Вратата на Абадон

24. Ана

Есхатологията открай време бе любимата теологична специалност на Ана. Когато я разпитваха за Армагедон, тя казваше на своите енориаши, че самият Господ Бог е бил доста пестелив в приказките си по въпроса, така че няма за какво толкова да се безпокоят. Нека имат вяра, че Бог ще направи най-доброто, а фактът, че все още не стоварва гнева си върху злото, не е причина да престават да го обичат.

Но истината беше, че тя изпитваше дълбоко несъгласие с интерпретациите на повечето футуролози и теолози. Не със самата теология, тъй като предположенията за края на света, заложени там, бяха толкова добри, колкото и всички останали. Несъгласието ѝ произтичаше от скритата радост заради предстоящата разправа с неверниците, която прозираше в множество писания. Това важеше с особена сила за някои милениумни секти, които изпълваха литературните си творби с илюстрации на Армагедон. Картини на ужасени хора, бягащи от някаква безформена и кръвожадна участ, която изпепеляваше света зад тях, докато добропорядъчните вярващи — от правилната религия, разбира се — гледаха в безопасност отстрани как Бог наказва прегрешилите. Ана не можеше да разбере как някой би могъл да вижда в тази картина друго, освен житейска трагедия.

Искаше ѝ се да може да им покаже „Принц Томас“.

Беше се зачела, когато това се случи. Ръчният ѝ терминал бе подпрян на гърдите ѝ с възглавница, беше сплела ръце на тила. И тогава прозвуча тритоновата аларма за високо g, само че бе закъсняла за купона. Ана вече бе пристегната толкова силно от ремъците на противоускорителната койка, че усещаше пенопластовата основа плътно и болезнено притисната в гърба ѝ. Стори ѝ се, че това продължава вечно, ала всъщност навярно не бяха изминали повече от няколко секунди. Ръчният терминал се плъзна от гърдите ѝ, внезапно натежал вероятно повече, отколкото беше Нами, когато за последен път я вдигна на ръце. Той остави тъмновиолетова диря по кожата на гърдите ѝ и се заби в брадичката достатъчно силно, че да пробие дълбока рана. Възглавницата натисна корема ѝ като десеткилограмов чувал и устата ѝ се напълни с вкуса на стомашен сок.

Но най-лошото от всичко бе болката в раменете. Двете ѝ ръце се бяха изопнали към койката и за кратко изскочиха от раменните стави. Когато безкрайните секунди на обратна тяга отминаха, ръцете се прибраха с щракване обратно в ставните ложета, ала болката бе дори по-силна, отколкото преди. Пенопластът на койката, подложен на натоварване отвъд техническите му възможности, не бе успял да я предпази по начина, по който се очакваше. Вместо това той възстанови първоначалната си форма и я изстреля в бавно движение към тавана на каютата. Тя опита да постави ръце пред лицето си, но отново я проряза остра болка в ставите и когато се заби в тавана, беше с носа напред. Брадичката ѝ изрисува кървава диря върху покритата с плат омекотяваща пяна.

Ана бе мирен човек. Никога през живота си не бе участвала в ръкопашен бой. Никога не бе преживявала сериозни инциденти. Най-силните болки, които бе изпитвала досега, бяха по време на раждането и ендорфините, които се изляха в кръвта ѝ, облекчиха най-тежкия период. Да получи внезапно и едновременно толкова много увреждания бе отвъд способностите ѝ да търпи и тя се почувства объркана и завладяна от безцелен гняв. Не беше честно човек да преживява подобни мъчения. Щеше ѝ се да се разкрещи на противоускорителната койка, че бе позволила това да се случи, и да прасне тавана, че я е ударил, макар никога да не бе замахвала към когото и каквото и да било с юмрук.

Когато най-сетне световъртежът ѝ отмина, тя излезе да потърси помощ, но установи, че в коридора отвън нещата са още по-зле.

Само на няколко метра от нейната врата един млад човек бе намерил смъртта си. Изглеждаше сякаш го е настъпил някакъв исполин и след това го е размазал с пета. Момчето не само бе смазано, но усукано и разкъсано до такава степен, че едва се познаваше, че това е човек. Подът и стените наоколо бяха омазани с кръв, огромни кървави капки се поклащаха във въздуха като зловещи коледни украшения.

Ана извика за помощ. Някой ѝ отвърна с глас, в който се долавяше болка и страдание. Някъде нататък по коридора. Ана се оттласна внимателно от дръжката на вратата си и се понесе нататък. През две каюти от нея друг млад мъж бе изпълзял наполовина от противоускорителната койка. Вероятно бе понечил да стане, когато се бе случил инцидентът и всичко от таза му надолу бе смазано и натрошено. Горната част на тялото все още бе изопната в койката и той размахваше безпомощно ръце. Лицето му бе изкривено в ужасяваща маска на агония.

— Помогнете ми — изхриптя той, закашля се и изплю кръв, примесена със слюнка, която отлетя във въздуха като зеленикавочервена топка.

Ана се приближи внимателно към комуникационното табло и натисна едно копче. Нищо не последва. Светна само индикаторът за повреда. Явно нищо не работеше.

— Помогнете ми — повтори младият мъж. Гласът му отслабваше, от устата му продължаваше да блика кръв. Ана го позна — беше Алонсо Гусман, прочут южноамерикански поет. Някой ѝ бе казал, че е любимец на генералния секретар.

— Ще направя всичко по силите си — обеща тя през сълзите, които бяха бликнали от очите ѝ. Избърса ги с опакото на ръката. — Но трябва да изляза и да потърся някого. Ужасно ме болят ръцете, но ще се опитам.

Мъжът започна тихо да плаче. Ана се оттласна назад към коридора и се понесе над касапницата да намери поне един, който не е пострадал.

Пред очите ѝ се разкри онази част, която почитателите на всякакви секти пропускаха да включат в картините си. Естествено, предпочитаха сцени на праведно Божие възмездие, стоварващо се върху съгрешилата част от населението. Обичаха да показват как богоизбраните са спасени от страдания и гледат отстрани, а лицата им сияят от щастие, тъй като най-сетне са се оказали прави пред целия свят. Но никога не показваха последствията. Не рисуваха плачещи хора, смазани и полуудавени в собствената си кръв и телесни течности. Млади мъже, превърнати наполовина в кърваво месиво. Жена, прерязана през кръста, защото е минавала през люка, когато е станала катастрофата.

Това беше Армагедон. Така би трябвало да изглежда. Кръв и изтерзана плът, и викове за помощ.

Ана стигна пресечката на коридора и там силите ѝ се изчерпиха. Болките ѝ бяха твърде силни, за да може да продължи. И във всички посоки по коридора — подовете, стените и тавана — виждаше една и съща картина на насилствена смърт. Остана да се рее още няколко минути из пустото пространство, след това доближи стената и увисна край нея. Допря я с ръка и почувства движение. Корабът отново летеше. Много бавно, но достатъчно, за да я тласка към стената. Тя се отблъсна отново и се понесе по коридора. Все още нямаше ускорение.

Даваше си сметка, че интересът ѝ към относителното движение на кораба е по-скоро опит на ума ѝ да се откъсне от ужасяващата гледка наоколо. Отново избухна в плач. Мисълта, че никога няма да се върне у дома от този полет, се стовари с цялата си тежест върху ѝ. За първи път, откакто наближиха Пръстена, видя едно бъдеще, в което тя нямаше да прегърне повече Нами. Никога няма да подуши косицата ѝ. Никога няма да целуне Ноно, нито ще легне в леглото с нея и ще я притисне към себе си. Болката от тази мисъл се оказа по-силна дори от физическата болка. Тя се помъчи да изтрие сълзите, които я заслепяваха. Всъщност може би бе по-добре, че замъгляваха зрението ѝ. По-добре да не вижда какво има около нея.

Когато нещо я сграбчи за ръката и я завъртя, тя се присви, очаквайки да се изправи пред поредната ужасна сцена.

Беше Тили.

— О, слава богу! — възкликна жената и притисна Ана толкова силно, че раменете отново я заболяха. — Отидох в каютата ти, но имаше кръв по стените и след като не те намерих, а отвън бе пълно с трупове…

Неспособна да я прегърне, Ана само притисна бузата си към нейната. Тили я отдалечи на една ръка разстояние, но не я пусна.

— Добре ли си? — попита тя, втренчила поглед в раната на брадичката ѝ.

— Нищо ми няма. Дребно порязване. Но ръцете ме болят. Едва ги движа. Трябва да намерим помощ. Алонсо Гусман е в каютата си и е тежко пострадал. Изпитва ужасни болки. Знаеш ли какво е станало?

— Все още не съм намерила някого, който да знае — отвърна Тили, докато я въртеше и оглеждаше критично. — Размърдай ръце! Добре. Свий лакти. — Опипа раменете ѝ. — Не са изкълчени.

— Мисля, че бяха за кратко. — Ана се присви от болка, докато Тили я опипваше. — Цялото тяло ме боли. Но трябва да побързаме.

Тили кимна и смъкна от рамото си малка раница. Когато я отвори, вътре имаше множество пластмасови кутийки с надписи. Тили извади три-четири, прочете надписите и ги върна обратно. След още няколко подобни опита задържа в ръка три спринцовки с готов разтвор.

— Какво е това? — попита Ана, но Тили я убоде три пъти, без да отговаря.

Ана внезапно почувства прилив на еуфория. Раменете престанаха да я болят. Всичко престана да я боли. Дори страхът, че повече няма да види семейството си, сега изглеждаше като далечен и дребен проблем.

— Бях заспала, когато това стана. — Тили хвърли празните спринцовки в раницата. — Но се събудих с чувството, че са ме нанизали на вила. Мисля, че за кратко ребрата ми се бяха разместили. Не можех да дишам. Взех раницата от шкафчето в банята.

— Не се сетих да погледна там — оплака се Ана. Имаше смътен спомен, че допреди малко бе замаяна от болка, но сега се чувстваше страхотно. По-добре, отколкото когато и да било. Умът ѝ бе ясен и остър като бръснач. Свръхвъзприемчив за всичко наоколо. Колко глупаво да не се сети за аптечката. В края на краищата нали те са за това. Искаше ѝ се да се удари по челото за този пропуск. Тили отново я държеше за ръцете. Защо го прави? Нищо им няма. Трябва да намерят фелдшер и да помогнат на поета.

— Ей, малката — подхвърли Тили, — изчакай да премине първата вълна. Прекарах цяла минута в опити да реанимирам купчина червеникава паста, докато си дам сметка колко съм надрусана.

— Какво ми инжектира? — попита Ана, докато въртеше глава и гледаше как лицето на Тили се размазва по краищата.

Тили сви рамене.

— Амфетамини и болкоуспокояващи за армията. Направих ти и една противовъзпалителна инжекция. За всеки случай.

— Ти докторка ли си? — попита Ана, докато си мислеше колко е умна Тили.

— Не, но чета упътванията на медикаментите.

— Добре — каза Ана със сериозно лице. — Добре.

— Хайде да потърсим някого, който знае какво е станало — предложи Тили и я поведе по коридора.

— А след това ще трябва да намеря моите хора — отвърна Ана, но позволи да я водят.

— Май съм предозирала лекарствата. Ноно и Нами са си у дома, в Москва.

— Не, имам предвид моите енориаши. Крис и останалите космопехотинци. Има и една жена, която е изпълнена с гняв, но мисля, че ще мога да говоря с нея. Трябва да ги намеря.

— Добре де. Все пак не биваше да прекалявам. Но първо да потърсим помощ.

Ана си спомни за поета и сълзите отново бликнаха. Щом може да изпитва тъга, значи първоначалната вълна на еуфория бе започнала да се уталожва. За миг съжали, че това се случва.

Тили спря до една схема на стената. Намираше се непосредствено до повредено комуникационно табло. Разбира се, на военните кораби винаги има и от двете, помисли си Ана. Бяха монтирани с предположението, че може да се случи нещо подобно, ако корабът бъде ударен. Тази мисъл също я натъжи. Някаква далечна част от съзнанието ѝ си даваше сметка, че все още е на увеселителното влакче на амфетамините, но тя беше безсилна да направи нещо по въпроса. Отново заплака.

— Службата по охрана е тук. — Тили почука с пръст върху едно място на картата. Свиха на два пъти по коридора и се озоваха в помещение, пълно с хора, оръжие и работещи компютри. Мъж на средна възраст с прошарена коса и мрачно изражение се постара да не им обръща внимание. Други четирима в помещението, по-млади от него, също не погледнаха към тях.

— Отворете първо 35C — нареди възрастният мъж на двама от другите. Той посочи нещо на картата. — Там има десетина цивилни.

— Фелдшерите? — попита един от мъжете.

— Нямаме свободни от тях, а и в камбуза нямаше противоускорителни кресла. Там всичко е на доматено пюре, но Елти каза, че въпреки това ще надзърне.

— Разбрано — отвърна младият мъж и двамата с партньора му се оттласнаха покрай Ана и Тили, без дори да ги поглеждат.

— Вие двамата огледайте коридора — заръча мъжът на останалите. — Събирайте идентификационни карти, ако ги намерите, ако няма — снимайте. Пращайте всичко в оперативния център, ясно?

— Тъй вярно — отвърнаха мъжете и също излязоха.

— Един човек в 295-та има нужда от помощ — обърна се Ана към офицера. — Ранен е тежко. Той е поет.

Мъжът чукна с пръст ръчния си терминал и отвърна:

— Добре, прието. Въведен е в списъка. Ще пратим спешен екип там веднага щом се освободи. Организираме временен лазарет в офицерската столова. Съветвам ви, дами, да се отправите нататък незабавно.

— Какво всъщност е станало? — попита Тили и се улови за стената сякаш се опасяваше, че могат да я изтикат навън. Ана също се вкопчи в най-близкия предмет, който се оказа шкаф за оръжие.

Офицерът огледа внимателно Тили и явно реши, че ще е най-правилно да ѝ даде каквото иска.

— Проклет да съм, ако знам. Бяхме в максимален спирачен режим за близо пет секунди. Пострадали и повреди като при високо g. Каквото и да ни е уловило, сграбчило е само корпуса на кораба, без да се интересува за пълнежа.

— Значи бавната зона се е променила? — попита Тили. Ана плъзгаше разсеян поглед по редовете с оръжия. Имаше всякакви видове пистолети. Големи, с дълги пълнители или дебели цеви. По-малки, каквито можеше да видиш в полицейските програми. И в специална секция — електрошокови пистолети, какъвто бе имала на Европа. Е, не точно такъв. Това явно бяха армейски модели. Сиви, лъскави, заплашителни, с много по-голяма батерия. Въпреки несмъртоносното си предназначение изглеждаха опасни. В сравнение с тях нейният пистолет бе като сешоар.

— Не пипайте — предупреди я офицерът. Ана дори не бе осъзнала, че посяга към оръжията.

— Това означава, че има много пострадали — посочи Тили. Ана се почувства като човек, натресъл се по средата на разговор.

— Стотици на „Принц“ — кимна мъжът. — А дори не летяхме близо до горната граница на скоростта. Други кораби бяха далеч по-бързи от нас. Още нямаме връзка с тях.

Ана огледа терминалите в помещението. На почти всички течаха сведения за понесени щети и автоматични разпореждания. Повечето ѝ бяха непонятни. Използваха твърде много съкращения и цифри. Военен жаргон. На един малък монитор се виждаха човешки лица. Ана позна Джеймс Холдън, но беше различен, с прошарена брада. Хора, които се издирват? Другите лица ѝ бяха напълно непознати, докато не се появи моделираният образ на момичето, което Наоми, заместничката на Холдън, бе обвинила за атаката.

— Може би е било космическото момиче — подхвърли тя, преди да осъзнае какво казва. Все още беше под въздействието на амфетамина и едва се сдържа да не се изкикоти.

Офицерът и Тили извърнаха учудени лица към нея.

Ана посочи екрана.

— Джули Мао, момичето от Ерос. Тази, която я обвиниха от „Росинант“. Може тя да го е направила.

Сега вече офицерът и Тили погледнаха към екрана. След няколко секунди лицето на Джули изчезна, заменено от някого, когото не познаваше.

— Ако някой успее да сложи ръка на Джеймс Холдън и да го натика в стая за разпити за няколко часа, мисля, че ще придобием далеч по-ясна представа кого да обвиняваме за всичко това.

Тили се разсмя.

— Ама тази ли обвиняват? — попита тя. — Че това не е Джули Мао. А и няма начин Клари да е някъде тук.

— Клари? — възкликнаха едновременно Ана и офицерът.

— Това е Клари. Клариса Мао. Малката сестричка на Джули. Тя живее на Луната с майка си, доколкото си спомням. Но това момиче със сигурност не е Джули.

— Сигурна ли си? — попита Ана. — Защото заместник-капитанът на „Росинант“…

— Дундуркала съм и двете на коленете си, когато бяха малки. Семейство Мао ни гостуваха често в къщата ни в Байя. През лятото водеха децата, за да плуват и да ядат рибен такос. Тази там е Клари, а не Джули.

— Ах — въздъхна Ана и изведнъж в подсиления ѝ от амфетамин ум се разгъна цялата схема на замисъла. Гневното момиче, което бе видяла в столовата, взривът на кораба на ООН, нелепите съобщения от корветата на Холдън, последвани от възражения за невинност. — Тя е била. Тя е взривила кораба.

— Кой кораб? — зяпна офицерът.

— Корабът на ООН — онзи, който се взриви. Този, заради който поясните стреляха по Холдън. А после минахме през Пръстена и тя е тук! В момента е на този кораб! Видях я в столовата и долових, че нещо не е наред с нея. Изплаши ме и трябваше да го докладвам, но какво можех всъщност да кажа?

Тили и мъжът не сваляха от нея очи. Усещаше как умът ѝ продължава да работи на повишени обороти. Устата ѝ се отваряше и затваряше. Сигурно им изглеждаше като побъркана.

— Тя е тук — повтори Ана.

— Клари? — попита намръщено Тили.

— Видях я в столовата. Тя ме заплаши. Тя е на този кораб.

Мъжът от охраната смръщи вежди, написа нещо на терминала си, изруга полугласно и продължи да пише.

— Ама че съм тъпанар! Програмата за разпознаване на лица потвърди, че имаме пълно съвпадение на издирвания образ в хангар Б.

— Трябва да я арестувате — извика Ана.

— Хангар Б е конструиран като убежище при бедствие — обясни офицерът. — Вероятно е там с други оцелели. Ако изобщо е тя, разбира се. Все пак говорим за анализ на моделиран образ.

— Имате програма, която може да я издирва по всяко време? — попита учудено Тили. — И не сте проверили?

— Госпожо, когато шибаният Джеймс Холдън ни казва „скачай“, ние не питаме колко високо — изръмжа офицерът.

— Ето тук има шлюз. — Ана забоде пръст в дисплея. — Може да излезе през него. Да отиде където си пожелае.

— Къде например? — попита офицерът.

Сякаш по команда на монитора се включи алармата за задействан въздушен шлюз.

— Трябва да я задържим — заяви Ана и улови Тили за ръката.

— Напротив, настоявам да отидете в офицерската столова — каза твърдо мъжът. — Ще пратя хора да я уловят и разпитат веднага щом се справим с ранените. Не се безпокойте за това. В момента имаме по-важни проблеми. Този може да почака.

— Но…

В помещението влетя млад мъж. Лявата му страна бе обляна в кръв.

— Сър, имат нужда от спешен екип в шест-алфа. Десет цивилни.

— Ще видя кого мога да пратя — обеща офицерът. — Знаеш ли нещо за състоянието на ранените?

— Външни фрактури и стърчащи кости, но поне са още живи.

Ана дръпна Тили в коридора.

— Не бива да чакаме повече. Тя е опасна. Вече уби хора, когато взриви другия кораб.

— Още си дрогирана. — Тили се освободи от хватката ѝ, но отлетя към отсрещната стена и се блъсна в нея. — Не се държиш разумно. Какво смяташ да направиш, ако Клари Мао е на този кораб и наистина се окаже терористка? Та тя е взривила цял кораб! Ще я халосаш с Библията?

Ана извади леко от джоба си електрошоковия пистолет. Тили тихичко подсвирна през зъби.

— Откраднала си го? Да не си се побъркала?

— Смятам да я намеря — отвърна Ана, а амфетаминът пееше в кръвта ѝ и подсилваше нейната решимост. Вече вярваше, че ако успее да спре тази Клариса, ще може отново да види семейството си. Разбираше колко ирационална е подобна идея, но въпреки това бе готова да повярва в нея. — Трябва да говоря с това момиче.

— Тя ще те убие — изтъкна спокойно Тили, ала изглеждаше готова да се разплаче. — Нали каза на офицера? Направи каквото трябва. Остави нещата на него. Ти си свещеник, а не полицай.

— Ще ни е нужна реактивна раница. Знаеш ли къде ги държат? Близо ли са до шлюзовете?

— Ти си се побъркала — повтори Тили. — Не мога да участвам в това.

— И няма нужда — отвърна Ана. — Скоро се връщам.