Вратата на Абадон

15. Бика

Ръчният терминал на Бика бе поставен върху пластмасовото табло и подскачаше при всяка неравност по коридора. Сирената издаваше своя стандартен двутонов сигнал, разпръсквайки хората пред него и събирайки ги на развълнувани групички отзад. Дори още да не знаеха, щяха да научат до броени минути. Смъртта на „Сенг Ун“ не беше от нещата, които можеш да пропуснеш.

На малкия тресящ се екран разрушителят избухна отново. В началото бе само оранжев проблясък сред останалите кораби, нещо, което можеше да е електрически разряд или пробен залп на зенитно оръдие. Половин секунда по-късно оранжевото петно рязко се разшири. Още две секунди и — мощен взрив. Между първия кадър и следващия корпусът на разрушителя се разцепи. Сетне нищо, в продължение на десет секунди, а после в дъното се показа ядрото на термоядрения реактор — по-ярко от слънцето. Бика гледаше как ослепително белите газове се разтварят и изчезват в масивната златиста аура, капка злато насред безбрежния черен океан.

Той вдигна глава тъкмо навреме, за да завие на платформата, която щеше да го отведе обратно в офиса. Млад човек се стрелна встрани от пътя му с ругатня и Бика натисна клаксона на електрокара.

— Не чуваш ли сирената? — извика той на ядосания минувач.

— Добре — продължи Серж от терминала. — Получихме първите анализи на системата за сигурност. Най-вероятното обяснение е, че се е взривил енергопровод с прекъсване на обезопасителната инсталация, за да не може да го изключи. След това не е нужно много време, за да се превърне в кипяща лава целият десен борд.

— Какво е взривено? — попита Бика.

— Най-вероятно маневрен двигател. Там някъде е разположен. Ако се загрее достатъчно, водата пропуска парообразното си състояние и преминава направо в плазма. Така е пробила околните прегради.

Бика изви рязко надясно и неколцина минувачи побързаха да се отстранят от пътя му.

— Защо са изхвърлили ядрото?

— Не зная, но предполагам, за да се отърват от радиоактивно замърсяване. Там има шест кораба, които бързат да се отдалечат от епицентъра.

— Има ли оцелели?

— Има. Пратиха сигнал за бедствие. За медицинска помощ и евакуация. Доста голямо мазало, а?

— А какво дават приборите за наблюдение? Може ли да определят кой е стрелял по тях?

— Никой не е стрелял. Или е инцидент, или…

— Или?

— Или не е.

Бика прехапа устни. Ако е инцидент, не е чак толкова страшно. Хората от всички отдели и екипи са на предела на силите си, още едно напомняне, че земният флот е зле поддържан и остарял. Виж, саботажът е нещо далеч по-лошо. Почти добрата новина е, че всички са го видели и няма да има обвинения във вражески действия. Ако имаше дори само един снаряд, пробил бронята на „Сенг Ун“, тази досега научноизследователска мисия можеше да се превърне в гореща война по-бързо, отколкото на Бика му се искаше да мисли.

— Предложихме ли им помощ? — попита той.

— Остави на началството да реши, шефе. Ашфорд е не по-зле информиран от нас.

Бика се наведе напред, стиснал приборите за управление с побелели пръсти. Серж беше прав. Това, което се случва извън този кораб, е работа на Ашфорд. И на Па. Той е началник на охраната, трябва да мисли за ставащото на „Бегемот“. Ще има много изплашени хора и неговата задача е да не позволи на истерията да се разраства. Гледката на взривяващ се насред космоса кораб ще напомни на всички колко крехък е животът и колко тънки са стоманата и керамичното покритие, които ги предпазват от околния вакуум. В този момент колата се блъсна в нещо и терминалът едва не падна.

— Добре — рече Бика. — Виж, ще трябва да подготвим пакети с припаси, в случай че капитанът реши да предложи помощта ни. Колко оцелели можем да приемем?

Серж се разсмя.

— Всичките. Ние сме на „Бегемот“. Имаме място колкото за цял град.

— Хубаво. — Ядоса се на себе си. Въпросът му беше глупав.

— Единственото, за което трябва да се безпокоим, е…

Връзката прекъсна.

— Серж? Не е смешно — извика Бика. — Говори, човече.

— Засякохме нещо. Сигнал от една частна корвета на име „Росинант“.

— Защо ли името ми е познато? — промърмори Бика.

— Именно — въздъхна Серж. — Прехвърлям го към теб.

Екранчето потъмня, премигна и после на него се появи познато лице. Бика забави ход, докато Джеймс Холдън, човекът, чието съобщение за смъртта на ледения влекач „Кентърбъри“ бе предизвикало първата война между Марс и Земята, забъркваше поредната каша.

— … кораб, който доближи Пръстена без моето лично разрешение, ще бъде взривен без предупреждение. Не подлагайте на изпитание моята решимост.

— О, не — изохка Бика. — О, не, за бога!

— Винаги съм си поставял за цел информацията и ресурсите да са свободно достъпни за всички хора. Опитите на някои индивиди и корпорации може и да са помогнали да колонизираме планетите на нашата Слънчева система и да са направили възможен живота там, където доскоро го е нямало, но опасността някой да постави безскрупулно под свой контрол Пръстена е твърде голяма. Неведнъж съм доказвал, че заслужавам доверието на хората от Пояса. Моралът изисква от нас да защищаваме с всякакви средства този изключителен артефакт и няма да се поколебая да пролея кръв, за да го сторя.

Бика дръпна ръчния терминал и направи опит да се свърже с Ашфорд. Червеното меню на екрана премигна и го прехвърли към опция да остави съобщение. Опита с Па и получи същия резултат. Съобщението на Холдън продължаваше да се върти отново и отново, като брътвежи на идиот. Бика изруга нечленоразделно през стиснати зъби. Той завъртя рязко кормилото и настъпи газта. До централните асансьори имаше само две минути. Би могъл да стигне до там. За бога, дано само Ашфорд не предприеме нещо глупаво, преди да се добере до мостика.

— Това истина ли е, шефе? — обади се Серж. — Холдън не ни ли забрани на всички току-що да приближаваме Пръстена?

— Искам веднага да мобилизираш целия личен състав — нареди Бика. — Да се действа като при вражеска атака. Разчистете коридорите и спуснете херметическите прегради. Събудете почиващите смени. Ти отговаряш за това.

— Готово, шефе — отзова се Серж. — Ако питат за теб — къде ще си?

— Опитай се да удържиш положението.

— Bien.

Познатите коридори му се струваха по-дълги от обичайното, стените, строени да са подове, и подовете, предназначени за тавани — по-нереални отвсякога. Ако се намираше на истински боен кораб, щеше да има лесен, пряк път. Щеше да е по-добре, дори ако „Бегемот“ се въртеше. Той се опита да набере още малко скорост, да изстиска последни сили от машината. В този момент зазвуча тревожната аларма, която сякаш зовеше: Серж вика всички на бой.

При асансьорите се бе събрала тълпа: мъже и жени, опитващи се да се доберат до бойните си станции. Бика ги разблъска безцеремонно — най-ниският от всички. Землянин, като Холдън. Въведе кода за пълен достъп, повика кабина и скочи вътре. Висок тъмнокож мъж се опита да го последва. Бика опря ръка в гърдите му и го спря.

— Вземи следващия — рече той. — Не отивам там, където би искал да бъдеш.

Асансьорът полетя нагоре, сякаш се възнасяше в небесата, а Бика използва ръчния си терминал, за да изкопчи още информация. Нямаше достъп до затворените канали — само капитанът и неговият заместник можеха да се включват там, — но имаше повече от достатъчно новинарски емисии. Прегледа някои от тях, опитвайки се да разбере какво точно става, по няколко секунди тук и там.

Марсианският научен екип и неговият ескорт се нахвърляха върху Холдън от всички канали, наричаха го терорист и престъпник. Реакцията на земната флотилия бе по-сдържана. Повечето публични дебати се въртяха около усилията да спасят оцелелите от „Сенг Ун“. Високоенергийният газов облак от ядрото смущаваше комуникациите на спасителните екипи и някой достатъчно умен бе решил да използва информационните канали, за да ги координира. Всичко се провеждаше с мрачната ефикасност на военна операция и това вдъхна на Бика надежда, че екипажът на „Сенг Ун“ може да оцелее, ала същевременно го плашеше с възможните последствия.

Посланието на Холдън се повтаряше отново и отново, от всички публични канали. В началото идваше само от „Росинант“, но скоро започна да се ретранслира и от останалите кораби, придружено със съответните коментари. Достигне ли веднъж до Пояса и вътрешните планети, ще стане главната и единствена обсъждана новина. Бика можеше вече да си представи преговорите между Земята и Марс, дори ги чуваше как стигат до заключението, че СВП е станал твърде самоуверен и трябва да получи урок.

Някой на „Бегемот“ пусна копие от посланието на Холдън с емблемата с разцепен кръг отгоре и коментираща лента, в която се казваше, че било крайно време Поясът да заеме подобаващото му място и да настоява за уважението, което заслужава. Бика се свърза със Серж и му нареди да открие източника и да прекъсне предаването.

След време, което му се стори часове, но вероятно не беше повече от четири минути, асансьорът стигна мостика, вратите се дръпнаха рязко встрани и Бика излезе.

Мостикът не бе пригоден за водене на битки. Вместо реалновремени машинни системи с многобройни станции и контролни линии за пряко командване мостикът на „Бегемот“ наподобяваше най-големия построяван някога влекач и му липсваха само ангели с опрени на устните златни фанфари по ъглите. Станциите — единични, с ротационна резервна схема — се командваха от поясни, които имаха пряк визуален контрол помежду си и разговаряха в пространството. Охранителната станция бе зад отделна врата и в момента там нямаше никого. Екипът на мостика се държеше като група деца — лицата им грееха от вълнение. Бяха хора, които не можеха да познаят опасността, когато се изправят срещу нея, и вярваха, че каквато и криза да възникне, тя ще се разреши от само себе си.

Ашфорд и Па бяха на командните станции. Ашфорд говореше по видеовръзката с някой от другите кораби. Па видя Бика и го доближи намръщена. Очите ѝ бяха присвити, устните — побелели.

— Какво, по дяволите, търсите тук, господин Бака?

— Трябва да говоря с капитана.

— В момента капитан Ашфорд е зает — каза Па. — Вероятно и сам виждате какво е положението. Очаквах да сте в своята служба.

— Да, заместник, но…

— Мястото ви не е на мостика. Трябва да си вървите веднага.

Бика стисна зъби. Искаше да ѝ кресне, но нямаше време за разправии. Беше тук да си свърши работата и крясъците нямаше да му помогнат.

— Трябва да го гръмнем, госпожо — заяви той. — Трябва да стреляме по „Росинант“, и то още сега.

Всички глави се извърнаха към него. Ашфорд приключи разговора и се приближи. Беше видимо объркан и от това изглеждаше още по-мрачен. Очите му сновяха между хората по станциите и лицето на Бика. Капитанът осъзнаваше, че всички погледи са втренчени в него. Това влияеше негативно на решенията му, но нямаше време да търсят уединение.

— Държа ситуацията под контрол, господин Бака — заяви Ашфорд.

— При цялото ми уважение, капитане — настоя Бика, — трябва да стреляме по Холдън, и то преди някой друг да го е направил.

— Няма да предприемаме каквото и да било, докато не разберем какво става, господинчо — тросна се Ашфорд с глас, който издаваше, че е на ръба. — Пратих съобщение до Церера, за да се изясни дали някой там не стои зад действията на Холдън, и следя непрестанно активността на земния флот.

Грешката бе многозначителна. Не флотът на ООН. Земният. Бика усети как кръвта нахлува в главата му. Той стисна зъби, наведе глава и повиши глас:

— Сър, точно сега между Земята и Марс се провеждат…

— Господин Бака, ситуацията е крайно взривоопасна…

— … за да решат дали да предприемат пряк отговор, или да оставят на Холдън да победи…

— … и аз няма да позволя на когото и да било да хвърли барут в огъня. Ескалацията на насилието на този етап…

— … и започнат ли веднъж да стрелят по него, ще открият стрелба и по нас.

Гласът на Па бе като самотна флейта насред басова симфония.

— Сър, той е прав.

Бика и Ашфорд се обърнаха към нея. Изненадата на Ашфорд бе огледало на неговата. Един мъж на близката сензорна станция прошепна нещо на жената до него.

— Господин Бака е прав — повтори Па. — Холдън се идентифицира като представител на СВП. Той е предприел вражески действия спрямо земните сили. Останалите командири могат да погледнат на нас като на негови съюзници.

— Холдън не е представител на СВП — възрази Ашфорд. Но гласът му прозвуча неуверено.

— Нали се свързахте с Церера — натърти Бика. — Щом не сте сигурен, значи и те не са.

Лицето на Ашфорд почервеня.

— Холдън не е на служба към СВП, откакто Фред Джонсън го уволни за действията му на Ганимед. Ако възникне спор, ще обясня на останалите командири, че Холдън не е във връзка с нас, но засега никой не предприема нищо. Най-доброто поведение е да почакаме, докато се поуспокоят нещата.

Па сведе глава, но я вдигна отново. Нямаше значение, че бе унижила Бика и Сам пред командния състав. По-важното бе да постъпят както налагат събитията. Бика искаше да се пресегне, да я докосне, да я окуражи, когато се изправя срещу своя командир.

Оказа се, че тя не се нуждае от подкрепата му.

— Сър, ако не поемем инициативата, някой друг ще го стори и тогава ще е твърде късно за изясняване на отношенията. Известно е, че и преди сме работили с Холдън, а сега той твърди, че е на наша страна. Няма място за отричане. Връзката с Церера е с четиричасово забавяне. Не можем да чакаме отговори. Трябва да покажем, че между нас и Холдън няма нищо общо. Господин Бака е прав. Трябва да атакуваме „Росинант“.

Лицето на Ашфорд бе посивяло.

— Няма да започна проклета война — тросна се той.

— Капитане, надявам се, че слушате същите канали, които и аз — намеси се Бика. — Всички вече смятат, че ние сме го направили.

— „Росинант“ е само един кораб — подчерта Па. — Можем да се справим с него. Но ако трябва да се бием с Марс и Земята, ще загубим.

Истината лежеше изложена между тях. Ашфорд подпря брадичката си с ръка. Очите му сновяха напред-назад, сякаш четеше нещо, което го нямаше там. Всяка забавена секунда бе демонстрация на неговото малодушие и Бика знаеше, че човекът срещу него го осъзнава. Че се дразни от това. Ашфорд носеше отговорност, но не искаше да я носи. Боеше се повече да изглежда като неудачник, отколкото да загуби.

— Господин Чен — произнесе Ашфорд. — Свържете се на кодирана линия с „Росинант“. Кажете на капитан Холдън, че въпросът е спешен.

— Да, сър — отвърна комуникационният офицер и след миг добави: — Сър, „Росинант“ не приема сигнала.

— Капитане? — обади се мъж от друг пулт. — „Росинант“ променя курса.

— Къде отива? — попита Ашфорд, все още втренчил поглед в Бика.

— Ами… към нас. Сър?

Ашфорд затвори очи.

— Господин Корли — изръмжа той. — Активирайте ракетната система. Господин Чен, искам кодирана връзка с командните кораби на Земята и Марс, при това веднага!

Бика въздъхна едва чуто. Напрежението постепенно отстъпваше място на облекчение и тъга. „И този път, полковник Джонсън. И този път избегнахме куршума.“

— Сър, оръжейните системи в готовност — докладва жената при пулта и гласът ѝ бе напрегнат като на дете, погълнато от вълнуваща компютърна игра.

— Прехванете целта — нареди Ашфорд. — Какво става с връзката?

— Сигналът е приет, сър — съобщи Чен. — Те знаят, че искаме да говорим.

— И това ще свърши работа. — Ашфорд започна да крачи по мостика като стар капитан по оръдейната палуба. Беше скръстил ръце на гърба.

— Целта е прехваната — докладва оръжейният офицер. — „Росинант“ е активирал бойните си системи.

Ашфорд се отпусна във фотьойла. Имаше мрачно изражение. Той се е надявал, помисли си Бика. Надявал се е, че може да е истина. Че СВП е готов да започне тази игра с цел да получи контрол над Пръстена.

Този човек бе кръгъл глупак.

— Да открием ли стрелба, сър? — попита оръжейният офицер. В гласа ѝ се долови нетърпение, като на куче, което чака да му отвържат каишката. Бика погледна към Па, но тя се стараеше да избягва погледа му.

— Да — кимна Ашфорд. — Открийте огън. Стреляйте!

— Първа ракета изстреляна, сър — докладва оръжейният офицер.

— Има съобщение за грешка — обади се оперативният офицер. — Получавам обратна информация от ракетната установка.

Бика усещаше метален вкус в устата си. Ако Холдън бе заложил бомба и на „Бегемот“, проблемите им едва сега започваха.

— Ракетата излетя ли? — попита Па. — Кажете ми, че нямаме заредено торпедо в засякъл торпеден апарат.

— Да, сър — отвърна оръжейният офицер. — Ракетата излетя. Получихме потвърждение.

— „Росинант“ предприема избягваща маневра.

— Отвръща ли на огъня? — попита Ашфорд.

— Не, сър. Още не, сър.

— Сър, съобщения за дефекти в електрическата система. Мисля, че нещо е дало на късо. Може би трябва…

На мостика се възцари тъмнина.

— Сър, енергозахранването се изключи.

Мониторите станаха черни. Светлините изгаснаха.

Единственият звук бе тихото бръмчене на въздушните рециклатори. Бика предполагаше, че са преминали на аварийно захранване. В мрака се чу гласът на Ашфорд.

— Госпожо Па, някой изобщо изпробвал ли е ракетните системи?

— Сър, мисля, че беше в графика за идната седмица — отвърна заместничката. Бика включи ръчния си терминал на най-ярка светлина и го вдигна като факла. Погледна нагоре към аварийното осветление, вградено в стените и тавана на помещението. Беше тъмно като всичко останало. Още една система, която не беше преминала проверка.

След няколко секунди хората на мостика извадиха фенери от аварийните шкафчета. В помещението стана по-светло. Никой не говореше. Нямаше нужда. Ако „Росинант“ отвърне на огъня, те бяха обречени, но шансовете да изгубят целия кораб не бяха големи. Виж, започне ли пукотевица между земния и марсианския флот, спукана им е работата. Но пък бяха демонстрирали на всички колко неподготвени са всъщност. За първи път Бика се радваше, че е само шеф на охраната.

— Заместник? — обърна се към Па.

— Да.

— Ще разрешите ли да освободя от домашен арест главния инженер?

Лицето на Па бе сиво на мъждукащите светлини. Ала му се стори, че мярва в очите ѝ весели огънчета.

— Имате разрешение — рече тя.