеляза.

— Серж, пет пари не давам какво мислят по въпроса. Бяхме се уговорили да няма въоръжени военни на кораба. Дори и да не са накачулени с оръжия, тези скафандри са достатъчно мощни да свършат същата работа. Конфискувайте цялото им снаряжение или ги изхвърлете от проклетия кораб.

— Ясно, шефе — отвърна другият мъж. — Но как да го вземем, а? С отварачки за консерви?

— Ами омайте ги тогава. Щом не можем да ги накараме да го направят сега, когато сме приятели, какво ще стане, когато решат, че вече не сме? Достатъчно е четирима космопехотинци да сметнат, че корабът им принадлежи, и никой няма да може да ги спре. Така че искам да им смъкнете броните още сега. Заключете ги в оръжейната на мостика.

Серж изглеждаше искрено нещастен от поставената задача.

— Да разчитаме ли на някаква помощ?

— Вземи колкото хора смяташ, че са ти нужни, но ако това ще ядоса пехотинците, по-добре не го прави.

Серж спря, зяпнал с уста, после я затвори и излезе. Бика едва сега забеляза Ана.

— Какво мога да направя за вас, проповедник?

— Ана, ако обичате. Дойдох да разговаряме за Клариса Мао.

— Ако не сте неин адвокат или представител на профсъюза…

— Аз съм неин свещеник. Каква ще е съдбата ѝ?

Бика въздъхна отново.

— Тя призна за взривяването на кораба. Нищо добро не може да очаква.

— Хората разправят, че сте изхвърлили навън някого, защото продавал наркотици. Казват, че сте твърд човек. Безсърдечен.

— Така ли? — Ана се учуди, че долови изненада в гласа му.

— Моля ви, не я убивайте — рече тя и неволно се наведе към него, за да го погледне в очите. — И не позволявайте на никого да я убие.

— Защо да го правя? — Думите му прозвучаха предизвикателно и дори заплашително. Ана преглътна мъчително.

— Не мога да ѝ помогна, ако е мъртва.

— Не се обиждайте, но това малко ме вълнува.

— Мислех, че сте за реда и закона на този кораб.

— По-скоро за реда.

— Тя има право на справедлив съдебен процес, но ако всички научат това, което вие знаете за нея, няма да го получи. Хората ще се разбунтуват и ще я убият. Поне ми помогнете да уредя процеса.

Едрият мъж въздъхна.

— Искате процес или само да печелите време?

— Само да спечеля време — призна тя.

Бика кимна, претегляйки нещо наум, сетне ѝ даде знак да го последва в кабинета. Тя се настани до бюрото, а той изпълни останалата част от помещението и се зае да прави кафе. Изглеждаше малко екстравагантно, след като водата се разпределяше на строги дажби, но после Ана си припомни, че сега Бика е вторият в командната йерархия на бавната зона. Привилегията на ранга.

Не искаше кафе, но прие чашата с гореща напитка, за да покаже, че оценява жеста му.

— Когато Холдън започне да разказва на хората кой в действителност е саботирал „Сенг Ун“ — а ще го направи, защото е Джим Холдън, — хората от ООН ще попитат за Клариса. Рано или късно ще трябва да им я предам.

— И как ще постъпят с нея? — Ана отпи от кафето, но си изгори езика. Имаше възкисел вкус.

— Вероятно ще организират военен трибунал, ще я съдят по късата процедура и ще я изхвърлят през шлюза. Аз бих направил същото, но в момента имам по-неотложни задачи. Пък и трябва да внимаваме с биологичния материал. Припасите от дома ще пътуват доста време в бавната зона.

Гласът му бе равен и безчувствен. Просто отчиташе фактите, не говореше за живота на една млада жена. Ана успя да овладее треперенето си и попита:

— Господин Бака, вярвате ли в Бог?

За негова чест той не завъртя с досада очи. Но едва успя да се сдържи.

— Вярвам във всичко, което би ми помогнало да преживея тези трудни времена.

— Не се опитвайте да се измъкнете — рече Ана и забеляза със задоволство, че Бика се намества с неудобство в механобота. От опит знаеше, че мъжете със силна воля често са имали или имат волеви майки, и тя бе наясно кои са правилните копчета, които да натиска.

— Вижте… — поде Бика, опитвайки се да си върне инициативата. Ана обаче го прекъсна:

— Да забравим Бог за момент. Вярвате ли в идеята за опрощение? Във възможността за изкупление на греховете? В ценността на всеки човешки живот, независимо колко покварен може да е той?

— Не, по дяволите — изруга Бика. — Според мен е напълно възможно да отидеш толкова далече отвъд чертата, че да не си способен на връщане.

— Сигурно говорите от опит. Вие колко далече сте стигали?

— Достатъчно, за да знам, че е било твърде далече.

— И се смятате за специалист по това къде минава чертата?

Бика отново се размърда в механобота и ремъците заскърцаха. Погледна с нега към удобното кресло зад бюрото. Ана изпитваше съчувствие към него за това, което му се бе случило в един толкова важен момент. Опитващ се да съхрани техния малък свят, черпейки нищожните и топящи се резерви на собствения си организъм. Жълтеникавата кожа и подпухналите очи внезапно се превърнаха в тревожно мигащ индикатор, предупреждаващ, че енергийните запаси са почти на изчерпване. Ана изпита вина, че бе прибавила още към непосилното му бреме.

— Не искам да убивам онова момиче — призна той и отпи от ужасното кафе. — Нещо повече, не давам пукнат грош за нея, стига да е заключена на сигурно място и да не заплашва моя кораб. Ако трябва да разговаряте с някого, това е Холдън. Той събира тълпите с факли и вили.

— Но марсианците…

— Предадоха се преди двайсет часа.

Ана премигна.

— Те също протакаха — за да не им пострада реномето.

— Реномето?

— Оправдание, за да не изглеждат слаби. Това е всичко, от което имат нужда. Хората са такива — каквото и да се случи, все се опитват да не изглеждат страхливци.

— Значи Холдън ще дойде тук?

— Вече трябва да е на совалката, ескортиран от четирима космопехотинци, които ще са поредното ми главоболие. Какво ще кажете да се разберем така — няма да говоря с момичето, освен ако не възникне важна причина. Но какво ще направи Холдън, няма как да знам.

— Добре, ще разговарям и с него — когато пристигне.

— Желая ви успех в това начинание — отвърна Бика.