Вратата на Абадон

51. Клариса

— Какво, по дяволите, си направила? — изрева Ашфорд. Лицето му бе подуто и зачервено. Гневът бликаше от устните му като слюнка от лаещо куче. Клариса знаеше, че би трябвало да изпитва страх. Да почувства нещо. Но само повдигна рамене, както правеше, когато беше на четиринайсет, и повтори:

— Отворих вратите.

В дъното на коридора се показа човешка глава и хората на Ашфорд откриха огън, но тя вече се бе прибрала.

— Преброих петима в коридора — докладва един от мъжете. Гледаше към монитора на охранителната камера. — Три жени и двама мъже. Една от тях е Корин. Мисля, че и Джим Холдън е там.

Ашфорд поклати глава. На лицето му бе изписано отвращение.

— Защо, мамка му, ги пусна да влязат? — продължи той със смразяващ глас.

— Но не ги убих — заяви Клариса. — Сега и на теб няма да ти се наложи.

— Тя беше объркана — заговори Кортес и застана между двамата. Закри я с тялото си. — Изглежда, не е разбрала какво става. Капитане, това не е опит за предателство. Момичето просто…

— Някой да я застреля — прекъсна го безцеремонно Ашфорд.

— Не! — извика Кортес. Викът бе отчаян сякаш се готвеха да застрелят него.

Един от охранителите се обърна. Дулото на оръжието му изглеждаше огромно, но когато проехтяха, изстрелите не идваха от него. Една фигура — мъжка или женска, не можа да различи — се подаде за миг в дъното на коридора и отекна бърз откос. Забравена, Клариса се оттласна назад през вратата на охранителната служба. Кортес я последва, притиснал главата си с ръце, сякаш така можеше да спре куршумите. Той я обгърна през раменете, за да я успокои, но тя само го избута към пода и на свой ред отлетя към тавана.

— Уф — изпухтя Кортес. — Ще ми се да не го беше правила.

Ана продължаваше да говори от екрана. Радио „Свободна бавна зона“ не беше замлъкнало. На мостика отекнаха нови изстрели.

— Избийте ги всички! — разнесе се гласът на Ашфорд — Всичките до един! — Но доколкото Клариса можеше да прецени от мястото си, войниците не бяха щурмували коридора. Нямаше нужда. Рано или късно на Наоми, Холдън и който още бе с тях щяха да им свършат куршумите и тогава те щяха да умрат. Или щеше да се случи някое чудо и Холдън да избие Ашфорд и хората му. И в двата случая нямаше да последва нищо добро за нея. И това бе хубаво. Точно за това бе дошла тук.

Освен…

— Чу ли какво каза? Чу ли какво каза Ана?

— Ана Воловодова греши сериозно в преценката си — отвърна Кортес. — Изобщо не биваше да я допускам на тази мисия. Трябваше вместо нея да повикам Мохамед ал Муби.

— Но чу ли я какво каза?

— За какво говориш, дете?

— Каза, че ако атакуваме Пръстена, той ще предприеме ответни действия спрямо хората от другата страна. Срещу всички.

— Няма как да го знае — възрази Кортес. — Това е от онези неща, които противникът говори, когато иска да те заблуди.

— Не тя е стигнала до това заключение — рече Клариса. — Холдън ѝ го е казал.

— Същият този Джеймс Холдън, който с приказките си предизвика война?

Клариса кимна. Беше започнал поне една война. Беше унищожил „Протоген“ и с това бе стартирал поредицата от събития, довели до срива на „Мао-Квик“ и падението на баща ѝ. Той бе виновен за всичко това.

Но.

— Той не лъже. Не излъга и за нещата, които станаха преди. Никога не е лъгал.

Кортес отвори уста да отвърне, на лицето му вече бе изписана презрителна усмивка. Преди да успее, отново избухна стрелба. Кортес се дръпна изплашено. Въздухът се изпълни с миризмата на изгорял барут. Тя усети как рециклаторите преминават на по-високи обороти. Вероятно никой освен нея на мостика не знаеше какво означава това. За тях то бе само леко усилване на бръмченето. Ако изобщо го забелязваха.

Кортес прокара пръсти през косата си.

— Не се намесвай повече — предупреди я той. — Когато всичко свърши, аз ще говоря с Ашфорд. Ще му обясня, че не си искала да действаш срещу него. Че е било грешка. Той ще ти прости.

Клариса наведе глава. Беше объркана, гладна и изплашена от стрелбата. Джим Холдън бе отвън в коридора. Човекът, когото бе дошла да опозори и убие, а сега не искаше той да умре. Бе само на крачка от спасяването на баща ѝ на Земята. Беше убила Рен и вече нямаше как да го поправи. Дори ако умре за него.

Трябваше да е сигурна. Беше дала толкова много от себе си. Беше дала всичко и сега се чувстваше изпразнена. Парите, времето и всички онези хора, които би могла да бъде, ако не се бе прекланяла пред олтара на семейството, бяха изгубени безвъзвратно. Сега бе предложила в жертва живота си, само че след като разговаря с Ана, не беше сигурна дали и това няма да е напразна саможертва.

Объркването и отчаянието ѝ бяха като набиращи сила гласове и когато гневът и самосъжалението достигнаха своя предел, тя чу собствения си глас да се провиква:

— Кой е Ашфорд, че да ми прощава за каквото и да било?

Кортес се ококори сякаш я виждаше за пръв път.

— И като стана дума — продължи тя, — кой, по дяволите, си ти!

Обърна се и се оттласна леко от рамката на вратата, оставяйки Кортес зад себе си. Ашфорд и хората му бяха въоръжени, всички очакваха следващия рунд от престрелката. Ашфорд се бе прикрил зад главния пулт за управление, протегнал ръка със стиснат пистолет.

— Руис! — извика той пресипнало. Тя усети напрежението в гласа му. — Готови ли сме за стрелба? Кажи ми, че сме готови!

Гласът на жената бе изплашен вик:

— Готови сме, сър. Мрежата е включена. Всички диагностични програми светят в зелено. Този път ще се получи. Моля ви, не ме убивайте. Моля ви.

Това беше, значи. Нещо изщрака в главата ѝ и тя вече знаеше как да поправи станалото.

Опря език в небцето и натисна, като го завъртя два пъти срещу часовниковата стрелка. Допълнителните жлези в тялото ѝ се пробудиха почти с подскок, сякаш едва бяха дочакали този момент, и за миг светът се озари в бяла светлина. Помисли си, че може би е извикала от прилива на хормони, но когато се съвзе, никой не я поглеждаше. Всички бяха насочили оръжия към коридора. В очакване да видят какво ще предприеме Джим Холдън. Всички, с изключение на Ашфорд. Той бе оставил пистолета да се рее във въздуха, докато въвеждаше командите за стрелба с лазера. Значи с толкова време разполагаше. Но не беше достатъчно. Дори натъпкана с хормони, тя не можеше да направи необходимото, преди Ашфорд да стреля с лазера.

Затова той се превърна в първата цел.

Тя опря с два крака рамката на вратата и се оттласна през мостика. Въздухът ѝ се струваше гъст и неподатлив като сироп. Една жена се подаде иззад укритието си и стреля по Ашфорд, но хората му отвърнаха на стрелбата и помещението се изпълни с дим от дулата им. Не виждаше куршумите, но траекториите, които описваха във въздуха, се задържаха за частица от секундата. Тунели от нищо в нищо. Тя сви колене към гърдите. Почти бе достигнала Ашфорд. Пръстът му се плъзгаше надолу, готов да докосне контролния екран и вероятно да стреля с комуникационния лазер. Тя изрита с крака колкото имаше сила.

Мускулите я боляха от неистовото усилие, но това също ѝ носеше радост. Прицелът ѝ бе почти перфектен. Не улучи Ашфорд в средата на тялото, а в раменете и главата. Почувства сътресението от сблъсъка и усети как челюстите ѝ изтракват. Той се отмести от пулта и полетя назад с ококорени от изненада очи. Нови изстрели отекнаха в помещението. Тя се завъртя във въздуха и сви ръце, за да придаде допълнително ускорение на движението си.

Една от жените в коридора се наведе напред и пусна няколко откоса вътре в помещението. Всичко ставаше като на забавен каданс. Един от охранителите отхвърча, ударен в гърдите, дулото на жената отвън продължаваше да бълва огън. Кръвта вече шуртеше на едри мехури от раната на охранителя, разтваряйки се над него подобно на розово цвете. Същото щеше да стане и с нея, тя знаеше. Химикалите, които плуваха в кръвта ѝ и озаряваха мислите ѝ като светкавица, нямаше да я спасят от куршумите. Не можеше да ги избегне, ако се озове на пътя им. Можеше само да се надява, че няма да се случи, преди да направи това, което трябва да бъде направено.

Капакът на пулта бе отворен, разголвайки вътрешността на кораба. Тя се хвана внимателно за ръба и забави движението. По пръстите ѝ, там, където я бе порязал металният ръб, се стичаше кръв. Не усети болка. Само топлина върху кожата. Послание за тялото ѝ, което не можеше да пренебрегне. Тя пъхна ръка през отворения капак и напипа бушона. Индикаторът му светеше в зелено. Пое си дъх, улови го здраво и го натисна навътре, завъртя го и го извади. Бушонът остана в ръката ѝ.

Нови изстрели. На стената до нея се появиха черни петна. Този път стреляха по нея. Или близо до нея. Нямаше значение. Индикаторът на бушона светна за миг в червено, сетне отново позеленя. Точно както ѝ бе показвал Рен. „Ужасно тъпа схема“ — помисли си тя с усмивка и задържа пръст върху копчето за препрограмиране на бушона. Нови два изстрела, звукът от които блъскаше тъпанчетата ѝ като барабани. Времето продължаваше да се забавя. Не знаеше колко още ще може да се задържи тук, дали трябва да продължи да натиска копчето или не. Вероятно вече би трябвало да е блокирала устройството.

Най-сетне индикаторът на бушона светна трайно в червено. Клариса се усмихна и си позволи да се отпусне. Сега вече всичко щеше да тръгне по реда си. Един изгорял бушон ще предизвика изгарянето на следващия и така нататък. Нервната система на „Бегемот“ долавяше опасност, чиято същност не можеше да разпознае. И правеше това, което смяташе за правилно, въпреки че положението само се влошаваше.

Тя се завъртя. Ашфорд се бе изправил до противоускорителното кресло, държеше с една ръка ремъка и притискаше крака в седалката. Устата му бе разчекната в жестока маска на гняв. Двама от хората му също се бяха извърнали към нея, с насочени оръжия и безизразни лица.

Зад тях, в другия край на мостика, тялото на Кортес се очертаваше на фона на вратата на охранителната станция. Той също изглеждаше изненадан и уплашен. Не беше — помисли си тя — от хората, свикнали да си имат работа с неочаквани неща. Сигурно за него бе много трудно. Преди не беше забелязала колко много прилича на баща ѝ. Вероятно нещо в очертанията на челюстта. Или в очите.

Светлините премигнаха. Тя почувства, че тялото ѝ започва да трепери. Всичко приключи. За нея и за всички тях. Пристъпът започна като мускулни спазми. После се появи и гадене. Не я интересуваше.

„Направих го, Рен — помисли си тя. — Ти ми показа как и аз го направих. Мисля, че спасих всички. Аз го направих.“

Ашфорд улови пистолета във въздуха и го завъртя към нея. Тя чу пронизителния му вик като разкъсване на плът. Зад гърба му Кортес изкрещя нещо и се хвърли към него. В ръката си държеше електрошоков пистолет, а мъката, изписана на лицето му, бе затрогваща. Хубаво бе да узнае, че по някакъв начин той държи на нея. Светлините отново премигнаха и угаснаха в мига, когато Ашфорд насочи дулото към нея. Аварийното осветление не се включи.

Всичко потъна в мрак, после пак имаше светлина.

И отново мрак.